Зареждам...
Послание на Присъствието (повеления и искания)

Послание на Присъствието

(повеления и искания)

Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!

Благослова, който Посланието за двехилядната година предостави във волята и в пътя на Децата на Деня, е, че имат радостта на Присъствието и правото на Служението. Чухте гласа на Съдбата, определен е храмът на Мъдростта, определен е един олтар на Служение. Благодатта на Сътворителя като събуден теогон у вас ви вика на Път и Живот.

Вие имате изключителната благодат на един неизмерим дар, дар на избраници като Деца на Деня – да стъпите в служение през Третото хилядолетие. Това е вашата неизмерима радост, а както казвам: Радостта е усмивка на Мъдростта. Благодатта иска само една отговорност, за да бъде изпълнена – това е Служението. Така че гласът на Съдбата, за която винаги ще казвам, че е бъдеще, даде Път, отвори двери и ви призова на изпълнение. Честит ви големият празник – от хилядилетия събрани да стъпите в дома на Третото хилядолетие! Честит ви дар – дар на избраници в идеята на Присъствието! Осъществете теогона, който има нов олтар, нов храм и безспорно – нова отговорност!

Ние отворихме дверите на храм за Третото хилядолетие с онова, което определя, а и безспорно ще бъде нашата отговорна възможност в идеята на Служението – „Предизвикателствата на Третото хилядолетие“[4] (които прокламирах на първи януари 2000 година в нула часа), и с даденото на 21-и срещу 22-и декември Послание на Планетния Логос, което акумулира Мировата енергия не само на цялата наша планета, а и на Всемирността. Защото битието на зримия теогон в идеята на Служението е обожествяването!

Тези, които съпътстват школата „Път на Мъдростта“ отпреди повече от десет години, а и онези, които са съпътствали пътя ми повече от четиридесет години, знаят, че всяка година на 21-и срещу 22-и декември се получава едно Послание от Планетния Логос, или от Мировото съзнание (както искате може да го наречете), което се правеше достояние тогава на по-малък кръг, а сега вече на Обществото „Път на Мъдростта“. Посланията всякога са били част от редовете на голямата Книга на Живота, на едно Космично предназначение за човечеството на тази планета (обитавало преди това и други планети), извеждайки го в потребата до това, което Учението Път на Мъдростта можа и трябва да предостави в дълг на бъдното човечество – идеята, че човекът е един бог в развитие. Това е голямо предизвикателство, голямо неудобство е за културите на почти всички континенти. Наистина Азия живее с тезата и изповяда още принципите на еволюцията и законите на прераждането и кармата, но все пак това, което казахме – че човекът трябва в една бъднина да се осъществи, да изведе Вложения в себе си, те го предоставиха в едно протяжно време. Защото досега, макар и наситена с културни дадености, Азия не можа да излезе с нова доктрина. Европа като континент на една цивилизация изповяда религии, които имат стари опорни точки в идеята за Правдата. Прие се Любовта, обаче с дрехата на Правдата. Затова Предизвикателството, което направихме, е достатъчно убедително да бъдем осъдени, достатъчен повод да се извършат разпятия. Но тайните на разпятието не са в това, което извършваше Правдата. Тя можеше в тревога да иска, но отвръщаше с жестокост. Жестокостта бе понесена от Един Син на човечеството, затова е наречен Син Човечески; от Един Пратеник на Боговете и на Своя Отец, Който Пратеник можа да осъществи най-голямата тайна – идеята за Синовността, която безспорно Му предостави реалната възможност да покаже, че няма власт планетата, а има власт Духът. Постави се проблемът и се отбеляза едно словосъчетание – надгробна властност, което, повтаряно от някой, не създава възможности той да се облече в дрехата, че носи такава властност. Следгробната властност е привилегия на посветените, на Синовете Божии, а не на потреба на тщеславието.

Любовта остави тази разгадана загадка – че човекът и Богът са едно и също, така както го казва Христос в смелост и път на отговорност. Той не бяга от отговорността и затова не потърси извинение, когато трябваше да приеме Разпятие. Изкупи световна вина! Това значи да дадеш един нов пулс на цялата космична даденост. И именно това създаде предпоставките Школата „Път на Мъдростта“ да е мирова същност. Тя не е толкоз земно присъствие, макар че казах: право на Присъствие. Но това право не е планетната ни само опорност. Посланието, което тази година получихте, е наречено Послание на Присъствието, защото влизаме в едно ново време – Третото хилядолетие, и в това е благодатта му.

Така започваме с не толкова тълкувание, отколкото с разчитане на същностите на Посланието, което Планетният Логос предостави на Децата на Деня за 2000 година. Ние ще търсим една идея на признание заради самата историчност, която не може да ни отрече вече и на която ние сме дали един безспорен знак. Този знак е и надписът, който сложихме над храма на Мъдростта: Няма зло, има нееволюирало добро. Той не е предизвикателство, той е ред от прочетен лист от Книгата на Живота, която безспорно в Посланието бе подчертана, а и в „Предизвикателствата на Третото хилядолетие“ бе дадена като олтар на новия ни храм. Олтарът на храма на Мъдростта не може да бъде вече оня престол, пред който се принасят стотици и хиляди жертви кръвни (а дори и да са безкръвни), в отговорност да се търси прощение, спасение, свобода от веригата на греха.

Храмът има нов олтар – Книгата на Живота, за която казах, че е съзнанието на Бога. Тези странности са толкова реални, колкото нашето прозрение ни позволява да направим историческа реалност своята идея за присъствие в едно ново хилядолетие. Ведно с това, една голяма тайна дадохме както в Посланието, така и в Предизвикателствата, с които сезирахме мировата същност и оставихме една дълбоко врязана линия в идеята за мировата памет, а именно – тайната на бъдещето. Великото тайнство на зримия теогон е потребно като идея за бъдещето. Още навремето казах, че Учението Път на Мъдростта е Учение на бъдещето. Странно е, че човекът винаги има своята овериженост с миналото, води една твърде жестока битка за присъствие в настоящето, но много рядко жертва минало и настояще в идея за бъдеще.

Ако човек не се потърси като идея на бъдещето, той ще остане в онова, което казах – че навремето Правдата наистина в тревога се търсеше, за да създаде както общество, така и олтар, но за съжаление тя в отмъщение раздаваше. Така че този, който не иска да види идеята за бъдещето като велико тайнство, той е, който може да разпне Христос (това, което стана като историческа истина). Безспорната формула, която не можаха да приемат хилядилетията, е, че човекът е един бог в развитие, и не можа да се приеме, че този човек, наречен Иисус, а след това Христос, е едно и също с Бога. Това е да ви липсва идея за бъдеще! Затова казвам – ние имаме признание заради самата историчност и трябва да усетим тайната на потребата от тайнство за бъдещето.

Идеята за бъдещето е това, което в Посланието се изрази в една много особена вибрация на зрима незримост. Често обичам да казвам тези обрати, защото в света според йерархията на прозрението вие имате право на раздяла с онова, което е било олтарно и причастно битие на миналия човек. Защо? Защото миналият човек в тезата на Духовната вълна на Мъдростта е завършил битката си за този ecce homo (най-великото, което можа да ни остави Христос) и изкачва още едно стъпало в стълбата на Иаков към единство с Отца.

Така че вашата отговорност е тази – отговорността на бъдещето! И оттук – съзвани в незнайност, събрани из света, избродили доста столетия в различни свои служения, всеки е чакал тази велика, наистина велика двера на един нов храм (както е казано в Посланието: храма на Мъдростта), да го призове, и то точно в полунощието, когато се отвориха вратите на едно ново хилядолетие. Това е нашата голяма отговорност, това е и най-богатият дар, който можехте да имате. Той може да не се усеща, защото човекът е много всекидневен, но не може да се отрече от едно вътрешно веселие на тази благодатност, с която е извикан на присъствие. Сега може да не се осъзнае, но идеята на Присъствието в Третото хилядолетие е нещо, което много пъти ще викате, много пъти ще излиза като зримост, като оня теогон, който тръгва да събира това, което му вещае бъдещето, и да се прощава с онова, което нарекох ехо на съдбата.

Ето защо тази година в часа на низпосланието към Децата на Деня е изпратена именно вестта на това велико Откровение:

  • Деца на Деня – Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!

Аз не зная доколко може да бъде осъзната тази цялост на единство между живот и безсмъртие! Защото безсмъртието, което човек притежава, дава основание да каже на зримостта, че е загубила нещо. Но имаше опорността, че безсмъртието е реалност чрез една голяма, наистина голяма идея – идеята на Възкресението, което нарекох следгробна властност.

Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Ще го повторя, защото то е повече от интимност. А интимност между човека и Бога е зараждана още в идеята, когато Бог (без помощта на Своите сътрудници) му дава Своята същност – дава му Диханието, с което го прави в тенденция Богоподобен.

С хилядилетия този „Бях“ у нас е предоставял Своите енергии на онова, което наричаме homo sapiens, ecce homo, напомнял е понякога за homo deus с това бях, за да Ме няма! Защото трябваше да се изтъче дреха на свещенослужение, на едно първожречество, с което се поема олтарно служение заради самата идея на бъдещето. И след това ще дойде: Няма Ме, защото бях! Бях Възкресението, бях битието. Бях безсмъртието, за което водих битка с онези богове, които го пазеха за себе си и гледаха с пренебрежение на човека, че е смъртен. Затова Хермес, тази велика тайна на богозримостта, ще каже, че митологичните богове са безсмъртни човеци, а човекът е смъртен бог. Човекът е смъртен бог! Откога е влязла тази тайна? От часа, когато Отец каза: Адаме, сътворих те по образ, но и по подобие! Ето слязлата, за да стане плът от плътта ни велика тайна – Няма Ме, защото бях: Възкресението! Никой не може да задържи този „Бях“.

Разбирате ли цялата концепция на идеята Път на Мъдростта?! Не можеше да си позволи никой досега в тази градация на Духовните вълни да каже това. Всеки го усвояваше, всеки отработваше тази скáла, докато дойде победата на Духа над материята; докато дойде Изведеният, защото Той е, Който беше и Го няма. Каква е вече тезата на човека, наречен бог в развитие? Битката за човека свърши, изведете Бог от себе си!

Бях, за да Ме няма... Този вечен глас: Адаме, где си?; Себетърсенето! И така, Адам възкръсна. С тази оплодителна сила – на Родения да работи в сътворения; на сътворения, който трябва да приготви мястото на Родения. Не е важно реалното доказателство дали може да се възкръсва (въпреки че и митологиите са ни дали достатъчно основание); ако човек търси опорност, за да удовлетворява зримост, той винаги може да внесе съмнение. Феноменът на Възкресението е реален и точно това изразява: Той беше и Го няма – докато не Го изведем, докато не Му дадем Път, докато направим, както казах, признание за историчност. Но във великата тайна е потребност за бъдеще – Той е бъдещият! Той е, който чакаше, Той е, когото Го няма, защото беше. За съжаление много малко можаха да оценят ценността на идеята да присъстваш през хилядите ти прераждания в Първия ден на Третото хилядолетие с идея на това Послание. Това е голямата истина – да присъстваш! Да присъстваш точно тогава, когато, както е казано в Библията, окната Небесни, т.е. очите, прозорите на Небесата, са отворени, за да се зърне Онзи, Който е бил, за да Го няма, и Когото няма, защото е бил Възкресение! И точно тук говоря, че не бива да бъде оскърбявано величието на посветените в идеята на възкресение (както някои обличат дрехата, че носят задгробна властност).

Двехилядната година наистина е осветена, защото е Ден първи на Третото хилядолетие, когато решихме във взаимност да съчетаем „Предизвикателствата на Третото хилядолетие“ и Посланието. Послание, което именно като присъственост, и то предречена необходимост, носи двойката, която е обърнатият знак на Сатурн. А Сатурн между всички планетни дадености ще си остане баща, баща на Мъдростта. Може би тази щедрост, която ни отрежда планетната властност, е, която не ни оставя избор, а право на служение. Изборът е предпочитание в стрелката на съмненията – Служението се върши без себе си! Никой не може да извърши служение със себе си. Безприсъствеността е единствената възможност, която определя несъмнената жертва с право на Възкресение. Повтарял съм, че ако една клетка в Иисус, ако една вибрация в аурата Му бе се поколебала, нямаше да има Възкресение – тази голяма истина: Няма Ме, защото бях Възкресението! Този надслов не може да бъде сменян в цялото Трето хилядолетие, което ще осмисли Доктрината Път на Мъдростта – с идеите, които са вложени, с принципите и нравствените категории, които сме отработили, с онази божествена молитвена приложност, която има своята въздейственост – тази тайна ще бъде водеща и осмисляща.

Не че предишните Послания са били по-малко потребни и по-малко властни. Не. Всяко от тях е имало своето основание, защото е градило възможности да понесете енергии, които природата щедро дава, а човекът или несъзнателно разпилява, или овладяно прилага в услуга на мировото присъствие. Затова трябва да се осъзнаем с това прозвище, което преди години дадох – Деца на Деня! Това не са апостолите на Любовта, това не са петте съратници на Буда; това не са ония, които на Заратустра са правили моленията и са водили битка с Ариман. Не! Децата на Деня са преломност в Мировата еволюция! Детето на Деня е, което може да каже: Бях, за да Ме няма! Защото само съзнанието не губи присъственост. Затова, когато говоря че новият олтар е Книгата на Живота, казвам, че тя е съзнанието на Бога. И този, който може да отлисти от нея лист и да прочете Богописа на собственото си възземане, само той може да каже: „Бях, за да Ме няма, и няма Ме, защото бях: Възкресението!“

Така започна Посланието на Присъствието. Присъствие у нас! Това налага голямата доктрина, за която ние в продължение на години работим – Учението Път на Мъдростта. Наистина ние работим в една незрима, а всъщност хармонично разкриваща се формула на методика. Защото първом дадохме знание за религиите, после разкрихме вътрешното иницииране с езотеричното знание. И така човекът, свободен от себе си, изведе това, че е бъдещ Бог и бъдеща Вселена! Така че когато някои заживяха със съмнението, непредсещайки още какво крие Доктрината на Мъдростта, останаха на вихрите на своето обучение – да се питат дали има методика. Остана само някой да измисли реторта, в която да правим експерименти. Вижте, ако в голямата реторта на Мировото съзнание вие не можете да направите опита да изведете този вложен Бог, никога няма да го намерите другаде. Макар че и Гьоте го подхвърля, и Овидий още тогава подсказва (съвремието вече ни дава достатъчно подплата на експериментални доказателства), че една капка от ДНК може да възвърне някого. А ние твърдим, че може да си привличате материя и да си извиквате души. Разбирате ли какво научихте! Това Послание е сърцевината на Космичното същество! То е пулс от Него. И понеже е Послание на Присъствието, ние присъстваме с него в мировата даденост. Тогава Пуруша може да каже: „Деца на Деня, извикайте Ме! Аз Съм с вас!“

Бях, за да Ме няма! Това е голямото, което слезе като хляб причастен. И то е отправено с онези повеления или поръчения, които Децата на Деня в своето служение ще трябва да изпълнят. Когато говоря тук за повеления, не е в смисъла, че тя, Мъдростта, повелява. Миналата година изрично прочетохте в Посланието, че тя не повелява, тя ви волеизявява в идея на Осъществяване и т.н. Когато човекът е буден с Мъдрост, външната страна на повелението не играе роля. Вътрешната потреба е, която го извиква на живот. Тя е, която не му повелява, но го обвързва. Защото част от удовлетворението, че си бог в развитие, е достатъчна отговорност за ненужно нехайство. Затова повелята не е в смисъла, че Мъдростта повелява, а че в отговорност ви вика.

  • Дайте на света името на Богобъдното изповедание, разжарете огъня на знанието и тръгнете в Пътя на Служението!

Несъмнено Богоречието има една голяма ритмика – ритмиката на йерархиране на Духовните вълни за усвояването на човека в Божественост. Това Богоречие отпраща зов към Децата на Деня – Дайте на света името на Богобъдното изповедание. След едно такова мирово съживеение с тази тайна – бях, за да Ме няма!, не може да не се иска от Децата на Деня да спомнят в своята общност и да дадат на света името на Богобъдното изповедание. Не казвам вероизповедание! Не казвам правдопоклонници или любвеобилници. Мъдростта не носи земното притегляне, макар че трябва да работи с децата на Земята. Но тяхната трапеза е отвъд Земята.

Вероизповеданието е онази скáла, по която се е движил Този, Когото нарекохме „Ecce Homo!“, като един завършек на изведения човек, който трябва да даде път вече за извеждане на Божеството. Не вероизповедание, не доктрината на Правдата, която в отмъщение даваше: „Око за око, зъб за зъб!“ Това са ужасни неща. Човечеството е навикнало да понася бедите на еволюционността и с примирение пред природния ужас приема и нравствени правила. С основание ме питат: „Защо има толкова жестокост?“ Няма жестокост в еволюцията! Една фраза преди десетки години казах: Природата е безжалостна, човекът е жесток. В природата няма жалост – заради еволюцията.

Доктрините на еволюцията и креацията се бяха разминали с хилядилетия, но сега вече не може доктрината на еволюцията да не бъде властна, защото нейната тайна се извежда и може да бъде предавана. И Богобъдната изповедност не е проблем на вяра вече, както богатата жертва на Христос остави идеята за Възкресението като проблем на вяра и спасение: Този, който вярва в Мене, той е спасен. Спасението беше гравитацията на културата на Правдата. Тя вмени на човека вина, или по-скоро грях, за да бъде властна над него. Затова казвам само изповедание, изповедание, което няма да ограничите във вяра. Но вижте как следва отговорност: ...разжарете огъня на знанието. Знание, за което човечеството много хилядилетия плаща дан, че било грешно. Тази взаимност: изповедание – знание! Знанието на вътрешното ви откровение. Не на отражението на очите ви, не на умолентата, която промивате, а на интуицията като откровение, на причинността като идея на Сътворението. Това знание ви дава основание вече да влезете в Пътя на Служението, което е Път на обожествяването, не на обезгрешаването на човека, както проповядваха предишните доктрини.

Обожествяването! Това, от което човечеството се страхуваше, това, което на човечеството не се позволяваше. То си беше родило термина божественост, но не можеше да каже, че се обожествява. Предоставяше му се само правото за съвършенство, та дано бъде изкупено или измито от грехове. Затова казвам: разжарете огъня на знанието, за да потвърдя онази мисъл, дадена преди години: знаещият е повече от безгрешния. Светът с хилядилетия бе слаган под знаменателя на грешника. А греховността му се вписа тогава, когато той поиска да знае. Такава е поне доктрината на юдаизма, която в тази своя метафизична същност влезе в изповеданието на християнството. Хиляди години един незаслужено упрекван грешник, защото „грешникът“ няма основание или пък му липсва смелостта да каже, че знае! А знаещ, който няма доблест за изповедание, е лъжец! Това трябва да се научи! Когато нямаш съзнание за отговорност и само се правиш на знаещ, ти лъжеш света. А оня, който не беше излъгал света, го направиха грешник. Тази тайна искам да разберете в Посланието! Затова съм казал, че знаещият е повече от безгрешния. Безгрешникът е поведение, но знаещият е еволюция; безгрешният има молитвени поклонения и искане за прощение, знаещият чертае пътища и изгражда тронове. Кога завесата на юдейския храм се разкъсва? Тогава, когато идва едно ново Учение; когато фактически се скъсва в мировото съзнание на човечеството изповеданието на юдейството. Отделен е въпросът, че в християнството влезе много юдейство...

Посланието тази година наистина е преломно и затова то е придружено с едно Предизвикателство към света. Ние си позволихме нещо, което никой не е правил досега. Цивилизацията като изповедница в дело направи приложна техника – да можеш да се обърнеш мигновено към света и така да кажеш това, което миналите посветени са изричали само в тесния си кръг и е било изповядвано само от броени ученици на посвещението. Ние направихме предизвикателство към света! И колкото и да изглежда невероятно, след Нова година цялата наша и културна, и политическа, и друга мисъл все прави послания..., но послания на дребномислието. Ние предизвикахме света с тезата си за нова доктрина, за нова морална таблица.

Това, което като предизвикателство направихме, то е повече от обикновено бунтуване. Нашата дързост е може би най-добрата форма на отговорност пред онова, което човечеството трябва да гради. Ние казахме смело пред света, който още изповядва тезата, че е грехопаднал: Не може да се влезе в Третото хилядолетие с доктрината на грехопадението! ООН още не е излязла с идея в защита на душата! Казаха по радио „Хоризонт“: „Засега само един българин можа да поиска пред света защита на душата с тезата да се премахне от религията анатемата и от гражданските закони понятието враг.“ Това искане после и сателитът разнесе в Европа. Така че кой е този, който ще има смелостта да приеме предизвикателствата? Европейската цивилизация, европейската църква, европейските стандарти!? Не! Кой ще спре Исаак и Исмаил? Доктрината, която въстава срещу расата. Расовият принцип е още в кръвта на Исаак, а Исмаил създава още своите верски отмъщения! Знаете ли какво е да се обърнеш и светът да чуе – спрете битката между Исмаил и Исаак, спрете на олтара на жертвоприноса да носите кръвни жертви! Докато не се смени тази кръвна група и не влезе нова морална таблица с това, което казахме: Няма зло, има нееволюирало добро, не можем да чакаме човечеството да прави свои нови доктрини. А ние ги дадохме вече.

Децата на Деня носят тази голяма отговорност – да осъзнаят какво значи това: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Идеята за Възкресението е идея да признаеш, че можеш да одухотвориш материята, а не това, което като философия, което като административна доктрина, което като верско изповедание стои: материята – злосторник, сатана; материята – изкусител; материята – мъченичеството на човека. Не! Тя чака своето одухотворяване, чака своето освещаване. Зная, че това е повече от позволеното, дори, ако щете, като Космична възможност да направим от света святост. Защото знанието, което е било хранено от доктрините на миналото, трябва да направи огъня си до такава мощ, че да изгори всяка страст на онова, което наричаме желания, за да не се измъчва целият будизъм с вече хилядилетия да брои и да върти воденичките си за малтретиране на ума, та да „победял желанията си“. Никой нямаше дързостта да каже, че материята трябва да се одухотвори! Каква е характеристиката на Разпятието?! Че това е двубоят между Дух и материя. Ако някой не иска да разбере тази велика тайна, тогава той във всички случаи ще остане при ония, които могат да разпъват всеки Христос, когато и да дойде.

Трябва нова енергия, нова култура, нови пътища! Тогава именно Служението определя доколко този „Бях“ е в Живот. Него винаги няма да Го има, когато елементарното чувство е вдигнало праг на преценка; когато на олтара се принасят триста добичета; когато мантруването и броенето на броеничните зърна е обредно задължение; когато Кронос си яде чедата. Това са ужасни неща! Аз наистина понякога изживявам неимоверността на болката на Космичната божественост...

Защо тези деца на Бога Го разгневяват (както малко неправилно е казано в свещените книги)? Защото се удовлетворяват с всекидневие. Това е трагедия. И аз не зная дали имате понякога предчувствието каква война водим! Битка между мисъл и откровение. Човечеството още води социални войни, преди водеше религиозни войни заради обреди, заради ереси... Но човечеството не е водило войната за дух и мисъл! Тази голяма болезненост... Да, има този израз, че Бог се разгневи, но не е написано, че божествата, които правеха човека, му създадоха предпоставки да разгневява Бога – защото не му дадоха правото да бъде божествен! Затова в Посланието е казано: ...тръгнете в пътя на Служението. А никой не може да извърши Служението със себе си! Човекът, това величие (дори Аллах е накарал Иблис да отиде да му се поклони), трябва да освободи място на Бога. Битката за човека привърши! Виждате какъв голям обрат в културата на човечеството извършваме с това. Мъдреците по времето на митологичното поклонение казваха: „Познай себе си и ще познаеш света“; и точно когато човек е познал себе си, трябва да се освобождава от себе си. Това е голямата тайна – свободен от себе си; егото е свършило. Тогава може да станеш мирова жертва.

„Познай себе си...“ – трябваше да се научи човекът да мисли вътре, защото всичко, каквото му се даваше, бе отвън – и тотемното божество, и принесената жертва. Тотемът се яде – отвън като вземеш нещо, ставаш божествен. Не! Затова се сложи ударението на „Познай себе си!“, за да може човек да се освободи. Така тази голяма битка, този кръговрат извърши Христос и Учението на Мъдростта го класира в път на Служение. Когато се тръгне в пътя на Служението, вече имаме един зрим теогон. Служението е върховенството в идеята на богоосъзнатото обожествяване на човека. Всеки трябва да освети олтара си, а този олтар има една голяма тайна – Книгата на Живота, съзнанието на Бога. Там трябва да извърши великата си евхаристия; там трябва да даде, така както Христос рече: Ето този хляб е Моето тяло. Той даде толкоз ясен знак, че можеш да одухотвориш материята! Ето това вино е Моята кръв – излива се като нов завет на бъдните поколения. Той спря идеята за кръвните жертви. За нещастие следовниците Му ги продължават. Може да се каже в богословието, че това е безкръвната жертва, а не може да се повели на изпълнителите в църквите да не правят кръвни жертви – убийствените курбани!

Вторият призив от това Послание на Всемирността е:

  • Кажете на човечеството къде е храмът на Мъдростта и защо новият олтар е Книгата на Живота!

По-голяма революция едва ли може да се извърши в света на предметността, в света на културите на човечеството. Защото никоя култура досега не класира еволюцията на човечеството като идея за обожествяване. И тогава, когато Учението Път на Мъдростта иззижда храм без догми и създава потреба от тайнства, които не са верига, а Служение, то ни осветява в идеята на този храм. Къде е той? У нас! Но докато се иззида този храм, навикът е една от големите беди, която и Агни Йога квалифицира. Беда, без която не можем, но която трябва да победим, трябва да надкрачим в идея за свобода. Колко време е било необходимо на Херкулес да наблюдава Антей, за да го победи? Антей бе властен, защото майка му беше Гея. Земята му даваше всички енергии. Херкулес обаче бе идея, защото баща му бе Зевс – Небе, и трябваше да победи. Колко го е наблюдавал? Това трудно може някой да каже. Но Херкулес знаеше, че трябва да извърши дванадесет чудеса, за да бъде велик посветен. И първото чудо, което можа да направи (в човека) – това бе да види, че ако искаш да победиш човека, трябва да го обезземиш. Херкулес обезземи Антей! Така земята стана подвластна на Зевс. А Зевс е идеология – идеология за Небе.

Така проблемът е в неиззидания храм. Наистина той не може да бъде търсен другаде, освен вътре у нас. Затова Христос каза: Когато двама души са в Мое име, Аз Съм при тях; затова рече: Кълнете се в златото на храма, а не в светостта му; затова изпъди търговците от храма. Затова, когато говоря за Орфей, че със своята лира укротявал животните, казвам, че това е неговата вътрешна песен, която укротява желанията му, която укротява мисълта му, която укротява непокорните божества, които не позволяват на други да бъдат подобни.

Храмът на Мъдростта! И какво е великото Служение в него? Винаги съм казвал: не може да има храм без олтар и олтар без обред. Но какъв? Обредът беше жертвоприносът. Какво трябва да направим тогава в храма на Мъдростта? Какъв и пред кого трябва да е жертвоприносът, щом казахме, че служение не може да извършим със себе си, а без себе си? Къде и пред кого ще дадете обет за великото Служение? Пред Книгата на Живота, за която казах какво – че е съзнанието на Бога. Хайде измерете се; можеш ли да отидеш на измерение със съзнанието на Бога?!

Там, в храма на Мъдростта, Книгата на Живота е олтарът. Направете своя обред – научете азбуката за великата молитва, която се чете в храм и в олтар! Ученията не се крепят на моралните стойности, а на пробудността като прозрение, която създава морални ценности. За да избавим човечеството от навика да има колене за прощение и да го изведем във воля на действие и подвиг на жертва, трябва наистина да му кажем да стане от коленете си. Защото храмът е в него, защото олтарът е Свещената книга в него – Книгата на Живота, на която Христос с идеята Си и с жертвата Си сне печатите, за да отвори страници за битие. Там, вътре у нас! За да не се загубим в търсено оправдание, което пък е получавало жестоко отмъщение според бивши учения. Иначе не можем да разберем защо расовата доктрина беше толкова живителна в идеята на отмъщението и защо любвеобилието на Христос бе превърнато в инквизиция. Трябва да освободим човечеството! И затова Доктрината на Мъдростта каза, че човекът е зрим теогон, който трябва да бъде изведен; човекът трябва да изведе Бог от себе си. Не бива да бъде глух за оня глас Адамов: „Где си?“, защото Адам е Мировият човек, който се търси в служение на собствения си Сътворител.

Така че идеята е да знае човек къде е храмът на Мъдростта и да не го търси далеч от себе си; да намери лист от своята Книга на Живота. Кой колко може да прочете, кой от коя страница ще вземе себе си, е проблем на посветеност и готовност за жертва. Христос я изчете и им каза: Аз съм Възкресението, Аз съм вечният Живот! Аз съм Пътят, Истината и Животът. Някой може да има един лист, написан в тази своя свещена Книга, и той да е достатъчен, за да го изведе от преходността към Вечността. Един ред в един само лист на тази Книга на Живота, когато е вътрешното признание и целостта Аз и Отец сме едно!, е предостатъчен, за да стане Син Човеческий и Син Божий. Всичките Му проповеди, всичките Му беседи, всичките Му идеи на чудеса нямат никаква стойност, ако нямаше тази велика тайна: Аз и Той сме едно! Защото: Няма Ме, защото бях – Възкресение! Това е знакът на Единството, това е знакът на Синовността, това е знакът на Син Божий и Син Човечески. Само един израз е всичко за Христос! Другото е работа, която трябваше да приложи към това, което нарече Свои братя и сестри. Великото Му Служение бе да доведе човечеството до този олтар, до този лист от Книгата на Живота, и там, с това единствено изречение, да направи Синовност.

Затова казвам – да се посочи къде е храмът на Мъдростта и защо имате един нов олтар. Защото можете да минете прага на работата в идея на служение. А в тази йерархия – от работа до служение, безспорно се минава битка за достойнство, битка за величие и пр., с които освобождаваме бъдещия теогон.

Така идваме до третата тайна:

  • Осъществете зримия теогон като съдбовно присъствие и чакано предназначение на Третото хилядолетие!

Какво значи да осъществиш зримия теогон като съдбовно присъствие? Изначало казах, че гласът на Съдбата даде своята благодат и зов към Децата на Деня, като определи Третото хилядолетие като плът, като дух, като трапеза на тяхното присъствие и служение. Това велико благоразположение, с което излизаме с идея за зрим теогон като човек, бог в развитие, е наистина едно надсловие на Третото хилядолетие. Не мога да си представя иначе как бихме живели в аурата на един век, който е част от хилядолетие. Не можеше да се излезе с теза, нарязана на парчета; трябваше да се излезе с цялостна доктрина, която ще бъде опазена в една аура – аурата на Третото хилядолетие. И тя, безспорно, носи най-доброто в тази идея за прозрение, но с тайната на предназначението.

Когато се формира едно ядро на хилядолетията, то се напоява с енергиите на доктрината или културата, която наследява, и тенденцията, която ще открие пътя на нещо ново. Вижте как се сложи дори ново летоброене в идеята на Христовото учение! Винаги когато се ражда нещо ново, му дават и ново летоброене. Но дали е Ново хилядолетие... Това е голямото сега – когато по съдбовност като глас на Съдбата Третото хилядолетие ви вгърне в своята дреха, в своя плащ (както е казано, плаща на Аполоний, който се сгъва на три). Виждаме че мохамеданството не направи Ново хилядолетие в летоброенето. Дори това, което се отлъчи от християнството като Реформация, остана реформация. Няма вътрешната властност да направи свое име; реформация, но в християнството. Затова е казано за този нов храм; затова е казано за този нов олтар; затова човекът е наречен вече не свръхчовек, не homo sapiens, не ecce homo, ако щете, а homo deus – човекът бог! Ето голямото, което трябва да научим. И тогава именно разбираме, че прозрението е идея на Присъствието, а предназначението на Третото хилядолетие поставя това, което космичната щедрост налага на Децата на Деня. Тук трябва да се разбере отговорността, която се носи (а не само китката, с която можете да се кичите), отговорността на разжареното знание, която безспорно в себе си получава енергиите на Книгата на Живота и която е в плаща завита на Третото хилядолетие. Затуй ние в дързост пред Третото хилядолетие казваме, че няма враг, има събожник! Кой ще ни прости; кой може да ни прости, че отричаме врага?! Защото е удобно човекът да извърши деяние, което е оправдано по пътищата на културата и религиите.

Ако някой каже, че религиите не са вършили престъпления, това значи, че е сляп. А Христос рече: Ако сляп те води, къде ще те заведе освен в ямата! Какво е поведението на Инквизицията; какво е поведението на тези, които още упражняват анатема? Разбирате ли отговорността ни? Колко е властно да кажем: не приемаме, че има враг – има събожник! Колко властно е да чакаш зов на богове!

Какво значи да осъществите зримия теогон като съдбовно присъствие и чакано предназначение? Това значи да направите служение. А ако някой тръгне да прави служение със себе си, той се обслужва в своя егоцентризъм и тщеславие. Само будният може да направи вътрешно признание, че е тщеславен и да не се кичи с дрехите на непостигнато. Той може да направи потребата си така, че да изживее ужаса на тщеславието си, като потърси еликсира, една глътка от който може да те преобрази, когато си потърсил нова лакмусова проверка. А тя е на гърба на тщеславието – там стои това, което отдавна казах: Само смирението не е оскърбило съдбата и Бога! Ето на тщеславието пътя! А не евтината гордост и играта на обидени. Наметалото на Дейанира, знаете, е напоено с отрова, за да убие Херкулес, но Херкулес беше извършил дванадесет чудеса... Да вършиш служение, значи да си осъществил зримия теогон, т.е. без себе си да влезеш. Тогава можеш да разбереш това, което се нарича съдбовно присъствие.

Пак ще повторя колко безименна е тайната на повикани в реално присъствие и живот души – посветени, отработили битие, минали през жертвените си клади хора, които да бъдат точно в това велико поселение, наречено Трето хилядолетие, с една своя вътрешна минала идея на обучение, а сега на приложност в изграждане на божественост. Тази велика тайна, тя е, с която зримият теогон трябва да изходи една съдбовна идея за присъствие. На малцина в милионите години се е случвало да сложат белег на присъственост. Иначе се съществува и се отбелязват стени на плача. Но когато имате гроб на Възкресение, няма място за стена на плача. Защото няма по-голяма радост от това – в идеята на Възкресението да извикате един Богозрим теогон на живот. Но той е еволюиращ, защото човечеството има да се осъществява още в две цели коренни раси, още в шестнадесет подкоренни раси в своето планетно съществувание. Тогава чак ще преминем ограничението на планетата и нашата радост няма да бъде, че само Планетният Логос ни дарува със Своята щедрост. Тази щедрост би изглеждала милостиня тогава когато човекът е Всемирен, както индийската култура можа да направи от една личност Космичен човек, наречен Пуруша, или в културата на нашето християнство, наречен Пантократор!

Виденията на хората са реалност, измеренията им обаче, от които извеждат реалностите, са същественото. Когато извеждат от триизмерния свят, безспорно преходността след това ще им се надсмее. Не е страшно, че преходността се надсмива, страшно е, че човекът иска преходността си да направи по-властна от дареното му битие да бъде Бог. Но когато изведе нещо из четвъртото измерение, после от петото, от шестото, когато влезе в Причинния свят, тогава той може да остави белег, който да му даде основание да каже: Аз и Отец сме едно! И това ли е, мислите, с което може да завърши – със Синовността ли!? Не! Защото в същото това събитие Христос казва една изключителна смелост: Преди да бъде светът, Аз бях! Значи този зрим свят на планетата е също една преходност, когато можем да го гледаме от Всемирността на Пуруша. Тази голяма отговорност е именно: Осъществете зримия теогон като съдбовна присъственост, оставете знака за следующите и след това вече – знайте тайната на предназначението! Аз не говоря за предопределение. Тази формула и във философиите не е най-добрата, а в еволюцията е въобще безпомощна. Няма карма, която да не може да бъде променена, и няма определение, което да не може да бъде отхвърлено. Ужасът, че се извиняваме със съдбата, е част от невежеството, с което безспорно много добре е хранено човечеството. (Винаги ще казвам, че неграмотността е едно позволено незнание, но невежеството е едно непозволено знание.) Същественото е идеята за предназначението – за какво е предназначен човекът. Внесената тайна в предназначението му е Диханието, с което Отец го прави подобие. И тогава човекът може да каже: „Идва часът ми на съ-Сътворител с Моя Отец!“

Най-голямата жестокост, която се извърши над човека, беше да не му се позволи да бъде божествен. Тогава подчинението идва като върховна психоза да носи вечния страх, че не е божествен, и да води битка само за съвършенство. Божествеността е оспорвана винаги когато институцията стане по-властна от свещеността на личността. Някой ще каже: „Хиляди години имаме държави, хиляди години имаме храмове!“ Но и те са били освобождавани от енергиите на боговете. Някой сега в пирамидите да прави молитви?! Да, атракции правят... Свещена е личността! И именно това е, което тази година Посланието отправи към Децата на Деня – съдбовната им присъственост и чаканото предназначение. Не се разглезва човекът, когато знае, че е предназначен за по-голямо нещо. Защото измерението е отговорността, а не страхът, че ще пристъпиш нещо и ще станеш грешен. Не онази лентяйност, която ни оставя Индия – да скръстиш ръце и да кажеш: „Това ми е кармата“ или „Това ми е кастата!“ Ами събуди ума си, промени я! Доктрината ти позволява в идеята на прераждането, след като си бил шудра, утре да бъдеш брахман – стани! Ама не – примиренчеството на колективната доктрина, убийствеността на звездопада от величия! И правят бунт, когато някой от „обикновената“ каста сключи брак с друг от „необикновената“ каста. Пет хиляди години веригата на елементаризма! Ето кое ни направи дързостни. Защото Бог не може да бъде дързостен освен като предназначение, за което си сътвори Богонеобходимото – човека. Затуй го направи дързостен – да Го засвидетелства в Неговата цялост, а не в коленопреклонение.

Има един афоризъм: „Който цял живот е пълзял, много е трудно да застане на колене.“ Това е трагедията на културите, които сме отбелязали. Да не говоря, че всичко това е облечено в дрехата на традицията, облечено е в дрехата на навика. А вижте мумиите. Да направиш за някакво малко Ка (за което сега се опитват да кажат колко грамаж има и той е под единицата) 147-метрова пирамида, на нея, на тази неизмерима човешка душа! Ето това е да си уловил предназначението си! А какво казахме – дарът на Сътворителя кой беше към Адам? Да, Адам е сътворен, но му се предостави предназначение – да ражда, да ражда богове! А след като Христос направи Възкресението, в сътворения Адам вече работи роденият Христос. Това е предназначението, това е битието на човека – зрим теогон!

Ето тези избраници в хилядилетията, тези милиони години присъственици, тези белязани деца в Третото хилядолетие да получат своето Послание като служители и като чакано предназначение. Белязах ви, извиках ви, чаках ви – това е белегът сложен! Затова се рече: чакано предназначение. Затова когато Му казват Да отмъстим на самаряните, които не Те пуснаха да минеш през тяхното селище; да ги изгорим, Учителю!, Христос отговаря: Вие не знаете от какъв дух сте!, т.е. вие сте още от кръвта на евреите и искате отмъщение. И точно тук е болката да се разбере защо казвам – чакано предназначение. Децата на Деня са наистина едно чакано предназначение, което трябва да отведе своето събратство в ново изповедание и нов храм, в храма на Мъдростта!

Така в Посланието ведно с Предизвикателството, което отправихме към Третото хилядолетие, и таблицата с основните принципи, нравствените категории и приложната молитвеност[5] винаги може да намерите не само опорност, а и основание за прозрение. Когато искате да правите ценности, търсете ги с прозрение. Не ги валяйте в калта на всекидневието да си правите сметка колко струва това или онова. И от таблица на Духовния път на Мъдростта според умората или според възмогата, което и да е може да ползвате, за да направите от себе си това, което наричам зрим теогон.

В Посланията на Планетния Логос вие знаете, че отработваме защитната енергия, акумулирана в Евангелията, които ги съпровождат, и живия плет, както винаги повтарям, на няколко параграфа от Агни Йога – за да можем да направим охрана на новороденото. То има своята майка-кърмачка в миналото – Светото Евангелие; то има своето знание в предшествието на хилядилетията в Агни Йога – Огненото слияние.

В трите генерални истини – повеленията, Посланието даде своя духовен, а, разбира се, и морален глас. Това наложи да се сложат и трите лични искания (от които всеки може да си избере по приоритет). Планетният Логос предостави според възможностите на личността тези три искания като право както на приложение, така и на изповедание.

Първото искане е:

  • Научи ме да изведа пленника от себе си и позная освободения!

На човека в идеята за ограничението – от страх, че не е съвършен, и от внушения догматичен факт, че е грехопаднал – не се позволи да се усвои като свободен. Затова можа да се напише „Прикованият Прометей“ и човечеството го чете вече хиляди години, но едва ли един ред е останал от „Свободният Прометей“. Разбира се, посветените са знаели що е свобода. Затова е показана тайната тук – да ми позволи, да ме научи да изведа от себе си този пленник, Божеството, което търси Себе Си: „Адаме, где си?“ – гласът на Бога у нас.

Човек трябва да има достатъчно кураж да отключи клетката на пленника, така както и в Агни Йога е даден един момент – когато трябва да врътнете ключа, за да излязат енергията и силата. Тогава когато видиш пленника, трябва да познаеш и освободения човек, осенен от изведения Бог! Ако това не можеш да направиш, тогава няма защо да се учудваш, че самаряните не приемат Христос. Как искате да Го приемат, щом Той ги учи да се освободят от пленничеството на своята култура и на своята идея за „чужди са другите“.

Не е въпросът само, че можеш да изведеш пленника. Въпросът е да го познаеш, за да му дадеш престолнина, за да му дадеш причастие, за да го направиш събожник! А той като божествен в зримостта или в развитието си да направи улеснено твоето служение. Да не чуваш неговата болезненост, че не си му дал живот; да не чуваш гласа на скръбта (както бях казал, че човечеството навикна да живее под заслоните на скръбта и стената на плача). Когато поиска да плаче, защото някой премного го е оскърбил, научете го да се освободи от плач. Защо? Защото зримият теогон не е астрал – той е бог, божество развиващо се! Това е тайната. Затова: Да изведа този пленник и да го позная. Да позная освободения, а не покорния; освободения, който има право на иск, че е божество. А не че е роб, а не че трябва да се изповяда. Свободен!

Аз няма да отида в преценка на Достоевски, когато великият инквизитор поднася по една лъжичка от потира на свободата на човека; и Христос, там някъде, прикован, го пита: „Защо?!“ „Ами за да го научим да понася свободата!“ По една лъжичка на причастие свобода! Как тогава искаме да бъде свободен, когато го ограничаваме в нравствени нормативи?! Кого имаше да краде и да лъже, ако не беше му се създала илюзорност, че взаимно се крадат и взаимно се лъжат (а реалностите ни го повтарят сега)! Хиляди, стотици хиляди, милиони години – не от пет хиляди години човекът живее с тази порочност, че е порочен! Кой му го внуши? И Достоевски със своята дълбока вяра и изповедание посочи как великият инквизитор учи човека на свобода... Този мъченик, на когото му даваха свобода само с лъжичката, всъщност бе Христос, Божеството у нас. Те не познаха Пленника! Пленникът у нас е това Божество, за което ние казваме, че е зримият теогон. Този зрим теогон е вашият Христос.

Третото хилядолетие ни вика с една велика всеотдайност – свободата. Дори когато един Шилер говори за свободата, има ограничение, но все пак е нещо повече, отколкото Гьотевият Фауст, който отива при врачката да му дава младост! Знаете ли колко класика е фалшификат на добродетели?! За мен Дантевият „Ад“ е най-порочното нещо, което можа да роди културата на Европа – да измислиш девет кръга на Ада и там да пратиш човечеството!? И искаш святост... Така че трябва да се научим да познаваме освободения пленник – вложения Бог у нас.

Второто искане, което поставихме и безспорно по избор всеки може да го приеме за себе си, е:

  • Нека спрем олтарите на жертвоприносите за грях!

Това е една от най-тежките вериги на човеческия род, сложена под различни форми. Там, където няма грехопадение, има това, което казах – последиците на лентяещия ум: „Кармата ми е такава, прераждането ми е такова.“ Това е хленчът при онези, които нямат доктрината за грехопадението, но имат стена на плача. И двете доктрини в продължение на хилядилетия (едната пет хиляди, другата три хиляди и петстотин години) държат човечеството на този пристан – да принася жертви на олтара на греха. Като започнеш от стотиците кръвни жертви и свършиш до обикновеното цвете. Да спрем тези жертви! Да спрем Кронос да яде чедата си! Страшната истина – боговете да си наказват децата. А какво казахме? Човекът е Богонеобходимост, зрима Богонеобходимост. Защо си ги яде? Идеята за страха в основата на жертвоприносите! Страх, че някой може да бъде над вас, че някой може да ви вземе трона. Страхува се, защото чул, че някой ще го смени. Виждате ли как е окупирана доктрината на несменяемостта на властника бил той божество, или социално същество. Този страх продължава да иска жертви и от Кронос се предава на света. И Зевс изживява след това същия страх. И при изповядващите доктрината на прераждането стои, защото кастовостта създава не завист, но лентяйство. А когато не събудиш ум, който иска трон, твоят трон е сигурен. Как никой не можа да прозре в тези хилядилетия как пъпли човечеството в болката си, че Духът му няма своето велико дарение да опложда и да твори! Институциите запретяват свободата. Когато Петручиo прави своето ин витро, папата му забранява. Сега пак забраниха да се клонира. Защо да не клонират? Защото ви е страх материята да не бъде одухотворена. А тя ще бъде! Тогава разбирате защо хората с прозрение винаги са били жертви.

Продължава да се прави в идея на изкупление от първороден грях жертвопринос – кръвен или безкръвен. Разбира се, християнството излезе с една от най-великите си идеи – евхаристията, но не спря да върши обреда на кръвното жертвоприношение, въпреки че евхаристията е безкръвна жертва! Човечеството не можа да свали дрехата на кръвните жертви, на курбаните, на виновния. Да изповядаш идея за свобода и да се възправиш срещу волята на онзи, който иска свобода! Това направи сега Европейската общност – отново колективното съзнание и колективната общност срещу изявена воля на личност...

Разбирате ли как се върна колективната доктрина? Та те с тази колективна доктрина – болшевизма, живяха повече от седемдесет години! Затова е тревогата, с която трябва да се свали тази дреха на навика на човека да има колективно съзнание. И уж – колективна отговорност за сгрешилото човечество или за грешния човек! Да върнат колективната енергия на психозата, въстанала срещу фашизма, наистина с всичките му жертви, и да благославят болшевизма, който извърши сто пъти повече жестокости!... И сега изведнъж, когато разрухата е налице, колективното съзнание на Европейската общност почва да дава присъди! Знаете ли на какво ми напомня? На „Пражката пролет“, когато „загрижените“ сторонници за социалната общност и социалното съзнание отидоха да „утешат“ чехите. Ужасът на колективното съзнание, сатрапията на Правдата като доктрина „око за око, зъб за зъб“, храмовите търговци! Ето защо заставам срещу тези, които продължават да принасят хиляди жертви. Да принасят жертви на олтара на греха, срещу това, което прокламираха – демокрация, свобода! Е, да, някой се изявява в неговото, а вие му слагате усмирителната ризница, която така добре е описана от Джек Лондон в неговия „Скитник между звездите“. Вързаха скитника в усмирителната ризница и той имаше видение...

Така че, когато говоря за тази втора точка: Нека спрем олтарите на жертвоприносите за греха, трябва в цялост да го видим. Голяма беда, тежка беда за човечеството! И странното е, че не се усеща. Странното е, че когато поднесете идея за промяна, вие сте богохулник, вие сте еретик, вие сте опозиция. Това не значи, че всичко, което е опониращо, е съвършено! Но в неговото позволяване има възможност за измерение на истината. Макар че за мен истина никога не се доказва в спор. Тази банална фраза е обидна: „В спора се ражда истината.“ Никога! Хората спорят с ум, а истината се получава с откровение. Те могат да намерят някаква „умна истина“, но не творческата, не богооткровената. И затова когато в дадено Богооткровение почнат да умуват било пророците, или някой друг, веднага си личи как е спаднал тонът на гамата. И даже са смешни, защото се съобразяват с една реалност. Дори и Иоан, който е посветен, ще каже: „Скоро ще стане.“ Да, вече две хиляди години, но няма Апокалипсис. Какво значат тези неща? Съображение – не тайна! Затова полученият страх за приноса ви прави съобразителни, но не ви прави богооткровени. Богооткровението е известна несъвместимост с реалностите. Защо? Защото то може да сменя реалности. А реалности само могат да освидетелстват минали откровения. Това е, което трябва да знаете. Наистина е нещо странно. И не може да не се боледува. Човек трябва да знае защо боледува – или за да открие една велика тайна, или да отиде в гроб. И двете са еднакво необходими. Ако боледуваш, за да откриеш една истина – няма по-голяма награда. Ако трябва да отидеш в гроб, за да възкръснеш, върви!

Тази власт, която има грехът върху съзнанието и битието на света като култура, е нещо по-силно от земното притегляне. Тя е, която го е научила да държи главата си надолу, защото е грешен; тя е, която във втората от Десетте Божи заповеди не му позволява да погледне към Небето и да има име на Бога. Няма по-тежка верига над човечеството и над богочовеците. Да правиш хекатомби, да определиш един храм на света, да нямаш право да кажеш името на Бога, само жрецът да влиза в посвещението, защото ковчежето на знанията излъчва огън и те унищожава!? А ние искаме човек да чете лист от олтара си, наречен Книга на Живота! И кой ще ни прости? Но ние не търсим прошка, ние търсим събудено битие, защото искаме да изгорим жертвеника на греховете.

И третото от личните искания е:

  • Благодарим на Мировата воля, че ни събра в Третото хилядолетие като Деца на Деня!

Във всяка междина могат да се разминат, но на синора на вековете, а още повече на синора на хилядолетията, не може да не остане запаметяване. Защото хилядолетията са цикъл, в който са вложени потенциалните енергии не на век, а на десет века. И точно тук е мощта на Децата на Деня – несмутени, че ще свърши благодатта. Защото, ако благодатта на един век, който е белязан със знак, може да свърши, благодатта на десет века не може да бъде изчерпана в едно наше присъствие – в живота на една само личност. Това е голямото благоволение, това е и голямата наша благодарност към Мировата воля – в този цикъл да вземем енергиите на десет века. А тогава, когато този храм е вътре у нас, няма нищо страшно, че утвърждаването на тези енергии може да продължи хиляди години. И все пак Учението Път на Мъдростта, което йерархира идеята за Духовните вълни, предостави правото не на безстрашие, а на смелост, че може и трябва да дойде след нас друго. След хилядилетия ли ще бъде, това няма значение. Вратите са отворени, защото еволюцията не може да спре с това, което казахме – зримия теогон. Ще дойде овладеният теогон, ще дойде живото божество, което наистина ще бъде толкова роднина, колкото и нероднина на своите богове от митологиите, които ще бъдат овладени стихии, защото той ще продължи да ги има в себе си, но те няма да бъдат пречка. Вятърът ще бъде не бог друг, а вашата воля, посветеността ви няма да е слънцето, което може да ви смути, и т.н. И когато този човек-бог се възземе в своето реално съществуване в Духовната вълна на Свободата, ще има Живот. Затова казвам, че Бог не се доказва, а се живее. Няма нужда тогава да Го доказваме, няма нужда Истината да ни Го освидетелства. Това е голямата тайна, с която тази година Децата на Деня бяха сезирани с волята на Планетния Логос в идеята на Посланието за Присъствието.

Аз не зная как бихте усетили тази дълбока вътрешна тайна на присъственост на Децата на Деня, когато чрез съня като метод на знание се потърсите в своето служение или работене в различни столетия с различни подтекстове на внушена тенденция за съвършенство. Наистина човек трябва да изчака. Защото някои от вас действително ще изчакат едно разделяне и тогава ще работят със съня. Сънят ще им открие много тайни. Науката ще си служи с него и тогава в експеримента, който доказва позитивността, когато сложат лакмуса на съня, ще познаят дали са научили истина. Лакмусът на съня – това е още зрението на астрала. Но онзи, който може в съня да сложи огъня, както казахме: да разжари огъня на знанието, там може да получи великото откровение, докато целостта на неговата анатомия стане пригодна да понесе огнеността. Затова говоря: огънят на знанието! Ако не може корпусът да го понесе, той (както съобщават понякога) изгаря и не остава дори прах. Защото мисълта като я изгориш, няма какво да ти остави. А тя е, която може да пръска материята, щом е осветена като идея за възкресение.

Тази благодат, която се случи на Децата на Деня, наистина не може да бъде изразена само с това, което правим като констатация, което, както казах, е потребно като признание за историчност. Да, ние като историчност сме влезли в Третото хилядолетие, събрани, но другото? Другото е Посветеността, за която безспорно ръката на Съдбата ви е извиквала, избирала ви е, за да ви въведе в една школа – Школата Път на Мъдростта. Тази тръба, която ви призова на едно такова велико Служение и будност: Елате, Деца на Деня, защото не ви чака само история, чака ви това, което казвам – идеята на бъдещето! А тя е зримият теогон. Пред този храм, в който влизаме, ще стои: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях Възкресение! Това е и моето пожелание, като откривам Пътя на света през Третото хилядолетие и безспорно на Децата на Деня, събрани в своето Общество. Те не са школа на посветените. Когато Христос отключи вратите на вътрешния храм, когато Неговото Свърши се! разкъса олтарната завеса, за да може да се влезе в съзнанието на Бога – Книгата на Живота, когато направи Възкресението Си, Той хвърли ключовете на школите на посвещение. Сега сме в живата, зримата истина на Мъдростта, която е животът на нашето бъдеще. Отговорността е, която ще ви даде причастието за Деня на нашето служение.

Ние не сме школа от типа на древността, ние не сме академична формула, ние не можем да бъдем и научна институция. Ние сме едно знание, което доказва присъствие на богове. Който има страх, ще се пресели някъде другаде, за да не тежи на крилата на Мъдростта. Или който има себичност, като сина на Икар ще тръгне към Слънцето, ще му изгорят восъчните крила и ще падне. Посветеният, първом, е без страх. Второ, е свидетел на своя Творец. И никой няма право да обижда Твореца в себе си с потребите на себичност, с която не може да влезе в служение в храма на Мъдростта. Тогава идеята за обожествяването е присъща на онези Деца на Деня, които имат една отговорност – да познаят, както го каза Христос, Небесния Си Отец. И на тези, които искат да отидат при Отца си, Той рече, че трябва да минат през Него. Дързостта Му е изключителна, но тя е повече от доблест. Не можеш да правиш дързост без доблест. Иначе ще бъде само отблясък, а не огън жив.

И така, това голямо съчетание, което можахме да направим за Нова година с мировото обръщение, извърши наистина нещо много особено. Вярно е, че осезаемостта обикновеното знание счита за най-надеждното доказателство, макар че знанието на очите е най-илюзорното. Но така е в еволюцията. Даже един народ като нашия си има поговорка: „Очи да видят, ръка да пипне.“ Аз не зная дали мохамеданството с оглед на това, че оспорва зрението на очите, позволява на младоженеца да види булката чак след като са го венчали, но пък после все са разочаровани. Трагичното е, че нямат духовни очи да познаят дали булката е пратена по карма, или трябва само по очи да я има...

И така – на Децата на Деня предстои! Не е проблем на отговорност, проблем е на оня свидетел, когото единствено признавам в историята – огледалото. Някои нарочно си счупиха огледалата, за да минат за красиви в мисленето си, макар и недостойни в поведението си. Счупените огледала няма да направят образа красив и никое огледало досега не е било криво. Тъжното е, когато отговорността дойде късно. Защото когато пленникът е мъртъв, и да му отключиш клетката, няма никаква полза. Не умъртвявайте пленника Бог у вас!

Така че в Посланията, които тази година ви оставих, ще трябва да се намерите наистина като белязани с благодатта на Третото хилядолетие. Кажете на света къде е храмът на Мъдростта, къде е олтарът и защо този олтар не приема други жертви, освен така, както съм говорил: за свободата се дава само една жертва и тя е човекът; за боговете има само една жертва – без себе си. Това е, с което искам да тръгнете в своето служение. Свършете своето дело със знака на зримия теогон. Този, който не може да узрее за йерархия, връщат го да играе ролята на прислужник, докато се научи да не играе ролята на обиден. Това са големите уроци в окултните школи. Вие знаете ли, че Моисей два пъти е връщан и не е приеман, за да бъде посвещаван. Моисей, на когото сега там десет милиона му правят метани и светът мисли, че от неговата доктрина е направил християнство и мохамеданизъм. Два пъти е връщан от вратите на школите на Египет! Няма място за пощада в Ученията и школите. А школи завършват мнозина, но единици пращат да правят Учения. Другите отиват да учат още. Себичността, тщеславието, небудността в отговорност и скриване зад гърба на други – това не е поведение, това не е и път на школата. Пращат ги, връщат ги на обучение. Ако там няма идеята на справедливостта с безпощадност, нямаше да ви кажа фразата, че природата е безпощадна, само човекът е жесток. Да, тя е безпощадна, защото нейният съдник е на мястото си. Човекът се е опитал да лавира и затуй на богинята на правосъдието `и връзват очите (дори почвам да се страхувам дали тя няма да остане без очи, ако се загуби правото на отговорност).

Не се страхувайте да ядете плодове от Дървото на знанието. А отдавна казах, че трябва да има и друго дърво – Дървото на Мъдростта. Сега неговите плодове яжте – няма да бъдете наказани, че сте извършили грях. Защото – запомнете: Знаещият е повече от безгрешния!

Така Децата на Деня в своето служение на Третото хилядолетие имат на храма си надписа: Няма зло, има нееволюирало добро! И тогава идва това, което ги прави и богове, и човеци: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Благоволението не може да бъде спряно от това какво довчера е било олтарно моление. Няма човек, на когото Бог да не е дал Себе Си. Приканени сте към едно ново битие. Направете го! Не се смущавайте от това, което не можах да изпитам в живота си, не се смущавайте от авторитети.

Деца на Деня – на път сме! Тежи на оногова, който се уморява; греши онзи, който не слуша съвета на баща си. Икар не послуша съвета на баща си: „Не върви с тези крила към Слънцето.“ Те бяха крила на восъка. Нашите крила са крилата на Мъдростта. Те не могат да изгорят от слънце. Защото в Откровението е казано, че Слънцето ще загуби светлината си – но ние никога няма да загубим Бог, Който свети у нас, и ние ще си светим. С Неговата светлина на Път!

 

Възкресението съхранява паметта на Откровението!

 

[4] Нур 2000, с. 6.

[5] Вж. Нур 2000, с. 5.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021