Зареждам...
Книгата на Живота (продължение)

 

Книгата на Живота

(продължение)

Книгата на Живота е
съзнанието на Бога!

Книгата на Живота е единственият изповеден олтар в Доктрината на Мъдростта. В Доктрината на Любовта изповедният олтар е Разпятието, което дава право на Възкресение; Разпятието – двубоят между Дух и материя! Този двубой завършва с победа на Духа – идеята за Възкресението. Така на олтара на Любовта отдаваме победата на Духа, но в Доктрината на Мъдростта пред Книгата на Живота човекът ще бъде изправен на изповедност. Пред нея, Всемирната чаша, от която сега се причестяваме с това, което наричаме тяло и кръв Господни – с хляб и вино. Тази Книга е същността на целия космичен свят от богове, тя е реалност, защото самият човек е бог в развитие!

Не всичко човекът е овладял, но осъществявайки се като божественост, той ще бъде господарят. „Бди над световете, които аз съм създал, направи ги плодородни!“, казва Божеството – Ахура Мазда, на първия човек – Йима. Ето златния ключ да отключим скрижалите на Книгата на Живота. Затова трябваше в еволюцията си да изчакаме жертвата на Любовта, която е мотивация за Възкресението. Тази жертва крие в себе си овладяване на материята чрез одухотворяване. Така сатаната ще бъде освободен. Когато му одухотворим „тялото“, когато му вземем дрехата на изкушението, тогава ще разберем смисъла на няма зло, има нееволюирало добро.

Човечеството сега ще мине през Духовната вълна на Мъдростта, която влага зримия теогон; ще мине и през Духовната вълна на Истината, където ще имаме овладения теогон, овладяното божество, което ще се легитимира в голямата тайна – Свободата, т.е. целостта на човека в Бога. В Свободата не можем да имаме Духовна вълна, защото изведеното вече божество трябва да си създаде една идея в сътрудничество или съработване, т.е. в съсътворителство с Отца (така, както се изграждаше човекът). Това е Аз и Отец сме едно. Ето тайната и потребата на правото да счупим печатите на Книгата на Живота.

Книгата на Живота е писана изначално още чрез Диханието като част от съзнанието на Отца.

  • Книгата на Живота е Диханието, материализирано като олтар на изповеданието на човека.

В Духовната вълна на Сътворението човекът е едно вложено божество. Бог е вложен в сътворения Адам. Той му предоставя Диханието Си като бъдеща, осъществяваща се божественост, като една воля, натоварена с месианство, защото тя трябва да вести Месията. И вложеното Божество ще трябва да мине в идеята на чакането. Материята е чакащото божество; целият наш клетъчен свят е чакащият бог. Затова, когато ще говоря за Книгата на Живота, аз ще я отделя.

Книгата на Живота има своето жизнено и духовно място в нашата биологична, в нашата мисловна, в нашата духовна сфера на живот. Но само тя ли е? Единствена ли е Книгата на Живота или има предшественици? Искам да си послужа с това, което в Откровението на Иоан е дадено. В глава 20, стих 12 пише: „След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга – книгата на живота, и съдени бяха мъртвите по записаното в книгите...“

Книги;... и друга книга – кои са тези книги, които предшестват Книгата на Живота? Изхождаме от самия израз: „...отвориха се“ – човекът е една отворена книга! И първата книга, за която се казва, че е отворена, е Книгата на Сътвореното; в нея ние внасяме вече своето битие. Това е книгата, която аз наричам Книга на съществуването. Бях казал, че човекът още не живее, той съществува. Да съществуваш още не значи, че живееш. И точно затова често цитират Декарт: „Cogito, ergo sum.“ („Мисля, следователно съществувам.“) Не казват, че живеят. Живее само Бог! Христос, Който направи преломност в човешката концепция Бог-човек, рече: Аз Съм Пътят, Истината и Животът. Едно извоювано право на осъществен от Него Живот чрез следгробната властност Го направи онова, което на всеки в бъднината стои като още нерешено, но абсолютно потребно битие – Син на Отца, Син Божий, изходил пътя на Син Човечески.

Книгата на съществуването е това, което Сътворителят направи: от плътта на планетата Той направи същество и му дари това, което се нарича подобие – вписа се в него като Дихание. И после какво рече на това съществуване: Иди и обработвай, обработвай се!

  • Книгата на съществуването легитимира човека!

Тя му търси пристан; тя е, която му дава правото на местожителство. В нея са потребни атрибутите на света, които дават легализация. Това е книгата на клетъчния, анатомичния, на онзи, който в своята еволюция започва да се осъществява като човек; това е книгата на основното земно битие, за което трябва и жителство, и кръщелно свидетелство.

Човекът търси условия за съществуване и в тази своя работа неминуемо създава и конфликта, и йерархията. След това достиженията на обработената материя позволяват на ума, а после и на Духа да правят деяния, които могат да се впишат като добро или зло. Така се създава предпоставката, когато се съди, човекът да се види какво е писал, когато е обработвал и когато си е намирал условията, в които да се осъществява.

В тази Книга ние съществуваме подвластни на материята, защото тя е будна в своя клетъчен свят. Тя е властна; тя храни астрала ни със съблазън, както обикновено доктрините на морала говорят. И трагедията на човечеството е, че предоставя злото само на материята и дори нарича света на материята дело на сатаната. Това е тежестта на бремето, с което човекът бе смачкан, бе унищожен. Наистина митологията ни дава един образ: на раменете на Атлас стои цялото земно кълбо; цялата ви плът е върху вас! Но вложеният в материята Бог чака своето събуждане, чака минаване през различните Духовни вълни и след това – усвояване правото на нашата дързост: да бъде изведен на живот.

Именно йерархията на Духовната вълна на Мъдростта изнася човека вече в битка да изведе Бога. От битката за човек – от онова, което наричаме zoon politikon, от онова, което наричаме homo sapiens, от онова, което наричаме ecce homo – ето човека, до това, което можем да наречем ecce deus – ето божеството. На човека се е казвало, че е грешен, давани са му нравствени таблици, указания и молитви – как да стане добър, как да бъде спасен, как да стане съвършен, но за нещастие не са му позволявали да стане божествен. А човекът е ecce deus! В него е вложеният Бог, вложеният Христос, Диханието в приложност. И той води битка за усвояването Му. И тук именно, в Книгата на съществуването, ние вписваме. Но в нея няма идеи. Тя обслужва Другия у нас, Който може да приема, Който трябва да отбелязва, Който се отразява, Който се глиптира, вписва се вътре. Тази Книга трябва да приеме и да понесе онова, което Висшето позволява чрез прозрението и чрез Своите пратеници като повеля за съхранение, за сигурност. За тази Книга няма подсказка, че има печати. Не, тя е зрима; тя е усвоима. Нуждае се от това, което се нарича условия на живот. Тя е Книга на преходностите, която търси условия, за да създаде възможността да се съществува. Оттук е и тезата да се родят таблици на моралната и нравствена устойчивост – заради потребата от съхранение и сигурност на корпуса.

Книгата на съществуването е, която трябва да приготвя цялата ни вътрешна същност, и тя е, която трябва като печат да бъде отмахната, защото ние носим седем тела. Дълбоко в нас е сложен Кундалини – Кундалини като Змия-Огън. Той стои и има седем чакри, т.е. седем колела, в които, когато минава, създава прозрение, яснослушане, ясновиждане, мирово съзнание... Разбира се, вложеното Божество не може да излезе да живее при условия, които може да понася само нашата биология, и в този смисъл кръгът на осъществяването Му е безспорно ограничен. Кръгът на извеждането Му на живот е почти само като светлината на светулката, с което човекът може да каже, че има нужда да даде олтарност на Някого в него, Който иска признание, но не може още да Го изведе на живот.

Човекът е едно реално божество в илюзорната материя. Но дотогава, докато той съществува, материята не може да се счита за илюзорна. Тя по същина е такава, но в битието, в което се извежда Божеството, тя е неилюзорна за окото, което още не е събудено; за прозрението, което чака и се търси. Затова вложеният Бог в Адам пита: Адаме, къде сме? Тя е реална Майа – було. Ето защо майките на тези синове, които създаваха религии, се наричат Майа – майката на Буда, майката на Зороастра... Майа – илюзорната материя, макар че именно в тази реална илюзорност е утробата на онова, което идва, за да получи съществуване.

Светът има обективности, защото Родителят му, когато еманира Своята енергия, тя стига един пристан, който ние наричаме физическо поле. Но преди да стигне този пристан, тя минава през мисълта, която също е материя, през астрала, през етера. Това са реалности. Реалност е, че е заснет вече не само етерният двойник, но и астралният ни показател, заснема се и мисълта. Има информации, че мисълта като мисъл-форма може да материализира. Тогава защо да не предоставим на по-висшия от нея представител – Духа, да материализира и дематериализира; защо да не видим обективността на действието на Духа в материята?!

В Книгата на съществуването ние първом вписваме чрез едно колективно клетъчно съзнание себе си в съотношението човек-човек, човек-космос; във властта сме на признание или овладяване на стихийните богове, които в нас като клетки чакат. Когато овладеем един стихиен бог у нас, го поставяме на съответното място, за да работи. Така че съществуването е именно нашето биологично битие. А то не може да бъде осъществявано без тезата на самосъхранението, без наличието на разумност и без това, което милиони години е отработвано – най-висшата материя, наречена мозък, която из сиянието на Fiat lux и из цялата космичност взима и овладява енергии, които правят човек. Най-висшата енергия – енергията на възпроизводството, е работила върху мозъчната материя, която е в състояние да поема вълните на мисловния свят, вълните на откровенията, вълните на Безпричинността, въобще Духознанието, вместо само рефлекса да се търсят условия за съществуване. Адам бе сътворен, но получи енергията да ражда! А раждането е предпоставка на бъдещия живот, защото то е искрица от онова Дихание, което ще намерим вече в цялост в Книгата на Живота, където стои голямата тайна. И сега сме свидетели, че от една клетка, дори и от милиони години назад, ако я намерят живително опазена, клонират. (Специалистите казват, че дори клетките да бъдат мъртви, пак ще се опитват да клонират!)

Книгата на съществуването е неизбежната поселност, с която ние идваме на тази планета (без значение колко други планети сме минали). Преходността ни тук свидетелства за битката, която сме водили, да бъдем безсмъртни. Именно преходността е най-добрият знак, че се води битка за безсмъртие; смъртта е най-добрият свидетел на преходността в идеята да се търси безсмъртие. Безсмъртието се съхранява от смъртта; смъртта създава понятие за безсмъртие! Фактът, че смъртта е най-положителният елемент в битието на човека, който търси безсмъртие, говори, че наистина той има вътрешното прозрение и правото да се осъществява до Бога, Който му е сложил това безсмъртие. Но Той му е дал и съществуването, с което човек приготвя своя материален свят да понесе и да се подготви за възможността на събудената Божественост в него.

Книгата на съществуването е корпусът, тя е лабиринтът, в който е сложен Онзи, Който го е сътворил. Фигурно казано това е Дедал. Затворен е вътре; стои в „безизходност“, но си измисля крила (затуй Психея е с крила, затуй кадуцеят и обувките на Хермес са с крила). Крила – идеята да летиш; потреба от Свобода! Първом изведе на живот мисълта си, която даде предпоставки, след като сътвори толкова сложен лабиринт, да се измъкне чрез крила, т.е. в идея на изображение чрез материалния свят. Нямаме още будността да извеждаме духовността си, а приложението на ума в идея на цивилизация. Затова Дедал имаше познание да не отива към Слънцето и даде съвет на сина си Икар, който обаче не го послуша. (Синът е човечеството!) Той тръгна към Слънцето, восъкът се разтопи и падна. Но Дедал роди идеята – нашият вътрешен Дедал, Диханието на Отца роди крила, за да излезе. Когато Духът не можеше да излиза, мисълта с идея на въображението (винаги ще твърдя, че митологията е най-голямото въображение, което човечеството е родило) създаде цивилизация. Митологичните същества са със стотици образи и с много богати характеристики. Вложена, вписана в тях, е тайната на бъдното. И най-големите наши достижения още са бледи сенки, защото те са работа, а онова, което служи, е Словото. Словото, каквото Вулкан употреби да задвижи цялата своя манифактура. Идеята за Словото като енергия е вложена, но като приложност едва Христос можа да осъществи. (Затова Иоан, когато Го характеризира, казва, че Иисус е Словото, Словото – Логосът.)

Представете си колко хилядилетия е трябвало човек да отработва ограничената си свобода! А да не каже, че не е вече така ограничен след хилядите години, би било пък обидно. Но колко още му трябват, за да стъпи в Свободата?! И тогава кой е Онзи, Който мотивира в него голямата тайна на Еволюцията? Този, Който го е приел в Своята инволюционност, за да го изведе в неговата еволюционност, в която той като съзнание започва битка чрез законите на взаимността: аз и светът около мен; аз и моят враг (знаете, че тази мисъл смених с: аз и моят събожник). Тогава се създават вибрациите на божествеността, с която трябва да се намери съвместимост. А първият голям тревожен сигнал, който човекът получава, това е конфликтът със света и с пробудността. Веригата на добродетелите, ако я нямате в съвместността – при неоцененост що е жизненост и що е божественост – светът отколе да се е самоунищожил. Ето защо след тази Книга на нашето съществуване – съществуване, което е битка между човека и човека, което трябва да изгради взаимността – в безспорност трябва да се сложат нормативни правила и верски отговорности. Човекът трябва да направи олтар, за да се търси дълбоко в себе си, за да се осъществява; Адам – мисълта, създава олтари. Разбира се, с това човекът не свършва. Но така се изгражда стъпка по стъпка вътрешното му гостуване до онова, което можем да наречем Книга на Живота.

Така се вървя до онази друга битка, когато човекът (за когото вече можем да кажем: „Ето Човека!“) рече най-смелото във всички хилядилетия: Аз и Отец сме едно! Той сложи граничния камък между плът и Дух, за да твърдим сега достатъчно смело: материята не може да бъде отречена, тя трябва да бъде одухотворена. Защото същественото в нашето битие не е Дух и материя, а одухотворената материя в услуга на бъдния човек. Можете ли да си представите – да извикате в съгласие, в една истинска хармония, целия този клетъчен свят от богове, над които вече вие сте властни! Идея за властност, която Христос манифестира и в тезата на жертвата, за да даде път – Голготския път, по който човекът трябва да мине.

В Откровението на Иоан ще намерим много странни неща, в които за съжаление досега интерпретаторите не можаха да открият тайните разгадани. Защото на човека, който работи със своето желание, не може да се позволи да понесе огъня на Откровението; не може да се позволи и на човека, отдаден на ума, с който се съхранява в правото си на съществуване, но не още в правото си на Живот. Дадено е в глава 17, стих 8: „Звярът, който ти видя, беше и го няма; той ще излезе от бездната и ще загине...“ (ето битката между Дух и материя) – „...и ония земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота от създание мира, ще се почудят, като видят, че звярът беше и го няма, макар и да съществува.“ Не са вписани в книгата на живота от създание мира – не е така, защото кое е онова, което е могло да впише? Разбира се, Диханието, Сътворителят. Но може да не е допълван Дневникът после.

В тайнството на светото кръщение след потапянето и даване на името се пее песен, в която се иска да бъде новокръстеният отрок в Книгата на Живота. Учудвам се защо е нужно да бъдете вписани при кръщението! Щом ви е родил, Той ви е вписал в Себе си. Книгата на Живота е писана от Самия Сътворител, когато е сложил Себе Си.

  • Диханието е Книгата на Живота!

И не да бъдем вписани, а да не бъдем отписани! А отписването е, когато се занимаваме само с това, което се нарича съществуване, и така може с милиони години да браним себе си.

Ние дължим една голяма благодарност, че Духовната вълна на Мъдростта ни отвежда на една особена височина, от която можем да видим света на съществуването и с която можем да правим преценки. Ето защо на Адам като ум се позволи още една тайна – да прави историческа памет с идеята да даде имена на съществата, които Бог му води.[6]

Какво значи името? Това, което е Песен на гласните при един Хермес. Името е ритмиката, с която ти влизаш в хармония със света и го надмогваш. Каквато гласна сложиш в едно име, такова право на битие даваш на една стихия-бог или право на един човек след това да еманира, да прави аура на светлината си или на тъмнината, което пък е злосторство. Адам дава имена; умът създава идея и условия за историческа памет – една изключителна дарба. Но паметта трябва да бъде предшествана от ума, който да създаде формула, който да създаде около себе си аура на защита на името. Оттук е ролята на вибрационността на името, оттук е и голямата тайна на Песента на гласните.

Когато започваме да разгадаваме наименованието „Адам“, ние ще видим, че то значи още посоките – изток, запад, север, юг. И тези ветрове, както обичат да се изразяват богословите – ветровете на изток, запад, север и юг, те оплождат цвета на човека Адам в присъствието за ум, или мислене. Няма нужда на Адам да му слагат митологичните осем ръце и четири лица – той ги носи вътре в себе си, на Адам му се дава цялата космичност.

И нека видим в Апокалипсиса, нека видим тайната на апокалиптичното начало. Защото Апокалипсисът не е зловредието и не е ужасът, който ни представят разни тълкуватели. Нищо подобно – Апокалипсисът е потреба за нова енергия! Там има един момент, когато се поставя въпросът за белязаното бяло камъче с име – име, което го знае само този, на когото е дадено.[7] Това може да бъде знание само вследствие йерархията на Духовните вълни – след като Христос дава Духовната вълна на Любовта и снема седемте печата на Книгата на Живота, това име е дадено.

Битката между божественото и обожествяващото се в човека е хилядилетна! Ти, който имаш право на образ, трябва да създадеш характеристика. А характеристика създават събудените богове в живот. Другите правят това, което им дава легитимация – образ, образ на подобието. Човекът трябва да бъде изведен в божественото си служение. Именно тук ние виждаме етапите, през които той минава; минава всичко, което Подобието му е дало. Първом, олтар за Бог, защото в Него Адам се търси. Подобието, вложено в плътта, с хилядилетия търси своето осъществяване. Създава се повикът, изгражда се идеята на работата – „Иди и обработвай“, което винаги е свързано и с „Ora et labora“ – молитва и работа. Без тази цялост човек не може да извърви пътя. Защото енергията на молитвата, която той иска да получи, е благодат и сили от едно Същество, Което е по-висше. Не е важно доколко човек е съзнавал, че То е неговият Сътворител. В едно тотемно изповедание ние виждаме да се яде тотемът точно защото е живителна сила. Но в йерархията на усвояването на Божеството, ако още стоим на стари олтари, безспорно няма да направим крачка напред. Затова една от големите тези е, че в идеята на Сътворението лежи субстанциално плът, която като клетъчност е осветена и вибрационна. Следователно това е основанието ни да я виждаме как се изгражда. Тя расте точно затова, че носи целия клетъчен свят на жизненост, който може да приема еманацията на Духа като търсено подобие. Тогава си служим и със света на желанието, който окултната наука нарича астрал, т.е. носим аструма – светлеенето. Това светлеене ни дава право на вътрешно зрение по отношение претенциите да желаем. Астралът е близо до нашата физическа материя и той е раздробен в седем пласта. Както и материята – ние виждаме, дори философията посочва няколко стихии, от които сме изградени: земя, вода, огън, въздух, а има и неоткрити. (Етерът, който науката не можа да приеме, сега е толкова реален – чрез него се движи ликознанието в телевизии и други подобни кореспонденции.) Следователно има стълбица, по която човекът ще се осъществява.

Така че другата книга, която ни въззема малко по-нагоре и която ни заговаря за едно друго зрение и за една друга субстанциалност, е Книгата на акаша или на астрала. Тя не иска регистрация и кръщелно свидетелство, защото другаде се пише. Астралът ни предоставя желанията, той позволява на човека да изведе от себе си Ева. Ева, която е „живот“; Ева, която е физиономията на желанията.

Книгата на акаша, която значи и пространство, ни дава светлина и енергии за живот. Астралът е енергията, чрез която ние храним физическото си тяло. Какво прави Сътворителят? Приспива Адам и му дава първия урок за смърт в безсмъртието. Сънят е първият урок да знаете, че има смърт, а всъщност сте безсмъртни – защото Бог го събуди, като изведе от него Ева, т.е. живот. Животът в Книгата на съществуването се дължи точно на това.

  • В Книгата на акаша е даден животът във формата на съществуване.

Тя е част от една голяма идея за грамотност в основанието ни на съществуване: от рефлекса, който е идея за предпаза и сигурност, до онзи рефлекс, който наричам рефлекс на Истината, а той е част от струята на интуицията. Така че имаме един втори предшественик на Книгата на Живота, с който усетно съществуваме и с който си светлеем – Акашевите анали. В тях човешката вече разбудена светлина – аструмът, и човешкото желание пишат страници. Акашевата книга има много страници, разделена е на седем подполета: страници от по-нисшите въздействия като желания – желанията на животното, до желанията на човека (каква голяма дистанция!) там са вписани. В Акашевите анали ние осъществяваме себе си като дар, който Бог дава на човека с името Ева. Нейната дързост начева йерархията – вдигане на Змията-Огън Кундалини. Тя ни събужда в идеята, че човекът е едно реално божество в илюзорна материя. Започваме да разграничаваме две различни състояния – божеството и илюзорната материя. А самото то – божеството, като Ева създава енергията на живота и първата добродетел – знание. Защото в Книгата на Живота не се иска знание, там се иска служение. Докато в Книгата на съществуването се иска идея на раждане, защото чрез тази материя половата енергия (която е най-висшата) ражда, то в Акашевата книга ние имаме вече нещо друго. Търсим форми на сигурност, които, от своя страна, получавайки аструма – светлините, се взривяват и започваме да искаме нови пътища. Ето защо самарянката поиска оная вода, за която Христос `и каза: Аз имам жива вода, от която никой не ожаднява. Именно водата като светлина, живата вода. И тя изведнъж я поиска: Дай ми, Господи! Водата на живота, обаче животът на астрала. Разбира се, и там имаме само форми, формули за сигурност. Ето защо, когато човек изявява известни знания от този свят, те са знания на формите още, знания за търсене, но в никакъв случай не са голямото откровение на посветения и знаещия.

Ако човечеството бе познало своя път на изкачване, битките му щяха да бъдат битки за потреба от личност – това, което се случи чак при Христос. Битки за личност в идея за свобода от колективно съзнание; битка между човека и Божеството – между Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение и Това е Човекът.

В Книгата на акашевите анали ние ще намерим идеята за себеизявяване – „Аз съм!“ Идеята за себеизявяването е потреба, за да се надмогне първом принципът на колективното съзнание, който дори още не е расов. Когато човекът получава своето зрение, своите очи, той почва да се оглежда и се отделя. Отделя се от колективността, създава в една последователност кръвното родство, което след това става основание за отмъщение. Тази битка – да се индивидуализираш и след това да станеш личност, е нещо изключително в историята. И това го прави именно нашият астрал, където отпечатваме от най-малкото до най-върховното си желание. Оттук е и несъгласието ми с Буда, че всяко желание е страдание, че то е гибел. Не! Има желания, които са свещени. И ако ти не осветиш материята, ако не я одухотвориш, винаги ще казваш, че тя те влече и те води към низки желания. Материята ни не е виновна. Тя е пълна с богове; човекът е най-богонаселен. И тогава, когато тези богове-стихии искат да имат своето, можете ли да си представите битката между малките богове и голямото мислене! Схемата – най-поселеното същество на Небе и Земя с богове е човекът, защото е изведен от една плът (създадена от Бог), пълна със стихии-богове. И след това им събличате дрехите с хилядилетия и ги правите свои подвластни клетки. Импрегнирате се с богове, за да ги развенчаете, когато идват големите доктрини. Разбира се, не може в една Правда да ги развенчаете, нито дори в едно Учение на Любовта, макар че Христос прави първата стъпка в световното деяние: Човекът-Бог – Аз и Отец! Христос защитава личността като пратеничество, като Синовност, но човека в целостта му (Адамовият принцип) само Доктрината на Мъдростта извежда, само тя може да каже: Да бъдеш, не да имаш!

Така Книгата на акашевите анали остави на човечеството в битката му за безсмъртие идеята за реални божества, божества-стихии. Може ли някой да каже, че Посейдон не е реален, след като океаните стоят; или Ра, или нашият Танг Ра? Реални са! Ами богинята на мъдростта Атина Палада? Тя е единствената, която няма клетките на поземлената божественост, но има тези от мозъчната, от мозъка ни. И в това бихме търсили защо именно Учението Път на Мъдростта няма заземяването, което имат другите религии и божества. Защото при нея клетките-богове са отдавна свободни.

Въпреки че Акашевата книга отработва една много по-чувствителна материя, сравнено с физическата (която е с много бавни вибрации и има протяжност), с която се улавя светът, все пак и в нея няма идеи. Защото идеята е богатство на събудения ум.

В Книгата на акашите човекът вписва своето себеизнасяне. Оттук са и тези евтини покази, с които понякога го наблюдаваме. Но той трябва да дойде до това, което казахме в Посланията – себенадмога, ако иска да стане един зрим теогон. Как се влиза в Служението? Без себе си! Представете си какъв път трябваше да се изходи – от себеизявата до себенадмогата! А това е и най-дългият, и най-късият път – пътят между човека и Бога.

От Акашевата книга започва култивацията на човека в идея на посветености, в идея на знание за себе си и Бога. Онзи Адам, който се търси, си създава една доктрина на скриптирания у него Бог: как да Го разгадае; как да Го познае – прави Му онзи олтар, от който сам той трябва да се учи да върши по-велики и по-големи дела; да изведе един Бог чакащ, Бог жив, потребен за тази реалност, която може да го понесе. Защото реалността понасяше човека, но не можеше да понесе Бога. За Бога имаше дистанция – имаше олтар. Така започва приложният ум да изгражда олтари, така висшият ум започва да изгражда хипотези и доктрини.

Когато материалността ви е послужила, интуицията, макар и несъбудена в цялост, подсказва формулирането чрез висшия ум на това, което наричаме ако не същина, поне атрибути на Бога – правда, доброта, мъдрост, истина, съвършенство... Така се изгражда идеята за добро и зло. Хилядилетия тази доктрина е потребната верига, с която човечеството се възпитава. Безспорно че е била крайно необходима, но прозрението можеше отдавна да даде на човека по-друга будност, вместо веригата на грешника, който трябва само да търси път на спасение. Трагичното е, че той схваща своята еволюция мъчителна вместо осъзнаваща тайните на Сътворението и битието. С идеята на страданието човекът сам си слага завеса за непрозрение. Тогава се измисли чадърът на защитата, на примирението, на навика; измисли се и стената на плача. Да, ние виждаме социални катаклизми, но те винаги са предшествани от мирови или космични революции. Когато стане един потоп, хората плачат за себе си и не съзнават каква енергия е внесена от този космичен организъм, за да може някой да се изгради в идея с предна гръд, за да прави еволюционно зрение.

В Книгата на акашевите анали ние намираме пребиваването на Ева с Адам в битка и търсена хармония: желанието, обюздено от ума, и умът, изкус`ен от желанието. Но е изкус`eн в какво? В най-потребното (това, което нашата религия направи грях), най-потребното за йерархията и надмогата на човека от полето на съществуването в полето на астрала е знанието. Ябълката на знанието! Оттук започва вече цялата йерархия, чрез която ние ще видим след това да се създава роднинство между астрал и ментал. Затова имаме нисш ментал – този Адам, който става след това баща. Този Адам ще се извинява, че желанието, което Бог му е дал в лицето на Ева, го е изкушило. Наистина, когато гледаме градацията на усвояването на знанието, ние не отиваме във висшия ум, отиваме в първото стъпало на ментала (след това полетата и телата нямат свое разслоение). Тук, в нисшия ментал, знанието играе решаващата роля за бъдното съществуване на човека. Тогава се раждат вече правилата, които Адам трябва да научи. От астралния свят човекът е пратен в полето на тялото, на физическото място, на планетата, с една много ясна повеля: „...да обработва земята, от която бе взет“ (Битие 3:23). Значи да обработва съществуването си. И колкото повече прозрението отива чрез желанията по-нагоре, толкова мисълта в нейните граници на малка и велика мисъл започва да го съхранява в една идея – човек-Бог. Защото когато е при него Бог, Адам не прави олтар, прави го чак когато отива долу, когато започва да обработва и когато може неговото тяло да понася потребите на Бога в идея на жертви чрез олтар. Човекът поднася жертви пред олтари на богове до момента, когато в Книгата на Живота се види като развиващ се бог. Така се степенува идеята за жертвата, докато дойде до великото пожертване, когато можем да правим Възкресение.

Светът на астрала (в който ние още основно работим) има, както казахме, седем поделения. Имаме и седем поделения в астралното тяло. В тях ще намерим йерархията на добродетелите, защото това е дървото на желанията, дървото с много валенции, със седем поддействия. Седм`ицата е сложена в идеята на Сътворението, ние ще видим и седем Духовни коренни раси, които се разстилат в битието на човека. Адамовото начало се осъществява на тази планета в седм`ицата. Но в състояние ли е човекът в едно бъдещо свое биологично, астрално, мисловно развитие да усвоява повече от седем вибрации – цветове, тонове и пр.? Безспорно. И тогава ще си създаде една култура примерно на девятката. (Обикновено се взима нечетното, защото там има вибрации, които могат да правят спиралата, четните правят затворения кръг.) Но този прототип, който поселва нашата планета, е седм`ичен. Слизащият Кундалини си слага своите седем бъдни стъпала. Затова когато започва Откровението Си, Христос ще започне със седемте църкви (на които ще даде Своите наставления), които също са символ на седемте тела у нас. И великата тайна на кръщението е да поискате да бъдете вписан именно в астрала, в Акашевите анали, не в Книгата на Живота – там човек може да иска, както казах, неотписване. Така че някои неща, макар и сакрални, ще трябва да бъдат погледнати в основанието да бъдат коригирани. И нищо обидно няма в това, защото светът еволюира към своето обожествяване. Еволюцията не признава ограничение както на знанието, така и на прозрението!

Човекът отработва във всичките свои подполета възможността да усвои бъдните тела, които носи със себе си и които съставляват цялата негова тайна. Затова ще видим и седем печата да стоят в Книгата на Живота, защото така те изграждат и седемте тела у нас. Ето защо ще видим и участието на Кундалини, която, слизайки, си прави седемте чакри, т.е. седемте огнени колела, поставени именно в астралното тяло. В тях човекът прави кладата на своето възмогване над всекидневието и взема енергия, защото физическото тяло не може да бъде достатъчно нахранено от планетата. (Затова човекът е употребявал водата, като си е правил наколно жилище; затова употребява и физическия огън, защото не е събудил огньовете на чакрите си.)

Енергията на астрала изгражда седемте стъпала, с които ние след това ще можем да видим проявите на душата в идея за жертва. При всички до Христос имаме принос на жертви пред божествата. Христос прави жертва себе Си пред Себе Си, пред бъдния Аз и Отец сме едно! Принася изявения, разгръщащия се; развиващия се човек в Бог го принася пред Всемирния олтар с една идея – да ги научи, и с другата идея – да каже, че ти, човече, и твоят Отец сте едно. Тогава този Син Човечески и Син Божий си позволи в Откровението да покаже служението на пробудения човек за Бог. И това служение вече е ясно – свещената Книга на Живота. И точно в Книгата на съществуването, когато инволюирате, са направени във вас тези седем чакри, а Книгата на акашите, когато еволюирате, ги е потвърдила и дефинирала. Когато инволюирате, в първата са сложени седем центъра, направени са чакрите, които са свещените чаши. И ако те не бъдат осветени, логично е тяхното „причастие“ да бъде това: съдени бяха. И ние ще намерим в Откровението чаши на гнева. (За съжаление дори когато Иоан принася тайните на знанията, не са намерили и една чаша на осветяването, а само на наказанията. Това е юдаизмът като култура, философия и битие.)

Всичко материално е една духовност в по-тежка вибрация, една илюзорност, която е жива реалност, когато се осъществи, защото Бог е, Който я осъществява. Това е битието ни. И с това ние бихме тръгнали да се търсим в бъдната провиденция на Духа.

Из дългия път човекът не се е загубил. Защо? Защото това, което Ева му дава, е знание. То е в определени размери – на моралната теза за взаимност, а не още на прозрението, че си дете на Бога. Животът е подсигурявал така, че оня с косматата дреха да стане елегантният човек сега. Но от друга страна, известни нравствени доктрини внасят в душата на човека ужас – ужаса на палача, уж да го възпитат с идея на изграждане на Божество, а всъщност му забраняват да бъде божествен. Покорността във формата на съществуване може да е била добродетел, но лишеният от дързост, от ръката на Ева, нямаше да има тогава Астралната книга. Тази дързост дава пътнина на двубоя в нас, на двубоя между Дух и материя, за да стигнем след това до идеята, че те са една цялост и че онзи, който може да извика вибрациите на Духа върху материята, може да направи следгробното възкресение. (Затова Възкръсналият светлее.)

Така в Акашевата книга вие ще намерите всичко, каквото сътвореното Адамово начало, от което излиза Ева, е оставило. Ева дава на Адам идеята за знание, за да си сложи той като ум отговорност за пробуда и раждане. Тогава започва една от най-великите идеи – да видим преходното колко е трайно в хилядилетията, защото преходната реалност става по-властна от реалната непреходност.

Човекът не е губил Бога, но той е вървял в пътеката, носейки веригата си в различните идеи за съвършенство. В Акашевите анали са сложени всички събития на милионите години, които в хиляди страници говорят за историята. Не нашата социална история само, но и историята на астралното ни поле. Затова то е разделено на седем, докато умът – основно на две. Представете си колко стълби трябва да изкачи душевността ни и колко преценки трябва да направи Духът ни, когато изгражда своята астрална същност, когато прави своето признание пред Ева! Защото не е имало по-дързостна ръка в битието на човека от тази на Ева – ръката на знанието.

Така че в Акаша ние ще намерим цялата своя история. Било в страниците на нашата религия, било в страниците на религиите на Далечния Изток, било в онези правила, където философи са давали свои нравствени учения. Но онова, което най-тревожно може да ни смущава, са грешните преводи, които от Акашевите анали са отправени в жизнената ни стандартност, наречена съществуване. Много грешни! И една от най-големите грешки е, че не можа да се познае жизнената даденост и неоспоримостта на астрала в живота на съществуването. (Каин направиха убиец – нещо съвършено невярно, защото, знаете, Ева казва, че е родила дете от Господа[8] – Каин е дете на Господа!)

Еволюцията от тези книги трябваше да позволи да се намери мировата идея между Материята и Духа, между Пракрити и Пуруша. Защото идеята на Пракрити не е само да демонстрира материя, а да съхрани клетките на боговете, та когато ви трябва да направите един бог, да има от какво да го вземете. Това е еволюцията, оставила знака за Пуруша, за Мировото божество – Човекът-Бог, чиято безспорност сега ние не само браним, а искаме да осъществим в живеене. В живеене! Тази идея на Мировия човек в доктрините на Индия остана неосъществена, в потенциалност още; не стана динамика, въпреки че всичко бе дадено. Индийската култура създаде бог на сътворението и бог на разрушението; съедини ги, направи нещо изключително, обаче – дотук. Родиха се стотици отклонения, философски доктрини, верски олтари, маймуни в храмовете, крави по улиците... Добре, но всичко това е за съществуването. Човекът трябва да се освободи от нагледности, които са го направили пленник на съществуването. Голяма е битката – милионногодишна!

В Служението се влиза без себе си. Защото това „себе си“ го работи в Книгата, която наричаме съществуване, и в Книгата, която наричаме астрал. Сега Детето на Деня трябва да има друга будност и друга отговорност – да счупи печатите на Книгата на Живота и да види съзнанието на Бога в себе си!

Човекът е безсмъртен, защото в него е Диханието. А ние го имаме като биография в Книгата на съществуването, ние го имаме като изживяна потреба в Книгата на астрала. Така че тези книги – на Акаша, както и първата, са преходни и нетрайни, защото ограничават Онзи, Който Сам за Себе Си е всичко. Него ограничават! Следователно трябва да си отидат. Те изграждат образа ни, за да се дойде до една друга, голяма тайна, която се нарича Книга на Живота.

Книгата на Живота не може да бъде отворена, първом защото е запечатана със седем печата. Това е нейният белег. Другите книги нямат печати – само тази. Значи какво? Тя е много навътре. Нейните страници не могат да бъдат отлистнати с лекотата, както в астрала или както в ментала си позволяваме знание чрез мисъл-форми. Защо? Защото онова, което създава Ученията и те стават религия, е първом учение за съществуването ни, учение за акаша ни. Тогава ние имаме културата на сътворението: „Иди и обработвай!“, имаме културата на астрала: „Овладей и се научи да си правиш олтар!“ Имаме поведението на мисълта, която трябва да намерим вече в доктрините между желанията и ума, наречени митология, правда. Затова Христос се възправи срещу цялата култура на света: срещу всичко това, което ни беше оставило миналото в египетските школи на посвещение, в сфинксовете и пирамидите, в цялата многоръка и многолика божественост, която Индия имаше, в тази олимпийска безсмъртност, която не позволяваше на човека безсмъртност; срещу колективното съзнание, за да изнесе личността като свещеност, а не институциите, които за съжаление още доминират. Расовият принцип на юдаизма не бранеше личност и личен път. Затова ще намерим само прелюбодейката: „Убийте я с камъни!“, а не прелюбодееца. Защото мъжът там е кръвният носител, расовият принцип – не личният.

След хиляди, хиляди години на онова стадно същество-човек се дадоха очи и първата му реакция беше да се отдели от колективността – затова са били нужни. Но земните очи са орган за ориентиране, те не са още очи на съзнанието. Ние в тях намираме наистина отблясъка на душата – по очите, казват, ще видите душата. Да, но душата също е ограничена във възможността да се усвои човекът в пробуда за Бог. Когато очите на съзнанието станат светлина, човек може вече да служи. Тогава ще видите, че те ще ни обслужват за това, което Кундалини още не си е направил – третото око, т.е. шестият център да работи. Доктрината на Мъдростта ще осъществява тази даденост в шестата подкоренна раса, която подраса сега определя бъдното човечество.

Събуденият Кундалини ще създава своята нова морална и нравствена таблица. Така ще осъществяваме това, което Христос носеше. Той носеше идеята за Живия, реалния Бог, а предшествениците му създаваха култура и религии. Всички услуги, които ни направиха предишните култури и духовни вълни, ще си отидат – не толкова като непотребни, а като свършили работата си. Така че, щом приемаме смъртта като закон за безсмъртието, защо да не приемем и тяхната смърт като закон на бъдещо безсмъртие?! В какво е основанието ни? В това, че Онзи, Който е вложен в нас, живото Божество, излиза. Затова трябва да се свалят веригите на миналото – ехото на съдбата, традицията убийца. Време е да се хвърли и тази дреха. Време е, тревожно време и вместо деветте кръга на ада на Данте, ренесансовия баща (на когото ръкопляска светът), да се дадат девет кръга на Рая, да се даде на човека основание като Божие дете да се осъществи! Нима немирството, което е имало малкото дете, не е било достатъчен показател, че то е бъдещ бог?! И с какво е обидно?! Това е голямата трагедия на човечеството и затова Децата на Деня носят най-тежкия ярем – преодоляването на възправено поведение срещу Божието у човека.

Учението за Любовта постави първите стъпки на смелостта – Духът, а не кръвта: Баща, майка, братя, сестри са ония, които слушат словото на Отца Ми, а не ония, които правят своята сватба в Кана Галилейска. Там Христос им даде един голям урок – как да преобразят кръвта. Затова от вода, от астралния образ на светлината, им направи вино. А виното винаги е употребявано в религиите като теза да се забрави минало. Но те не Го разбраха, казаха, че прави чудо. Не – Той правеше култура, култура, която те нямаха! И заради тази нова култура трябваше да се лиши от Себе Си с жертва. Целият клетъчен свят от богове беше излязъл да Го подкрепи в тезата за жертвата, никой не се противопостави – затова тази жертва е право на Възкресението. И с основание тогава я наричам следгробна властност. Само одухотворената материя може да ви доведе в състояние да кажете Аз и Отец сме едно! – първата формула на Служението. Именно от Духовната вълна на Любовта е идеята за човека като божественост и Божеството у него, Което е надмогнало и божествеността си. Това е Божествената властност!

Така ние трябва да приемем една от големите тайни в идеята на Сътворението на човека, с която Христос направи прелом над цялата човешка култура, писана и неписана, знайна и незнайна. Ограничението ни тук може да попречи, но будността на преселението и правото на безсмъртие не ни ограничават в това да си позволим, така както Той го направи – да счупим един или два печата, или три, четири..., според йерархията на възможностите си, от Книгата на Живота. Тя тепърва ще освидетелства наличието, че Бог и човек са едно – тази голяма знайност, с която ние можем да си позволим да видим своята воля в един апокалипсис на месианство. Неслучайно Апокалипсиса наричам воля и мисия на чакания Месия. Голямата тайна на Учението Път на Мъдростта е една воля, която с месианското знание ще прави своята мисия. А Децата на Мъдростта не са Посветените мъже на Египет, не са, ако щете и верните апостоли, Войнството на Любовта. Децата на Деня са една нова, съвсем нова валенция в душевното сродяване, в приноса на жертвата, която позволява право на Възкресение. Това е голямата тайна, която в Учението на Мъдростта е повеля, за да може да се послужи в идеята: човекът – бъдещ Бог и бъдеща Вселена. Детето на Деня трябва да се осъществи, трябва да се себенадмогне, трябва да се пожертва – в знание на своето предназначение.

Децата на Деня започват своя първи урок в идеята на Служението, като четат онова, което времето, тяхната духовност и ръката на Всемирността са писали. Но голямата им тайна в Духовната вълна на Мъдростта е, че те пишат в Книгата на Живота. Защото битките между Дух и материя са извървени. Да, ще каже някой: „Битките тежат, но ние не можем без тях“, но това е констатация на мисълта, а не далекоглед на Духа! А когато човек види върха, който трябва да качи, той ще се попита има ли екипа, душевния екип, има ли волята, неуморните нозе да се качи. Та нали това правеше съществуването му; нали затова бродеше от гори на гори, нали затова си хвърли косматата дреха! Защото умът му даваше глед на съществуване. Така че Децата на Деня когато видят това сега в тази Книга, ще намерят прозрението и силата на своята воля в счупване на печата, в отлистването и правото на прочит.

Книгата на Живота! Този олтар чака Децата на Деня и ако някой не осъзнае потребата си в това Служение, тогава той, както всичко преходно, ще си отиде. Но светът не може без една нова човешка будност. Тази Книга, където Децата на Деня ще намерят себе си записани, тя е самата Цялост. Там е човекът със Себе Си.

Книгата на Живота със своите седем печата, обгърната в тези седем чакри, може да бъде четена в йерархията на седемте духовни раси; тя може да бъде разбрана и правилно разтълкувана. Там, на трона, е Безименният, Светлината, Която е Светлина на светлините. Край Него стоят двадесет и четири старци (миналите еволюции); пеят Му: „Свят, свят, свят...“, но не могат да снемат печатите. А Иисус, нашият, историческият Иисус, облечен в дрехата на прозрението и станал Христос, видя тревожната безизходност на цял един небесен свят, в който Той искаше да изведе човечеството. (Ако беше някъде долу, в Адеса, щеше да се намери един Хермес, но там, в Небесата, нямаше кой!) И Той сне печатите. Защото този Човек знаеше тайната на Книгата на Живота. Когато Той със Своето Възкресение се въззе, се стигна до същността `и. И на старците, които пееха, независимо от тяхната посветеност, светостта не беше толкоз налице, за да имат смелост да отидат да счупят печатите. След толкоз много тревожности, след толкоз много безсилие и може би липса на божествена чистота само Иисус Христос сне печатите – един по един! Защото Той владееше седемте печата, седемте тела; Той е, Който можеше да пръска и събира материята Си.

Двадесет и четирите старци търсеха нещо, което безспорно техните култури – всички минали планетни култури, поставяха: да бъдеш свят, да бъдеш съвършен. Но никой нямаше куража да поиска да бъде божествен. А Христос (което значи помазаничество, духовна властност и сила) чрез извървения път и направената жертва даде един от най-големите уроци – идеята за саможертвата, която ви дава основание за Възкресението, т.е. за надгробна властност. И знаете ли колко е тъжно на ония, дето пеят, а пък нямат човешката еволюция; знаете ли колко е тъжно на тези ангели, архангели и тем подобните? Те нямат и потомство. Адам остави потомство! Авраам бе наречен баща на народи! Някой ангел да е родил нещо? Само кореспондентска дейност вършат. Синът Божий, както виждате, ги прати да вършат работа само, а на бъдещото потомство даде тази тайна – Книгата на Живота. И в бъдеще вестителят – ангелът, ще ни бъде ли нужен, щом предаването ще става чрез мисълта, чрез телепатията; дали в едно следващо наше потомство те ще могат да ни обслужат вече?! Разбирате ли какво ли е човекът? Тогава бихме могли да кажем какво значи градацията човекът – бог в развитие.

Когато един Хермес иска да характеризира тайната на човека, казва: „Всичко материално е само подражание на Истината.“ А аз говоря, че материята трябва да бъде одухотворена, т.е. тя самата да стане не само подражание на Истината, а една легитимност, че това е част от една бъдна култура, която ще ви направи свободни. Защото само Истината ще ви направи свободни – рече Христос.

В Книгата на Живота ние намираме идеи – идеи, сложени като възможност в йерархия на Духовните вълни. Там ще намерим „палача“ вече уморен – той трябва да спре въздействието на отрицанието, наречено сатана или дявол. Трябва да се покаже, че онова, което в него – човека, не е съвършено, онова, което го разделя в идея за добро и зло, сега има един знак – няма зло, има нееволюирало добро. Това е път! Човекът ще се умори в битката за съзнание за пълна липса на зло, ако не види липсата му като персоналност. Липсата е само на еволюиралата същност на тази материя, за която казваме, че тя е една илюзорност върху реалната божественост наша. Преходността ще си отиде, реалната божественост ще остане – една битка между божественото и Божието. Тя започва с човека като осъществена даденост, като Адамово начало, като Евино продължение в мотивацията да ражда.

Кога имаме Живот? Христос го характеризира с една изключителна фраза: Аз съм Пътят и Истината, и Животът! Извървете един Път, познайте Истината и тогава може да говорите, че живеете. Само Бог живее! Христос живее, защото сне печатите. Христос – идеята за освободения Човек, за Човека-Дух, Човека-Логос, Човека-Аз и Бог сме едно – Той можеше вече! Това е първият знак в Мировата история на нашата планета, който засвидетелства присъствието на жив Бог, изведен из целия клетъчен свят на земята. Свобода! Да освободиш в себе си Бог; да не употребиш Бог в твоите лоши мисли и намерения. А и Той никога вътре не е бил лош, разбирайки еволюцията и свободата от онзи zoon politicon, от онзи homo sapiens.

Казано е, че Иисус един по един сне печатите. Това е част от възможността човекът, когато се осъзнае във велико служение (ние затова говорим за служение, а не за работа), да се опита да снема печати. Това, че неговата ръка не е знаела перодръжка да държи, няма никакво значение, защото онзи, който пише, е Духът. Едва когато внесе хармония във всичките си седем тела, човекът може да отлисти и чете Книгата на Живота. А когато я чете, той има едно единствено право – да не се възмущава, да не обявява за враг никого. Това е свобода от враг, това е свобода от света, който те заобикаля, това е знание за събожника. Не можеха да го кажат преди нас! Защото нямаха Неговата преценка и нямаха Неговата жертва. Христос, Който извървя Голготския Път, можа без колебание да разчете листа – листа на Своето събожничество. Човекът – събожник! И тогава можем да кажем, че никога Бог не е враг на Своето сътворено; че в своята биология сме изживели битката между човека и животното, че сме се освободили от кентавъра. Чак тогава човек може да познае тайната на сътворението на онази красива жена, станала Горгона, чийто поглед вкаменявал. Какво значи да бъдете вкаменени от един поглед? Някой да ви отнеме цялата йерархия на Книгата на съществуването, всичката плодност на Книгата на акашите – да ви върне към кристала (в който е вложено битието на Духа, за да се започне еволюцията). Това е Горгоната, от която човечеството с хилядилетия се е освобождавало.

Битка за човек... И изведнъж тя свърши – този раздел, който Учението на Мъдростта постави. Това е неимоверен взрив! Какво бяха онези божества, които овладяваме? Електричеството можахме ли да го наречем божество (в битката за човека още не го знаехме, макар че посветените го знаеха); можахме ли да наречем атома божество (но го внесохме като страх... – забрани се да го разделят, защото енергията му не владеехме). Това е човекът – вътре е атомът, вътре е електричеството, у нас, в тази малка част от Великото дихание на Сътворителя!

Така ние изграждахме, за да дойдем до Откровението на Христос (дадено Му от Отца), предоставило на бъдното човечество идеята за богове. То ги имаше вън от себе си, затова се страхуваше от тях, затова се и опита да им вземе дрехите, за да може той самият – човекът, да стане властник. Така Апокалипсисът е една от най-големите дарби, които човекът получи в свидетелство на своето Боголичие и Боговластие. Апокалипсисът не значи да загуби човек своето присъствие, а да се събуди в идея за присъствие.

Човекът е надвластник вече над стихиите, но идеята на неговото Боголичие е в идея за Свобода. Кентавърът си отиде, Дедал излетя, homo sapiens свърши, рациото даде това, което се нарича цивилизация. Отворете вратите на съсътрудника, на Сина, чиято тайна да бъде Единосъщ е Синовността! Защото Христовото учение създаде едно трилико, но единосъщно Божество. Човекът бе разграничен в своята вече пълнота. Бог-Творец, Син-Любов и Свят Дух-Светлина – единосъщни. Човешката воля, човешката духовност, човешката идея за желание – осветявани.

Тайната на единството, на същността на Единосъщието с Бога, е да се събере синът Му с Божествеността в една велика идея – да започне той да пише в Книгата на Живота. И Служението е символът, то е ключето, с което Децата на Деня могат да отключат ковчежето, в което стои Свещената книга (както заключени са стояли заветите). Това е умението, това е, което трябва да научат Децата на Деня – с този символ-ключ, наречен Служение, да си отключат Книгата на Живота, печат по печат, страница по страница...

Когато четете Книгата на Живота, вие вече не работите, вие служите. Служението е много особено поведение, то е част от едно необяснимо жертване. Защото обикновеният ум не може да разбере защо се жертвате. Защо трябва да се изкачва една Голгота? За оня единствен кръст, който прибраха за Възкресение, и другия, който прибраха в рая, за да получи благоразположение. А онзи, който стои горе още – кръстът на лошия, кой ще го свали? Тук е задачата на Децата на Деня – едно голготско ходене, за да се снеме кръстът на злото. Този кръст не може повече да стои! Той трябва да слезе в една нова идея. И тук разбираме вече одухотвореността на Пракрити – как е оплодена и как е сложила дрехата на Пуруша, на Онзи, Който е Бог и Човек, Човек и Бог.

Така Служението не е нито работа, нито част от услугата на еволюцията. Еволюцията се обслужва от доктрините, Служението дава доктрина! Затова, когато ме попитаха: „Каква е вашата цел?“, казах: Нямам цел, имам Служение! Може да осъществите една цел и след това трябва друга да измисляте. Не! Служението не може да бъде изчерпано! От Небето колкото и да крадете, не може да го лишите от неговата звездност. Небе не може да се окраде!

Защо Книгата на Живота ще остане чтима за Децата на Деня? Защото те получават едно ново съзнание, те получават една нова будност. Мъдростта ви вика на велика изповед само тогава, когато можете да се себенадмогнете. Отколе мина потребата да се иска показ; показът е нещо, което отдавна е изживяно. Затуй има йерархии на посвещенията, затуй е казано: за жертващия измерения не съществуват. Не може да има измерение! Защото когато свършва творческата инициативност на света, идват Пратениците да го набогатят с нови потреби. Новата потреба сега е човекът зрим теогон. И да не се изживява този страх, който е сложен в Откровението – че само сто четиридесет и четири хиляди Бог си избрал. Няма такова нещо. Казах, че човекът е необходимост на Бога, Божествена Себенеобходимост! Със сто четиридесет и четири хиляди ли се задоволява Творецът?! Има нещо много смешно в това. Защото, казано е за Него: Той сам се ограничава, за да даде време и пространство на това, което е Богоосезаема необходимост – на човека. А ние ще Го ограничим в едно планетно живеене и ще Му дадем само сто четиридесет и четири хиляди богоизбрани, и само те!? Ами двадесет и четиримата старци, които са от миналите епохи на планетната верига?!

Всеки от планетните кръгове беше дал свой посветен старец. Бяхме в Сатурн, бяхме на Слънцето, бяхме на Луната, но тези култури не могат да счупят печатите, защото тук, на нашата планета, учим как да правим материя и как да я одухотворяваме. Учим се как да издигаме едни олтари и как да жертваме други, за да можем да дойдем до момента, когато трябва да пожертваме себе си. Сто четиридесет и четири хиляди богоизбрани!... Идея да събудим в себе си добродетели? Вижте, добродетелите са най-преходното нещо. Трябва да се огледаме в Онзи, Който ни е дал и време, и пространство. Уж се Себеограничава, за да се удовлетвори в тази Богонеобходимост, и изведнъж – сложили сто четиридесет и четири хиляди и готово! Обидно е дори да се мисли. Но нали цялото староеврейство трябваше да бъде внесено в живота на християнството...

Така че когато искаме да говорим за отворената врата, която Учението Път на Мъдростта оставя, трябва наистина да нямаме чувство на заземяване, на притегляне, а още по-малко – неудобното чувство на страх, който ни прави просто малки деца в сравнение с епохалностите, които сме изнесли, и ценностите, които нашият ум и плодовете на нашата душевност са оставили на света. Така трябва да схванем едно присъствие в Третото хилядолетие! Затова казвам: двехилядната година е нашата нива, на която посявките и жътвата ние ще вършим. Христос каза на Своите ученици: Вие не сте сели, но сега жътвата е готова, идете да я ожънете. Не, ние сяхме и ние ще жънем вече! Защо? Защото с мисълта можем да ускорим всичко. В ръката на човека е планетата. Пантократорът! Това наистина даже като идея на грандомани би било осъдително, но то е една реалност. Ако човек се плаши от това, че изглежда неадекватен на света, той не може да променя свят.

Имахме Дървото на Познанието, Дървото на Живота. Нека сега си отгледаме и Дърво на Мъдростта! Това, което ни очаква, е, че Духовната вълна на Мъдростта в идеята на предсказанието на Апокалипсиса ще трябва да коригира някои неща без страх. Защото иначе няма как да се види (това, което е казано в Апокалипсиса) как слиза Новият Иерусалим. А „иерусалим“ значи „мир“. Христос го характеризира в Своите блаженства: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Синове Божии! Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога... – ще видят Бога, но няма да бъдат Синове Божии още. Каква йерархия създаде! Може да казвате, че Го виждате, но не сте още Негови Синове. И изображенията в митологиите и в другите религии правят точно това – виждане, но не могат да кажат, че са Синове. Защото нямат този Нов Иерусалим; нямат онова камъче, на което има ново име, името като нова вибрация. Камъче с име! В Сътворението всичко живо бе заведено при Адам да го наименува, а вие получавате в идеята на Служението камъче със своето име. То е в Книгата на Живота, там писаното.

Духовната вълна на Мъдростта даде името Деца на Деня. Име, чиято вибрация ви предоставя правото да не ставате жертва, нито да ставате всекидневни. Когато имате енергията на новото име, не да чакате пощада от света, а да дадете енергията си, за да създадете свят! Това е голямата идея в тази Книга на Живота – малкото камъче с името, което име само вие знаете. Новото име, което имате, е Деца на Деня – то е словото-ключ, с което ще отключим ковчежето на Книгата на Живота! И това не е проблем на привилегия, проблем е на отговорност, с която сте се пожертвали, за да понесете една нова вибрация. Име – на камъче! Защото в кристала на Сатурн бе сложена първата дихателна властност на Твореца за Живот. Затова Христос се противопостави и промени цялата доктрина на наказателно-правната система на евреите с идея на прощение; противопостави се да не бъде убита с камъни прелюбодейката. Да не убиваш човека с онова, от което си го сътворил, да не убиваш Духа! Там бе сложен той, в кристала. И Христос се възправи – Който е праведен..., не за да защити нея, а заради цялата Боготворителност и Богоотговорност към човека. Не! – и камъните не бяха хвърлени. Заради Божеството каза „не“. (Никой не Го разбра за съжаление.) Ето защо и в Откровението се дава камъче с име; име, което е енергия. И според йерархията, с която може да носите тази енергия, вие вършите своето. Затова предишните се наричаха посветени мъже, апостоли... Но Децата на Деня имат отговорност пред Книгата на Живота, за да четат какво вложеният и изведеният сега Бог им дава – очи на съзнание, които са светлина – не очи, които ориентират.

В цялата световна история, най-вече в религиите, ще намерите две големи Откровения (разбира се, и преди това го има при Кришна, само че в по-друга тайна). Две големи Откровения – това, което остави Хермес, и това, което Христос даде на Своя любим ученик Иоан. Това беше – два Апокалипсиса. Апокалипсисът на Иоан – съвършено грешно тълкуван, много грешно! А може би и самият Иоан, когато не е можел да чуе гласа на своя Учител и Син Божий, си ги е скроявал малко, както културата на древността и доктрината на расовия принцип стоят. И коне се разхождат, и чаши се разливат, и все гневни! Аз наистина съм тревожен защо трябва седем гневни чаши да изсипеш, пък една чаша на благоволението и щедростта на Бога да няма, след като Той те създаде! Но това е проблем и на интерпретация.

Не мога да се начудя защо религиите непрекъснато говорят за гняв на боговете? Сигурно защото в себе си не са намерили утешност и не са се познали като божествени! Така че грешката не е в преобразите, с които цивилизацията ще си послужи. И чашите на гнева, и скорпионите... „Скорпионите“ са всички цивилизации, които сега си служат с огън, напалм, атомни взривове и с какво ли не щете. Но това е другата страна на въпроса. Това е проблем на цивилизацията, на неотговорността `и, или по-скоро, на незнанието за тайната на Божеството, Което Си позволява да ограничава и понякога да унищожава творението Си, но със съзнание, че то е безсмъртно и няма да изчезне.

Има и една друга тайна, която трябва да разберете – една дума (защото боговете нямат друго оръжие освен Словото), едно Слово на Висшите променя всичко, каквото малките са правили или искат да стане. Българската поговорка: „Това, което са си намислили мишките, котките го развалят.“ Така че, когато казват: „Ето, настъпва Апокалипсисът!“, „Нострадамус рече...“, знайте, че Нострадамус винаги е „рекъл“, когато вече станат събитията. Вижте, не е проблемът да иронизирам! (Христос беше в някои отношения по-смел, когато иронизира цялата култура преди Него, особено в това властно време на евреите: Варосани гробници!) Когато прозрението не може да мине границите на индивида, когато не е носена отговорността на личността в идея на всемирна жертва, не може да се види светът какво ще даде. Човечеството се удовлетворява в занимание. Много му е удобно някой да му каже нещо сензационно или пък когато в безсмислието си разбере своята непотреба, да отиде при стената на плача, за да си избърше сълзите. Досега колкото и много тълкувания на Откровението да са написани, в никое не е дадена тайната, защото там има поне три реда, които, ако някой ги знае, само той може да каже. Другото е налучкване. А откровенията не са проблем на налучквания! Един Кундалини затова е даден. Но този Кундалини, който е вложеният Бог в нас, чрез седемте центъра сезира човека в неговата идея за божественост. Сезира го, та той да почне своята йерархия, за да може вече да каже – да, в шестия център имам ясновиждане. Иначе другото е това, което се говори: Шестстотин шестдесет и шест – зловещото число на звяра! Нищо подобно! Там има една тайна – ако зад всяко число сложим по една точка, няма да е шестстотин шестдесет и шест. 6.6.6. – ето ви трите Книги!

Будността на вложения Огън е у вас с извеждането на Кундалини още в шестата подкоренна раса и чрез Учението на Мъдростта. Тогава виждате тайната на това защо идеята за събожника е първият праг на човека да няма врагове. Това е Книгата на Живота. Тя не е да счупиш печата и да излееш чаши на гняв за отмъщение... Така че след културата на Мъдростта ще дойде и Духовната вълна на Истината, защото човекът вече ще е Аз и Отец сме едно! Знакът е сложен, приложението е осъществено. Той седна отдясно на Отца; той е наречен единосъщен с Него. Как няма да е единосъщ, след като в тази Книга на Живота Бог му даде Диханието Си! Щом Диханието е на Сътворителя му, как след това, когато отива при Него, няма да е единосъщ?! Това е голямата битка, която Иисус извървя.

Тайната на бъдещето е Свободата! Да бъде свободен човек от всичко, що е класирано като поведение на нравственост, на закони, на карма, на прераждане... Свобода! Истината ще ви направи свободни. Ще влезе ли тази реалност? Ще влезе. Щом имате събуден Кундалини и той дойде в Окото на Всевишния, в Триъгълника, във вашата будност. Когато виждате, то кой може да ви излъже; когато знаете, кой може да ви заблуди?! Значи какво? Неосъществената еволюционност в идея на познанието – тя е, която ви създава сега грижата да нямате истина. Но когато едно зрение ви позволи да видите, не можете да бъдете лишени от Истина, а тя не може да не ви направи свободни. Защото всичко, което не ви прави свободни, е веригата, че не познавате тайната. А когато знаете цялата тайна, не може да нямате Истина, а Истината е Свобода. Не може да има тайна, след като Космосът знае. А когато можете да четете в Космоса, тогава никога не може да излъжете и никой не може да ви излъже.

Нищо по-властно няма от това събуденото Божество – съзнанието на светлината – да стане очи. Съзнанието на Бога в Книгата на Живота – това съзнание когато стане светлина на очите ви, може ли да има друго вече? Не може. Това е принципът, с който трябва да разберем стойността на Книгата на Живота. Тя е олтарното изповедание на човека в служението на Духовната вълна на Мъдростта; тя е новият ви олтар. Пред олтара на Правдата трябваше да търсите утешност, като закарате триста добичета без недостатъци, за да ги поднесете в жертва; пред олтара на Любовта трябваше да вдигнете чашата с тялото и кръвта на Христос – хляб и вино; но в Книгата на Живота не само личната воля е сложила знака на присъствие в Бога, Бог е сложил Себе Си във вас! Там вече не може да се говори за будност или за съвест. Съвестта бе потребна тогава, когато нямахте виждането чрез третото око. Не можем да говорим за съвест, освен за съзнание – светлина на зрението ни. Тогава не може човек да има съмнение, че влиза в онова, което тази Книга носи като прозвище: Книга на Живота. Не Книга на съществуването, не Книга на акашите – Книга на Живота. И тогава последната Духовна вълна, която не може дори да бъде назована вълна, е това, което казваме – Вълната на Свободата, а Свободата е единство с Отца! Свобода и Живот прави само Отец. В нея вече този, който беше сътворен, става Съсътворител.

Вътрешният олтар е олтарът на Свещената книга, пред която изповедта ни е Песента на гласните, т.е. хармонията между бъдното и настоящето. Тогава в това прозрение ще разберем Твореца, когато е съкратил време и пространство, за да ни роди и направи потребни, какво място ни е отредил; ще разберем, че човекът е Богоосезаема необходимост. В нея е всичката пълнота, в която въобще се губи, че имаме някакво ограничение в себе си. Богоосезаема необходимост е човекът, той е една върховна потреба! Тогава съдбата е принудена в това, което иска Бог, да ни употребява в нови действия. Следователно смъртта е наша услуга. А тя, смъртта, чрез Възкресението загуби жилото си. Така с изваденото жило на смъртта нека познаем, че в Книгата на Живота стои това, което трябва да признаем – че Бог е жив в нас.

Живата Книга в Учението Път на Мъдростта като един нов олтар на изповедание и едно откровение на вътрешната молитва на човека е свобода. И в нея ще влезем свободни от себе си. Свободни от себе си! Затова какво трябва да направим? Да се осъществим (не да съществуваме), да се себенадмогнем и да се пожертваме във Възкресение. Тогава ще можем да счупим печати и да прочетем какво иска от нас Бог, какво чака Човечеството и какво е позволила Съдбата!

С отговорност, че човекът е един бог в развитие, влизаме в Третото хилядолетие – отговорни за Живот, а не за съществуване! Така във вечността, която е единство с Отца, в бъдещата култура да бъдем сътворители със Сътворителя! Тогава тайната да снемем печати и да четем Книгата на Живота е най-голямата благодат, за която човечеството не може дори да изрази благодарност. Благодарността не е слово, тя е Служение! Направете го!

 

[6] Битие 2:19

[7] Откровение 2:17.

[8] Битие 4:1.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021