Зареждам...
Достатъчният на себе си

Достатъчният на себе си –
израз на Боголичие и Боговластие

Достатъчният на себе си е непобедим!

Посланието на Планетния Логос за 1999/2000 г. ни остави: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението. Този чертан Път не е само пътят, който извървяваме като голготско усвояване на битка между Дух и материя, а е и едно Възкресение, съхранило тайната на Откровението. Защото Възкресението създаде живота на Откровението. Направете това, което там бе поискано – нова Земя и ново Небе! Апокалипсисът не е проклятие, а светлина на боговете, нашата пътека, по която трябва да чакаме и своето Възнесение.

Достатъчният на себе си – израз на Боголичие и Боговластие, това е една нова битка, която безспорно се развива между образа и подобието. В образа е вложена енергията на Боголичието, след това на този Боголик се добавя и подобието. Когато Диханието, Личното дихание на Бога, е вложено в сътворения Адам, той става и Боговластие. Тогава наистина ли човекът може да бъде Достатъчен на себе си? Да, Боголикият е там, но и Боговластникът е сложен в него. И Достатъчният трябва да изрази първом Боголичието, т.е. това, което Сътворението е сложило в идеята за осъществяващия се образ – човек. Следователно първият знак на Достатъчния е Боголичието, вторият – Боговластието, което е подобието, т.е. Диханието. Над образа на сътвореното трябва да боговластва Диханието, което дава именно бог в развитие – Духът на Сътворителя в образа на човека! Боговластникът трябва да се събуди, за да може да твори, защото Духът е властникът, не образът, не тялото. Затова Бог отпраща човека в развитие, за да пригоди това, което като Боголичие трябва да упражни след това Боговластието. Защото Бог като Властник казва: Fiat lux! – Да бъде Светлина!, която създава след това йерархия на творенията. Твар – твар Божия! Това е Боговластие, макар и да изисква Боголичие.

  • Боголичието е Сътворението, Боговластието – Диханието!

Образ и подобие! Те почват да изграждат Достатъчния на себе си. Как? Първом, в онова, което наричам мистерия на човека – Дървото на познанието. Когато поревна неговата необходимост, когато родената Ева, изведената, клонираната Ева каза за плода, че е многожелан, ние имаме проява за развитие, имаме потреба, която иска удовлетворяване. И многожеланият плод беше взет – събудена енергия за знание. Как е употребена? С отваряне на очите – да знаят що е добро и зло. Да, бяха заплашени, че ще умрат. Защото мъдростта в тях, Боговластникът, още няма възможности чрез Боголичието си да каже какво знае, но мъдростта вън от тях – змията като свидетел, Змията-Огън, им казва: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите и вие ще знаете що е добро и зло!

Когато дързостта на човека стигна до възможността да яде плода на познанието, той бе изгонен от Рая с едно обвинение – че е извършил грях, но и с една награда, че: станал е като нас, боговете, да знае що е добро и зло (награда, която остава в забрава, когато религиите трябва да похвалят човека и да му дадат път на развитието). Следователно Дървото на познанието е идеята като Боголичие да започнем да се осъществяваме като Боговластие. И Боголичието ще става все по-възможно да понася Боговластието, защото Боговластието има една тайна – отговорност. Вие не може да създадете човека без отговорност за неговото битие. Затова пращат човека да се разгръща, да се развива, да прави битие. Така мистерията на Дървото на познанието е именно мистерия на човека.

Другата мистерия – Космичната, към която човек се напътва с йерархията на своето усвояване, е Дървото на Живота. То е мистерия на Космоса, защото Космосът, целият, в същината си е Живот. Беше ли му позволено на Адам да вземе плода на Живота? Не! Точно затова го гонят. Гонят го, че след като е научил законите на боговете – що е добро и зло, може да яде от Дървото на Живота и да стане вечен и безсмъртен. Ето защо Хермес е гениален, когато казва, че боговете са безсмъртни човеци, човеците са смъртни богове. Какво му остава на Боголикия? От смъртния, от себе си да извежда Диханието или Боговластието, за да си отвоюва правото да яде от Дървото на Живота – да стане безсмъртен през моста на съдбата. И той се разгръща, осъществява, напластява възможностите, за да извърши това, което казваме: битката за човека свърши, изведете Бога от човека! Дървото на Познанието като мистерия на човека и Дървото на Живота като мистерия на Космоса – това е събрано у нас, за да станем именно Достатъчни на себе си! А само Достатъчният на себе си е непобедим!

Това е една може би от най-тревожните тези, която не е изведена сега; тя не е логична последователност, а е едно прозрение, което съм носил в продължение на петдесет години. Тази тема не би могла да бъде казана преди десет години; не би могла да бъде казана и преди две години, или дори в началото на тази година. Тя трябваше да направи Космичното цяло – това, което се нарича „Змията, захапала своята опашка“. Направен е големият кръговрат, създадено е битие на Боговластника. Разбира се, човекът още се осъществява със своето Боголичие; получавайки пулсации на Боговластника, се удовлетворява в своята себичност. И не бива да мисли, че вече е достатъчен, защото илюзорно ще бъде проигран. Достатъчният на себе си не е илюзия, както и откровенията не са преходности. Откровението няма помощници, на него не може да сътрудничи зрение, слух, т.е. каквото природата ни е дала. Онова изведено, Което прави природата – То е властното!

Така започна голямата битка между Боголичие и Боговластие. Тя е битка в хармония, тя е битка на хаоса, от който може да изваждате доктрините, може да създавате ред. От анархизъм ред не се прави, но от хаос – да, защото хаосът е незрение на човека за Божествената енергия, която хармонизира и твори. Затова е казано в митологичните концепции: хаос! Ама там има Fiat lux!

Кога Децата на Деня ще намерят изявата на своето Боголичие и безспорно правото на своето Боговластие; кога биха могли да кажат, че са Достатъчни; кога е Достатъчен някой на себе си, за да изяви Боголичието или да упражни Боговластието? Имаме ли прецеденти в световното мислене, в световните религии? Имаме ли образци, към които бихме могли да спрем своя взор и да кажем: Да, ето, има една Личност, Която можа да рече: „Аз съм Достатъчен на Себе Си, защото съм дал духовност на Боголичието Си, защото Бог Ме направи и Аз съм Син Негов!“ Как е изведен Достатъчният на себе си, кой е онзи, който може да каже, както Христос: Аз и Отец сме едно? Той даде начинанията; може би затуй рече: Много неща имаше да ви кажа, но не сте готови.

Нито един от боговете на митологията не можа да каже, че ще упражни Боговластие. Имат Боголичие, но Боговластие – не! Защо? Защото те си бяха богове, а ние говорим за човека, който е бог в развитие, и само той може да говори за Боговластие или за Достатъчен на себе си. Това е определението – човекът бог в развитие, той може да се пита: Достатъчен ли съм на себе си, за да изявя Боголичието и да упражня Боговластието? Образ и подобие!

Ние имаме плеяда пророци (не говоря за боговете), но никой не си позволи да каже „Аз и Отец сме едно“. Имаме хора, които са изходили много пътища, и все пак никой не каза: „Аз съм Пътят; през Мен се стига до Отца.“ Още по-малко: „Аз съм Истината.“ Защо? Защото не е извел нейната Боговластност; защото Истината не е Боголичие, Истината е Боговластие! Само Боговластният може да каже, че живее. Той е, Който може да яде от Дървото на Живота. Истината ще ви направи свободни, рече Христос. А Свободата е знакът на Живота с Отца! Със Свободата се живее в Бога, а само Бог живее! Това е Големият: Аз съм Пътят, Истината и Животът!

  • Пътят се ходи от Боголикия, Истината се осъществява от Боговластника!

Път може да ходи всяко Боголичие, защото път ходи и дървото, и животното…; но истина да каже – то е част от прозрението като възможност вътрешна за знание, и Живот да направи – това е Възкресение.

Безспорно Животът ще се осъществи с идеята за Възкресението. Аз съм Възкресението; Дерзайте, Аз победих света! Само Боговластието може да прави Възкресение! Само Боговластникът може да каже: Отец е в Мене и Аз съм в Него, защото Той може да възкръсне. Пътуващият – не. Истината може да го подготви, но Животът е, който се осъществява чрез Възкресението. Отец е у Мене и Аз съм в Отца! Значи всичко е в Него – в Иисуса, в Единосъщието, в сложения като Втора Ипостас!

Така, Път ще ходи Боголикият, Истината може да каже само Боговластният, а Живот може да направи това Единство (наистина, недостигнато е проницанието на светите Отци, които са могли да създадат т. нар. Троица Единосъщна). Така идва идеята за единство в раздвоението и раздвоение в единството. Идва една от най-големите идеи – Пътят, Истината и Животът, да създаде една от най-големите формули в света – Единосъщието.

Eдиносъщието е именно градежът на това, което наричам Достатъчния на себе си; Синовността, която, вградена в различието, създава Единосъщие. Колко смела е Небесната пътека на Христос в сравнение с цялото богатство на древната мъдрост, която наистина има и по трима богове, но те са три неединосъщни същества. Те не могат да кажат, че са създали достатъчност. Те създават идея за раждане в търсено подобие, те създават закони за развитието – еволюция, прераждане и пр., но нямат Единосъщието, което е нещо страшно, ако някой разбира от битието на света! Трагично е, че културите въобще не са направили това, което един Петьофи беше казал:

  • Земята аз ще провъртя
  • до огнената `и среда,
  • барут ще сипя и ще запаля[1]

Къде бяха тези култури, за да взривят земята си?

Когато човекът направи Единосъщието, тогава и раздвоението, и единството ще се загубят, тогава той може да каже: „Отче праведний! Светът Те не позна; но Аз Те познах…“ (Иоан 17:25). Ей този, който може да познае чрез Диханието си своя Сътворител, той може да каже: Достатъчен съм! Ако не сте познали Сътворителя си, на какво сте достатъчни? Достатъчни сте на мисълта си; ако щете, на вдъхновението – да напишете една поема и да минете за гениални, но не можете да кажете: „...и тия познаха, че Ти си Ме пратил; и явих им Твоето име...“ (Иоан 17:26). Виждате ли вече Боговластникът как осмисля Пътя на Боголикия. Защото Христос е вече Боговластник, Той може да каже: Тебе казвам, момиче, стани! Не е важно дали е имало някой там, на одъра, който не може да ходи, и Той казва „Стани!“, не.

Голямата идея е на света да кажете: Стани, стани и ходи, защото давам Доктрината на Любовта, а не Правдата с нейното око за око, зъб за зъб; защото сега даваме един нов храм – храма, в който се ражда Отец, олтара, който е Книгата на Живота или Ликът на Бога; даваме дързостта на посветения да счупи печатите... Това е голямата култура, другото е да четеш буквализъм и да те направят жертва на първороден грях!

Наистина Достатъчният на себе си е непобедим. Няма материя, която да не бъде победена. Христос го демонстрира с Голготския Си кръст и чрез феномена на Възкресението. Дедал пък напусна двореца – ограничение, което нашето тяло ни слага. Така че всеки от нас в този лабиринт трябва да потърси крила, крила, които ни дават право и никой не може да ни ограничи (всеки е летял насън...). Дадена е възможността човекът да напусне своя лабиринт; предназначението може да победи всичко!

Възкресението е повеля на всеки в своя път да познае Истината, да каже на света: „О, смърт, къде е твоето жило?“; да каже: „Възкресението е моята вечност!“ С една култура, която Боговластникът прави във вас – събуждането на Кундалини; създаването на нов орган на възприемането на света – будното трето око. Не това, което известни учени, когато дават характеристика на Книгата на Живота със седемте печата, посочват – че тези печати били нашите пет органа на осезанието и добавят още съзнанието и подсъзнанието. Такова невежество! Учудвам се как тези хора имат самочувствието на знаещи. Та прочетете една книга от онова, което отричате, за да разберете, че органите на осезанието не са никакви чакри! Те са услуга на нашата Боголичност, но не и на нашето пробудено Боговластие!

И затова се възхитих на френския кардинал Пол Пупар, който в края на краищата казва нещо подобно на това, което вече години твърдим – че трябва да признаем човека като един бог в развитие. Това предполага (така както духовниците се събуждат) втора реформация. Но, разбира се, една втора реформация още повече ще осакати духовността, защото Реформацията се освободи от иконите, освободи се, обаче, за съжаление и от мистиката... Но ето кардинал Пупар казва: „Дева Мария ни е дала своя Син Иисус, Който за всички християни от всички изповедания е Син Божи. Това е чудо, благодатна вест, евангелие, че Бог стана човек, за да станем богове...“[2] Е, защо човекът да не е бог?! Аз искам тази смелост, за да знаете, че никой от вас, който може да повярва, че носи детето-бог в себе си, не е заблуден. По-нататък кардинал Пупар казва: „…да излезем от шайката на грешниците и да заживеем с мир и любов.“ Никога не съм обиждал хората, че са шайка, но и никога не съм признал, че има грехопадение! „Шайка“! Можете ли да си представите какво му тежи на този кардинал? Тежи му, че съвестта му е будна. А съвестта е нещо, което не може да се измери!

Достатъчният на себе си е взел всичко, каквото му е дала йерархията на възможностите – било чрез прераждане, карма, Кундалини... Вземете този велик образ Пуруша, Който буквално значи Човек; Човек, Който може да оплоди Пракрити – праматерията. Дори всичко, каквото Брама притежава, е от Него взето. (Въпреки че цял един езотеричен речник дума няма за Пуруша!) Разбирате ли от какво е лишено човечеството? От култура – заради занимания!

Така, докато станете властни – властни без злоупотреба! Точно това са правили и школите – учат ви на секретното знание, учат ви как да десекретирате тайните, но ви забраняват да ги казвате. Защо? Защото Боговластието има само едно предназначение – да сътворява, а не да създава игри, каквито стихийните богове си бяха създали.

Когато Христос казва на Своите Си „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име...“, Достатъчен ли е?! Отец ще прати в Негово име Утешителя, Светия Дух! (И тогава ще видим битките и различията в църквите – дали наистина Светият Дух изхожда и от Христос? Не, ще Го прати в Негово име!) И „...Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:26). Значи има нещо, което в Адамовото начало стои, защото Адам е памет на историята. Той дава име на всяко същество и то свидетелства – няма забрава! Ще ви напомни. Значи човекът има памет на историята и там ще му се запише какво Достатъчният е говорил. Когато Боговластникът от нас излезе, Той като Утешител ще ни напомни какво е говорено, ще изведе от тази памет онова, което трябва да създаде човека – бог в развитие. И тогава, когато изграждащият се е Достатъчен на себе си, когато е усвоил Боголичието, събудил и приложил Боговластието, не може да бъде окраден! Няма кой да го окраде. Една фотография, с която искат да ви легитимират, дава образа ви, но вашето Боговластие няма кой да го понесе, понеже вътрешната ви будност, идеята ви за Свобода (която казах, че е проблем на поносимост, не на измерение) няма кой да ви я вземе, защото, ако се опита, ще изгори. Затова Достатъчният на себе си е непобедим, защото няма кой да Му окраде изградената тайна на Божественост и събудената Боговластност. А още по-малко, може да каже някой, че в Откровението ще бъдат „откраднати“ тайни. Не! Защото Откровението е съхранено в благодатта на тайнството Възкресение, което е основание да дадете на света бъдното, а именно – ново Небе, нова Земя; нови светлини, нов човек.

Боголикият и Боговластен няма нужда от напомняне. Той е Универсум – това, което е Пуруша или нашият Христос (за Когото не е казано, че е Универсалност, но е Пантократор – държи Земята в Своята Собствена ръка). Затова Христос казва: За кое Мое добро дело искате да Ме убиете с камъни? Човечеството убива с камъни, а в камъка е сложена първичната енергия, от която започва изходът на еволюцията, т.е. убива с онова, от което изхождаме. Това е дело само човешко, но не и божествено. Тогава бихме разбрали защо Христос рече: Който е праведен, да хвърли камък! Праведен, защото те се намират в доктрината на Правдата. Само че Правдата се оказа ненаправила никого праведник... Но Христос спря камъка и сложи прощението: Обичайте врага си!

Така йерархията изгражда своите деца, за да утвьрждава този, който е Достатъчен на себе си. Юдеите не можеха да отговорят за кое добро дело искат да убият Христос, но потвърдиха онова, което дава белега на Достатъчния на себе си – казвал бил, че е равен на Бога: „...не за добро дело с камъни Те замеряме, а за богохулство и за това, дето, Ти, бидейки човек, правиш се Бог“ (Иоан 10:33). Разбрахте ли защо убиват посветените? Защото те дават идеи за Боговластника у нас, за жизнения, правоутвърдения с благодатта на Небето Боговластник; за него искат да ги убиват.

Посегателството върху Бога е тайната на мъченичеството на човека! Лишаваха човека и го наказваха затова, че той иска да бъде Бог. Всички доктрини! Дори мъченичеството беше белег на величие, дори прераждането – белег на йерархия, само заради това, че човекът иска да бъде божествен. Признахме му паметта, признахме му мисленето, дадохме му голямата идея – идеята да ражда. Това е една от най-големите тайни, които би трябвало да разберем, когато искаме да направим Достатъчния свое изповедание.

Достатъчен ли беше Адам на себе си без Ева? Не – не можеше да бъде, защото още беше само боголик, но не и боговластник. Ева значи „живот“. Следователно стоеше един неутолим копнеж в Адам – искането за плода на Дървото на Живота, за да създаде живот. Ева е вече идея за Боговластник, който може чрез нея да ражда! Това е голямата идея на Боговластника, т.е. на Достатъчния. За Адам става възможно вече да бъде Достатъчен на себе си след извеждането на Ева. Защото кой твори – Бог; кой ражда – Бог! След Ева Боговластникът сътворява; тогава е вложена в Адам възможността да каже: Аз съм Достатъчен на себе си. Да, но той трябваше да се развива, трябваше да мине йерархията, която му бяха подсказали: да знае що е добро и зло. В тази йерархия (която носеше енергиите и на Боголикия, и на Боговластника) той още не можеше да твърди, че е Достатъчен на себе си. Трябваше да мине йерархията добро-зло, за да стигне до: няма зло, има нееволюирало добро! Това е благодатта на Децата на Деня – че те чуха тази теза, която трябва вече да ги освободи.

Така, когато Ева е вече изведена и когато с всичката своя ora et labora Адам създава поколенията, градацията на духовните възможности на енергиите, които обработват образа – Боголичието, изгражда възможността Боговластието да излиза постепенно от материята, която до Възкресението е пречка. След Ева – идеята за Боговластието, сътвореният Адам, създава личност. Голямата милиони години формация, стадното съзнание в човека става егоцентрично, за да се създаде личност! И оттук е тайната, че не трябва да говориш за враг, а да признаеш събожника си. Той е освободената личност от стадността, от сътвореното. А само егото може да извърши това, което ние наричаме усвоено Боголичие и създаване на съдба, но съдба, на която още сте подвластни. Но когато станете Боговластен, когато сте Достатъчен на себе си, тя е, която ще е покорна, не вие. Защото духовната властност не само физиономира, но упълномощава личността да прави образа на Съдбата. А тя свършва тогава, когато можете да възкръсвате. Ето колко богатства носи човекът, умът, докато стане Боговластник!

И затуй ние поставихме в Пътя на Децата на Деня въпросите: какво Бог иска, какво Човечеството чака и какво Съдбата е позволила? Това е вашето Боголичие! И когато го осъществите, Боговластието няма да пита какво ви е позволила Съдбата, защото вие ще правите съдба! Съдбата, безспорно, е кована от законите на съвестта! Извинението на човечеството: „такава е културата“, както и уроците на Изтока: „такава е кармата ми“, са формули на родения не с предназначение, а само за развитие.

За Боговластието съдбата не играе роля. И какво то ви създава; защо изпъдиха човека от Дървото на Живота? Безсмъртието! Ето кога ръката на Съдбата, която ви е довела до Боговластност, губи стойността си; идеята за безсмъртието побеждава съдбата.

Безсмъртието – тази тайна остави Христос със Своята квалификация: Аз Съм Пътят, Истината и Животът! Когато човек ходи Пътя, той е само Боголик, докато изкачи Голгота. Голгота е черепът на Адам и кръстът на Христос. С победната власт над материята се създаде великото съчетание – в сътворения Адам работи роденият Христос! Роденият! А Христос е какво? Духовната вълна на помазаничеството. Великото съчетание отработва пробудността, която започва да оформя човека…

Така Боголикият слиза и подготвя, физиономира, чертае своите органи на мислене, своите органи на възприемане, хигиенизира своята анатомия, която е част от биологичното начало на Космичния човек. Този Космичен човек е, който можеше да търси в себе си прототипа на това, което беше казал Бог в него: Иди и обработвай земята, от която съм те направил! Обработвай! Ето защо древността пращаше Боголикия да отиде в храма и да прочете: „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Трагичното беше, че там, в този храм, вместо надписа да четат, те отиваха при питията да им каже илюзорността – при оракула отиваха... (Както сега – толкова много оракули са се наплодили да вещаят свършек, че светът отдавна да беше загинал.) Христос победи – направи битка в пустинята на Изкушението – стана надвластен над чудото, над хляба... Да сте надвластни над всичко това, което ви е направило покорници! Тогава можем да кажем, че в Иисус се изяви Боговластието. Той бе извървял Пътя на Боголичието. Бе водил една голяма битка: Ecce Homo, Който трябва да бъде разпнат, но над Когото стои: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Тогава разбираме победата Му, която не е победа над чудо, а е победа на еволюцията.

В еволюцията Богообразният, когато научи големия урок на Възкресението, което му даде право на Откровение, получи и другата повеля: Имаш Слънцето и Луната, но утре искам ти да си светиш, защото тази Fiat lux съм я сложил като бъдещата ти Светлина – Да бъде! Затова казахме: Да бъдеш, а не да имаш! Имаш слънце, имаш луна, защото твоята Боголикост трябва да се осъществява, но твоята Боговластност е в състояние да изкара твоята Светлина и ти сам ще си светиш. Ти сам ще бъдеш храм; ти сам ще бъдеш битие! Ето това е, с което ние постепенно изграждаме личност, постепенно създаваме онова, което се нарича „Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение“. Когато човек не е лишен от тази благодат, той тогава може да спомни потребата си – Достатъчен на себе си. Достатъчен – и като Боголик, и като Боговластник.

Цялата тайна на човека е битка за познание, битка за усвояване, за да стане Достатъчен на себе си. И тогава вече може да каже: „Аз съм, Който свидетелствувам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене“ (Иоан 8:18). Когато упрекват Христос и когато искат по законите да бъде освидетелстван, трябват двама души свидетели. Той не вика външен свидетел, не вика някого от Своите ученици, не вика и някого от Синедриона. Двама души искате: Аз съм, Който свидетелствам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил. Ето букета на Боголичието и Боговластието! Това е Достатъчният на себе си; убедеността да можете да кажете: Аз върша това, което върши Моят Отец! Тогава човекът като Боголичие, подвластен на Боговластието, ще види образа на Съдбата, която ще е впрегнал и употребил за своето безсмъртие. Свидетелствата след това ще дойдат – ecce homo! Не да живеем само с възхвалната утеха homo sapiens... Добре – умен e, но не е божествен! Умен е и все пак с този ум не може да възкръсне. А Божественият възкръсва.

„Да умреш, но не и да загинеш – това значи да присъстваш вечно“[3], ще рече Лао Дзъ. Боговластният не може да загива; Боголикият умира. Затова трябва да се научим не да загиваме, а да умираме с вложената тайна на Възкресението. Тази тайна бе демонстрирана в овладяна Боговластност в човека с дрехата на Христос: Тебе казвам, момиче, стани! Имаме какво да вдигаме от нас! Носим тайната, че сме лоза и лозар, и трябва винаги да имаме ножица – безплодната пръчка я чака огън. У нас има достатъчно езици огнени на Кундалини, които извършват най-добрата хигиена за свобода и чистота на Боголичието, имаме и добрия улей, по който тече Боговластието!

Всеки може да изведе това, което Христос остави на човечеството: Аз съм Алфата и Омегата. Но дори и тази формула все пак ограничава. Не може Боговластието да свърши с Омегата! То може да почне с Алфата, но не може да свърши с Омегата, защото зад Омегата, т.е. зад границата на ограниченото, идва идеята за Свобода. Когато от нея не си взел своя пай, за да видиш дали си в състоянние да понесеш нейната неизмеримост, тогава ти нямаш право да се ограничаваш.

Омегата не може да бъде знак на Живот в Боговластието; Боголикият никога няма да бъде Омега! Не можем да ограничим Боговластника, Той е над рамките на човешкия разум, Той е, както е казано: Дух и Истина.

Идеята за развитието на човека е дадена във всички сказания, но идеята за Достатъчността е нещо, което липсва. „Забравена“ е онази мигновеност, когато Сътворителят ни внася Своето Дихание – паметта не я помни. А и ако искате паметта да ви върне Диханието, вие ще оскърбите Боговластието, защото се уповавате само на Боголичието.

Древността ни е оставила един образ на ангелското самообладание и този т. нар. Метатрон в йерархията на ангелите е аналог на Пуруша от индийската философия и религия. Метатрон е ангелът на самообладанието. Самообладанието не е пълният еквивалент, но е граничната бразда между висшите мисловности и интуитивните откровения. Самообладанието е част от една стълба, в която се изграждаме, и загубеното самообладание може да доведе до т. нар. грехове. Но Достатъчният няма основание за „съблазън“, че може да стане грешен. Затова ангелът на самообладанието е само идея за Месията. Именно формулата Достатъчен на себе си е овладяното самообладание, идеята на Пратения да извърши своята мисия. Месията е пратеник, той е изображение на този Метатрон, но ангелите колкото и да са мощни, не могат да бъдат равни на Месията, не могат да бъдат равни на Сина. Никой ангел досега не е получил Синовност, колкото и добродетели да им приписваме. Никой от ангелските йерархии не е станал Син на Отца. Човекът Иисус, Богопомазаният, Боговластният стана Синовност. Затова казвам, че те нямат нашата еволюция, за да могат да пледират каузата „Ние сме деца на Боговете“, или това, което светът остави чрез Словото на Христа – идеята за Единосъщието.

Все пак идеята на самообладанието – Метатрон, е идея именно на Достатъчния. И какво трябва, за да имаш самообладание? Непокорност! Непокорност към ветровете на всекидневието. Това е самообладание, а не приспособяване, каквото прави целият свят, подвластен на природни, социални и верски закони. Значи Достатъчността е и непокорството, наречено самообладание. Единици в световната история са имали това самообладание. Разбира се, те са признавали еволюцията, но не са ставали нейни поданици. Това, което е натрапвано на човечеството хиляди години – поданик; особено в културата на Запада – колена! А човекът е създаден с глава... Синът е едно благоволение на Мировата сила в преценка на достойнство, че може да я приеме. Тя не насилва, Тя е достатъчно властна, за да не си служи с насилие. Когато иска да ви извика, тогава ви казва: „Ти!“, или: „Това е Моят възлюбен Син!“ Тя не обяснява, не носи отговорности за обяснения, за отговори на света. Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение! С една такава формула може ли човек да бъде Достатъчен? Безспорно, защото върху него ще дойде силата на Всевишния! Ако събудиш в себе си тази сила, която Той ти е сложил, тогава ставаш Боговластен и напълно достоен да кажеш: Достатъчен съм на себе си.

Така че човекът в своето предназначение не краде от никого, а извежда богатствата от себе си. Както Христос казва: От доброто сърце вадиш добрите дела, от лошото – лошите. Значи в теб е! И затуй идеята за Единосъщието е точно това, че никой от тези Три Ипостаси не краде от Другия, и Всеки, макар и с различен лик, е Единосъщ в това, което наричаме Боговластие. Човек сам трябва да изведе това богатство, защото винаги ще твърдя, че в откровението посредници няма. В пророческата институция има – осенението идва отгоре, но в откровението вие имате себе си събуден в служение – да снемете седемте печата. Няма посредници! Тогава този, който може да каже, че е Достатъчен на себе си, е извел в единство т. нар. иманентен Бог с трансценденталния Бог. Тогава разбираме, че няма други богове, че има Един във всички времена и пространства (както искат времената могат да Го наричат – Всемирен Разум, Безпричинна Причина…). И Той е, Който в различните етапи на Своето осъществяване не ограничава силата на Огъня, защото Огънят е знание; Той не ограничава жертвата, защото жертвата е Възкресение, а Възкресението – вътрешното откровение. Откровението пък сменя всички таблици, с които човекът се изгражда в социалния си живот – моралните постулати се губят. Тогава той прави една своя молитва – молитвата, че той и Бог са едно и също. Тази молитва когато научи, тогава човек става жива душа, която може да изведе внесеното Дихание, или Боговластието, в своята еволюция.

Затова казвам, че това е една голяма битка, че тази велика мистерия – Дървото на познанието, е мистерия на човека, и че мистерията на Космоса е правото ти на Живот в това, което се нарича Лоното на Отца. Религиите са дали твърде много определения за тези неща и дали всичко това, което са казали, е вярното, е отделен въпрос. Но то е било потребно. Те не са смеели да предоставят на човека правото на божественост може би в лична отговорност да не изпреварят възпитанието на знанието, както се е случило при атлантите. Но в никакъв случай не е трябвало след това да се консервират в непреходност и да задържат еволюцията на човечеството.

Законите, с които се йерархират културите и религиите, са потребни, но постепенно стават излишни и имат трудния навик да не си отиват без сила. Човечеството пък може да прави своя протест в отрицание чрез това, което се нарича безбожие, но не и да махне вярата. Голяма е битката между вяра и безбожие. Боговете ще си отиват, но вяра винаги ще има! Безверието не може да съществува, защото то е изгубването на себе си. Може както искате да наричате своето поведение на търсене за божественост – дали Мъдрост, или Любов, дали това, което гностиците са могли да предоставят на човека; дали ще се сменят таблиците на усъвършенстването, едно ще остане вярно – пътят на този, който може да каже: Аз съм Достатъчен на себе си! Тогава вече Подобието е изведено на Живот. И тогава ще видите колко стойностни и в същото време колко преходни са всички таблици на нравствената ни градация.

Световната култура се опитва да се занимава с баналности. Не говоря пък долу, в низините, където проклятието и сатаната са най-доброто защитие на това, което изповядат – ако някой не ги изповяда, заплашват: „Ще те вземат дяволите, сатаните ще те разпнат там!“ Такава фразеология говори за липса на проницание. Много пъти съм казвал: Защо не пожелаете на човека: „Да те вземат ангелите!“, а го проклинате: „Да те вземат дяволите!“ Народопсихология; непроницание на тайните! Защото не е достатъчно само да ги наредиш там какво казва един народ, но защо го казва. Кой му създава страх от зли сили? Цяла една култура на еврейството, която го направи грешник, или една култура на „дипломацията“, наложила това, което се нарича инквизиция, и ти продава индулгенции...

Кой е оня, който с тази дреха, наречена култура, може да направи себе си Достатъчен? Не е водена голямата битка! Милиони години се борехте за личност, за егоцентризъм, който да ви изведе от стадното съзнание! Но хиляди години ви потискат тогава, когато искате да бъдете божествен… Този, който познава битието, той трябва да знае защо Моисей, като постави тази теза на грешния човек, не бе пуснат в обетованата земя. Той трябваше да обслужи една социология и да остави на човечеството една гръд на единобожието. Една социално грешна идеология, оправдаваща религиозното поведение на насилието, за да се утвърди определена социална реалност и да влезе в света единобожието. Но след това позволиха ли на човека да се коригира? Не! Когато Христос излезе с едно битие; когато отрече расовия принцип; когато каза името на Бога със Себе Си в единство, бе обявен за богохулник и разпнат. Защо нямат социалния и личен кураж?! Човечеството две хиляди години изповядва Един „богохулник“. Имаше два процеса, но никой не отмени „богохулството“ на Христос; ние си Го изповядаме две хиляди години вече, но юдеите още считат, че е богохулник...

Този Човек взе от преизподнята, от адовото начало взе човешкото същество и къде го отнесе? В Небесното лоно на Отца! Само това ако бяха сложили на преден план като култура на човечеството, щяхме да имаме друго развитие. Така ние трябва да признаем властта като едно взаимодействие, което създава Царство Небесно, макар и със сила, както каза Христос. Царството небесно се взима със сила!, но не каза с насилие – със сила! И когато събудите силата, тогава вие може да вземете Царството Божие и да кажете: Отивам да ви приготвя жилища, защото там има много жилища. А тези, които разбират от окултните науки, знаят, че в астралното поле и тяло има седем пласта, че в менталното тяло и поле има основно два – нисш и висш ментал, в които се пребивава. И така до идеята за Свободата, най-добрата енергия, с която Служението в усвоеното Себе прави на човечеството дар. Защото Свободата не е измерение, а поносимост. И затова още преди години писах в една статия: проблемът не е в демокрацията, а в свободата! Демокрации имахме – и народни, и антинародни, каквито искате... Свобода, свобода като поносимост!

Колко благодатна за Свободата щеше да бъде културата на Учението на Христос, ако вместо Десетте Божи заповеди бяха сложени Блаженствата. В Блаженствата на Христос се постави един основен проблем – да видиш Отца и да станеш Негов Син. А в цялата доктрина на юдейството, след това и на християнството, ти е забранено да си с Отца (християнството забрани дори пророчеството).

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“ (Матей 5:8) (Каква голяма надежда, какъв връх, за да видиш Бога – чистите по сърце), и в същото време: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Синове Божии“ (Матей 5:9). Колко големи разлики! Миротворците... Не става въпрос за тези камбани на мира, дето ги биха, нито пък за ония дружества миротворни, а за тази завършила битка между Боголикия и Боговластния; за овладяната божественост, с която миротворството е вътре в тебе и в другия не виждаш врага, а събожника.

Еволюцията има конфликти и те са потребни. Но и в конфликта можеш да бъдеш миротворец! Представете си армия на Синове Божии като миротворци (а не като Комитета за мир, който казваше, че отвъдните са гробокопачи)! Когато се конструира културата в нейните тайнства, в нейните закони, можеше прозрението да направи това. Уви, не го направи. Защо? Защото дрехата на християнството бе ушита, и то без копчета, от апостол Павел. Той им`а; прозрение да направи универсално християнство, но не закопча дрехата на християнството, а сложи в гръдта му цялата юдейска догматика, правоучения и нравствени лъжедобродетели. Това е голямата истина! Колкото Христос беше дързостен в дипломатичността, толкова след това и светите Отци бяха предпазливи, защото нямаха голямата Боговластност. Така че друго щеше да бъде, ако имахме тази доктрина на Блаженствата. Каква градация… – да видиш Бога и да се наречеш Син Божий! Защото можеш да Го видиш и да не станеш Син.

Сега законът на еволюцията трябва да спре пред това, което Мъдростта писа: Няма зло, има нееволюирало добро. Чак когато тази формула на надмогнатата еволюционна разделеност ви даде идея за цялост, тогава може да кажете: Да, аз съм Достатъчен на себе си.

В културите преди Богообразността трябваше да бъде обработена, за да понесе пробудата на Боговластието. Така се проточват хиляди, хиляди години; така се отживяват доктрини. Така се постави човекът на изпитание – дали Бог е мисъл и дали рационалността не е божественост? Цял век просветителството блуждае в създаване култура на рационализма, вместо рационалното да бъде осветено от духовното, когато можем да кажем: ето, събуди се идея за служение. А какво е служението? Да извършиш подвига си без себе си; да можеш като образ да се забравиш, да можеш като Боговластност да го носиш. Свобода – власт, която ви прави свободни, а не власт, която ви моделира!

Идеята за Боговластието е властта във взаимността, свобода в служение без себе си. Така човекът във всички свои пътнини ще може да казва, че е Достатъчен в идеята си да осъществи великата мистична сватба, наречена взаимност между Дух и Материя. Материята и този Пуруша – Мировият човек, Пуруша е вложената възможност в човека; и Който е дори доминанта над Брама! Тази мистична сватба е, която може да ни освидетелства, че знаем що е Боголикост, знаем що е Боговластност.

Не е извинение, разбира се, че владеете една истина, която ви създава идея за свобода. И Христос го демонстрира – бе запитан от закона на историята и социалната даденост: Що е Истина, но Пилат се разсея, Пилат се загуби в момента, когато трябваше да усвои що е Истина. Защото той представляваше ума, облечен във власт; потребата от насилие не е на личността, а на културата на човечеството като историческа необходимост. Христос му рече: Тя ще ви направи свободни. А Свободата е валенцията ви за Живот в Бога, друго нищо не може да ви доведе там! Тя е, когато може да се яде плодът на Дървото на Живота. Това е голямата тайна. И тогава вече, когато същият този Пилат ще Го посочи и ще каже: Ecce Homo!, това е прозрението на събудения в човека бог, който не можа обаче за съжаление да научи Истината. Но рече: Ето Човека; Човека, Който носи и Боголичието, и Боговластието; Човека, Който може да възкръсва. Другото е тлението и то бе победено с Възкресението.

Възкресението създава възможности за нова нравствена таблица – злосторието, зломислието не можеш да ги приложиш, защото си обезоръжен. Тогава идва идеята да направиш преценка на смислените си безсмислености в милионите години. Те бяха потребни. Защото кого ще обвиниш? Себе си, че трябва да се осъществиш като Боголичие, или себе си, че си проявявал Боговластие, но не в размерите да бъдеш Достатъчен на себе си?!

Така че в цялата своя битнина човекът Адам се разгръща като памет на историята – осъществява се като раждащо начало; след това се облича в дрехата на Христос като Помазаник, за да каже: Аз съм Възкресението и Животът! Кого тогава можем да обвиним? Ето защо в йерархията на Духовните вълни и Мъдростта трябваше да дойде – тази дързост, с която ние откриваме Път на Третото хилядолетие. Аз зная, че тя е много тежка като съдбовност, но щом човек е Достатъчен на себе си, той е властник и над Съдбата. Тогава няма победители, има това, което казахме – осъществяващи се, надвластници; има човека – зрим теогон, човека – овладян теогон.

Но защо Мъдростта идва първом в България? Тук тя си има своите опорни точки и в далечни хилядилетия, когато в тази страна като Ракхива, като плът и пространство на етерността (етерността е една специална пространствена материя между земя и небе), и в едно неизброимо време се раждат благодати и се правят посвещения. Космичността си има свои пулсации, с които изгражда Духовните вълни и с които човечеството, а оттам, разбира се, и боговете, правят своята история.

Мъдростта ще я познаят и ще я осъществяват! Нищо трагично няма в това, че непригодността не може да се храни от тази трапеза. За непригодността е твърде обидно, ако господарят не е разумът, а Духът. Достатъчно класически образци, които оставихме с доктрините, определят кога какво е било толкоз съществено. Не можеше едно учение за Правдата да говори за Любовта. Не че не е имало любов, имало е, но не е можело да се говори за Доктрината Любов, с която се слагат основни пътища и с тях се извежда на Голгота идеята за прощението (но непременно и потребата от знание).

Не можеше в едни по-предишни пък доктрини да няма това, което се нарича стихийност и която трябваше да се овладее. Така е и сега. Христос им каза неща, от които затичаните не можаха да си вземат и си отидоха. Останаха онези, които бяха пригодни в голямата идея. Голямата идея – да обичаш врага си! Дойде времето, когато квалифицирано се даде на човечеството естественият ход на смяната на неговата олтарност. Защото колкото и да изглежда убедително, олтарът е, който определя. Олтарът физиономира и той създава доктрина с трапези. Дойде време, когато казахме, че ние трябва да освободим олтарите от жертвоприносите за извършен грях. Това е най-дръзкото, което можем да направим, и това е, което възправя отново срещу света.

Никой не си позволи да каже, че време е доктрината за грехопадението да излезе вън от живот и употреба като диктатура над будността на човека. Защото той пожела да знае, а Христос на Голгота рече: Прости им, те не знаят! Не каза, че не са любвеобилни, а – не знаят. Или другата дързост: Аз и Той сме едно – идеята, която ние сложихме, вградена в битието ни – човекът е един бог в развитие. Страшното е не че е бог, страшното е, че не искаме да му признаем развитието за божественост. А това е тезата, с която безспорно Доктрината Път на Мъдростта отваря този нов олтар и той е олтар вътре в нас. Там стои една от великите тайни: Книгата на Живота – съзнанието на Бога в човека, личното ви присъствие и Неговата властност!

Мъдростта, както казах в Посланието на Планетния Логос за 1999 година, не повелява – тя осъществява, себенадмогва и възкресява. И щом тя е дадена като духовна манифестация в историята на човека, никой не бива да бяга от това свое предназначение. Въпросът е дали кръстът е тежък, или волята за култура е по-малка, отколкото елементаризмите, които наричаме азбука на ученията за религии. Човекът, докато се удовлетворява само с азбуката на културите на религиите, никога няма да прави с волята култури на света!

Така че Мъдростта като храм, който носите в себе си, и като олтар, който е Книгата на Живота, т.е. ликът на Отца, трябва да ви води в едно ново, достатъчно усвояване на себе си в идеята на прозрение. А то ви е отредило предназначението като Деца на Деня да осъществите „Познайте себе си и ще познаете боговете“ не, а да изведете Бог в Живот! Това е Пътят на Децата на Деня, чиято дързост не бива да бъде по-малка, но в никой случай да не забравят, че отговорността на Служението е, че боговете не се уморяват... И когато сте израснали за своето величие, няма да ви тежи чуждото. Направете собственото си величие толкоз властно, че да не ви тежи нищо чуждо! Защото няма чужди, има събожници.

Достатъчният на себе си наистина ще бъде израз на Боголикия и на Боговластния. Нищо повече не може да направи човек в Третото хилядолетие освен тази голяма и единствена тайна, оставена му като повеление не, а като събудена необходимост на собствената му посветеност: човекът – бог в развитие. Тайната на този велик акт, с който Всемирността сложи Своето Дихание в ноздрите на Боголикия, за да го изяви и да го познаем като Боговластен.

  • Човекът е една Божествена Себенеобходимост!

Следователно няма основание да бъде лишен от това, което се нарича и Боговластие. Дързостта да се изявим в тази потреба на Достатъчност е в събудените енергии, които ни е предоставила Космичната същност – Пуруша, за победата на Духа в Кръста на Голгота. И за да можем да кажем, че сме възлюбени от своя Сътворител, нека Му върнем това, което Неговата безмерност ни е давала; нека израснем в идеята да не бъдем скъперници в дарованието на своята жертва към Него!

 

Бог се себепознава чрез човека,
а човекът се познава в Бога!

 

[1] Петьофи, Ш. Избрани творби, Народна култура, София, 1985, с. 640.

[2] В. „Демокрация“, 14 юни 2000 г., с. 16.

[3] Лао Дзъ, Книга за Пътя и Неговата Сила, Хелиопол, 1994, с. 37

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021