Зареждам...
Историческата роля на българската православна църква (продължение)

Историческата роля
на Българската православна църква

(продължение)

 

Дойде нашествието, бяхме покорени. В периода 1393 – 1396 г. държавата ни е ликвидирана, а църквата ни – унищожена като институция, като самостоятелна и независима. Цариградската патриаршия ни сложи под крилото си не за защита, а за унищожение. Този период е изумително тежък, но и несравним – никой народ не го изживя с толкоз достойнство и с такава устойчивост както българския, благодарение на това, че имаше в тъканта си своята Православна църква. Защото тя започва да циркулира като спасителна духовна струя в душата на целия ни народ, в просторната ни земя. Нямахме царе, нямахме престолонаследници, нямахме болярски съвети, нямахме епископи, нямахме патриарси. Имахме църквици и манастири – огнища негаснещи и надежди неумрели. Това имахме! И оттам започна всичко. Когато нямате нищо – да възкръснете! И наистина българският народ възкръсна, възкръсна, както се казва, из пепелта на Феникса. Защо? Ние не бяхме пепел! Ние бяхме Христови! Нашият народ остана в продължение на петстотин години точно такъв, какъвто Христос искаше – верен и на националния си дух, и на верската си клетва.

Тази църква, която бе унищожена фактически със смъртта на самия патриарх Евтимий, считано от 1402 г. (или 1404 г.), без наличието на институцията съществуваше като храм в душата на всекиго и тя именно след това създаваше историзма на Българското православие в протяжие на пет века. Това битие беше битие на посветените. Няма друг такъв народ в историята на човечеството. Защото Византия я няма, печенегите ги няма, десетки народности ги няма. Има България, която е тук и която няма да намери свой заник. Защо? Защото като обречена орисия тя носеше това, което ви казвам – именно историзъм. Институциите ще се сменят, личностите ще отхождат с величие или с упрек, но историзмът на това, което създава една душевност или един плач, или един Божий пратеник, никога няма да отмине.

Както знаете, пет века тази църква не можеше да има своя сграда, по-висока от джамията, но тя винаги имаше глава, по-висока от който и да е фес в тази страна. Тя имаше вътрешното признание да живее своя религия и затуй си създаваше празници, празници като този, който се нарича Машала. Той е плод на църквата ни. В неделята на прощението пред Великденското запостяване палят се огньове. Машала буквално (на персийски) значи огън. Сигнализирали са от планина на планина християните, че започва един велик празник. Кой – празникът на Възкресението! Те си имаха Голгота, те бяха ходили и ходеха още голготски път, но имаха огъня. Огънят на Възкресението!

И досега в митологията на българския народ и в неговия фолклор стои този Машала; развяват се и сега огньове. Ако нашите църкви не можеха да минат височина повече от три метра над земята – нашата духовност беше небесна. Тук църквата ни в обичайно приложното си, в онова, което наричаме обред (но национален обряд, не митологически остатък), създаваше историзъм.

Този период на робството някои искат да ни припишат като велика казън, защото сме гонели богомилите, но това е съвършено невярна теза. На българския народ му се възложи една отговорна, планетна задача – стратегията на защитата срещу източната и далечна азиатска инвазия, за да се създаде цивилизация в Европа, защото Европа нямаше да направи цялост. Трябваше да създаде цивилизация, трябваше умът да даде своя плод, та след това онези, които имат достатъчно духовност и мъдрост, да си взимат цивилизация. Това е историческото предназначение на робството ни и аз няма да се съглася с ония глашатаи, които казват, че ние сме наказани, защото сме гонили – кого? – богомилите. Ако това беше причината, Западът трябваше от гонения на богомили и от всички техни други инквизиции да се е стопил, въобще да няма историческо битие. Тази теза в основата си е грешна, защото нямаме престъпност нито историческа, нито нравствена, за да получим такава казън. Ние нямаме Василий Българоубиеца и нямаме Стената на плача, на която евреите, щом дойде бедата, отиват да се оплакват. Не! Българската православна църква и българският народ нямат престъпления за казън с робство, а имаха историческа, стратегическа задача и я изпълниха с величие. Бяхме дали и даваме духовни ценности и светът пак ще ни търси.

Днешните мохамедани в Босна са от бившите богомили български – тези богомили, за които някои проплакват в своите виждания сега. Това е историческият факт, който излезе вече на сцената.

Така че не мога да приема теза за казън, колкото и жестоко да изглежда робството. Ние имаме навик да наричаме жестокостта наказание,а нямаме принципа,че природата е безжалостна, но никога жестока, защото има великия закон на еволюционното възземане. И този, който може да трансформира страданието, прави закона за развитието, а не хленча. Тайната на нашето робство е в стратегията на защита на Европа заради цивилизацията, не заради духовност. Духовността се раждаше в пещерите на това страдание, което аз не наричам страдание, а развитие. Този велик момент, който имахме, ако го преценим така, ние тогава бихме разбирали и смисъла на борбата, на будността, на онова, което пак само в нашата история го има – будители, народни будители.

Най-хубавата дума в нашия Ренесанс, в нашето Възраждане, това е будители – духовни будители. Нищо не може по-плътно да изрази този период. Будители, не освободители. Вие можете да освободите непробудени хора, но събуденият вече не може да бъде покорен. Какво имаха като задача? Светилото, което трябваше да освети „покойницата“ в душата на един народ. Тази покойница имаше нужда от възкресение, а Възкресението е плод на Божествен живот. И точно тази покойница в онези столетия беше осветлявана от българския черноризец – расоносец. Това понятие после придобива доста неприятен намек, но в епохата на отнетото слънце то е велико и ние го намираме в един страшен вик: „О, неразумний!“ „История славянобългарская“ е пълна с грешки, но историзмът й е нещо изключително. Отец Паисий! Колебанията му са човешки, но предназначението му е будителско. От него започна великият обрат – не на загубеното съзнание, а на активизиране съзнанието за българщина. Загубиха го малцина, но го съхраняваха милиони. Истината е в „О, неразумний“ – и то даде своето. Дамаскинарите дадоха своето, манастири и метоси станаха училища; смирението – служение; бунтовността – потреба, и тя се изразяваше в своето четничество. Българинът се раздели – той трябваше да прояви и сърце, и воля. Волята изявяваше гнева на недоволството, сърцето – молитвата на светостта.

Така вървяха две големи тайни, както вървяха двамата братя Кирил и Методий. Само че Кирил каза: Братко, аз паднах в браздата на нашето служение. А в историческата ни борба нито волята падаше, нито спираше пулсът на сърцето. Духовенството водеше своята историчност, а волята правеше събития, които смущаваха, но не решаваха съдби. Така тези две доктрини в нашия свят имат своето право на присъствие и всяка поотделно получи своето място. Те взаимно не се отричаха.

Духовенството или Българската православна църква (номинално, разбира се) правеше това, което наричам историзъм. Църквата изнасяше своя антиминс на всяка поляна и правеше своята велика литургия за свобода. Така тя пое тежката, не голготска, а божествена пътека на просветност и потайно носеше иконата в пазвата си. Когато няма институция държава и когато няма самостоятелност – какво е тогава Църквата? Тя е сборност от вярващи (и без институция), изпълняващи повелята на едно учение, което изповядват и чакат благословението на онзи, който е получил дар да служи, т.е. на свещенослужителя. Това е голямата роля, която тя изиграва в момент, в който трябва да очертае границите ни, трябва да ни създаде потребата да се съзнаем като политическа необходимост. Този народ трябваше да знае, че е имал царе, че е имал патриарси, че и на него са му плащали данъци. Ето това Паисий направи. И както знаете от разказите (на Иван Вазов например) монахът криеше бунтовника и бунтовникът ставаше монах. Тя – църквата, в лицето на манастира, тя – църквата, в потулената служебност със своите таксидиоти вършеше великата будност. И тогава се раждаха светци, и тогава ставаха светци. Ако един Йоан Рилски можеше да бъде признат за светец, то един Николай Софийски стана тогава светец. Това беше дело, писало в душата на един народ чрез ръката на една институция, наречена църква.

И тогава тази вътрешна иконография, която носеше народът ни, започваше да оживява. Вековете не можаха да му отнемат великата тайна, защото манастирът беше убежище на култура, на евангелие и на меч. Мечът беше словото, макар че някои духовници го носеха и като реален. Това бяха манастирите, които аз наричам академии – убежище на култура, на евангелие и на меч.

Раждаше се една велика идея. Вековете не можаха да я погубят. Не можаха да погубят духовната същност, вътрешната иконография, защото стояха живи в душата и върнати чрез словото, чрез молитвата на един народ. Това даде Чипровското въстание, където българското православно верую подкрепи бунта, който беше мотивиран предимно от католическото население. Значи те правеха история, а не деляха никой. История! Свидетели – цял народ. Личности – малко. Деяния и дела – грамадни, неизмерими в историята на човечеството. Неизмерими! Защото гръбнакът на националната ни будност е църквата. Така можем да кажем, че това е период на апокрифност, на апостолство, което е вършила църква ни в борба за български епархии срещу гръцкото владичество. Това е нещо неизмеримо голямо като исторически принос.

Българската православна църква водеше борба и чрез нея тя получи и Хати-шерифа, и Хати-хумаюна. Тя получи най-голямото, което можеше да се даде на един народ в дългото му робство, забравил, както се казва, род и родина, но не забравил своя Бог. И ако никой не можа да го асимилира, това беше, защото никой не можа да вземе неговия Бог. А ние сега много евтино се извиняваме, когато искаме да се освободим от отговорност, че сме загубили религиозна вяра под натиска на някаква доктрина. Не, това не е вярно. Който е имал Бог, никога не може да го загуби. Който е имал само служене, той може. Не можем да кажем, че изведнъж от сън дълбок някой стана. Почти цял век народът ни се люшка между реалност и сън, но все пак църковниците подеха първи борбата за независимост, за свободна църква. Трудно е било да се каже, че някой е имал прозрението, че може тогава, в началото на XVIII век, да ратува за свободна България (та гърците още бяха в робство, сърбите също), но за църква можеше.

Започва да зрее нуждата от едно ново чудо, също така неживяно и несътворено в друга история. Това беше чудото да се създаде идея и да се направи дело, наречено Църковен въпрос. Църковен въпрос! Няма в света движение, наречено „Борба за църковна независимост“. Църковна независимост в робско време! Институцията Църква я няма, но църковност имаме. Можете да си представите каква съдбовна люлка е люлнала националната ни съвест, за да излязат безброй черноризци, безброй национални будители, за да върнат и памет, и национално достойнство. И ги виждате: след оная „Историйца“, след Софроний Врачански – този наистина ненадминат будител, ще дойде и Неофит Бозвели – една страдална и велика личност в нашата история, който живее с всичката болка, който преминава през всички страдания и заточения. Знаете патилата му, знаете борбата му, знаете и кончината му. Той, който можеше да каже една колкото опростена, толкова и велика истина:

  • Аз окаяний сам затворен,
    но пак в моя дух храброборен,
    но вие дързайте, говорете,
    гърци из България изгонете.

До плач наивно и изключително молитвено и убедително. Можете ли да си представите в каква душевна вибрация живее този гигант, който десетки пъти е бил заточван, стотици пъти бит, десетки пъти прекосявал тази страна, той да каже: Аз окаяний пак затворен, но пак моя дух храброборен... Гонете, гонете гърци из България. Та кой от българските царе още във Византия не беше прозрял това, което легна като нарицателно – „византийщина“, как незаличимо ще остане в историята (да благодарим, че нашите царе не го повториха) ослепяването.

Страхът на Неофит Бозвели от гърчеенето е вятър за пламъка на огнеността му. Няма по-голям страдалец от него в този велик момент. И тогава ще дойде на вечно гостуване и на едно жертвено братство Иларион Макариополски. Два наистина белязани знака, две негаснещи звезди в хоризонта на Българската православна църква! Борци, които с нищо не могат да бъдат сравнени – неизмерими по жертва и смирени, какъвто е бил българинът. Българинът не е имал горделивост, но е бил горд с националното си самосъзнание. Има разлика между горделивостта и гордостта. Горд в националното си самосъзнание, но не горделив! Това е, в което трябва да правим разлика, за да отдадем заслужена почит на тези великани. Заточения, послания и протести... и най-после най-великият акт, който можаха да извършат – да обявят независимост на Българската православна църква тогава, когато нямаме държава!

Да обявят на 3 април 1860 г. независимост на Българската православна църква, като не поменат името на патриарха, а името на султана! Светът е разтърсен от тази дързост. Дързост неизмерима! Взривена е Цариградската патриаршия. Не можеше да се помисли, не само за дързостта, ами въобще за това историческо време - кои са тези, дето нямат държава, а имат църква; дето нямат държава, а правят история! Да взриви! Отказват и не поменават името на патриарха, следователно не признават Цариградската патриаршия. Признават султана. (Е, добри дипломати са били.)

И кога го правят - на Възкресение Христово. Затуй в съзнанието на българския народ и в историята ни стои Възкресението и го празнуваме много по-осъзнато и много по-потребно от Рождеството. Не че сме били пестеливи в своето признание за Рождеството, но сме във Възкресението тържествували. Защо? Защото историята ни имаше нужда от възкресение на своите синове и на своята цялост. И не случайно будителите избират този ден – ден на Възкресението. 1860 година! Това беше голямото. Да отхвърли Цариградската патриаршия и да се обяви за независима църква. Да скъса отношенията си с тази, която искаше да я погребе фактически, тази, която пледираше, че е още Византия и че българските земи някога са били византийски и там е имало византийска църква. Българският свещеник, българският йерарх устоя и отхвърли това (а оттук се роди, разбира се, и нашата разпра с Цариградската патриаршия). Отхвърли! Дързост на история, а не смирение на религиозност само. Защото те правиха история, макар че бяха църковници. Ето тук е голямото – когато ролята на църквата е и история на този народ. Когато ролята на църквата е и история! Защото не може да се прави едно учение вън от неговите следовници. На този народ трябваше да се даде насъщност, а това беше идеята за самостоятелна църква, защото фанариотството беше по-зловещо в асимилацията си от турската империя.

Започва великата борба от едно десетилетие на обявена независимост, но още непризната. Така смелите българи от църквата „Св. Богородица“ прочетоха Веруюто на български, а не на гръцки. Цели десет години се води неравната битка! Турската империя се колебае – поощрява и отрича. Руската политика не е съгласна – граф Игнатиев не играе чисто дипломатическа роля в полза на България. (В интерес на Руската империя, във вечните й апетити да бъде третият Рим, е да не се наруши балансът за Цариградската патриаршия.) Той не подкрепя тезата на България по отношение църковната ни независимост. Англия и Франция акламират поведението на мълчаливост и пращат своите представители, за да се работи в полза на нови църковни общини.

От другата страна – доктор Лонг прави похожденията си и се образуват ядрата и на протестантизма. А тогава се създава и знаменитата уния в Кукуш и новоизлюпения епископ (каквито за нещастие винаги ще се намерят) Йосиф Соколски става глава на униатството в България. (Драган Цанков е първият му подкрепник.) За щастие историята показа как го качват на един руски параход и го изселват.

Така че когато говорим за съвремието, трябва да отваряме и страниците на миналото.

В тези условия нашите църковни деятели, нашите велики мъже поемат кръста на борбата. И там ще намерите Петко Славейков (тази прочута личност, този гений на българския език – защото той е, който даде модерния език за поезия); там ще намерите Стоян Чомаков; там ще намерите и Гавраил Кръстевич, за когото понякога се говори или се пише с пренебрежение, защото стана вторият губернатор на Пловдив. А не се знае, че този човек отработи устава на Българската православна екзархия не защото е правник (взел е образованието си в Париж), а защото е бил българин. Но когато на някого нещо не му харесва, бърза да каже: „Оставете ги тези там, дето не щяха революции.“ Ние не можехме да правим революции, ние можехме да правим бунтове, можехме да събираме негодуванието в четничество, но в революции – не. Революция можеше да направи една църква, защото в душата на всекиго имаше Христос, но в душата на всички не е имало идеята за свобода.

И ако трябва да дадем известна признателност на г-н Тончо Жечев с неговия „Българският Великден или страстите български“, точно за това е, защото той изведе мирно-просветното движение и църковната ни борба на истинското място и признание. Защото всеки, който гръмнеше пушка, беше голям революционер(?!)Не че трябва да отречем революционността на българския народ, напротив, тя е безспорна, но в много моменти – безпочвена.

Това говори идеологията на църквата ни (и трябваше да се разбере) – че четничество и лична форма на отмъщение, негодувание срещу осквернеността, не срещу институция, а само срещу личности, не можеше да даде свобода. И затова един Раковски говори за всемирно въстание, всеобщо въстание. Затова Левски отговори на Каравелов: „Не са готови.“ Но за съжаление когато доктринерството стане политическа идеология, ние сме свидетели на такива метаморфози, че както ви казах: там, където една пушка е гръмнала, готови са революционерите. Но че на гръбнака на църковната борба идеята за целостта на българския народ оцеля, даже не се споменава. Това са историчността и историческата роля на Българската православна църква, за съжаление много малко разбрани.

Тази борба завършва с един велик акт, с т.нар. Султански ферман от 28 февруари 1870 г., когато с този ферман на Българската църква се признава самостоятелност и се въвежда в екзархия. 28 февруари 1870 година! По-велик акт на тържество в историята ни не е имало. Тогава цялата борба, която водиха Бозвелията, Макариополски, която водиха Чумаков, Гавраил Кръстевич, става наистина акт на историзъм. Това е венчание, както казва ап. Павел: Изходих пътя, изпълних делото си, чакам венеца на признанието.

Ето това са получили нашите йерарси. Много неща има в този ферман, но най-важното в него за нас, за Православната църква, е, че е независима вече, че може да има своя йерархия и че се определят нейните диоцези (народности, които като окръзи могат да принадлежат към Българска православна църква и те са изумително много – Охрид, Скопие... и почти цяла днешна България). Диоцезите бяха географската и политическата ни карта, която нашите защитници в конференцията – Цариградската, и в своите манифести, а после и в своите борби са пледирали (и ние продължаваме да пледираме). Този ферман показваше българския „милет“ къде да си прави молитвите. Фактически това беше един юридически акт, който определяше нашата християнска принадлежност. Подписа го църква, без да има държава – ето това аз наричам историчност, историзми без наличието на институции – една църква (но повече вътрешна), това, което можем да наречем колективния дух (въпреки че Православната църква винаги е била индивидуална – цезаро-папистка). Тя е екстазно-съзерцателна и затуй в средните векове можеше да приеме безтревожно Исихазма.

С този документ, отреден за църквата ни, се създаде и основание за политическа борба, за граници, които след това получаваме в Сан-Стефанския договор. Отделен е въпросът защо не ни ги дадоха след това, там вече причините са ясни и от друго естество.

При това положение Българската църква прави своя Народен църковен събор на 23 февруари 1871 г. (от четиридесет души), за да се изработи устав. Един народ, в забрава на историята, прави Църква и постави единствен в света проблема „Църковния въпрос“ или „малкия болен човек на Изтока“. Нито Сръбската, нито Румънската, нито Гръцката църква направиха това. Само Българската православна църква остави в историята името „Църковен въпрос“. Нямахме свой архив, имахме само поведение – поведение равно на богооткровение в търсенето на църква. И така се изработва уставът, който след това става известен в нашата история като Екзархийски устав.

Това признание на турското правителство и така изработеният устав налагат избирането на екзарх, за да може да се осъществи онова, което се нарича вече независима църква. Екзарх на Българската православна църква! Разбира се, че изборът първо ще падне на една от най-маститите и най-неоспоримите личности в нашето Възраждане (след Неофит Бозвели, който вече е починал) – Иларион Макариополски. Но нито Цариградската църква го приема, нито султанското правителство го желае. То дава Фермана, но него не го желае, защото знае кой е Иларион Макариополски. Ето защо за екзарх на 16 февруари 1872 г. се избира Видинският митрополит Антим I. Той е приет от Високата порта с едно невиждано благоволение на султанската власт. Приет е от великия везир (на 17 март 1872 г.), който казва: Аз съм щастлив, че освободих пет милиона християни от Цариградската църква, пет милиона българи освободих. И вие винаги можете да идвате, да казвате своите болки и аз винаги мога да ви защитя. Това казва Великият везир на Османската империя! Екзархът ни (на 12 април 1872 г.) е приет и от султана. Разбира се, че Антим I не е послушание, а служение на една Божия църква.

Така в 1872 г. Българската православна църква има екзарх, който живее в Цариград и който започва да назначава на съответните диоцези (определени от фермана) български владици, да създава български свещеници. И така се извършва най-великото нещо – признание, че сме народ. Идеята за автономност, идеята за дуалистичната държава: турци – българи, е родена малко по-рано. Колкото и един Раковски да е бил строг и да е пазил чистотата на България, трябва да знаем, че той ражда идеята за дуализма. После тя се подкрепя до известна степен и от Левски, а след това я виждаме и като предложение на Стамболов (но не вече като хъш, а като държавник). Защо? Защото имаме чрез църквата си определени границите, а свободата, която ни донесе войната, ни даде една шепа България отвъд Стара планина. Разбирате ли трагедията на тези големи мислители и държавници? Как няма да се принудят на такава голяма дипломатичност?

Антим I започва да работи за училища, за църкви, за гимназии във всички тези земи. И с това фактически се реши голямото дело на Българското възраждане, което, трябва да признаем, извърши най-тежката работа в историята на Българското освобождение и най-устойчиво можа да ни опази, с което изигра историческа роля. Нашата църковна независимост е първият камбанен звън, че ще имаме и политическа независимост, която безспорно трябваше да изходи от този мирен път.

Цариградската църква, като първа между равните, налага схизма на Българската православна църква на 16 септември 1872 г. С нея се солидаризират и останалите православни църкви – в Йерусалим, Руската православна църква, Гръцката (която получава свободата си), Румънската и Сръбската. Ние можехме да се борим за техните свободи, ние можехме да пращаме борци от 1821 до 1828 г., за да дадем кръв за свободата на Гърция, можехме за Сърбия да се бием, но те да пожертват капка кръв за Българската църква или за българската политическа свобода – не! Това беше голямата трагедия на Раковски, това беше трагедията и на Любен Каравелов, който напусна Белград след голямата измама и се премести в Ниш. Действията на тези църкви в подкрепа на Цариградската патриаршия ни поставиха в изолирано положение до 1945 г. Разбира се, че Българската православна църква, макар и обвинена във филетизъм (т.е., че предпочита племенното начало пред апостолско-всемирната църква), не изживява тревожност и продължава да се организира в отговорността да брани Христовото в своята Христова църква.

Може да бъде поставен проблемът - дали наистина Цариградската църква, като всепризната първа, не е служила повече на лични интереси, отколкото на всемирните, за да си позволи да лиши Българската православна църква от духовно общуване с нейните сестри. И това действително е така. Тя по-скоро (както беше наречена „фанариотска“) имаше мегаломанската идея за отдавна отсъствуващата империя, която нямаше своя етничност, идея да върне една класическа форма на Римската източна империя. Следователно липсваше й крайъгълният камък, че дава свободата и спасението на милиони българи християни. Така Цариградската църква наистина имаше свои цезаро-папистки подбуди да прави велика църква без наличието на етническа група.

За нещастие ние не бяхме подкрепени от поведението на Руската държава, която винаги е считала, че защитава християните, затова си позволяваше походи на Изток. Разбира се походите имаха други намерения. Колкото походите на рицарите бяха освобождение на гроба Христов, толкоз и поведението на Руската империя беше защита на християните. В момента, когато една Турска империя позволява независима, свободна екзархийска църква на българите, ние срещаме една опонация от страна на онези, които уж ни защитаваха. Ето защо Българската православна църква сложи свой екзарх, който по време на Априлското въстание застана на страната на народа си. Това е неудобството, което накара Турското правителство да иска заточението на Антим I. И когато екзархът е предупреден, че може (както се случи с Арменския екзарх в борбата на народа му срещу султанската империя) да даде главата си, той отговаря: Ако моята глава може да създаде възможности да видя народа си и свободен, и исторически признат, аз няма защо да я щадя. (Де да имахме и сега такива личности!)

И така, екзарх Антим I беше отстранен от трона и беше избран екзарх Йосиф I, роден в Калофер, митрополит на Ловеч. За късо време той израства до най-висшата йерархия на църквата – нещо, което Източната църква не изключва. Такъв е случаят с патриарх Фотий – светско лице, което само за седмица стана патриарх. Този същият Фотий е един от големите византийски дипломати. Той е, който след това нарича Симеон „великото чедо“. Така и Йосиф за някакви десетина дни става екзарх на Българската църква. Като се има предвид, че е възпитаник на Сорбоната, като се има предвид неговата голяма култура и неговият изтънчен дипломатически маниер на действие, разбираемо е, че той можа да изведе Българската православна църква от войната, да я спаси след това от тежките договори, които ни осакатиха, да спаси верското и културното битие на земите, които останаха под властта на Османската империя. А след това (знаете оная песен, която българският народ пееше „Съюзници, разбойници“), когато ни обраха съюзниците, да се върне в България и да завърши своята велика мисия. Той прави също историзъм! През 1878 г., помолен, разбира се, пак от Руското правителство да оттегли нашата Екзархия от Цариград, той за около година остава в Пловдив. Но след Берлинския договор, когато ни разкъсват, и Пловдив остава в Източна Румелия, екзарх Йосиф се връща в Цариград и запазва екзархията ни като единственото упование и приютен дом на българите, останали в империята, за да им поиска училища, за да им поиска митрополити, за да им положи свещеници. И да води една голяма борба през всичкото това време за оцеляване на етническото ни съзнание с идеята, че когато има народ, ще трябва да има и дом – дом на вероизповед. А той е сигурен, че там, където има икона, има и поклонение за жертва. Така екзарх Йосиф I остава в поробените земи.

Нашата екзархия е в Цариград от 1878 г. до 1913 г. И силата й да устои срещу схизмата е именно поведението на екзарха. Той съумя да запази равновесие, когато неговата държава и когато неговите съюзници водиха голямата битка за неосвободените земи. Това е историзъм. Екзарх Йосиф I през 1913 г. се връща в София, в 1915 г. умира и така се слага край на екзархийското служение и Българската православна църква минава в синодално йерархическо служение.

След Освобождението борбата на църквата ни като че ли се смени. Вместо да ратува за Православието, вместо да ратува за Христовото, тя остана на плоскостта на историческа роля в политиката. Проф. Пантев има една много интересна констатация: Вместо да видят дали този католик Фердинанд, който идва, ще направи някакви промени (защото в Конституцията ни изрично е писано, че нашият престолонаследник трябва да бъде източно православен по вероизповедание), те се занимаваха дали е русофоб. Занимаваха се дали Фердинанд е русофоб, а не се интересуваха дали ще кръсти сина си в източноправославната вяра. И тези, които познават историята, знаят, че второто кръщение на цар Борис III беше източноправославно. Какво правеше духовенството тогава? Започна да прави политика, вместо историческа роля. Такъв беше и митрополит Климент (Васил Друмев), който си остана русофил и затова Стамболов трябваше да го прати на заточение – Стамболов, чието прозрение беше повече, отколкото на Климент.

След това църквата ни започва да търси контакти и влиза (в онова, за което тук четиридесет години непрекъснато се говореше) в Световния съвет на мира. Но тя още от 1915 г. е в икономически всецърковни съвещания независимо от схизмата, която продължи до 1945 г. В 1944 г., ноември месец, митрополит Стефан – председател на Светия синод в София, в писмо до Руския патриарх Алексий моли да се застъпи пред Цариградската патриаршия за вдигане на схизмата. (Разбира се, ние сме вече в орбитата на новата световна империя, а тя има ново пособие – чукът и сърпът. И го прилага великолепно.) Алексий веднага съобщава на нашия митрополит, че ще се застъпи и в 1945 г. се вдигна схизмата, и се избра нов екзарх – Софийския митрополит Стефан. Но нямахме онова, което беше същината на Българската православна църква – патриаршеска катедра, патриаршеско достойнство сред църквите.

Българската православна църква след 9 септември 1944 г.(откакто сложиха синор в историята ни, защото гербът ни нямаше друга дата) се отдели от държавата (нещо, което не беше толкоз недостойно), но нямаше право на своя пропаганда и нямаше право на свое битие. Имаше право на служение, но й се отнеха прерогативите в няколко социални области. Например бракосъчетанието (което беше преимуществено не, а цялостно предоставено като законно в църквата) премина в гражданско бракосъчетание. Беше отнета присъствеността на Българската православна църква и в учебните заведения. В такъв случай без правна пропаганда според новата конституция църквата беше само служителка.

След това се получи едно ново искане. Екзархът беше отстранен и беше пратен на послушание в Карловските бани. Премина се отново към синодално служение и синодална йерархия и за председател на Синода беше избран Пловдивският митрополит Кирил, който пък, от своя страна, поиска връщането на патриаршаското ни достойнство и патриаршеската ни катедра. (Това се получи благодарение добрите връзки между патриарх Кирил и министър-председателя Вълко Червенков.) Така на 10 май 1953 г. (не говоря вече за историзъм, а за историческа хроника, която може да ни унижава) Българската православна църква получи своята катедра като Патриаршия, връщайки достойнството на една от петте патриаршии в историята на Цариградската църква. От този момент църквата ни има устав, наречен вече патриаршески, и има свои действия, които, мисля, историята ще прецени доста безпристрастно.

В трудовете си най-модерните тогава специалисти, като Мизов, като Стойчев, бяха писали как се модернизира с марксизъм Българската православна църква. Не мога да си представя как може безверие да модернизира вяра, но цял том излезе от безмислици. Аз мисля, че марксизмът нямаше да има тезис, ако ония, които имаха правото да отстояват, бяха на мястото си. Безмислието не е виновно, че се ражда, виновно е това, което може да го понася.

За поведението на църквата ни в този период е много трудно да се говори. Трудно е да се поеме отговорност и трудно е да се пее възхвалие. Има процеси, които я ограничават, има недоволство и слова, които я съдят. Разбира се, това няма да бъде отминато без преценка. Трагичното е другаде – когато спекулативно тези моменти от историята на служението на Българската православна църква се използуват с користни намерения на невинна уж престъпност, а всъщност много добре запланувана и много умело приложена за тези, които нямат представа. Иначе всичко е прозрачно. Посредственост, която не ви обижда, а просто е ирония на времето, иска да оглави църквата; амбиция, която е мотивирана само с едно – с елемента „Аз съм белязаният“. Това вече е трагично и всички сме свидетели на този период от последните години в историята на Българската православна църква. Той е еднакво отговорен за всеки – както в душата на мирянина, така и в душата на клирика. Извинение може да се намери, когато опростителството се счита за достатъчна култура. И точно тук беше неумението на някои, които разчитаха на този момент в историята, за да изпълят чужда воля. Това никак не оправдава поведението на бездушие, а най-малко поведението на малодушие. Още по-недостойно е, когато заради себе си служителите могат да погубят Църквата. Това, което я обяви за нелегитимна, беше нелегитимно в мисленето си, а това, което не я поощрява в нейната еволюция, е наистина собственото й бездушие.

Така сега в нашата църква има създадени четири фракции – Светият синод, който (грешен или негрешен) остава легитимната същност на Българската православна църква; синод, който се обяви за такъв без наличието на свои последователи с изключение на десетина души (в лицето на Пимен – Старозагорския митрополит, и на Калиник – Врачанския митрополит, които бяха „червените врани“ до 10 ноември 1989 г. в Светия Синод); новата „Архиепископия“ на Христофор Събев, защото той нито един акт след монашеството си не е получил от официален институт, за да бъде епископ, а сега е самозван архиепископ; и още една – на т.нар. „старокалендарци“, които не знаят, че точно новия календар изповядат, защото старият календар беше до 1916 г. От 1916 г. до 1968 г. имахме нов стил, който те сега наричат стар стил. От 1968 г. насам, когато се върнахме в стария стил, някои се писаха за новостилци, други за старостилци, а всъщност грешат в основата си. Но още по-жестоко е, че в този календар на старостилците ще намерите, че България е екзархия на Солунския митрополит Евтимий(?!) – позорно и престъпно национално дело. Няма по-тежко унижение от това. Дори инвазията на т.нар. сектантство е нещо по-достойно отколкото този акт. Що за национална гавра и предателство?! Синодите могат да си имат разправии, но да предадете църквата, която бе изтръгната от Цариградската патриаршия, да я предадете на Солунската митрополия е повече от самоубийство.

Ако това не е национално поражение, ако това не ни навява да открием в България Стена на плача... В една статия бях писал: „Ние имаме достатъчно дългата Стена на плача, която започва от Беласица и свършва до Персин, до Белене.“ Ето че трябва да я удължим. Наистина имаме нужда от нова Стена на плача и тя е преимуществено на църквата.

Аз мисля, че Българската православна църква направи историчност и пак ще повторя: не говоря за историята й, говоря за историчността, която тя направи – чрез акта на кръщението, чрез уморената памет (която освободи ръката, за да прави писмо) и чрез расото, което трябваше да носи вощеница и кандило. И те го носиха. Тези, които поискаха (а именно от Цариградската патриаршия, която ни наложи схизма), да променим и дрехата си, за да бъдем в отличие, защото сме схизматици, не можаха да ни го наложат. Други поискаха да сменим душите си – слава Богу, не всички си ги смениха. Според мен историята ще свидетелства, както културата свидетелства за историята. Аз искам историчността на Българската православна църква да свидетелства за нея, а не история, написана с непочтеност, да четем. Това, което е оставила тя в историята, нито може да бъде забравено, нито може да бъде отминато. Може да е имало облаци и за моменти Слънцето да не ни е светело, но никой не го лиши от светлина.

Българската православна църква е цялостна в идеята си за своето предназначение и аз наистина казвам с основание, че е цялостна, защото тя е пълната вибрация на изповедание и народност. За тези, които имат друго църковно или верско изповедание, можем да кажем, че българи изповядват инославие или друго религиозно кредо, но не и българско. В кръвната картина на Българската православна църква лежи целостта на Православието (другото е изповедание на иноверство от българи) и затуй тя с основание може да каже, че се нарича Българска православна църква, благословена и кръстена от един княз, който беше и стана монах. И трябва да изкажа своето възхищение от музея на хановете и царете в Трявна. Всички там са със своите щитове и мечове, само той – с кръста. Който е направил този музей на царете, е имал прозрение! Блясъкът на Борис беше в тази идея – кръста. Кръстът, който (както съм казвал) е борбата между Дух и Материя, осветена чрез Възкресението победа на Духа.

Има едно кандило, което още мъждее, това е кандилото пред националния олтар. И когато се опитват различни ветрове да го духнат, трябва да знаят, че има един вечен огън, негаснещ – той се нарича Нур, той е негаснещата светлина на Божия гроб. И този, който не може да си направи достоен гроб, трябва да знае, че няма да го последва Възкресение. И това се извърши в онези тежки исторически моменти. (В нашата историческа църковна беда ние не бяхме подпомогнати нито от Русия, нито от Англия, нито от Франция, нито от Италия, нито от Австро-Унгария.) Затова казвам, че кандилото на националния ни олтар мъждее, но няма да изгасне. А за онези, които не се грижат за него, има възмездност, защото това е не само историческо отричане, а и национален позор. Аз мисля, че тази вечност, която е дадена, не може да бъде сменяна с преходността на нашето време.Но всяко време слага своята рана или своя белег и трябва да знаем, че същността ни е самият Той. Той, Който е и Който е бил. Той не може да бъде свален нито от олтара, нито от сърцата. Всеки, който се опита да свали от олтара светостта на собственото си служение, би трябвало да изтръгне вярата си.

Един от старите отци на църквата, Тертулиан, беше казал: Душата на човека по природа е християнка. Какво значи една душа по природа да бъде християнка? Това значи, че тя изповядва оная велика тайна, която Той остави на човечеството – Обичайте врага си. Това е непобедимото в Христос, в духовната вълна на Любовта, която е цял велик океан. И тогава бледността на това „стар“ и „нов“, „преди нашата ера“ и „след нашата ера“ – та нали и преди нашата и след нашата, именно Христос е брегът, който ги дели. Щом е новата ера, а я означавате с Христос, какво значи това? Липса на достойнство да произнесем едно име. И аз не съм се тревожил, когато някой може да оспори божествеността Му, защото това е въпрос на дълбочини и на възрение, но съм се учудвал, когато някой иска да отрече историчността. Христос не можеше да не бъде исторически, както ние не можем да не кажем, че нашата църква, Българската православна църква, беше исторична. Седем века я няма, а е и ще бъде!

Не гневът е, който трябва да напише „Беседа против богомилите“. Не! Прозрението трябва да ни научи, да свалим вретището на един неоправдан поплак. Ние не бива само да плачем, а трябва да работим и ако сме били обвинени във филетизъм, както казах, това говори, че не сме изгубили самосъзнанието си като народ. А не може да има религия вън от народа! И тогава ние ще останем с тоз народ, защото сме битие в историята на Божия промисъл и следователно църквата Му е църква непобедима.

Имахме екзархия, имахме патриаршии... Нека имаме негаснещо кандило за Божие служение. А историята ще даде на всекиго място и присъда.

 

Из слова на Ваклуш
през 1993 г. в Хасково, Пловдив, София, Варна,
Сливен, Добрич, Бургас, Смолян

 

Жертвата е път, по който трябва да мине

човечеството в идеята за свободата!

 

Няма религия без жертва!

 

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021