Дървото на Живота е Миров път, Дървото на познанието – личен Път!
Ваклуш Толев: Скъпи Деца на Деня, носещи преобраза на събожника в бъдността на планетата! Бъдете благословени в Пътя избран и не смущавайте жертвата в нейната цялост!
(Приветствия от председателя на сдружение „Общество Път на Мъдростта“ и представяне от главния редактор на списание „Нур“ 1/2012.)
Ваклуш Толев: Времето доставя духовности и по този начин се освещава Пътят на човека. Хората са яли от Дървото на познанието, но Дървото на Живота стои.
Неслучайно Творецът пита Адам къде е и неслучайно Адам отговаря: Гол съм! Тогава неговият Отец му съшива дрехи, но религията прикрива, че той ще яде и от Дървото на Живота. Това планетно облекло – мисловността на човечеството, не е Мирово и не му позволява да яде от Дървото на Живота. Дойде време, когато трябва да яде от това Дърво.
Ние носим две дадености – образ, на който можем да имаме и снимка дори, и подобие, което засега – с триизмерността си, не можете да изведете, защото за него се искат други измерения.
Тъй или иначе, човечеството ще се надкрачи, ще се раздели със себесъзнанието, което йерархически и еволюционно е минало от тотема през многото богове, дори през всички тези Синовности, на които са давали приоритет на творци. Тогава вече човекът ще има Дървото на Живота и стъпки по Пътя на Мировото си възземане. Тази благодат и този Път са пред нас.
(Следват музикални изпълнения от Никола Николов и Филип Маджаров.)
Изведено от Нур 2/2012 (с допълнение)
28.07.2012 г., Пловдив, Технически университет
Откриване
Избраникът трябва да съзнава жертвата!
Ваклуш Толев: Скъпи събожници! Нека Висшият свят на посветените сложи благодатната си ръка над Пътя ви и над вашето служение!
Обществото Път на Мъдростта има своята будна отговорност – именно служение. Вашето предназначение е в това, че Еволюцията няма да спре, докато не остави само едно Божество от онова, което е правило богове.
Честит ви Събор!
(Изложения от Кирил Коликов, Иван Богоев, Йордан Епитропов и Румен Сейреков върху „Беззаветният Завет – обучение, посвещение, благодат“.)
Ваклуш Толев: Когато трябва да си отиде някой, той остарява. Логична потреба е нихилация на личност, която започва да се губи, дала своята дан. Плюс-минус, но извървян е живот. Има разпад – физиологичният е видим. Така е и за Ученията. Логичен e разпадът на една Духовна вълна в нейния образ на Учение и религии. За големи маси от хора това е проблем на духовен ръст.
Учението Път на Мъдростта дава основанието да се видят сегашните религиозни ликове – всички са набраздени с проказа. Раздробени са на десетки фракции, готови една срещу друга да застанат.
Идеята за Знанието трябваше да бъде легализирана преди идеята за морала. Можем да кажем, че без нова Духовна вълна човечеството би претърпяло крах, едно страшно унищожение. А формулата е: бъдещото човечество ще се трансформира в събожничество. Събожникът може да бъде с човешкия образ, но ще е живяна човечност!
Изведено от Нур 2/2012
29.07.2012 г., Родопа планина, Пампорово, хотел „Преспа“
(Теми: „Молитвата – личен обред, социална сила и връзка с Бога“ – представили Ивайло Стефанов, Кръстьо Ламбев и Иван Бъчваров – от регион София; „Събожникът – приложност на прозрението за Богоживот“ – представили Марин Маринов, Пламен Пеев и Йордан Епитропов – от регион Пловдив; „Словото – битие за Път и Път за битие“ – представили Тодор Димитров, Георги Кючуков, Сена Неделчева и Румен Сейреков – от регион Варна.)
Ваклуш Толев (коментари): Може ли религията да има стойност, ако със социологията няма жизненост? Религията може да почива само върху социологията на онзи, който отива пред олтар да прави молитва. А човек, който е без ръст, може да има за бог дърво; човек с ръст може да се покланя вече на образ, който има самия него в отражение.
Бог, изведен чрез разсъдъка, е посредственост, но той подсказва на човека, че има проекция на Абсолюта, както е казано в християнството – Бог Отец. Защото Абсолютът не може да бъде носен. Има в Мировостта енергии, които, като ви докоснат (дори и един електрически ток), ще ви разпилеят. Срещу това какво има? Уреди. Между човека и Абсолюта „уред“ е Бог Отец. Той е, Който взема и раздава властта на Абсолюта. Той е, Който влага Дихание на всеки човек. Другото е Бог с олтар на институти, които са меркантилни, но те създават и възпитание, създават таблици на добродетелта, таблици на поносимостта...
Бог е толкова голям, колкото човекът може да Го понесе. Малкият бог за големия човек е обида, големият Бог за малкия човек е опорност!
Човекът никога не се е разделял от двойността „добро и зло“. Тази двойственост стои в човека и тогава анатемата и жестоките войни биват оправдани.
Институтите на властност не позволяват доктрина с виждане да прави лечебен процес. Голям лечебен процес е нужен и разбира се, новата Духовна вълна ще ги смете. Но голяма е трайността и борбената съпротива на миналото.
В човека има един естествен копнеж към нещо възвишено. Този копнеж е естествен, защото човекът, вярва или не вярва, знае или не знае, е сътворен. (...)
Социалният обред е водителство от някого, личният обред е лично водителство. Без социалния обред не може да се създават нито племенни формули, нито кастов характер, нито класов характер. От какво се освобождава обществото? Личната молитва или личният олтар е личен конфликт, с който хората, като се освободят, тогава нямат нужда обществото да прави социален олтар.
Молитвата се явява в конфликта, че на човека му липсва Твореца. Това е идея на концепциално мислене, а не на религиозно. Религията е търсене на утешност, когато в човека идва нещо, което той не може да надмогне. Тогава в него се изявява търсенето кой може да му помогне. Ето защо са известни състояния като психонарушения или телесни болезнености, които стават причина за това да се търси олтар. Човекът търси в себе си сила, чийто образ е още вън от него. (...)
Амбициите на повечето хора са, когато се почувстват вече огледално одобрени от себе си, непременно да станат и огледално приети от обществото. А и по-голямата част в амбицията им е да бъдат и назидатели. По този начин се създават вече обществени възпитателни и обучителни заведения. Всички предишни епохи със своите образци и религиозни формации са сътрудничили в развитието. Така еволюцията е изграждала човека.
Трябва да се има предвид, че човекът не е цялостен, а е еволюционен в съответната Духовна вълна. Щом е еволюционен, ние трябва да определим кои обръчи от миналото падат, за да няма волности в новото социално общество, които налагат потреби за обюздване. Но както съм казал, в една нова духовна общност трябва и нова социология. Нова! Дори смяна на аурата. Бъдещето същество е събожник! Който не знае да забрави миналото си, не може да прави нито настояще, нито може да изгради храм на бъдещето. А човекът вече може да се надкрачи. Преходността му е също както и на тези богове, които в миналите епохи са имали своя трон. (...)
Трябва да се постави въпросът – що е съвест? Социологията отива към етиката. Защо? Защото обществото трябва да съжителства. Това, което е другата дума за съвест, е отговорност, но съвестта е много повече от нея. Отговорността може да бъде дадена с външен фактор – закони, правила и пр., а за съвестта няма външни фактори. Може човек да потърси храм и да се моли, че е извършил едно престъпление, но тогава потребата му не идва отвън – идва от това, че в него има някой, който го кара да прави равносметка.
На съвестта `и дават някакви характеристики като „яде го съвестта“. Значи тя е като червей, който е вътре в човека, но може да стане и змия – Змията на Мъдростта. Змията, която дава характеристика на съвестта, е Кундалини.
Имало е епохи, когато е нямало нужда съвестта да си сложи везната. Но човекът е изграждан. И никъде няма богиня на правдата без везна, т.е. без измерение, без равновесие. Разбира се, ние можем да направим съпоставка между Правдата с везните, жертвата при Любовта и събожника в Мъдростта.
Събожникът няма нужда от везна на институт. Събожник като понятие дори е благозвучно, но все още като реакция, като рушител на едно минало не сте го усетили. Епохата на събожника тепърва започва. Но онова, което я носи, за да я легитимира, това сте вие – Децата на Деня. А тайнството ви за причастие е живата съвест. (...)
Идеята за предпазата е необходимост и тя е създадена в нашия троичен организъм чрез рефлекс. Рефлексът е най-доброто телесно предпазване. Щом си насочиш ръката към горещата печка, ти си я отдръпваш – това е рефлекс на самозащита. Когато си насочил действията си в позорност, щом имаш будна съвест и тя излезе – ето ти конфликт.
Прозрението вече не е, когато дърпаш ръката си от горещото – прозрението е, че за всяка граница, до която си стигнал, има още крачка, с която не си влязъл. То ви дава сигурността, че може да понесете едно откровение.
Трябва да се направи разлика: при сътворяването на човека му се дава Дихание като Слово, а след това с прераждането в него имаме йерархиране на възможността за усвояване на Словото. То, Словото, е дадено, а йерархията на еволюцията го извежда с вдъхновеното откровение.
Тайната без Себе си не може да бъде разбрана с обикновеното мислене за присъствие в триизмерността. Как ще си без Себе си?! А този Себе си, който се легитимира, е подходящ за фотографна снимка, но не и за жизненост в полетата на Вечното. Да загубиш Себе си, това значи да намериш Вечния в Себе си, т.е. че личността ти има една преходност, която е много налична, но като Едип трябва да се ослепиш за нея. Човек, докато не се ослепи, няма да ходи Път без Себе си. (...)
Синовността е една много особена привилегия, за която не се знае и за нея никой не е говорил. А най-елементарното, за което и посветените не са казали, е кой е този Син, наречен Иисус Христос? Това е излъчката на Вечния, на Кундалини. Кундалини кого събужда? Събужда бъдещия Син в човека. Кундалини прави Синовност. И може би затова никой не говори за Синовността, защото трябва да се знае тайната.
Имам едно удобство – удобството на лудия. Упрекват ви, а лудостта е вашето голямо удобство да се надсмеете. Така давате правото на невежеството да се надсмива, да ви хапе, но и давате Път. (...)
Никой не може да вземе причастие за друг. Трябва да го вземе за Себе си, докато това Себе си се загуби. Тогава всяко причастие е Мирово, но в другия случай то е индивидуално. И по този начин се дефинира изработено поведение за лично причастие. А общият олтар вече ще направи не причастие, а Единосъщие. И тогава името на Бога ще е едно в душата на всеки. Това е Път, който въвежда във вътрешния храм на Всемирната Духовна вълна. (...)
Има една безспорност, която човечеството трябва да признае. Това е Мировото обиталище. Разбира се, троичната същност на земния човек си има и своята планетна даденост. Следователно Мировото съзнание трябва да го намерим и в измеренията на планетната даденост. Защото човекът няма рецептори за онова, което е извън планетната даденост. Затова Мировото съзнание има една ограничимост – планетната даденост.
Досега не са дешифрирани пластовете в планетната даденост. Говорят за архангели, за серафими... – за небесни същества, те обаче не са интерпретирани, а само са извикани за свидетелство какво вършат. Има и нещо друго, което е много важно – че в битието им не можем да сложим нашата познавателност, а само нашата признателност. Защото ангелите нямат еволюция – те са едно сътворение, а човекът е рожба на Бог. Затова с тях не се е занимавала нито космогонията, нито пък духовната наука...
Едно е да имате религиозно съзнание, друго е да имате Мирово съзнание. Религиозното съзнание идва от доктринерство, Мировото съзнание идва от цялост. Разликата е много голяма.
Така е и при съвест и Мирова съвест. Идеята за съвестта се определя от оная гама на добродетели, които ръководят социалния ум. Тя е, която дава таблица на поведение: „Не лъжи!“, „Не кради!“ и пр. Но нека не се забравя, че Моисей дава Десетте Божии заповеди, когато евреите излизат от робство. Какво значи това за неговата психика, която е и част от съвестта? Значи, че тя е спекулативна и предопределяща. Идеята за ненавист срещу врага, който е господар, а ти си роб – как искате да бъде безпристрастен?
Така че, когато се говори за Мирова съвест, трябва да се говори и за Мирова социология. Точно това не е в съчетание с Десетте Божии заповеди. „Не кради“, но още преди да има собственост, е имало съвест и тя е хармонизирала социалните отношения.
Кое е по-цялостното? Дефинираното в дадено поведение или оная Мировост, за която се казва, че е Светлина? Чакрите, за да могат да бъдат въздействани от Словото, трябва Словото да бъде и зрящо, и творческо, и деятелно. Словото е това, което запалва фитила. И това именно Слово, когато се изразява чрез Кундалини, няма начин да не запали „свещта“ и тя да гори. Хората палят свещи, защото се мисли, че това е само обреден път. Не! Свещта е израз на запаленото Слово. Обредът е идея за възпитание, че ти трябва да учиш Слово, че ти трябва да събудиш Слово. Но обредът е потребен на ниво. А когато се освободиш от една Духовна вълна, която иска обреди, ти самият ставаш обред. Тогава нямаш нужда от външен обред. Тогава свещта е запалена от съзнанието – тя е Светлина, а не восък.
Две хиляди години хората имат храм. Сега трагедията е как ще излязат от храма. Защо? Защото човекът има навик да бъде верен, което е една много потребна добродетел. Но вярност, която е свързана със себенихилация на бъдното, е отживелица.
Със съкращения
30.07. – 01.08.2012 г., Родопа планина, Пампорово, хотел „Преспа“
Слово
„Аз и Той сме едно“ е съпътничеството!
Ваклуш Толев: Човекът е божество с вложена възможност за Мирово съзнание, но той не е още лично духовно царство, т.е. още не е осъществил Боговластието. Затова трябва да е минал през всичките седем центъра на Кундалини до универсалната себичност Аз и Той сме едно! Формулата Аз и Той сме едно е универсална, но и социална себичност.
От личния индивидуален път човекът прави Миров път. В своите прераждания той работи за индивида, но идва време да работи за Мировата същност. Трябва ви егоцентризъм, за да имате широката плоскост на жертва за социалността.
Може би това е и най-голямото съдбовно бреме, което носи Духовната вълна на Мъдростта. Тя е, която прави първите стъпки на Мировия път – затова е съдбовно бреме. И вашето присъствие, когато делите себе си от онова, което наричате дом, от онова, което наричате социална общност, е наистина един егоцентризъм на Знанието, което ви дава дързостта да направите егоцентризъм в себична социалност.
В аспекта на Мировия път сме яли плода на познанието, приготвили сме своята вибрационна драма и на сцената излиза вече Змията, т.е. Мъдростта. Тя не се храни от Дървото на познанието, а е единство с Дървото на Живота. Дървото на Живота като същност е Кундалини – духовното и зрящото чрез Единосъщието. Тази е бъдната легитимация на човека в Пътя, когато се касае за Миров път, а не за лично ходене.
Мировият път ви зове! Индивидуалното ви присъствие се е изживяло в ядения плод на познанието – сега имате Възкресенска драма. Направете я лична социалност!
Да бъде благословен Пътят ви и жертвата ви осветена!
Изведено от Нур 2/2012
02.08.2012 г., Родопа планина, Пампорово, хотел „Преспа“
Събожничеството е нова характеристика в Духовната вълна на Мъдростта!
Ваклуш Толев: Деца на Деня! Да имате изгрев – това е да имате прощение със заника на миналото.
В идеята на събожника трябва да имате устойчивост и тази устойчивост е една от големите идеи – да се разделите с онова, което е губило взаимността ви и ви е белязало само личен път. Тази раздяла ви води към Аз и Той сме едно! Отделен е въпросът кои са подстъпите и стъпалата по стълбата, в която трябва с този Аз – индивида, личността и пр., с които сте белязали себетовара си, да се простите... И тогава да заживеете в една Всемирна аура, която сега Мъдростта титулува.
Нека това да остане в съзнанието на човека, който трябва да се прости със Себе си, за да изгради събожника в една всеобща аура, и оттук вече да има само един стожер – взаимността, за която съм казал: Чуждата вина да не приемаме за своя невинност! Идеята за събожника е свобода от разминаване с взаимността! По този начин ние вече даваме новата характеристика на човека и тази характеристика е знамението, което е дало път на духовните ви нозе, макар че физическото ви присъствие е неизбежно тогава, когато трябва да станете опора на онова, за което носите отговорност.
Аз няма друго да ви кажа освен довиждане. Не сбогом, защото, когато се употреби тази дума, тя е доста далечна от скорошно присъствие на взаимност. Затова ще ви кажа тази хубава дума довиждане – значи предстои ни среща за виждане. Довиждане не за да направим раздяла, а за да се потърсим в бъднина! И тогава в дългия Път на Мъдростта няма да се загуби събратството ви, прераснало в събожничество.
Довиждане, скъпи Деца на Деня!
Изведено от Нур 2/2012
03.08.2012 г., Родопа планина, Пампорово, хотел „Преспа“