Целта на нравствената градация не е човек да бъде добър, а да бъде божествен!

Изправени сме пред една изумително тежка и отговорна тема. Ще трябват неимоверни усилия в опита да се вдигне най-тежката завеса пред очите ни – завеса пред човешкото битие. За да се покаже една Всемирна сцена, на която един безвъзрастен актьор, наречен човек в историческия си път, играе осъществяването си като бог в развитие, играе на великата сцена между живота и смъртта. Защото човекът носи една данна – безспорната данна на Божественото Дихание – безсмъртието!

Няма възраст човекът! И трябва да видим този актьор как се осъществява, как градира своето нравствено поведение с излива на Духовните вълни, които го освобождават и ограничават, които го възземат и му дават казън.

Ако разгледаме само нравствеността, би било много лесно – тя е само едно парче от завесата. Етика, аретология, всички тези системи, за които философията, религията, науката са си казали думата, са толкова ясни. Но ще говорим за нещо друго. Не за нравствени доктрини, а за присъствие на нравствеността и градацията `и в Духовните вълни. Тази йерархия на Духовните вълни се определя от това, което е речено изпърво още: Fiat Lux! – Да бъде Светлина! Към нея всичко е устремено и чрез нея всичко ходи пътя си.

Това, което някои религии ни свидетелстват, е едно толкова близко време, че е скръбно как може човекът да бъде от пет хиляди и петстотин години пр. Хр. и нравствените системи в него да са работили само няколко хиляди години. Нравствените доктрини, които историята ни е оставила, наистина са едва от 4000 – 5000 години: индийска, персийска, египетска доктрина, после юдейска, гръцка, римска, сега европейска. Понастоящем има някои новости, които обаче с нищо не блестят. Затова казвам за неимоверността да се вдигне най-тежката завеса още от онова, което наричаме Космогоничното.

Още в Първата Духовна вълна, в която е сътворението на света и раждането на човека, трябва да видим каква нравственост е имало и как е градирана до последната Духовна вълна (или както една философия на индийците казва – манвантара), когато ще видим човека свободен и осъществен в Сътворителя си. Разбира се, би отнело дни да се търси това кръгче, после кръгчето с точка, след това с хоризонтала, с кръст и пр., с които започва зачеването.[1]

Това наистина е един много тежък, непоставян пред мисленето на човека проблем – какви правила е трябвало да спази, каква морална система е трябвало да изгради? Какво е станало още в Първата Духовна вълна с него, какви потенции са сложени, каква летаргия е трябвало да изживее, за да го видим след това толкова мощен в отношенията си – чрез това, което наричаме нравствена градация? И на тази голяма, голяма Космична сцена, с тази тежка завеса, която се опитвам да разкъсам, вие ще видите наистина това, което казах – безвъзрастния актьор. Безвъзрастен, защото никой не може да каже кога Бог Отец рече: Да сътворим човека! (Смешно е в юдаизма и след това в християнството да говорят, че 5508 години пр. Хр. е Сътворението на света...)

След сътворението си човекът е понесъл една след друга определени добродетели, но те са нямали за него никаква стойност, защото той тогава не е имал осъзнато поведение, а само събудено действие. Събуденото действие е една воля, която е трябвало да размеси плътта, и едно въображение, което е трябвало да роди богове. Това е събуденото действие, неосъзнато като поведение, това е градация. Сътворението ще каже на човека: „Живей!“, но не може да му определи нищо. Защото, ако му определи, той не може да се развие в Целостта. Неизявеността не може да бъде ограничавана! Ограничената неосъществимост е гибел! (И тук веригата на религиите е необходимост – за мъдреца тя е непотребна, но за обикновения е потребна, за да го държи да не падне!)

Що е нравствеността? Кога тя излиза на повърхността? Кога тази потреба започва да моделира човека? Кога той съзнава, че около себе си има друг, който е същият, макар и да го отрича, защото му пречи (но с това го и изгражда)? Много е лесно да кажем, че религиите дадоха своите морални таблици. И шумерите оставиха т. нар. Таблици на съдбата; и Рим остави своите Дванадесет таблици; и юдейството остави своите Десет Божи заповеди... Няма формация като историческа и социална единица, която да няма религиозно изповедание. Проблеми, които са стояли, но никога не е поставян въпросът така, както ние го поставяме: „Нравствената градация в Духовните вълни“.

Ако трябва да търсим нравствената градация в древноиндийските философии и концепции, там ще намерим и материалистични идеи – без Бог. И чарвака е без Бог, и джайна, и будизмът, и йога са без Бог...

Философията на чарвака е доктрина на материализма, която отрича Бог и душата. Естествено тогава нормативът, който може там да се сложи като реалност, е възприятието.[2]

За индийската доктрина джайна – която проповядва живот без Бог, най-важното е етиката за правилно поведение, искащо спасение и съвършенство. Но те приемат идеята за кармата и тогава много ясно е, че това съвършенство трябва да има йерархия. За джайна да се родиш е страдание.[3]

Буда, който не признава личния Бог, дори и Мировия Бог, и той ще каже, че всеки, който се ражда, страда. След това и философи, и етики искат: „Да си отречем тялото, понеже страдаме!“. Десетки системи, учени, проучващи и т. н. едни от други са по-далече от голямата истина. Защото какво да правят хората – това е пътят им. Ако се спре раждането в плът или ги освободят от страданието, ги освобождават от достижението! Ако усетността за страданието е проблем на мисленето още, не се позволява на интуицията да освободи човека от страдание – нещо, което демонстративно Христос показва, когато, минавайки през пътя на страданието, дава идеята за Възкресение. Иначе е много удобно за религиите: „Той дошъл, страдал и изкупил хората“. Но, както виждаме, не са изкупени и няма да бъдат изкупени, защото трябва да се развиват.

Има потреба от страданието. Ако спрем до това, което сме научили, как ще изживеем другите Духовни вълни?! Спазва се една йерархия на духовността, а не само на нравствеността. Не може да се налагат по-строги правила за неузряла мисловност и не може да се остава в едно старо изповедание при една нова морална духовност. Буда в неговото учение дава една теория за зависимостта. Но трябва да видим откъде може да дойде един морал – дали той е по произход, или е рожба на карма, дали той е теория на изменливостта, или е теория на несъществуването на Бог.

Разбира се, човекът, който приема Бог, е улеснен. Бог е най-висшето благо за оня, който Го е осъзнал! Както пишат розенкройцерите: Невинността не е синоним на Добродетелта[4] – невинността в този смисъл на неусещане. Защото може милиони години човекът да стои още там. А събуденото започва да отработва поведение и към себе си, и към другия.

Бог, обаче, може ли да има нравствени категории? Не, но може да иска нравствено поведение от онова, което е сътворил. Как? Като вътре в него, в сътвореното, Той му напомня, че Е! Това напомняне е, както на пиленцето в яйцето му се напомня всеки ден, че е топло и след 21 дена трябва да клъвне черупката, за да се освободи и да излезе. Това е напомнянето за жизненост в Космичната даденост.

Не можем да кажем, че това е и премисляно в Бога, защото Той няма мисли. Глупаво е да Му даваме мисли, любов, мъдрост и тям подобните. Премислянето е това, което се нарича „ноосфера“, която е блиндирала Космичността. В нея трябва да се нажежи яйцето, от което трябва да се излюпи човекът. Ноосферата – великото човешко мислене от появата му до наши дни. То е еманация, а не същност на Бога! Бог няма да седне да мисли, нито да пресмята колко обич дава.

В доктрините, където няма Бог, даже се счита, че подобен род Първопричина би била смутителка в развитието на етичната същност на цялата им доктрина, на целия им живот. Етика се слага в религиите и във философиите им като най-необходимото. Така един джайна ще ви каже, че етиката е първичната потреба, но няма да ви каже кой я е родил. А не може Този, Който е вътре у нас, когато се открива, търсейки пътищата, да не създава поведение, чиято основна цел като етичност е върховното благо на присъствие в Него. Поведение в съпоставка да не се пречи на другия и да се изгражда социалност.

„Етос“ – думата, от която произлиза терминът „етика“ – се превежда като „навик“, като „обичай“ на една човешка общност. Но Аристотел го нарича и „пространство“ – пространство, в което живеят и общуват група от хора.[5] Защото те трябва да се събуждат в усещане; да могат да се съприкосновяват със събудени очи, със слух, с душевност, със слово, за да започнат взаимно да се признават. Така във взаимна отговорност да си изработват поведение, без което не могат да изградят общност. Защото, колкото и да я характеризираме, колкото и обяснения етимологични да даваме, винаги етиката ще си остане един морален принцип.

Би било много евтино или много лесно само да изредим всички нравствени доктрини и да изведем кой какво казва за добродетелта. В „Посланията на Тибетеца“ пише, че „добродетелта е проявата в човека на духа на сътрудничество с неговите братя и изисква самопожертвувателност, разбиране и абсолютно себеотрицание“[6]. За да може да се даде тази преценка, трябва да има нещо друго, по-будно. Защото това е един приложен елемент, но в никакъв случай не е прозрение. Това е поучение, а прозрението е, което дава схема за знания! „Добродетелта е призоваване на нови енергии и на нов вибрационен ритъм, така че душата да стане позитивният контролиращ фактор и нейните сили да изместят тези на телата. Това е процесът на изграждането на характера...“, пише още там. Добре, но добродетел, без да има тела, как ще се приложи? Много е лесно, когато си само Дух – без тяло, да говориш, че прилагаш добродетели.

Не може да има битие без плът, колкото и странно да звучи. Не, не може тя да се отхвърли, защото така е сътворена, че е срастнала в единство с Божествения дух. Голямата добродетел, която не видяха тези хора, които пишат (независимо от какви рангове са), е, че материята трябва да бъде одухотворена!

Да се върнем във времето назад и да потърсим по-първичното присъствие в плът на човека тук, на тази планета. И ако някъде дълбоко, дълбоко започнем да влизаме в генезиса, ще видим в тази далечина каква повеля е получил той; имал ли е пособия, органи, с които може да се определи в битие? Как са събуждали в него Този, Който се е загърнал в материята, за да може човекът да се търси като бог? Това е една от най-тежките битки, която човешката душевност е поемала. Как се е водила тази битка? Как може човекът да направи това, което наричаме памет, за да му върне тя знания, ако ги е имал; или пък да му напомни, че неговата плът е станала усетлива, за да почне тя да услужва битие? Но има и нещо друго – по-късно се оформя същество, което може да бъде наречено човек – в съответните Коренни раси. Човекът идва по-късно, когато умът му започва да играе роля. Но преди това той си е същество, което ще трябва да стане пригодно, за да се събуди ум, който като Ментално поле съществува.

Да не отиваме чак във Втората Коренна раса, където трудно някой може да извади от този океан една мида и вътре да види бисера. Третата Коренна раса – Лемурийската, е в едно по-плътно тяло, неусетливо към нищо. Тогава прави впечатление нещо изключително – как са ги възпитавали в Лемурия, каква тайна са могли там да научат. Лемуриецът се е борил за духовно познание и почти не е познавал законите на Физическия свят и Космоса (които днес са общопознати). Формиращият се човек е трябвало да бъде възпитаван, за да роди памет. Лемурийците са имали жизнено начало, но не и памет. Тогава възпитанието се е вършило в два различни сектора – на момчета и на момичета. Разбира се, това като принципи е сменяно. Този, който е бил момче, после се преражда в момиче; момичето – в момче. Става въпрос за принципа „момче“ и принципа „момиче“, с което са се събуждали два различни потока, които трябва да се влеят, за да изкъпят нещо, от което трябва да постъпи великото кръщение.

На момчето са предоставяли волевата страна, която ще трябва да пулсира в завоюване на материята – трябва да се накара плътта да стане по-гъвкава, за да може след това да върне спомен. С „дращене“ върху тази материя трябва да се причини някаква болка. И „дращенето“ там е било набиване на колове. (Ето набиването на колове в нашата Пета Коренна раса откъде идва.)

Сега много ни е лесно да кажем колко жестокости и безумия е имало. Но тогава не е имало ум, за да има безумия. Имало е потреба да се създава еволюционност, която да събужда памет, когато я няма. Чрез принципа „момче“ е трябвало да се събуди плътта, от която почти нищо не са усещали, да се създаде усетност, за да може да се изграждат органи на възприемането, да може да се поглъщат по-висшите енергии, чрез които започват да се създават и сетива. Така в плътта се е създавала реакция, която е трябвало след това да се утвърди в психичност – постепенно да изгради там някакво възелче, което може да наречете след това памет.

От другата страна при лемурийците идва принципът „момиче“, на което е предоставено въображението. Въображението е другата страна, която съпровожда еволюцията – да се търси човекът в Онзи, Който го ражда. Ако можем да кажем, това е водата в брашното за месене на тялото, или солта, за която Христос рече: „Вие сте солта на земята“[7], т.е. вие сте тайната, знанието. Ето това въображение в Лемурия е било солта на живота. Защото въображението създава идея за служение. То е, което извиква олтари; то е, което извиква отвътре гласа на Божеството, вложено в човека. Принципът „момче“ е идея за пробуждане, а принципът „момиче“ е идея за служение!

Представете си какво съчетание има! На насилената плът при момчетата – на колове набивани, на шишове. Но те не са усещали, а сигурно са се радвали, когато са почвали да усещат. Защо? Защото до него другата половина е възпитавана във въображение: „Къде бихме стигнали, щом почваме да се усещаме?“. Идея за свобода – свобода заради Онзи, Който е у човека, и заради човека, който е в Него. Така че, когато се дава на хората жизненост, не можем да кажем, че им е сложена воля за търпение. Търпение е, когато се осъзнава болката и може да се понесе, а те не са я имали. Когато са ги пробождали, са искали да извикат чувствителност на някаква клетка, която след това да се събужда.

Ония, които първично са пробуждани с кола и са направили чрез него усетливост – от материята жизненост, която след това ще стане Дух и материя, страдали ли са? Не, те не са имали идея за страдание. Чувствителността много по-късно ще отработи идея за страдание, когато материята вече носи памет. Затова за мен паметта е минало – минало, което се съхранява някъде за сигурност. Какво е тогава миналото – съдба! Миналото е съдба, съхранила ковчега на паметта! Без него не можем, защото човек не може да прави настояще, ако няма опорността на нещо, и не може да роди въображението за бъдеще.

• Миналото, настоящето и бъдещето са три тези – съкровищата на миналото като опорност за градене на настоящето, за да се роди въображението за бъдеще!

Когато се говори за морал, „moralis“ – „нравственост“, древноримските философи ще кажат, че той е една висша степен на признание поведението на човека като ценност.[8] Това какво предполага? Че и той вече има памет – от онези шишове. Представете си колко хилядилетия е работено за всичко това!

Жестокостта на острието е прилагана и в най-съвременните култури, с най-добрите етични системи. Не става въпрос за турското робство, когато са набивали на колове човешки глави, не. Ако турското робство може да бъде извинено с невежество, то по-модерните култури не могат да бъдат извинени. Тогава трябва да търсим атавизма, който е част от неградираната добродетел. Институции, които са градирани в добродетели, повтарят атавизъм от времето, когато не е имало нравствени повели – това е страшното! Тази материя, която съставлява плът на живителността (но не още орган на усещането), събудена и запаметила чрез малтретирането на човешката плът, се връща в хилядолетията и създава жестокост, която в нашите измерения сега е неимоверна, невъобразима. Но тогава е било средство, необходимо, за да се направи човешката плът гъвкава, да се измеси това тесто в организирана клетъчност, която създава анатомичност, за да направи усетлива материята. А всъщност кой е трябвало в нея да усеща – загърнатото Божество.

Първата Духовна вълна е на Сътворението. Не само нашето сътворение – но и онова Сътворение на света, когато Творецът е трябвало да се съсредоточи, за да направи терен, за да създаде пространство. Първата жертва, която е най-важният момент в развитието на човека-Бог и Бог-човек, е жертвата на Самото Божество, Което се самосъкращава, за да даде Сътворението, креацията! Кога сътвореното ще Му върне своята благодарност – това са епохите на развитието. И колко далечно и колко близко изглежда всичкото това в Космичността!

В идеята на Сътворението самият Космос се самосъзерцава в своите пертурбации. Той къса от собствената си материя, която също тъй е будна, за да създаде Всемирната усетливост, от която се праща на човека и на която и той дава. Представете си колко милиони години са били потребни, за да се направи от общото бог в материя, човек-бог! И тогава каква нравствена повеля е сложена в Духовната вълна на Сътворението? Имало ли е това сътворено целенасоченост? Какво е целяла волята му?

Първите хора са имали тайната, че са деца на Бога, но не са могли да я прилагат. Следователно и не са могли да я изопачат! Защото онова, което може да изопачи една тайна, са развитите органи, чрез които, било като самоволие или като непрозрение, или само като усещане, се нарушава, за да се намери някакъв по-добър приют. Чак когато природата е дала очи на човека, го е освободила от колективно съзнание – индивидуализирала го е! А това е една от най-великите тайни, която го егоцентрира.

Човекът първо е трябвало да изживее себеразлъката, да изведат от него като андрогин едно същество, добре казано в книга Битие: „не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник...“[9] И чрез съня (който също е една голяма афористичност) се извежда Ева – живот. Това, което като превод и етимология казваме: взе се ребро, по-старият превод в древни текстове не е „ребро“, а „страна“. И тогава, вижте как лежи в основата на древността – андрогин. Излъчената страна на андрогина ще съпровожда хората в идеята за индивидуализация, а след това и за социална нова единица, наречена семейство, племе и т. н. И в края на краищата това всичко създава исторически организъм. Родени са и идеи – идея за организация, идея за дом, идея на изобретяване... И как да послужи на Онова, Което съзнава, но още не осъзнава. Така човекът е градил и олтари.

В Четвъртата Коренна раса – Атлантската, реалностите на хората са били в Астрала. Живеят в Астрала, в Света на желанията, и са срещали съпротивата на плътта на Физическото поле. Конфликт, идея за двубой.

Моралните устои имат само вътрешен характер като преценка от ум, като преценка от откровение, но в никакъв случай не са биологични. Събудената биология има за отговорност да събуди душевност, която почва да ги прилага. Затова в Първата Духовна вълна не може да има постулати за морална устойчивост и задължения. Нравствеността в дадени моменти става конкретно историческа и може да се променя. Може да се променя с йерархията на достиженията, с приложение на настоящето като идея за свобода и търсенето на бъдеще. Така че историческата категория е променлива.

Втората Духовна вълна е на Митологията. Митологията е въображението на женския принцип, който вече култивиран е и интуиция. Разбира се, сега ние работим с готова митология, но в оня митологичен момент волята, събуждайки плътта, и въображението, създавайки зрение отвътре, изграждат идея за човек, който се е съзнавал още като животно.

Колко тежък е бил пътят на едно такова градиране, на едно такова живеене! И колко далече във времето след това е културата на Индия, която внася чрез своя епос, чрез своите Упанишади знания за поведение. Не е било търсено в Първата Духовна вълна поведение, а връщане, връщане – път, който не е оставял диря. Тогава какво нравствено правило е трябвало да се прилага; може ли да се квалифицира тогава нравственост?

Според индийската митологична хроника Първи период е т. нар. Крита юга, или Златната епоха. Там няма идея за индивидуализация, а за цялост – за общност. Няма дори намек за грях! Стадна общност, но с идея, че е съвършена.

Защо, като е била толкова златна Първата епоха, тръгва след това във Втори период да става покварена? Защото Творецът праща хората за развитие и не се страхува, че ще бъдат покварени. Това, което четем и в старозаветието – че са се покварили: С устата си Ме почитат, със сърцето са далеч от Мене – ще ги унищожа![10] Но като ги е унищожил, пак ги ражда... Кого мамят т. нар. учители – с Божие уж послание да унищожават онова, което Бог е сътворил!

Ще напишат още в Стария завет: Синовете Божии започнаха да си взимат за жени дъщерите човешки...[11] И Бог им прави потоп, но пак не ги унищожава. Избира един Ной да се спаси – и какво става? След Ноевото потекло – пак грешници. Грешници... Тези богослови нямат ли усет за отговорност!? Защо трябваше да идват учители да кажат: Който сее ветрове, ще жъне бури![12] И те жънаха бури, разбира се, жънаха – но каква е ползата?

Човекът не може да бъде унищожен! Жизнеността от Бога не може да бъде загубена. Защото чрез Диханието, вдъхнато му в плътта от Бога, човекът ще стане едно и също с Него! Тогава какво значи покварен? Не можем да откъснем човека от Бога!

Така във Втори период, наречен Трета юга, или Сребърната епоха, ще се каже, че са покварени хората. Те вече имат будност за религиозни задължения, имат вече дълг и искат награди... Тогава се е искало свобода от кентавъра и минотавъра – да надмогнат животинското тяло с глава човешка и тялото човешко с животинска глава. Това е голямата градация. Минотавърът гълтал по 7 девойки, но Тезей го убива – за да даде свобода. Когато човекът още не е бил в състояние да прецени дали може да убива, му е сложен закона: Не убивай, но все пак му е казано да убие животното у себе си. Тогава питайте онази Психе – душата, която е до такава степен оскърбена от своите сестри, че нейният любим Ерос е някакъв грозник. И когато го дебне в нощта, запалила свещичка, вижда невидимата красота. Но капват капките от восък на лицето му и тя загубва Ерос – великата тайна на Любовта... Питате ли се какво `и е било на тази Психе? И какво е трябвало да направи този Ерос, който обича своята Психе – своята душа, но тя е смъртна? Отива при Зевс и го моли да даде чаша амброзия на Психе – да я направи безсмъртна, за да влезе в лоното на боговете. Така Психе влезе в лоното на безсмъртните. Съвършено ясна, дори лесно разбираема образност!

Вижте какви тайни има вложени във Втората Духовна вълна – на Митологията. Но това е много късно в историята на човека. Митологиите не са бабини приказки, както се пише, а вътрешни тайни, които трябва да осъществим. Щом сме Божие Дихание, трябва да отидем до своето Божество и да поискаме за своята душа безсмъртие, защото, ако се съмняваме, тя никога няма да стане друга. Тогава ни дават амброзията или амритата (индийското питие, също за безсмъртие). Вижте как се покриват нещата. В митологията има едни много характерни понятия – боговете са безсмъртни, хората – смъртни. И в индуизма все безсмъртни бяха боговете им, а хората – смъртни. И те бият Млечното море, и то със змията Васуки, в присъствието на двама големи богове – на Вишну и Шива. Бият морето, за да получат амрита – питието на безсмъртието. А Шива изсмуква отровата от змията, за да предпази света... [13]

Така че, когато ще говорим за тази Духовна вълна на Митологията, най-същественото, което трябва да намерим, това е конфликтът с идея за безсмъртни и смъртни.

Това, което като стойност в религията стои, за да може да държи промените на религиозното съзнание в служение, това е именно идеята за безсмъртието (и пътят за съвършенството). Никога не е лишаван човекът от безсмъртие, но не е имал знание за безсмъртието си. Защото различните религиозни нива, именно тази нравствена градация на Духовните вълни, с които той е изграждал своето поведение в Божественост, са скривали безсмъртието от него. И само някакви прозори (както казва Пенчо Славейков с хубавата дума „прозори“[14]) са му оставени да търси звездата си, да види слънцето. Затова първият му бог е слънчев. За да се усети, за да се изживее и след това с безстрашие посветените да говорят, че няма смърт, че единственото непобедимо ще си остане Животът! И тогава по-късните религиозни съзнания пак се изживяват в идеята за безсмъртието чрез разпятие на материята. Двубоят между Дух и материя – това е дешифрираният Кръст. След това, чрез тази победа над материята, сложена и заключена в гробница, човекът ще разтвори тази утроба (както детето разтваря утробата на майката), за да извика: „Аз съм дете на Бога!“. Разпятието е първият трасиран път за Възкресение, а Възкресението е именно, че сме безсмъртни.

Идеята за безсмъртието в модерното време е будността, която вика човека за морални добродетели, защото иначе ще е грешник и ще гине, според някои религии, хиляди години в геените огнени. Каква верига! А идеята е да се създаде страдание, чрез което да се събужда човекът. И на всяко едно страдание веднага ще му сложат белега зло. Не, първата идея на страданието не е злото. Страданието е, за да се роди несъвместимост със злото – несъвместимост с идеята за знание. Какво рече Бог на Адам? Той яде ябълката на знанието и стана като Нас, боговете, да знае що е добро и зло. Това е голямата тайна...

Така въвеждат хората и в Третия период – в Бронзовата епоха. Той се казва Двапара юга – белязана с цифрата 2: наполовина с добро и наполовина със зло. Много по-стари имена имат те от Адам и Ева. Нашата култура е само от 5 хилядолетия, но още тогава хората са станали богове – богове, които знаят що е добро и що е зло. Затова не е дързост, когато говоря, че човекът е един бог в развитие! Не е дързост, то е живяност, то е цялостно поведение за приложен Бог във всички тези градации.

И така, след Третата идва и Четвъртата – Кали юга, Желязната епоха, за която сега всички се радват как ще си отиде... Защото е Тъмната епоха, когато са пренебрегнати, както казват, дълг и религия. Но никой не ги е пренебрегвал! В наше време толкова е писано и за дълг, и за религия, и за какво ли не. Липсва обаче усетът за принадлежност, защото стойностите на ценностите дълг и религия хората още ги търсят в другите, не в себе си. Казва се още, че в Кали юга „владеят гневът и безсилието, мързелът и гладът, нещастието и болката... всеобщият упадък“.[15] В Древна Гърция ще намерите същите неща – казват за младежта си каква е лекомислена, каква е порочна... И когато се цитира, всички считат, че се отнася за нас днес, а то се отнася за преди 2400 години! А виждате колко път се извървя. Не може така елементарно, откъснати да бъдат поставяни въпросите – само от някаква социология, от някаква етика, за която всички ще кажат, че тя е най-важната, защото правела отношенията!

Третата Духовна вълна – на Правдата, дава законите. Умът трябва да направи разлика между добро и зло. Разумът се разделя, за да преценява, а душата се просветлява, за да се развива!

В Десетте Божи заповеди, в Корана и пр. ще намерим, обаче, предимно социални тежнения за социална сигурност, а не Божествена потреба и йерархия на нравственост. Целта е по-скоро да се запази една историческа общност, отколкото да се събуди трайност за морални оценки. „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя...“ Вижте какво задължение се дава на евреина, понеже Бог го бил извел от Египет – да бъде послушен... „да нямаш други богове освен Мене; Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята...“[16]. (А още навремето го е казал един Хермес: Каквото е горе, това е и долу. Разбира се, Моисей много по-късно е възпитаван в същата школа.) Защо евреите да не си правят други божества? Защото те са имали други божества и Моисей им дава запрета – да ги освободи от онова, от което го е страх да не си го върнат... (Апостол Павел обаче не отрича другите богове, но каза на атиняните в Ареопага, че те имат един жертвеник, на който са писали: „На непознатия бог“ – ние Него почитаме!)

Когато пък се цитира четвъртата заповед на юдейската религия: „Помни съботния ден, за да го светиш“[17], има един катехизис на Малин от 1882 г. (нещо, на което не могат да се опрат съботяните), че в третата Божия заповед стои: Неделята ще посветиш на Господ, служейки Му вярно. Ето преходността – и то с твърде убедителни факти.

В Корана дванайсет заповеди на Аллах си имат. (Покритие с юдаизма – това е мохамеданската религия.) Там пък ще намерите още по-снижени стойности: И не взимай друг бог заедно с Аллах! Проявявай милосърдие към родителите си; отдавай дължимото на роднините си, на нуждаещия се и на пътника в неволя... Това са морални постулати и никой никога няма да отрече социалната реалност, наречена семейство и родители. Но стоят в кръвната област, а Христос, Който също подкрепя идеята за признание на родителите (защото не можете да ги избегнете), казва: Тези, които слушат словото Божие, те са Мои майка, братя и сестри[18].

За първи път в световната история влиза нов измерител, нов измерител в идеята за свобода на човека! Защото юдаизмът и мохамеданството дават на хората една мъчителност чрез идеите за добро и зло и грехопадението. Грехопадението върза на човека възел и го закачи като тежка верига на цялото му потекло. (Добре, че Буда дава друга религия на Правдата, която не носи тази верига.) Ето ви една градация ужасяваща. В защита на събудения човек и на семейната устойчивост – заради социалната общност, зад която е скрита и чака идеята за монотеизма. Какво се смени? Смени се колът на грубата материя с психическия и малко по-финия натиск – с финия меч. (Но Моисей пък заповяда тези, които са играели около Златния телец, да бъдат посечени... [19])

Йерархията в Правдата е двубоят между добро и зло – да се разграничат хората не на смъртни и безсмъртни, а на добри и на лоши. В Митологиите не е казано, че човеците са зли или добри – казано е, че не са безсмъртни, а смъртни. А Христос трябваше да ги освободи и от смърт, и от грях и рече: „В дома на Отца Ми има много жилища“[20] – даде им Небеса, не Адес. Така се изгражда единството, така се ражда отворената врата да обичаш враговете си. А какво значи да обичаш враговете си – да дадеш на душата си живот!

В Четвъртата Духовна вълна – на Любовта, идеята на Христос е, че всички са простими, защото са синове на Отца Му! Така влезе една нова йерархия. И тя остави един очертан, ясен ход: Аз съм Пътят, Истината и Животът!

След това идва опростителството в съответните доктрини. Християнството даде трите „най-велики добродетели“: вяра, надежда и любов. Но не можем да кажем, че вярата е добродетел – тя не е толкова поведение, колкото усетност. А надеждата – тя единствена останала в кутията на Пандора, в която били затворени всички злини, които са излетели и са се пръснали. Надеждата единствена останала в кутията на Пандора, защото другото като приложност се изчерпва, а надеждата като път е неизходима. Изчерпи се и Митологията, родиха се идеи на двубожие, на единобожие...; изчерпи се и Правдата, роди се Учението на Христос за Любовта.

Любовта е и творчески акт, и добродетел! Казва се, че светът е създаден от Любов. Щом е създаден от Любов, защо тогава се създава добродетел „любов“? Христос наистина я упражнява като добродетел в една нова Духовна вълна, но повече като потреба от идеи и по-малко като нравствено измерение. Той я прилага като нравствено измерение, когато прощава на грешницата, но идеята е много по-голяма – не е само да простите, а и да обичате врага си: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, зъб за зъб“... Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат...“[21] Виждате йерархии!

Христос дава и свобода от амброзия, свобода от амрита – свобода от това, че само тези, които пият амритата и амброзия, са безсмъртни. Знаете ли какво е на тази колосална Космична сцена детската радост на човешката душа, че също е безсмъртна – без да пие амброзии?! Това е голямото на Христос – Събудения! И с основание е наречен Син на Отца Си.

Целта на нравствената градация не е човекът да бъде добър в отношенията си, а да бъде божествен! А в коя от Духовните вълни ще може дързостно да каже, че вече е божество, е проблем, който в Духовната вълна на Любовта Христос го реши: Аз и Отец едно сме! Колкото и да се връщаме назад в митологиите – божествата са родими, но нямат Отец, за да поемат единство в Синовност, което е нещо изключително в религиите! Човек си прави божества, за да се удовлетвори в копнежа на растящото божество в него – в идея за Себепризнание и Себеживот. Прави си божества, толкова необходими за себезащита. Никой не се защитава така, както човекът в Бога и Бог в човека! Затова толкова властна е силата на божествеността и не може да бъде отмината.

Понякога ме изумява, когато чета с баналности напудрени слова за добродетели на философи или богомолци. Пишат по 500 страници нелепости и не могат да видят тази мъничка радост на душата на човека – да видят Пътя за единство с Бога. И тогава човек да понесе всичко, за да възкръсне. Дори нещо много естествено казва Христос на учениците си: „След възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея“[22]. Какво беше Галилея? Местото, където се е родил, но където властва старото. Затова Него – Сина на Отца ни, Който кротко отиде на Кръста; Който даде идея за Възкресение и го направи – Този Човек не Го приеха. А Го чакаха! Чакаха Го да ги освободи от робството на социалното притеснение на римляните, макар че като предречение очакваха един Небесен цар. Като че ли бяха доволни, че отиват в Ада, но бяха недоволни, че стоят под римско робство. И чакаха потомъка на Давида да ги освободи. Но понеже не ги освобождаваше от римската власт, те Го разпнаха.

Кое беше властно – навикът, традицията. За външната свобода, а не за господството на една голяма идеология, на едно битие на една Нова Духовна вълна – Вълната на Любовта. Евреите просто не се докоснаха до нея! Това звучи смутително, но е вярно. И Христос как нарече техните господстващи синедрионци – варосани гробници! Ето защо Го нарекоха бунтовник. А Той беше живото въплъщение на смирение. Даваше им нещо, което за съжаление светът още не може да го улови. Светът Го живее сега в нрави, в обичаи – пеят Му песни в църквите. А Той вътре, вътре даде на онези, които първи в даден миг в историческото си битие Го последваха с готовността си да се освободят от навика си, да се освободят от себе си, довчерашния!

В Петата Духовна вълна – на Мъдростта, ще се каже, че човекът е един бог в развитие; в нея идеята е няма зло, има нееволюирало добро! Една свобода, която е потреба – свобода и липса на страх от зло! Мъдростта ще иска Научи ни! вместо идеята прости им, защото те не знаят, както рече Христос на Кръста. Хората не могат вече да получат извинение, че не знаят. Христос даде великолепния израз: Не биха имали грях, ако не бях им казал[23]. Щом се знае, вече се носи грях...

Ще се мине и към Шестата Духовна вълна – на Истината, в която мисълта – Ноосферата, която е Космична и лична, ще трябва да изтърпи своето разкъсване, защото Истината не е от ума само. Умът може да поднесе Истината, но не може да я роди! Това е голямата тайна, която хората ще трябва да постигнат. Ноосферата, както казах, блиндира Космичността и личното битие на всеки от нас (които сме вътре в нея) ще трябва да разшири границите си.

Разбира се, че когато говоря за Истината, тя не е ябълката, която като идея за знанието можеше да се откъсне и да се яде. Истината не е идея за знание, а за Божественост!

И чак вече в Седмата Духовна вълна – на Свободата, ще е единството на човека с Бога!

Така че ще се изчерпи идеята за Любовта и ще се роди Мъдростта; ще се изчерпи Мъдростта и ще се роди Истината. (А всичко това трябва да се върши с идея за Път.) И ще дойде Свободата, в която няма да имате нищо освен Аз и Отец едно сме. Ето градации!

Нравствена градация ли е било, че човечеството е трябвало да се освободи от своя атавизъм на човекоядие? Градация безспорно. Отколе религиите се освободиха от тази „добродетел“ да се яде човек в неосъзната невинност. Но и сега се откриха няколко човекоядци в Русия, в Англия... Как си го върнаха, не можаха ли да го изживеят в хилядолетията?! Когато е обработвана с жестокост плътта, някъде дълбоко някоя клетка е оставила памет, неизчерпана в съпоставка с нравствените градации, и в един такъв цивилизован век я виждате да се връща. Затова казвам, че когато Христос на Голгота е разпнат на Кръста, ако една клетка само се беше съпротивила на жертвата Му, щеше да бъде омърсено и невъзможно Възкресението. Една клетка! Дори и една клетка в целостта на човека ако вибрира с отрицание в идеята за жертвата, той не може да я освети с Възкресение. А Възкресението е победата!

Много първично е това, което като таблици са наредили във всички религии и философии. А как е дошла някоя от тях, колко милиона години са му трябвали на човека? И как от различните потреби той е изграждал морални постулати? Обидно е, когато една религия не иска да признае предишна. Защото какво е трябвало да правят хората без християнството – ония, които хиляди години са живели преди Христос?

Ограничението не идва от това, че човек се е родил с него, а изявеността му го поставя в зависимост от пробудената материя, която е трябвало да му разработи мозък, в който знанията на Менталния свят могат да бъдат приети и давани. Трябвало е да йерархира и неговата чувствителност от това, което много често казваме за някой – че е безчувствен. Но има разлика между безчувствеността и мъдростта, когато някой не че не отбелязва, а просто не се спира върху дребномислието и дребните страсти. Къде да се изпробва прозрението пък на гения? В противоречията, съвършено необходими! Но етичните категории, когато станат действени, са достатъчно осъдителни към ония, които не ги прилагат като златното правило, което Конфуций е оставил в Китай: Не прави на другите това, което не искаш на теб да правят!

Сократ ще каже, че всички други науки са без особена стойност освен етиката. Но щом е толкова важна етиката и всички други са без стойност, кой щеше да открие атомната енергия? Така че Сократовото разбиране не може да бъде днешна постулатност. Не може безпощадно да отричаш, но не можеш и смирено само да коленичиш – трябва да се научиш на ход! „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“[24], ще каже Димчо Дебелянов. Да, но ще напише и още нещо... Не можеш да спреш до идеята за разрушението, трябва да искаш тази плът да бъде Дух. Това е градация.

Така че Сократ е една изключителна личност, но не е видял повече от това. Ето докъде можа и той да стигне: няма нужда от други знания, защото етиката е всичко. Според Сократ хармоничната цялост като т. нар. дори не социално, а божествено благо, е доброто. Безспорно, но само то ли е, достатъчно ли е?

Човекът стигна до век, когато с приложена добродетел, разбира се, но и с прозрение на дарението на ума му и с откровението на Духа му, изработи пособията на цивилизацията, които го качиха в небето. Нещо повече – с компютъра може да ражда какво ли не. Това безспорно като тайна на знанието трябва да бъде хармонизирано с принципа на доброто, но понякога има едно насилие – на откровението, което може да взриви установената добродетел. Идва едно насилие, което ражда друга идея. И тогава? Колко тежко трябва да се прости някой с благодатта, която е имал...

• Етиката е поведение за синхронизация със света, който заобикаля човека.

Това е поведение той да събужда в себе си вложените сили – както пилето, което има сили да чупи черупката, но то има в себе си и енергии да си направи перушината. Нещо повече – да си направи дори криле! И ако е лястовица, да лети на над сто метра височина; ако е орел – на над петстотин метра. За това не се иска само добродетел – иска се да се събуди и нещо друго. Защото има йерархия на това, което наричаме полета и тела: Полето на чувствата – тялото на астрала; Полето на интелектуалността – менталното ни тяло; Полето на причинността, без която не можем да се осъзнаем защо сме дошли... Вижте каква градация! Затова и най-големите, и най-задълбочените познавачи на човешкото битие в своето епохално време – исторически далечно или близко – стоят далече от генезисната цялост, от креацията на Божеството.

Толкова мъки е минала човешката плът заради пълнотата на Божественото осенение – да се разгърне в цялост: да познае човекът себе си, да познае света, да научи тайни, да строи, да отиде на Луната... Следователно познание му е било потребно и той е трябвало да подготви материя, мозък, за да го приеме. Градация след градация. Всичката тази болка – да се обработи материята – когато я оценяват сега, я наричат страдание. Не, страданието е най-ниският белег, който можем да дадем на теорията на развитието, защото сега трябва да се върне вътрешният човек. Как? Някои ще кажат, че живота трябва да познаем като природна даденост (защото голяма част от тези, за които няма Бог, ще говорят за природна даденост) или като идея на развитието, или като дар. Християнството ще каже, че за да бъде нещо съвършено, трябва да е дар – осенение, примерно казано, на Светия Дух. Нима това осенение е спряло, че вече е такава пустиня – пустиня на бездушевността? Нито институция на пророци има, нито сибили, нито агури, нито риши... Къде отидоха? Дарът ли спря? Не, друга категория се ражда – когато няма да се чака само дар, а човекът събужда прозрението си!

Това е животът на Кундалини в достатъчно подготвеното ни тяло, със събудени центрове. Друга категория е вече. Не е проблем на страдание и разпятие, а освещаване от Този, Който е вътре у нас, за да бъде радост на Онзи, Който ни е сътворил! Човек не може да се сгърне в неблагодарност. Щом има прозрението, щом върши Космичност, той не може да не бъде благодарен. Разбира се, че подобен дар на благодарност помага на света и на другите негови братя, а не само на Сътворителя. Защото Той не иска само един, Той иска Своите чеда – всички! Не за да им сложи знак „добри“ и „ лоши“: тук овцете, там козите[25], както се казва в Евангелието; не да се сложи есхатологията – този последен ден Господен на разплата, в който се осъждат хората и завинаги се унищожава злото на земята, защото се унищожава света. (Виждаме, че милиони и милиарди години никой не го е унищожил!) Защото злото не е присъствие като мъгла, която вятър може да я издуха, нито добродетелта е слънце, което в заник ще си отиде. Те са цялостни неща! Така че не могат провинциализми да ги премахнат.

Краен ден ще има и всички големи учения, особено старите индийски доктрини, говорят за т. нар. Пралая, която ще се изживее. Ще дойде Нощ на Брама, но в която се крие Денят на раждането – едно ново Битие. Когато се изчерпи всичко, що на тази Земя постигне своето достижение, то може в друго битие (на някаква друга планета ли ще бъде, е отделен въпрос) да продължи. Защото този, който е стигнал Духовната вълна на Свободата, т.е. единството с Бога, може отново да бъде отделен, за да се живее. И тогава каква морална таблица могат да му приложат – не кради, не лъжи...? Това ще бъде много смешно, защото той ще е по същина Същност.

В крайния ден било осъждането на хората на добри и лоши...! Потребата на известни Учители, или на известни посветени мъже да внесат страх, за да създадат поведение, е една от големите грешки в културата на човечеството. Колкото повече създаваме свобода и извикваме отговорност пред нея, толкова повече светостта ще влиза в живот! Иначе много широка е гамата на човека в изброяването на нравствените постулати, с които можем да съдим даден човек. Защото човекът трябва да поема отговорността към всичко! Да не е безотговорен и към най-малката трева – не може да се каже, че е престъпление само това, което се отнася до човека.

Когато преценяваме целостта на битието си и го поставяме в неизбежността на нравствените градации, не е достатъчно да извадим Сократ какво е говорил, Аристотел какво е дал, Платон какво е казал... Те са живели в ограничение – ограничението на човешката будност, тогава изглеждаща гениална, различаваща се. Защото Аристотел ще каже, че човекът носи двата белега – душа и тяло.[26] А Платон ще каже, че основа на всичко съществуващо е светът на абсолютните идеи, защото антената му улавя над мисловността и борави с други категории. И когато говори за предсъществуванието – пред-екзистенцията на душата, това е цяла една концепция, която опровергава концепцията на креацията.

Спиноза пък ще пише, че етиката е наука за вечната и безкрайна субстанция и нейните модуси. Защо? Защото той в своята етика приема присъствието на Бога.

Виждаме как се разширява познанието. Защо? Защото няма един Бог ли? Напротив – Бог е един!

• Будността на осъзнаването на Бога е различна и оттам приложението на нравствената градация е различно!

Платон ще каже още, че за да се приложи идеята за доброто, най-мъдрите трябва да управляват; най-смелите – трябва да отбраняват, а останалите – да работят[27]. И разбира се, когато в неговата идея за държавата става въпрос как тези добродетели се градират, безспорно държавата трябва да се управлява от философи. За него философът е демиург на идеалната държава. Явно Платон не е знаел, че има философи, които не знаят...

Някои ще говорят за едни добродетели, които са плод на ума, на мисленето – т. нар. дианоетичните (интелектуалните) в старогръцката култура, най-вече Никомаховата етика на Аристотел (която той посвещава на сина си Никомах, а това е и името на неговия баща). Според Аристотел храбростта е добродетел – средна между страхливост и безумен риск. Но ако нямаше страхлив и безумно рискуващ, как щеше да се роди храбростта, за да я съпоставим?! Сама за себе си тя нищо не значи. Защо тогава стоим пред дилема винаги – защото сме Дух и материя. Защото тогава, когато Духът иска да бъде безумно рискуващ, материята ще извибрира в страх, а който може да се овладее, ще прояви храброст. И понякога между страхливеца и безумеца не остава никакъв храбрец. Има една мисъл, че най-страхливите – на фронта са най-смели. Как се съчетава това? Не се състои в това, че някой има добра преценка за отечество. Наличен е един внушен страх, който изведнъж го прави малко безумен, за да бъде храбър. Това са много интересни психологически моменти, една много интересна плетеница. (Този, който не е бил на фронта, само чете за войната...)

За въздържанието, за умереността Аристотел ще каже, че е средна между скъперничество и прахосничество; за достойнството – че е между самоунижението и гордостта. Ако напорът на духовните сили иска да дадете нещо, което нарушава всекидневието и вие сте рискували дори живота си – това, което се нарича жертва – защо да е гордост? Защото трябва да бъде достойно!? Аз казвам: за достойното се страда, но за великото се жертва! Къде е йерархията – достатъчно ли е едно достойнство, или то трябва да ескалира във величие, което е жертва?!

Изградените морални ценности, с които може да се освобождавате от онова, което във вас още не е съвършено, е една идея за свобода. И стоиците ще нарекат етиката – необходимост за свобода[28]. Но досега хиляди етики са изживени, а хората още не са свободни. Хиляди години имаме живот на тази планета, откакто човекът е разумен, а преди това – милиони години, но хората не са свободни. Какво значи да си свободен? Това, което Христос подсказа: „Истината ще ви направи свободни“[29]. А етиката може да ви освободи, но тя не може да ви даде свобода. Защото прилежанието в етиката отработва само една страница у нас – това, което наричаме преценка за отношение. Но идеята за знания къде отива?

От гледната точка на етиката добродетелта винаги ще бъде наричана „най-висшето благо“, което е „всеобщо и вечно“. Това е, защото философите правят еквивалент между Бога и доброто. Трябва обаче да признаем, че никое общество, макар и да има най-дълбоката религиозна почит, не може да се изгражда без наличието на идеята за доброто, която получава чрез Божието благоволение характер на повеля в човешката душа. Затова толкова трудно тази повеля след това му я вадят, когато му дават нови религии.

Някъде из дълбините на Вечността, както е казано в „Тайната доктрина“: От Единната Тъма излизат Светлината и Сенките[30]. И вижте как градират. Ражда се едно понятие в Духовната вълна на Митологията, наречено Хадeс – подземен живот. Рай те нямат, раят ще го сложат евреите. Имат само Хадeс, в който се разхождат сенките. И ще ходят някои надолу-нагоре, за да си говоря с тях (както, да кажем, са ходили воини на Троянската война от страна на гърците). Но имаме градация в Духовните вълни. След това ще се роди и Рай – друга градация. Раят ще ви се обещае за това, че сте добри. А ще се хвърли мрежата на отчаянието върху онзи, който е лош. Това е другото мъртвило, другият срам на човешката история – да се внуши страх от наказание за това, че в еволюцията на човека могат да станат и отстъпления, могат да станат и падения.

Натрапването, ако щете, насилието да се изповядва една идеология в религията е най-мощно – защото тя борави с имагинерности, които много трудно могат да бъдат опровергани; защото нейната сила се състои във вярата, а тя безспорно ще се възправи срещу разума. И виждаме големия конфликт, когато една вяра надделява над една правна система, каквато е тази на юдеите. Но когато Мъдростта надделее Любовта, ще се сменят ли нравствените правила? Безспорно. Както заради историческата си устойчивост юдеите бяха казали: око за око, зъб за зъб, а Христос рече: обичайте врага си.

Необходимо е да се разбуди човекът, обвързан във веригата на послушанието – да влезе вътре в себе си и да си запали седмосвещника, да види как се яде хляб на Тайна вечеря. Една нова, наистина нова потреба за преценки! И нищо не можем да отречем – трябва да му признаем необходимостта, а след това и свободата му да си отиде, както си отидоха хиляди каменни божества в музеи. Много потребни сега за разукраса – и добра атракция – защото са само експонати. Никой не говори вече за величието на Юпитер като принцип на приложението на жизнелюбието, с което човечеството се е изграждало, или за Аполон Белведерски – сега най-красивата статуя в света. Като я погледнете – чудесно, но това ли е бил той; това ли са били пътеките?

Така че, когато ще говорим за нравствена градация в Духовните вълни и искаме да съпоставим моралните ценности, ние ще намерим разминавания.

• Всяка Духовна вълна е достатъчна истина за съответната духовна възраст на човечеството!

Затова, когато градираме, трябва да имаме предвид етапите, йерархическите позиции, а те са необходимост. Ако някой днес се срамува, че нещо не знае, утре трябва да бъде свободен от това, което пък знае! Трябва да се освободи, за да даде место на други, на по-велики неща.

Както индийците – формирали са осемчленна йога с различни практики[31], които са вече изживелици:

В Яма – въздържанието, ще кажат: не вреди на никое живо същество. Хубаво. В природата съществата взаимно достатъчно си вредят и ако си разумен, няма и ти да вредиш. А като го казаха, спряха ли хората да не вредят? Индийците имат свещени крави, но тези, които не са йоги, ги ядат. Защо не кажат, че опасното в яденето на кравата не е това, че е свещена и като символ на земята е майка-кърмилница на света[32], а че страховата вибрация на убитото животно, неговият астрал, влиза в човека и не му дава възможност за прозрение?!

В Нияма – контрола, отработват положителни навици хиляди години. Стига с тези навици, направете нещо по-друго. Направете постулати, събудете си живота! (Не ги упреквам, но искам да се разбере пулса на еволюцията и дрипавата дреха.)

В Асана – позата, има удобни стойки.

В Пранаяма – контрола над дишането, ще дишат от лявата ноздра, издишват от дясната, и обратно. Но 5000 години дишат така и са си все същите.

В Пратяхара – отдръпване от сетивата, Дхарана – съсредоточаването, и Дхяна – съзерцанието, са практични.

В Самадхи – медитацията, е абсорбирането на ума в обекта на съзерцанието.

Всяка една от индийските системи е свързана с това, което в тяхната философия се нарича теория на кармата, теория на измененията и преходността. В теорията на будизма за несъществуването на душата там я заменят с непрекъснат поток от несубстанциални дхарми. За тях илюзията, че съществува душа, е причина за привързването и страданието. Но никъде не казват този върховен закон на дхарма на каква върховна причинност е феномен. Може би в тяхното митологично съзнание това е било достатъчно, но времето иска нещо друго.

Не може да се сложи ударението върху вече изхабени тези и практики. Защо? Защото в хиляди години астралът се е преродил стотици пъти. И йогите дишат през лявата ноздра, издишат през дясната и обратно; будистките монаси повтарят някоя мантра... Умът се гледжосва и какво станаха – нищо, абсолютно нищо. Безспорно, трябва да култивираме организма си, но трябва да имаме прозрение за битие! Не може да се надскочи както историческата, така и биологичната, нравствената или духовната пътека. Но не може и да се стои със столетия, ако щете, понякога и с хилядолетия на едно и също олтарно место. Нашите тракийци са се веселили, когато е умирал някой, защото се освобождава, и са плачели, когато се е раждало дете. Сега е обратното... Това са социални реакции и страшното е, когато се стига до отъпяване. Това не могат да разберат религиозните водачи.

Човекът е много по-сложно, много по-богато, много по-будно чакащо същество! Наистина е един еволюиращ бог. Той не може да има само определено поведение, той трябва да бъде и творец! А щом е творец, непременно е в конфликт. Първият конфликт е с всичко, каквото до него е било. Този, който не умее да се скара с всекидневието си, с всекидневната си каша, нищо не разбира за развитието си. Когато искате да творите, трябва да се скарате с всичко, каквото е било довчера! Това не значи да извадите сабя, а да изведете окото на будността заради прозрение и знание. Знанието ви чака, защото вие сте, които трябва да го свалите; вие сте, които трябва да го дадете. Ако трябва, най-голямата кавга или дискусия ще я водите със себе си! Със себе си, иначе не. И тогава можете да разберете как нищо отвън не може да ви смути.

Когато сте достатъчен на Себе си, никой не може да ви победи! Достатъчен на Себе си – това е да влезете в конфликт със себе си и да си изработите нещо, което не е било вчерашно. Може би в хилядолетията там, когато са го пробождали оня лемуриец, някаква клетчица е замислена да отива до Бога – и сега ви чака. Събуждал се е в него нравът да отговори на това, което го смущава. Той още не го е оценявал като нравствено поведение, но е депресиран и започва да навиква, докато го формира като таблица, а след това го прилага като „etos“ – като навик и обичай. И тогава ще видите защо наричам неоснователна идеята за страданието, а казвам, че страданието е идея за развитие, и още по-смелото – че обичаите, или традициите са убийци! Разбира се, те имат престижно престояване в битието на човека, потребни са, но страхът да остане навик – това е ужасяващо!

Вижте колко дълга остава историята на човешкото възпитание за будност, която може да стане след това нрав, обичай, верига на традициите. Затова с толкова много жертви идва всяко ново начало. В градацията Кали юга ще си отиде. И сега толкова много се писа как ще настъпи епохата на Водолея... С тези обувки обаче не може да се ходи. Дори царството Божие да настъпи тук на земята, ако в душата на човека няма събудения Бог, пак не е божество. И в най-дивата прерия, и в най-голямата пустиня когато имате събуден Бог, вие сте всичко! Това са вършили анахоретите – имали са Бог в себе си, и затова нищо не ги е смущавало. Емил Зола (който е натуралист) пише нещо изумително. Имало е, казва, монашество само тогава, когато този, който е в пустинята, или в килията, има Бог и не е скъсал връзката си с онова, което се нарича Ангелски свят. Тогава той няма да бъде изкушен и не може да бъде подлъган, не може да бъде победен. Така е в Космичната цялост, когато сме обиколени от Ноосферата. Тази сигурност е, която пази еволюцията, за да има градации в нравственото поведение заради самата божественост.

Етиката е част, а не целостта на битието – целостта на битието е човекът да се върне в Бог! Следователно ще мине през морала, ще мине и през материята – през прераждането, през еволюцията. Какво му е потребно – потребна е скритата идея за атома. Окултистите миналия век казаха, че светът е лъган хиляди години, че има „атом“. Защото има „томос“ – и той е пълен с енергия. Сега трябва да я извадим. Същата енергия е в душите ни. В атомичната теория на Древна Гърция Демокрит казва, че всичко е атоми, но атомът на душата е кръгъл. Кръгъл! Значи змията си е захапала опашката.

Можете ли да си представите душата какви енергии има, щом природният атом може да взриви и да разрушава?! Ами нашата душа? Можем ли да владеем атомната енергия? Какво са учили посветените в Древен Египет – да ловят с ръката си небесния лъв – електрическата светкавица. И са го улавяли! Защо човекът не отиде така дълбоко в познанието си да извежда тази енергия... Но ще го направи ли? Безспорно! Безспорно човекът ще владее не само атомната енергия вън от себе си, но и собствената си енергия, която ще го направи битие Божие! Кога? Когато мине и през Мъдростта, и през Истината, която според думите на Христос, ще го направи свободен. А свободният ще бъде ли ограничен от нравствени правила? Не, те няма да са му нужни.

Безспорно в Духовните вълни, които ще идват, щом се стигне до идеята „без догми“, естествено, че това, което се нарича „морални огърлия“, няма да има никаква стойност. Защото хората, когато са в Истината, не могат да се спират на някакви добродетели.

В развитието си човечеството преминава от лично обучение в ученичества – в школи и институти. Какво е например една формула на иконопочитанието? За староеврейската религия тя е идолопоклонничество. За християнството – тя е идея на нравствено поведение. Дори се е водила битка – почти два века във Византийската империя се води битка с т. нар. иконокласти – с тези, които отричат иконите. Както и идеята за ненасилие – ахимса в индийската концепция, която приложиха Толстой и Ганди. (Но Ганди изгради идеята за мирна съпротива, която няма нищо общо с непротивенето на злото на Толстой.)

Всички доктрини в конфликти изграждат различни морални преценки и с различни отговорности, с които човекът пристъпва в своето социално-историческо живеене. Търсят се пътища за единство. Създават се доктрини между религии, философии и науки – примирение между това, което ни дели: раса като генеалогия, раса като география, но и раса като битие на душите. Вероизповедание, чиято преходност всички схващат, когато дават идеята да привлекат другия, който не е при тях. Защо търсят да го привлекат към тях, щом той си има нещо, а те пък не искат да отстъпят от своето? Как тези тънки неща в социалната взаимност не се бележат! И никой не може в тънкост да обясни безсмислеността на това, което наричат „секта“ – че повтаря с едно елементарно обяснение нещо, което е давано, давано... Не може обаче да бъде секта това, което един голям Учител дава, както Христос го направи. Може някой да каже, че когато Христос избира дванадесет апостоли и седемдесет ученици измежду евреите, е бил сектант. Не, не е бил, защото Той дава Мирово Учение – нещо, което не е казвано; нещо, което троши вериги!

Когато искаме да направим духовното класиране на нравствената градация в Духовните вълни, ние ще трябва да я потърсим и в личното си всекидневие. Градираме ли с поведение, което ни прави носители и обитатели на една нова Духовна вълна? Градираме ли в една нова нравственост, която, както казахме, в Мъдростта няма да е вече Прости ни, а Научи ни? Това ще бъде битие, в което всеки човек трябва да мине своя Рубикон (както Цезар) и да основе своя олтар – олтара на мига на неповторимото, което също ще премине. Защото, когато искаме да живеем Духовната вълна на Мъдростта, трябва да признаем опорността на онези, които са извървели Духовната вълна на Любовта и на всички предшестващи, и дадем Път на Истината и Свободата. Не можем да поощрим вкаменяването, което Горгоната е правела към тези, които я погледнат.

И така завесата е вдигната. Видяхме в различните моменти този безвъзрастен, велик актьор, наречен човек, как служи, за да се слее с Единственото си – Диханието на Отца в него. Тогава неговата свобода не му определя нищо друго освен Всемирно служение.

А Пътят към Свободата е през Мъдростта!

 

Въпрос: В Лемурийската раса как чрез събуждането на усещането се събужда и волята и въображението?

Волята като част от еманиращата сила е, която върши бруталността. Тя е действената страна на мъжкия принцип, която трябва да моделира, да физиономира човека. Волята не се събужда от това, което започва да усеща изграденият. Затова може да се говори за Мирова воля, която влиза в състава на човека, който се саморазвива.

Въображението като начин на възпитание на материята вече е женският принцип, т.е. в този принцип се предоставя повече пулсация за въображение, а не за устойчивост. И се сменят принцип след принцип – мъжки и женски – за да могат след това в цялост да създадат това, което наричаме човек. Андрогинът фактически върши това.

Със събуждането на усетност в материята се създават ядра, които запаметяват, за да изградят памет. Когато след хилядолетията се насочи един лъч на смущение, те връщат свое съзнание за усетеност, която сега е като болчица, а болката за тях е спомен за развитие. Връща се. Един вид се опитомява плътта. Опитомява се, както се опитомява, ако щете, едно куче. Въпреки че то вече е изградено с другите тела. Но в този затворен дух всичко има. Обвивката е, която трябва да го освободи, или обвивката е, която трябва да се изфини, за да го освободи.

Когато менталът ще започне да действа, той ще има белег на памет. Паметта е нещо, без което човекът не може, няма начини да квалифицира болка другояче освен вече като минало страдание. Страдание, което не го е усещал, но знае, че там нещо се върши. И така се създава идея за минало, идея за настояще и бъдеще. Всяко настояще извиква едно минало, но и ще остави в нашето съзнание знака на усетеното. И така паметта фактически е работена в хилядолетия.

 

Въпрос: Защо Адам и Ева започват с едно знание за нравствена категория: добро и зло, а не със знание за Бог?

Защото всеки ден са били при Него. Адам и Ева не са Го търсили отдалече – те са нямали тази задача, когато са при Него. И са нямали знание – не знаят, че това е техният Бог, нито са Му дали име. Те дават имена на природните дадености – на животни, на растения. И когато им прави Господ кожени дрехи, те започват да правят история на земята.

Трябвало е, когато слязат на полето на плътта, в нейното Земно поле, тогава чрез знанието да Го търсят. И Му издигат олтар. Когато са при Него, имат ли олтар? Не. Затова е трябвало да се разделят в поведение що е добро и зло. Защото тук точно това се върши – пулсират земната плът и Божественият Дух в тях. В този конфликт на знание човекът трябва да търси Бог и Му прави олтар като опорност.

 

Въпрос: Ще има ли край еволюцията? Може ли съвършенството да стои в покой?

За еволюцията в източните религии се говори като за една Манвантара, която има стотици милиони години. И логично е тогава, когато се стигне до едно ниво, което източните религии наричат Нощ на Брама, да спре еволюцията. Дали в тази Нощ ще има някои, които не са стигнали всичкото съвършенство, за да си намерят звездата, с която ще се осветят в нови Манвантари (за които никой нищо не може да ви каже)?... Ще стои при тях тезата, че една част, която не е изминала потребната еволюция за съвършенство, ще остане във вторично развитие с други идващи еволюционни периоди, започвайки отново едно развитие.

В християнската култура, която е в нашето религиозно битие, има край на света – есхатологията. В този край ще се реши кои ще бъдат в Ад и кои – в Рай; едните ще имат мъчението, другите ще имат блаженството. В религиите няма само антиподното – Рай и Ад, в митологиите нямат Рай – всички отиват в Преизподнята. Но не в това оцветяване, което го дава юдаизмът – че Адът е место, където ви измъчват; а пък Раят е место, където се радвате.

Дали има деятелност там? В мохамеданството сигурно има деятелност, защото там тези, които са направили големи жертви и са умрели за Аллаха, отиват в Рая, където им дават девойки, дават им и пилаф... и трябва сигурно да го консумират. Илюзорности, за които човек да се чуди. Но докато има едно такова ниво – да отиват и да правят терористични взривове, за да отидат при Аллаха да ядат пилаф и да имат шадравани...

Страхът на християнските религии, че идеята за прераждането щяла да направи човека голям престъпник, защото щял да знае, че следващия път като дойде да се преражда, ще се изкупва, е твърде несъстоятелен като проницание. Защото, като не знаят, пак вършат злини. И вместо да се работи за същината на човека, се слагат верига след верига. Защото какво е формирането на известни религиозни общества, в които просто заклинателно ви казват, че ако вие не сте при тях, отивате при дявола, при сатаната? Откъде го измислиха? Какъв е тоя Бог, Който търси да Си измъчва чадата?! Оттук е страхът, че невежеството има повече власт, отколкото прозрението.

Така че еволюцията има край и в двете доктрини.

А може ли съвършенството да стои в покой? Казано е в Христовото изречение: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен. Тогава то не може да бъде в покой, защото вие ще сте толкова съвършен както Той, и тогава, като Христос, бихте казали: Аз и Отец едно сме. А може ли за Отец, за Сътворителя, да кажем, че е в покой? Покоят е наше измерение и в никакъв случай още не значи, че съвършенството е достатъчно, за да сте в покой. Когато станете единство с Отца си, нямате покой, защото Той сътворява.

Не мога да приема покоя в Твореца, за да кажа, че този от обикновените, който е станал съвършен, е вече в покой!

 

Въпрос: Разкошът аморален ли е?

Нищо не е аморално, но зависи как ще го употребите. Щом имате достатъчно от нещо и го наричате разкош, ако считате, че съвестта ви е малко смутена – дайте една част от него на друг. Едно явление може в един момент да бъде наистина оценено като аморално, защото човек го употребява само за себе си и от това се ограничава онова, което се нарича щедрост на добротата. В същото време поднесената щедрост може да я оскърбите за това, че искате да минете за схимонах[33].

Значи всяко нещо идва в измерение, което трябва човек да го понесе със своя личен морал и след това в съпоставка с обществото.

Обществото може да се надсмее над това, че сте беден, а вие да сте доволен. Обществото може да ви упрекне, че сте елегантен, а не дрипав. Естетичност, етичност и отговорност – ето мярката. Всяко нещо може да мине в каквато искате рубрика. Христос нарече най-щедра онази, която даде две лепти. Защо? Защото толкова е имала и всичко е дала. А другият дари от излишъка си, но него не го нарече аморален. Защото толкова неговата съвест в измеримостта за обществено признание и за лично достойнство е определила. Така че не може да се нарече аморално.

После, моралът е нещо много относително. Сега ако някой яде легнал, можем да кажем, че не е морален, а това е било най-голямото достойнство на сенаторите в Рим – да си легнат и да се тъпчат. Някои древногръцки философи са считали и разкоша, и чревоугодието за цяла философия. Евдемонизмът[34] какво е? Блаженства...

 

Въпрос: Кое страдание е по-голямо – физическото или духовното в светлината на кармата?

Една майка, когато ражда, има болка физическа, но когато види детето си болно или когато види детето си мъртво, естествено, че болката като дух и мисъл – това т. нар. страдание, е по-голяма. Логично е, защото по-фини полета ви дават преценка. Аз съм виждал майки много скръбни, които до третия ден плачат, после нищо не споменават за децата си. Гледал съм бащи, които не плачат, а цял живот не могат да изтръгнат болката по загубения син. По-фините тела, безспорно, са по-болезнени, макар че волята може да ви даде път, за да се утешите, за да смените гамата на спомена.

Така че духовните страдания са по-голям и по-тежък белег. Най-доброто свидетелство е, че животното, което няма други свои по-висши тела освен в отработени няколко живота добър астрал, още като отгледа малкото си, го изгонва. Какво значи това? Тялото се е освободило, но ако имаше в себе си идея за милосърдие и го видеше гладно...?

 

Въпрос: В какво се състои великата религия на природата и великата мъдрост на планината?

Самото себесъзерцание на Космоса, който изживява и своите пертурбации, е една йерархия. Значи цялата природа се изживява и йерархира в преценките си. Нейната суровост е потребна тогава, когато трябва да събуди чувствителност. Идеята за Сътворението прави мъдра природата, за да върне в човека идеята на мъдреца. Това прави тя. Така че – велика е!

И второто нещо – Огнената сила, Диханието на Твореца е вложено още в първия кристал, за да може от него да се извае човека. Представете си тогава внесените вибрации какви измерения създават, за да се направи фигурата! И тези, които са се занимавали с кристология, знаят какво изумително богатство са кристалите. От кристалите са изхождали и по-висшите организми, които наричаме вече растения и същества.

Така че тя, самата природа, е религия, но не пантеизъм... Пантеизмът е вече нещо друго, то е оформено божествено присъствие в природата. Но има една фраза, много ясно казана, че: във всичко е Бог, но не всичко е Бог.

Дали планината е мъдра? Мъдростта на планината е в съпоставката – както правим съпоставка между главата и, например, гръдния кош. Естествено е тя, която е над равнината, да акумулира енергиите на първичните сили, които носят бомбардирането. А местото, където може да бъде съхранена енергията, са скалите. В религиите скалата е дадена като изворно начало. И неслучайно Моисей, когато извежда вода с жезъла си, удря скалата.[35] Неслучайно, когато се прави амритата – планина е обвързана със змията и тя бие Млечното море, за да се роди амритата. Така че планината безспорно е съхранителка на енергии и знания.

Водата също е нещо много велико. Не знам кой я е измислил, но е нещо страшно и потребно. Не зная какво бихме правили без нея. Кой можа да я измисли?! Можете ли да си представите живота без вода?! Така че да се удари канарата и тя да даде вода; да се отиде на канарата и тя да даде Десетте Божии заповеди; да я вържат, за да бие морето; да послужи, за да се изгради трон на Зевса... какво значи? Първичният човек е знаел къде са енергиите. И то не само къде са, но какви са!

 

Въпрос: Кога Сизиф ще тръгне по пътя на служението и на жертвата? Кога ще слезе от своя труд?

Сизиф ще тръгне, когато привърши пътя на своята еволюция, еволюция на „мъченика“. И безспорно чак когато е освободен от своята карма, може да отиде на служение – за други. И след като послужи на света, ще дойде това, което казвам: величието изисква жертва. Осмисленото величие изисква жертва! Тогава чак той може да каже, че ще направи жертва.

Така че пътят е ясен – отиване и връщане, след това престой на върха на планината – на върха, наречен Голготски, човекът ще се принесе в жертва. Сизиф е всеки човек (дори без да има причина за наказание) – неуморността му да се види съвършен и в лоното на Отца си е един сизифов акт.

А слизането от този труд е вече отработена добродетел. Когато имате добродетел, вие можете да слезете, да служите, а не да се развивате. Развиването е ходене; служението е, когато сте добродетелен, когато давате, без да искате възнаграждение. Добродетелният слиза от висотите на своето достижение, за да се пожертва за другите. Както е казано за Христос: Бог толкоз възлюби света, че даде собствения Си Син в жертва.

 

Въпрос: Каква е идеята, вложена от митологиите в образа на Атлас?

Това е формула на Мировото мислене, дадено в митологиите и след това в йерархията, в която се е градирала човешката нравственост. Мирово мислене е от митологичното съзнание до съвършената религия на човечеството в неговото битие!

Искам да направя една кратка съпоставка между човека, който е земен, и човека, който е и Небесен. Човекът слиза на земята, за да понесе бремето – заради своята еволюция и собственото си незнание. Идеята му да познае света трябва да мине през тежестта на земята. И това е дадено в митологичната фигура, за която безспорно много страници са нужни, за да бъде разтълмена – Атлас. За мен човекът, Божието дете, върху него, както някои изобразяват Атлас, легна цялата плът на планетата. От тази плът Бог Отец сътворява човека. Именно тази плът лежи на неговите рамене. Там някъде в същината му, в дълбочината му има Диханието на Отца и го прави душа, прави го Дух, прави го пътник към Него, но е под тежестта на Земята. Колко път се е извървяло? Историята може да го определи само с остатъците на паметниците. Но зад тях нищо не е видяно...

Колко много и колко път се е изходило, че след хилядолетия, ако щете, стотици хилядолетия на човечеството се даде една друга формула с една друга фигура – Христос Пантократор („Пантократор“, т.е. – „Всевластник“), Вседържител – Който в Своята ръка държи Земята.

Извървете този път – опитайте се с мисълта си, опитайте се с прозренията, които са дадени на човечеството. Там Земята е върху плещите на човека, немощното същество, а тук имате Господаря, Пантократора, Който я носи в ръцете Си. Възможни ли са тези два бряга, тези два полюса, които са и в тази идея на дързостната ръка на Ева да даде знание и на смелостта да кажем, че човекът е бог в развитие? Свобода на ръката. Но тя трябва да дойде от свободата на Духа.

Казано е: Каквото сееш, това ще жънеш. Ограничение, което те прави свободен, прави те велик, защото си ограничен. Така човекът като Божия същност е ограничен в плът, която го прави достатъчно велик – защото той е не само Негов син, но той е Той същият: Аз и Отец сме едно!

Можете ли да си представите – Земята да стои на раменете ви! И все пак, това какво показва? Показва, че човекът може да я носи! Защото цялата му плът е тази от планетата. Носи ли я? Носи я. Тази фигура е изключително магична. И всеки от нас е един Атлас – носи своята плът с милиони години. Но има едно избавление, има един храм, на който малцина са правили молитва – храмът на Всемирността – когато сте свободни от земното притегляне, когато тази плът сте я одухотворили. И тогава можете ли да я вземете в ръка? Можете. Това е голямото – идеята да се одухотвори плътта!

Това е да изходите пътя от човека до Божеството! Ограничението ви прави свободни, защото измеримостта на времето е само за да се извиняваме. Духът не може да бъде измерван, не му е и потребно!

 

Из Слова на Ваклуш, 1996 г. в Пловдив и София