Метафизиката в Духовните вълни е един Всемирен конфликт между абсурда и реалността!

Когато Бог е в душата на някого, няма нито изгреви, нито пладне, нито залези – тъй както Възкресението е Ден невечерен. Христовото Възкресение победи вечерта, освети тъмнината – материята беше надмогната!

Денят на Мъдростта е без изгрев, без пладне и без вечерност! Ден в служение и както казвам: За боговете са нужни Небеса, за човеците – олтари, за служението – жертви!

Най-естественият дълг на човека е неговият дълг към Бога, а една от големите тайни на Бога за човека е, че човекът е Богоосезаема необходимост! Тези енергии не се изключват, нито можем да кажем, че се допълват. Не може човекът да бъде изключен от съзнанието на Бога като Богоосезаема необходимост, нито човекът в изпълнението на своя естествен дълг да се лиши от божественост. Това аз наричам двубой между абсурда и реалността, между мит и кръв. Как митът стана кръв; как абсурдността, или това, което наричаме „мета“, стана физика? Този Пуруша, или този универсален, вечен Човек, наречен Пантократор в християнското изповедание, в йерархията на своето усвояване е трябвало да слезе в тяло, за да познае крайната пределност – абсурдът да стане реалност, митът да стане кръв!

Земното кълбо в ръката на Пантократора – на Възкръсналия Христос, е една нова метафизика, която Той приложи в реалното!

Но какво значи метафизика? Мета от гръцки означава „след“ – сричка, която се слага като представка на някоя дума, със значение „заедно“, „с“, „промяна“[1]. Затова ще се каже – мета и физика, метафизика. Как се ражда тази дума? Андроник Родоски I век пр. Хр. издава и прави коментари на книгите на Аристотел, в които Аристотел пише за Бога, за душата, като ги подрежда след тези книги, които са имали приложна, физическа, да кажем, разчетност и тълмежи. Поставя ги след предишните трудове, в които Аристотел пише за биологията, държавата и пр. Затова Андроник ги нарича „meta-ta-physika“ – „след физиката“. Оттам сега, когато ще говорим за науката метафизика, тя ще е знание за душата, за Бога, за онези неща, които наистина имат надфизичен характер. Така това понятие влиза в употреба. После му се дава характер на наука, която стои „зад, отвъд физиката“ – наука за един невидим свят; наука, която наричаме „над умозрителна“.

Тази наука самият Аристотел е нарекъл „първична философия“, именно – теория за Бога, за причината на битието. Той внася едно особено понятие: най-висшата форма, под което разбира Онова, Което дава на материята градация от форми. Затова за Бог ще каже, че е форма без вещество, въпреки контрадикцията от страна на представителите на други философски школи като един Демокрит, който е основател на атомизма. (Демокрит даже когато интерпретира проблема за душата, казва, че атомите на душата са най-малките и че са гладки и кръгли.[2])

Така се явява понятието „метафизика“ като нещо, което е над всичко физично, и тази дума остава във философията. За материалистите тя е антидиалектична. В това число и за Хегел, който защитава тезата за метафизиката, но също като антидиалектична. Декарт, Спиноза, Лайбниц ще кажат, че метафизиката е рационална философия...

Какво е битието на метафизиката в Духовните вълни? В Духовните вълни тя е един Всемирен конфликт между абсурда и реалността, един двубой, който се е ширнал милиони години. Защото Духовните вълни йерархират в тяхното изливане от Вълната на Сътворението до Вълната на Свободата. Всяка една от тях се осъществява със свои изливни сили, които белязани Логосови Синове носят, за да дадат образа на Бога в подобието Му – в човека. Затова казвам, че човекът е Богоосезаема необходимост и естествен е дългът на човека към Бога – до деня на чаканото си освобождаване.

В еволюцията човекът може да получи едно Преображение, което е демонстрация на това, което се нарича метафизика. И ако трябва да представим най-яркия пример на демонстрирана метафизика, това безспорно е Преображението на Иисус Христос с неръкотворната Светлина на планината Тавор. Той го дава пред учениците Си, демонстрира го пред света като осезаемост.

• Преображението е метафизика във физика!

В Евангелието са посочени две личности, с които Христос кореспондира – по-скоро кореспондира с две категории на концепциалност. За мен не са верни дадените там лица. Защото пророк Илия извършва много тежко престъпление – избива варлаамитите заради това, което са изповядвали, като демонстрира своето единобожие. Моисей пък създава доктрина за Правдата и оставя учението „Око за око, зъб за зъб“. Те не могат да бъдат в подтекста на молитвено и ирационално приложение в живота на физиката – това, което Иисус Христос каза – да обичаш врага си. Затова там поставям Кришна и Хермес. Това са големите личности, свързани с Христос.

Когато искаме да говорим за метафизичното в приложност, жив пример е този феномен на метафизичната душевност на Иисус като въплътена Божественост – демонстрация на свръхземното в една реалност. Безспорно, че много други примери в това отношение стоят и чакат своето разтълмяне – цялата метафизика можем да я наречем глъбината на Божествеността. А човекът е единственият, който може да я освидетелства! Тогава от тази неоспоримост какво идва – физическата демонстрация в пътя на неговата еволюция, за да се върне при Бога. Чрез какво? Първият знак – чрез знанието, чрез дързостта да яде ябълката на познанието. И във видимата, физическа страна на смъртния е вложена още една тайна – една невидима страна, която трябва да търси със своята физика – да докаже безсмъртието. Безсмъртието стои отвъд зримостта и когато човекът влезе в кореспонденция със собствената си отвъдност, той е демонстрант на метафизичното в реалността.

Когато тръгнем да търсим демонстрирането на метафизичното, ще видим как то слиза от Най-върховното, на Което не можем да дадем нито име, нито атрибути, както обикновено и философии, и религии току накичат с гирлянди Бога. Божеството може да бъде накичено, но Бог никога! Нехарактеризираното с който и да е белег инволюира и слизайки в Своята необходимост за осезаемост, започва да си слага Свои парламентьори – Логосите. Логосът е парламентьорът между Ненаименованото и човека! Той е, Който започва да приема силите и да ги излива, като дава Духовните вълни.

Така Метафизичното, за което никой нищо не може да каже, след това Неговият Син – Словото, Логосът, ще Го представи. И с всичката смелост на усвоимостта ще каже, че Той и Отец са едно. Абсурдната реалност, приложната ирационалност – това е голямото достижение! Рационалното, ако го схванем в буквалния смисъл на логиката и философията като породено от разума, не е най-потребното, защото онова, което може да ви даде интуицията, макар и да е ирационално, в никакъв случай не е лишено от рационалност. Защо? Защото ирационалното, към което се стреми да отива човекът, е много по-реално, отколкото самото рационално битие. Не бива да се предоставя рационалността само на ментала, на ума – защото ирационалното си намира облеклото на рационалното (каквито са сега откритите машини, телефоните, компютърът и пр.). Ирационалността, интуицията, откровението намират приложност чрез рационалното. Ирационалното, облечено в рационалното, прави цивилизация!

Но има нещо, което никога няма да слезе, колкото и дълбоко да се демонстрира метафизичното във физика. Защото приложната ирационалност е само свидетелство за усвояване на метафизичната абсурдност. В йерархията на Духовните вълни една от великите тайни в преобразите на боговете е това, което Орфей е казал: „Аз умирам, боговете остават!“[3]. Но Мъдростта рече: Боговете умират, Бог остава! Само Вътрешният, когато се е върнал чрез Вълната на Свободата, може да я характеризира – но не може да я изрази. Не може да бъде изразен Абсолютът, колкото и много да се опитваме да Му даваме усвоимост.

Има ли тогава нещо, за което абсурдът да е една реалност в Духовните вълни – като започнем от Първа вълна, Втора, Трета...? Коя е онази метафизична, незрима даденост, или както казваме – абсурдна реалност, че да се създаде себесъзнание за свят?

В Първата Духовна вълна – на Сътворението, се изгражда света с една фраза, която остава в културите: Да бъде! Но да бъде какво? Fiat Lux! – Да бъде Светлина! В големите метафизични знания на древността се казва, че Светлината е образ на Тъмнината. Но не в смисъл на морално-нравствена съизмеримост: светло и тъмно, добро и зло – не феноменално, а генетично, родителско-онтологично!

Безспорно трябва да има свят и след това да се създаде човека. Занапред, когато ще говорим за света, човекът ще е в него, но в идеята на Сътворението те се следват. Затова за акта на раждането трябва да се казва, че „Бог-Сътворителят създаде света и човека“.

В тази цялост, в която е създаден светът, има тъмнина и светлина, вода и суша, светила и звезди, влечуги и птици, големи риби и големи животни... Всичко това го има в Пракрити – всичко, до което трябва да се докосне Абсурдът – Метата. И накрая: Да сътворим човека! Така в инволюцията се изгражда това, което се нарича Адам, а културата на Индия нарича Ману[4]. Адам е сътворен от „ръцете“ на Бога, Който рече и на Съсътворителите Си – да сътворим човека! Сътворен е от Пракрити, т.е. от Праматерията, в която има всички дадености – на мит и кръв, на психе и сома, на Ерос и Танатос...

Бог има нужда някой да Го констатира. Той има нужда от някой, който да Му бъде паспорт и затова създава човека. Създава го от материя, в която има живот. Защото са създадени вече живите души и ние в клетъчния си свят имаме милиони клетки живи души. Оттук е голямата борба човек да хармонизира целия свой природен организъм.

Ману, или Адам, е демонстрираният човек на Земята, за отлика от Небесните т. нар. Пуруша и Адам Кадмон. Пуруша е Мировото Космично същество в културата на древността[5], събрало всичко и легитимирало инволюиращата тайна на Абсурда, на Абсолюта, на Неизречимото в една реалност. Има ли Космична реалност Пуруша? Има! Може на милиардите един да го е изживял, но Го има! Има Го Този Космичен Човек. И Ману трябва да се храни от Космичния Човек (от Който се е изляла енергията за земния човек), за да стигне до съвършенството, в което обратната сила ще го слее с Него, с Пуруша. Пуруша е обективност и трябва да се върнем там, откъдето инволюцията ни е довела; еволюцията ни кара до свръхеволюцията – присъствието ни при Онзи, Чиято необходимост за осезаемост сме.

В Първата Духовна вълна е идеята за човека в борбата му за индивидуализиране! Създаден е на Физическото поле. Краен предел? Това е условност. Не говоря за релативности. (Релативност е модерна философска теза, която извинява всяко незнание.) Говоря за условности, с които се заобикаля човекът в своя свят. Да му дам и Дихание, защото в момента, в който е сътворен, Адам само вегетира. Но в момента, в който Бог му дава Диханието Си, Адам става човек. (Впоследствие – и богочовек!) Именно когато Мета-та, Безименното, дава своята окончателна сила на човека – Диханието, и „стана човекът жива душа!“[6].

Адам с тайната на Менталния свят добива осезаемост за индивидуалност като в своята тенденция за егоцентризма се откъсва от стадното съзнание. Защото без ум няма индивидуалност. Първоначално има реакция на астралното битие, но няма характеристика. В Акашевите анали са написали всичко на човека, но без индивидуалния ум нищо не може да прочете. Умът е единственият белег, с който се характеризира роденият не, а създаденият човек. Адам е сътворен, Христос е роден. И роденият Христос работи в сътворения човек! (Затова Ману в индийската философия черпи жизненост от Пуруша.)

Когато се създава Адам от Космичната материя – от цялата природност, той носи в себе си милиони клетки на душевност, но не и на Дух. Диханието е, което го одухотворява и тогава умът започва да прави разлика между растителната, животинската и човешката природа.

В Сътворението е дадена една много интересна тайна. Адам и Ева ходят из Едема, из Райската градина, но не се усещат като полово различие и като полово битие. Адам първо е бил андрогин, но след като от него извеждат Ева, те стават еднополови. И чак когато ядат плода на знанието, се разкъсва завесата пред взаимната им необходимост. (Необходимост, макар че с ужаси се говори за пола, защото се пропуска, че половата енергия е една от най-висшите – тя е възпроизводителната.)

Бог изгонва Адам и Ева от Рая – трябвало е да ги изгони от своята ирационалност, от своята метафизичност, защото човекът Му е потребен да одухотвори цялата тази плът, която е последна тръпка на Неговата родилност. Оттук той трябва да отиде в незнайни висини, както в приложната материя, така и в чистата духовност – минавайки през интуицията на Мъдростта и през Истината до Свободата. Така вървят Духовните вълни.

Във Втората Духовна вълна – на Митологията, Диханието започва да одухотворява и идва въображението! В идеята на познанието събуденото въображение ражда митологичност, но митологичност, в която има кръв. Мит и кръв! А кръвта е пулсацията, която е нашият Аз... Тя пулсира, за да изведе човека, като създава в него органи. Създава ги, когато вече е висше същество – човешко, в което и Дух, и душа, и тяло започват да се хармонизират.

Митологичността е изначална потребност за инволюцията. Митологичното съзнание има вече търсене, където между стихии, облечени в божества, и търсения образ на човека стават големи конфликти. Но там, във въображението, са вложени и големите тайни, до които човечеството не можа да се докосне. Защото и досега се тълкува митологията твърде погрешно. Била уж древни приказки. Или безсмислен бил трудът на един Сизиф!? Това е незрение, сергийно знание! Трудът на Сизиф е липсата на отчаяние, когато го сложим на голямата стълбица на отиване и връщане и носене камъка на кармата. А какво е един Вулкан – Вулкан в митологичната култура е духовна будност! Ние се радваме на роботи, радваме се на компютри, радваме се на какви ли не достижения... Какво обаче ни остави Вулкан – че може със словото да се дават енергии и да се задвижват машини. Така ли стана? Въображението роди ли идея за вълшебно килимче, което слезе във Физическото поле и стана ракета, с която гостуваме на Луната?! Абсурдна реалност е вълшебното килимче.

Така че Втората Духовна вълна, служейки си с въображението, създаде митология, която е дълбоко закодирани тайни за бъдещия човек. Въображението е може би най-острият меч – невидимо знание, което минава през различните полета! Те дават плътност на една завеса, която прикрива мисленето. Това е инволюционното платно, което е тъкало менталната, астралната и физическата материя.

С идването на знанието завесата започва да се открива. И влиза най-голямата ценност – конфликтът. Конфликтът е двубоят между абсурда и реалността; и от конфликта идва въображението. То захранва целостта на организма – въображението не е памет на ума, то е памет на целостта! Не говоря за въображението на модерния човек (въпреки че именно то го качи на Луната), а за въображението, което създава борбата да се търси Божественото. То одухотворява човека, но той няма още вътрешната цялост. Затова боговете на Митологията познават безсмъртието, но го пазят само за себе си, а човеците, които не са още проявени богове, умират.

Казано е в приложните религии, че чак когато човекът е ял плода на знанието и познал принципа за добро и зло, започнал да умира. Но тогава защо животните, като не са яли ябълка на знанието, умират... Голяма неистина е, че знанието е носител на умиране. Смъртта не идва от това, че някой, като е добър, няма да умре, а друг, като е лош, ще умре. Защо се умира? Защото демонстрацията на Безименното до последната формула на осезаемост на материята прави един обратен процес: еволюционният срещу инволюционния процес. Тогава идва освобождаването от оная тъкан, която ни ограничава. Затова е грешна тезата за Авел и Каин. Защо Бог казва: „Който убие Каин, нему ще се отмъсти седмократно“[7]? Защото Каин е астралното тяло, а Авел е физическото, което трябва първо да умре!

Теза за свобода. Да се освободи човекът от клетъчния си свят, да направи това, което прави Орфей – да си изкара лирата, да изсвири една песен и да укроти зверчетата в себе си. Никакви зверове отвън не е укротявал – укротявал е собствените си зверчета – вътре! Това е учението на Орфей, а не толкова, че е бил музикант. Това в човека, което е животинско, не може да бъде отречено, защото цялата земна плът е в него, но и Fiat Lux е в него! Там е и песента на вълнолома, там е и вятърът Еол, там са и чуковете и клепалните на Вулкан... – там, в човека.

В Третата Духовна вълна – на Правдата, се създава отношението на взаимност между хората! Отношението един към друг е правда. Не може да бъде проблем на любов, а е проблем на оцеляване и защита. Любовта не е защита – Любовта е благодат, Правдата е защита! И като юридически понятия – в правото не съдят от любов, а от идея за оцеляване и поради нарушение на принципи. В Църквата дават любов. (Тези неща също добре са казани, но са изпуснати в интерпретациите.)

Духовната вълна на Правдата поставя човека над биологията му, но понеже трябва да го защити в неговата присъщност на безсмъртие, му създава правила за поведение – заради съжителство. Защото човекът не е можел да се прозре като Божия даденост, а само като социална. В инволюционността, когато Диханието е заградено от материята, Божествеността се загубва, и тогава идва голямото търсене. Метафизиката става прекалена физика, оверижва се метафизичното в човека и не може да се тръгне в обратния процес. Затова Правдата създава отношение и закон. (Тя казва „обичай ближния си както себе си“[8], но му казва също и „око за око, зъб за зъб“[9].)

Правдата слага закона с идеята добро и зло. Един принцип, който не е вечен. На хората се дават патерици, потребни за ходене, но те не са вечни. Нито законът за еволюцията, нито законът за кармата, нито законът за прераждането са вечни! Създават се прийоми, които наричаме нравствени нормативи; влага се поведение за отговорност – злото получава наказание, доброто получава награда.

Вълната на Правдата ражда и индивидуалните религии. Но как религиите правят човека по-отговорен в нарушаването – да не отива да върши злини? Чрез воденичния камък на страха. Най-страшната теза, най-ужасяващото психологическо внушение в пътя на човечеството, това е внесеният страх! Всеки, който е имал опит, когато иска да направи един голям акт или когато в него може да се събуди Кундалини, усеща, че започва да се страхува. Страх го е от кое – че ще умре. Той пак ще умре, но няма куража да приеме, че е безсмъртен. Това е трагедията.

Правдата внуши този страх. Цяла идеология, цяло Мирово учение много добре е използвано от Моисей, за да направи социална формация, наречена държава. Чрез какво – тезата за грешници, първородни грешници. Ако човекът наруши закон, ще го съдят – ще постои някъде и когато дойде една амнистия, ще го пуснат. Но грешникът... Идеята за грешника може да е социална потреба в хилядолетията, но е безотговорна традиция в настоящето! Защото чак когато излезе от клетката на своето тяло към Небето, тогава човекът може да получи прощение – от Бога. Прощение е получавал и тук от Неговите пълномощници, както папите са го правили с индулгенциите. Хем трябва да го е страх от Бога, хем с една книжка, която си е купил, са му простени греховете...

Тогава идва тази антидинамичност, която ни предоставят много голяма част от религиите, страхувайки се да поемат нов благодатен златен дъжд (както е казано в поведението на Зевс – като златен дъжд оплодява). Не се дава възможност лъчът на духовното просветление да заеме във вековната борба своето право на прозрение и промяна. Но промените идват, защото метафизичните дадености, които слизат от Божествеността, влизат в един Космичен човек, който също излъчва. След това тези дадености слизат в поведението на Учителите, посветените, на апостолите, за да бъдат доведени до трапезност на човечеството. И така, уморена и изтощена, плътта е бомбардирана (както сега бомбардират атома, за да изведат енергия). Бомбардирана е от Великото метафизично съзнание с всяка нова Духовна вълна, за да се освободи оверижената духовност в материята ни – била тя на човек или на природа.

Четвъртата Духовна вълна – на Любовта, е водена от Христос. Тя е с една нова енергия – на Любовта, която дава и идея за Път, Истина и Свобода! Преди тези големи, посочени от Христос нови храмове в битието, тя дава и една тайна, която човечеството трябва да направи живот – Словото на Отца. Ето Посредникът, ето Парламентьорът – Който във всички времена ще слиза от Бога към човека – не е само метафизичният и мистичният Христос, а и реалният Иисус. Той поднася на човечеството тайната: Тези, които слушат словото Божие и го изпълняват, те са Мои братя, сестри, майка...[10] Каква велика енергия е това, каква бомбардировка за освободени енергии! Родството на Духа, а не на кръвта. Мит и кръв – но когато кръвта стане мит, тя дава свобода!

Можете ли да си представите какво извърши този човек!? Та това е над границите на безумието! Но е в границите на Мета-та, която е станала физика, метафизика в живота на Духовните вълни. Христос е метафизика – Иисус е физика! Това е битие – битие, без което не може. Защото сваля Небесен хляб от Онова, Което нарича Моя Отец, и Го дава на трапезата на улицата – Идете по кръстопътищата и ги поканете всички да дойдат да ядат[11]. И след Възкресението слиза в Ада и ги извежда, създава и доктрината на царството Небесно. Царство Небесно – един взрив срещу цялата адова доктрина на хилядолетията! В Митологията се разхождат в подземното царство с лодката на Харон срещу някаква плата и гледат сенките на миналите там. Но не ги извеждат горе. Това го направи Христос.

• Мета-та Христос направи физиката одухотворена!

Той донася и тайната: Обичай врага си! Преди са учели хората да обичат ближния като себе си, а Той ги учи да обичат врага си и им дава едно ново понятие за правоотношение. Опълчва се срещу цялата система на съд. Убийството на грешница с камъни е законно положение в юдейската религия – то е законодателно, не е религиозно само. А Той казва: който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък[12]. (Вижте как изхожда от животинския свят в човека!) И тогава ще рече: Простете!

Така Мета-та изсипва Своята благодат – благодат, не закон! И в Евангелията е казано: Моисей ви даде закона, Христос – благодатта[13]. Правдата е сложена хората да си послужат с ума; Любовта – със сърцето! Прощението е другата категория, която голямата тайна на Любовта внася. Не възмездие, а прощение! Това не значи, че се спира закона за възмездието, но се преобразява, лекува се вътрешния човек – не инстинкта на престъпника, а незнанието.

Мета-та йерархира в душите на човечеството със Свои принципи, със Своя доктрина. Отделен е въпросът дали всичкото това можа да стане реалност. Абсурд и реалност! Колкото и малко да е станало реалност, е достатъчно! Като протяжност в пространството и времето в мисълта на човека стои, мисъл-формата стои – да простиш; да обичаш врага си... Въпреки че религиозните водачи измислят какви ли не отмъщения. Те измислят отмъщенията, а Учителят им Христос дава прощението...

Иска се да прощаваме; да понесем хулата и кръста на двубоя между Дух и материя – от Преторията до Голгота; да понесем майчина скръб, като `и посочим син от човечеството; да приемем в гробницата с утешна благодарност мироноските, защото сме възкръснали. Ето как една метафизика става реалност, как земната реалност се връща в Своята метафизика, каквото е поведението на Иисус Христос.

• Христос – метафизиката, живото Слово – става реалност; Иисус – земната реалност, възкръснал – става Христос!

Имаме ли метафизиката в себе си – имаме я; можем ли да я направим съзнателна реалност – можем, когато сме посветени! Можем да я разберем, когато учим дадено Учение. Затова Христос рече: „Аз съм хлябът на живота!“[14] и „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“[15] – една реалност, която прави човека метафизичен, една метафизика в душата на човечеството. Сублимация в причастие на преклонението пред първите божества – да се ядат тотемите, за да се преобрази човекът, да стане метафизичен. Тайнствата са потреби – с тях се осъществяваме в метафизика. Защото едно тайнство е толкова реално, колкото го приемем като метафизична даденост!

Еврейската религия не можа да роди онова, което християнството нарече Свят Дух. Ето манифестираната метафизичност на Бога в идеята на една физика – под формата на гълъб дава Светия Дух. Това е метафизика, приложна в Духовните вълни – реална, осезаема!

В Духовните вълни се вижда тази последователност – какво са давали ненаименованите, а след това Логосовите пратеници. Христос слиза, за да извърши най-великия акт – да даде едно ново знание: Разпятието като теза на двубоя между Дух и материя. И този, който е могъл да види Пуруша, ще види точно там това велико Разпятие – да се води този двубой. И тогава ще се разбере линията на слизането, тогава ще се разбере защо милиони години са употребени хоризонталният гръбнак на човека да стане вертикален. Защото само когато е вертикален, през него може да протича Мета-та, само тогава!

Разпятието е двубоят между Дух и материя! И безспорно демонстрацията на Иисус Христос, че одухотворената материя може да възкръсва. Тази демонстрация е първата убедителност. Не че в историята не е имало възкресения – имало е отделни божества, които са възкръсвали. Но идея и Учение за Възкресението като теза на победената материя няма! Например, Озирис възкръсва. Възкръсва, но с външна сила – прави го неговата сестра и съпруга Изида. Така че Учението за Любовта не е само в идеята на прощението, а и в идеята на победата на Духа над материята. Това е най-великата тайна, която дава Христос, и най-смелата идея, която поставя пред човечеството. (Не че са малки и другите Му идеи.)

Този, който не познава Живота в неговата пулсация, наистина много трудно може да измери тайните на това достижение – Възкресението. Но човек, ако направи своя голям скок – несъзнато или съзнато, тази пулсация на мета-човека, на мета-божеството, го изнася, събужда го, прави го мистично цял. Само когато в мистичната цялост човекът се улови, може да взема знания оттам, където очите, ако не му донесат, поне няма да му пречат. А човекът още се храни от очите, които му донасят спекулацията на ума и безспорно конфликта: „Аз си знам какво видях...“

Така че Духовната вълна на Любовта ползва, може би, една от най-великите енергии на метафизиката, защото тя позволи на Сина Човечески и Син Божествен да рече, че е единство с Отца Си. Невероятно! Един израз, но като тайна на еволюцията, като достижение на вътрешния човек – това е нещо невъобразимо! Казват колко сме лоши – още се убиваме и крадем... Да, ще крадете, защото още животинчета имате. Но ви е дадено нещо, с което можете да кажете на животинчето вътре: „Спри!“. В същото време – най-голямата помощ, която можете да дадете на грешника и на врага си – това е да го обичате. Няма по-голяма сила, с която да се разтопи злорадството в душата на човека. Кокошката 21 дена стои над яйцето, за да измъти пилето, а някой 21 дена да е раждал любов към врага си, за да види какво ще се излюпи?! Ако опита, ще види какво ще се роди... Но човек 24 часа не може, даже и 4 минути не може да обича врага си, а се чуди какво да изсипе срещу него! Човечеството не е ползвало енергията на Любовта, но примерът е даден – пътеката е очертана. Посочени са пътищата: Голготски – който нарекох не Път страдален, а Божествен, Възкресенски.

Във всичките тези стъпки има един Мета. Разбира се, християнската философия и религия го дават – Христос, не Иисус – Христос! Боляло ли Го е Иисус на Кръста? Сигурно. Но кое е голямото? Отче, прости им, те не знаят какво вършат. Ако някой само за миг се спре и поиска да каже на врага си добра дума, ето това да си каже: Не знае какво върши – тогава ще разбере защо Адам и Ева не са грешници, когато са искали да знаят. Но кой го приложи – взеха, та ги проклеха! Когато четете Библията, там пише друго: Да ги изгоним, защото станаха богове като Нас да познават що е добро и зло. В „Книга на мъртвите на древните египтяни“ пък пише, че когато един починал отива горе, казва: „О, Богове... ръцете си към мене протегнете, защото станах бог, ваш равен!“[16]. Потвърждение на това, което казвам, че човекът е един бог в развитие!

Защо ги е страх хората да бъдат богове в развитие? Защото не са се изживели като човеци още. Големият двубой в историята на християнската религия в какво се изрази? Изрази се в двата конфликта: Ecce Homo! – Ето Човека! – което ще каже Пилат, и Това е Моят възлюблен Син, Него слушайте! – което ще каже Бог. Ето Човека! – Моят възлюблен Син! Защо не иска човечеството да го разбере!?

Петата Духовна вълна – на Мъдростта, ще даде плодове, както казвам, от Третото дърво в Рая. Плодове от Дървото на Мъдростта: няма враг, има събожник; няма зло, има нееволюирало добро... В Мъдростта няма догми, защото има зрението на прозрението, а не доказателствата на ума – има проницание, вътрешно предзнание за нещата, а не доказана теорема. Няма и чудеса, защото чудесата са демонстрация на знанието на Бога пред незнанието на човека. Компютърът вече композирал в стила на Бах...[17] Възхитени са хората от компютъра – това ново откритие, но той е наше изображение, защото ние имаме над 15 милиарда мозъчни клетки. За тях се е работило милиони години.

Ето какво значи метафизична цялост – да имаме роднинството си с Боговете. Класическият мозък на европейската цивилизация е рационалност, а ирационалността (която наричам „приложна и практична“), а интелигибилното, т.е. свръхсетивното мислене къде са? Има ги и те изсипват всичката своя енергия, за да може човекът да бъде повече от човек, защото има и идея за свръхчовек... Има и идея за божествен човек. Даже когато си служим със сравнителните степени – хубаво, по-хубаво, най-хубаво, съвършено – в края на краищата има и божествено.

Къде е тогава и идеята за Perpetuum mobile? В нашия Кундалини – в Диханието на Бога. Нека го търсят другаде! Това е енергията, която може да сътворява. Ще може ли след време тази енергия, която я имаме като мислене, да я вложим някъде другаде и да видим резултата? Ще можем, щом Вулкан е казвал на машините си да работят, защо и ние сега да не кажем? Това е Мета-та, слязла в приложност, и то именно в Петата Духовна вълна на Мъдростта, която вече освобождава човека и която казва: Не да имаш, а да бъдеш! Екзистенцията е да бъдеш – имането може да ви го откраднат; имането може и в гроб да отиде, но да бъдеш е непреходно!

Затова в Хартата за правата на човека поискахме от ООН да се внесе още една клауза – за защита на душата! Човек има право на религия, право на съвест, право на слово, право, право... а право на душата защо няма, след като Христос рече: Не бойте се от ония, които убиват тялото, а от онзи, който погубва душата![18] Кое е онова, което оскърбява и убива душата? Анатемата. Няма по-голяма обида – да се изсипе проклятие над душата и да се отлъчи човека. Анатема – това убиване на душата трябва да бъде спряно – да се спре употребата на тази дума в религиите, както и в публично-правното наказание думата „враг“. (Във войната се реши с международни конвенции, че пленникът трябва да бъде лекуван – не е враг.) Това е отговорност. Може да се говори за неприятел, но за враг – не, защото думата „враг“ е нещо ужасно. Енергиите на тези понятия „анатема“ и „враг“ са наистина убийствени!

• Метафизичното в Духовната вълна на Мъдростта е обожествяването!

С тази Вълна влиза тайната, която Христос остави – тя е нещо като благодат и подтик на потенциалната възможност на Богочовека и Човекобога да си намери олтара на Вечния Бог: Аз и Отец сме едно! (Светът не беше чул това, светът се далечееше поради внушения страх от Бога, а Христос го надкрачи.)

Казвам, че вярата е знание за незнайното! Тя е метод, както и сънят е метод на знание. Сънят е метод на знание, защото човек присъства в един свят, в който е бил. Реални са седем тела в нас – те съществуват, и е толкова логично във всяко едно от тях да получаваме знание. Вижте как слизат – дори астралът ни обслужва, той ни храни с енергия и посредством ръцете си с тази енергия порим земята!

Във Вълната на Мъдростта изворът на знанието е интуицията и тя може да бъде събудена и прилагана. В дългия исторически път са събуждани интуитивни знания и са създавани мистични учения като идея за съзерцание, с които сме ползвали от голямата изворност късчета от знанието, опресняване на нещо старо и т. н. Интуицията винаги е съществувала, обаче още не е живот, както приложният ум сега е живот.

Шестата Духовна вълна – на Истината, ще донесе събуденото Трето око! Истината има преимуществото да не се смути от реалността на Духа. И в нея вече не може да се употреби лъжа, защото ще се знае стойността на метафизичното, на духовното и на реалното. Христос на Истината дава едно име – Той не я определя какво е, от колко валенции е, а когато Го пита Пилат що е истина?, отговаря: Истината ще ви направи свободни! Какво значи да ви направи свободни? Не е въпросът само да се освободите от ума, който най-добре сплита плитките на лъжата, както и на спекулативността, защото човек има себичност. (Хубаво е било, че има себичност, че има егоцентричност, но само когато е трябвало да се отдели от стадото.) Да си свободен – това е да събудиш Третото око, развиващо се през Петата Духовна вълна. Събуждането му става един реален факт, защото има орган, има и енергия. Енергия, хранена от Кундалини. Третото око може да бъде галванизирано и хранено и отвън, както са пророческите феномени – но те са осенения от вън навътре. Пробуждането обаче ще е от вътре навън.

И в Откровението на Йоан, в последните глави, ще видим тайната – един нов Йерусалим. Кое е особеното там – че ще сме свободни от природните светила. Сами ще си светим – Бог у нас ще е Светлина. Каква велика тайна е казана там! А Апокалипсисът се употребява само за да се плаши човечеството, че ще бъде унищожено.

Щом Истината ще ни направи свободни, тогава идеята за безсмъртието и за божествеността няма да има нужда от доказателства. Защо е нужно да се доказва, че сме безсмъртни, след като ще се вижда; след като ще се работи в другите полета и царства; след като се знае, че ще се връщаме?! Тогава колко близка и реална ще е последната Духовна вълна...

В Седмата Духовна вълна – на Свободата, няма да има нищо друго освен Божието, с което човек ще осъществи Живота! Ще дойде време да се живее, защото ние съществуваме – само Бог живее! Това е голямата тайна, на която ще се даде визуална реалност.

Вълната на Свободата е Богоживот – единство с Бога! Тогава човек няма да е лишен от биосферата си, но ще бъде в своята Божественост. Много е трудно да се даде описание, но много реално е човек да се види като Космична цялост, и тогава наистина божества няма да има. Ще има Бог – или човек, който е Бог. Ще си оспорват ли тайната? Не, няма да има тайна. Ще си оспорват ли терена на абсурдност и реалност? Не, защото всяка абсурдност е реална и всяка реалност е абсурд.

Тогава ще се разбере тайната, че няма по-голяма реалност от реалността на Духа!

 

Въпрос: Казва се, че нашата планета Земя носи своята уникалност в целия проявен Всемир. Тъй като Непроявеният Творец е сътворил не само една Слънчева система, а има много такива, в какво се заключава уникалността на нашата планета?

Човешкият род се развива в седем планети, в седем Коренни раси, със седем Лъча на еволюцията, с които човекът се обособява като знание и като дете на Бога. В тези седем планети, в които се развиваме, Земята е разделната, четвърта планета, която е приела цялата еволюционна енергия на търсенето на Божествеността. И безспорно има възможност на съответната постижимост – в края на инволюционното битие на Божествеността в плът, за надмога на доказателствата на ума. В Шестата подкоренна раса на Петата Коренна раса, която вече работи, и в Шестата Коренна раса – интуицията ще започне да ни открива хоризонтите на едно познание, което е наистина Богопознание. Да изживеем Бога – с тази тайна ще трябва да се влезе в Шестата Коренна раса и ние ще я получим тук, на Земята, т.е. на тази планета. А тя ще има още две Коренни раси по седем подраси – четиринадесет Подкоренни раси ще се изживеят и съответните култури ще се осъществят.

Говоря за осъществената тайна – човекът като Пуруша, като този Космичен човек, който е цялата Космичност... Доказуемост за ума може да не се намери, но за Божествеността като прозрение и предсета и като изживяна тайна Го има – Той е реалност!

Нашата планета е разделната тайна на бъдещето! И наистина, уникалността е в това, че бъдещият човек – нека да е и в друга планета, ще е един осъществен Бог! А осъщественият Бог е вече съработник на Своя Отец – нещо, което в книга Битие е дадено. Какво казва Бог Отец – Да сътворим човек, а не – Да го сътворя. Да сътворим и всички тези, които са били плът от плътта на планетата, са дали своето. Бог дава едно – Диханието, то е Негово право!

Аз много смело казвам, че бъдещето предоставя на човечеството възможността да извиква души да се въплътяват. Да не дразним Небето още с това, че не сме готови за всичко, но то ще е жива реалност. Човекът ще е в състояние да извика една душа и да `и направи плът. (В края на краищата инвитрото е една част от този процес.) Това е уникалност – уникалност, вложена вътре у нас!

 

Из Слова на Ваклуш, 1997 г. в Пловдив и София