Заключително слово

Идеята за Боговете си отива, идва идеята за Божеството-човек!

Звучи Молитвата на Мъдростта

 

Ваклуш Толев: Амин! Радост е, че си имате песен за Небето. Песен за Небето, която на планетата се нарича молитва. Каква признателност и какъв покров се търси, това е лична пътека – и като благослов, и като карма. Път, на който трябва да намерите онова место, където се възкръсва, за да се прави бъднина!

Радвам ви се от сърце! Не защото се разделяме, а защото се осъществяваме!

Бъдете благословени в Пътя си!

 

Петър Николов: Уважаеми Учителю! Уважаеми събожници! 23-тият Семинар измина като все едно започна вчера. Но ние не можем да не видим и да не усетим неговата плодност. И нещо, което се случи изумително тук – че всяко едно наше действие, всяко едно наше начинание беше с ново начало. Тук, на този Събор, се родиха нови начала – тази плодност беше нещо изключително.

Тези енергии, с които беше наплоден Семинарът тук, ни очакват долу, за да свършим всичко онова, което започнахме. Голяма е отговорността ни!

Наистина не можем да говорим, че на този Събор се случи чудо, защото знаем, че няма чудо – знаем, че има Божествено знание пред очите на сътвореното. И ние изповядваме събожника, ние изповядваме именно онова Знание, което Учението Път на Мъдростта като откровение дава.

И в благодарност към Учителя преди малко един от нашите творци ми даде един стих:

• Учителю,
  От Словото ти ще направим
  най-хубавите песни на света!
  И никога не ще забравим
  завета ти – да търсим Свобода!

Ваклуш Толев: Който и да е, нека никога този дар да не пресъхва! И никога в неговата щедрост не му плете венеца на славата, както е на земята, защото този венец има други предпоставки – от Небето.

Благодаря за събудената му даримост в служение на Децата на Деня! Който и да е той – да не секва този скъп дар!

 

Петър Николов: Предстои ни да потеглим от тук. Но преди това – ако иска, примерно Главният редактор или някой от Сдружението, да каже няколко думи преди Учителя официално да закрие нашия Семинар.

 

Кирил Коликов: Аз мисля, че вчера достатъчно говорих...

 

Ваклуш Толев: Аз мисля, че достатъчно не си говорил, макар че се казва, че достатъчно се говор`и. Достатъчно е, когато облакът е в изобилие, а не когато е голям. Наистина и белият облак с малък свой обем понякога прави градобитнина...

Учението Път на Мъдростта ще бъде градобитнина за миналото. Ако можете, впишете Мъдростта в ръката си – така, както човекът досега е вписал в нея: своята водителка – линията на живота; своята ваятелка на знанието – линията на ума (който безспорно ще прерасне в Мъдрост); и в края на краищата – линията на съдбата, която много повече иска! Тя иска дори и онова, което човек върши като глупост. Вие вече нямате право на глупости. Но имате право на недостиг, докато стигнете онова, което се нарича Хималаи в планетната ви – със събудена в служение жертва!

Вижте, ако човек се обърне да си види линията на живота, ще остане изумен. Не достатъчно – прекалено много е говорил за себе си, но още е бил същество; след това – индивид; а сега се говори за човека. В края на краищата си купихте обувки и за събожника.

 

Кирил Коликов: Ще кажа няколко думи... Фактически един особен въпрос има, свързан със Съборите: защо идваме тук толкова много хора? Защо идваме?

Има, разбира се, различни мотивации и различни причини на всеки от нас да бъде тук. Но трябва да видим най-главните, основните.

Преди всичко тук ни събира – искам да акцентувам на този момент – събира ни Аурата на Учителя! Защото, ако кажем: събира ни Учението, и ако Учителят утре го няма – ще видим колко хора ще дойдат... Надявам се да дойдат, но във всички случаи ни събира Аурата на Учителя.

Нещо повече, той много пъти е казвал, че където и да се появи – дори и в Белене, в затворите – винаги е имало някакво желание на хората да контактуват с него. Даже правили са списък, когато са излизали на разходки в дворовете – там в затворите, списък кой да ходи с него, да го придружава. А тогава е бил малко над 20 години... Аз вчера обърнах внимание върху взаимността. Но безспорно има една аура, която присъства на нашия Събор, и тя ни привлича – както светлината привлича към себе си. Това според мен е основното.

Второто, както вече казах, е самото Учение – желанието да чуем нещо повече, желанието да научим нещо повече, желанието да осъзнаем нещо повече. Това е второто привличане, макар че, ако трябва да погледнем от гледна точка на еволюцията – то би било най-същественото. Но понеже Учителят го дава, двата аспекта – на Аурата и на Учението, са свързани.

На трето място, това наистина е необходимостта да се виждаме – може да е несъзнато, може да е съзнато, но имаме необходимост да се виждаме. И може би това е първият Събор, в който Обществото ни постигна една много висока взаимност между хората (може да има някакви леки флуктуации) – както в аспекта на съвместната работа, така и като наши отношения. Отношения обаче на друго ниво – не като лични само, а като на хора, които осъзнават, че в другия могат да търсят Бога, който е в тях, т.е. като събожници.

Така че това са трите, бих ги нарекъл, фундаментални причини, които ни събраха на този Събор. Отново ни събра Аурата на Учителя. Благодарим Ви, Учителю – много пъти казваме „благодарим!“, но наистина трябва да Ви благодарим, защото, ако Вас Ви нямаше, нямаше да има нито Учение, нито Общество! Нямаше да сме тук...

 

Ваклуш Толев: На сътворения храм на Орфей, не забравяйте! И вчера неслучайно съдбата ви заведе на Орфеевите скали и неслучайно вашият копнеж да ме видите и там се осъществи – аз дойдох...

Орфей е битие – и то много, много голямо битие! Той е нашият Себе Си! И точно тази благодат вчера отново получихте и, разбира се, с моята неспираща ръка на покров вашият Път ще бъде извървян. Пътят не само на ново планетно виждане, на нова планетна аура; не само на нова планетна доктрина, а на нов именник в битието на планетите – събожник!

Светът няма много голяма представа за големите тайни, защото трудно се забелязват – скриват ги малките неща. С изричането на слово, с утвърденото с жертва и с трапезата, с която може да нахраните света – колкото и незначителен да изглежда този принос, той има своето присъствие в Тракия! А едва ли ще намерите другаде такава земя. Могат да се похвалят със Стената на плача – нека плачат, но не могат да се похвалят със свещена земя, която тук има – България!

Ние сме единственият народ, който има аурна даденост като благодат – прабългарите единствени сме имали Орендата като откровение! Въпреки че идеята на голямата дипломация направи един голям, крупен завой, но все пак Танг Ра си остана в душата на българина. И неговите деца са преродени в големи жертвеници и чертан път.

Правилно бяха посочени тези 3 ствола, които, бих казал, отиват в единство – в Дървото на Живота. Те няма за какво да се делят. И българската нация, в неделение на своето предназначение, осъществи големите идеи. Дори само снопа на единството да посочим като пример на жизненост, само ние го имаме. (Много са големи нещата, когато видите зародишното начало на прабългарите.) И в същото време – образецът: когато имате ствола на Дървото на Живота, вие ще може да се разкъсате. И все пак благодатният белег стоеше над българите – ние бяхме под робство, но не бяхме роби – ние учехме оробителя как се води. В робството бяхме учители!

Сега обаче – никой не е рушил така съдбата на държавата ни! Защо? Защото в празното пространство на преход се прероди онова, което беше закъсняло в еволюцията. И вие трябва да дадете Звездата – тя е посочена!

Но когато искаме да правим нещо – преценката за жертва не е достатъчна. Защото жертва във всички ходени пътища е давана, но Възкресение – не! Не е важно дали имате доказателства – важното е, че идеята за Възкръсението е родена. Преди повече от 2 000 години тя е демонстрирана: една бъднина е дадена – за Богове!

Кой първи е казал: „Има Бог“; кой може да каже, че има Бог? Онзи, който е казал, че човекът е бог. Защото кой друг ще Го констатира освен човека и с кого другиго ще Го размените?! Това е Път, събудена бъдност!

Първо Бог Го схващаме вън от нас; след това – вътре у нас; и накрая, че човек и Бог са едно и също. Защото Иисус много простичко го каза: Аз и Отец едно сме! Изповядваме Го вън от нас, след това се опитваме да Го видим у нас.

Човечеството живее с илюзорност: ето божествата! Предходните божества, които ядат децата си, които „убиват“ бащите си и стават царе на боговете! Вие трябва да направите тази критика, трябва! И аз с основание съм казал: сега няма кого да качите на Олимп! И на Хималаите няма кого да качите. Спрял ли се е някой на Бога в себе си? Не! Ако Го приковат – ще се съмнят, че е възкръснал; ако не беше прикован и беше жив, щяха пак да се съмняват...

Виждате ли в каква люлка се люлее човечеството!? Ето ви Троянския кон – победа с лицемерие! Не е проблемът само за утробата на дървения кон, а защо е било. Както и защо Ахил беше посочен за безспорен герой, но имаше уязвимо место. Кое е уязвимото место на плътта? Водещите и носещи я крака. Има ли някой, който да каже защо имаме Ахилесова пета? Няма! И той ще бъде прострелян в петата, защото това е, което може да му вземе живота, един първичен живот. Първичността се взема! Кое е другото, което може да вземете от човека? Цялото Земно кълбо, цялата Небесна твърд дават една безспорност – преходност! Преходност, която няма с какво да наградите.

Човешкото мислене е още заключено като ореховата ядка. Само че този, който иска да яде орехови ядки, трябва да научи, че има орехи, в които няма ядки. Това прощение вие ще го дадете на човечеството – ще му кажете: орехът ви е празен! Аз не зная доколко присъствената ви дързост ще ви изведе на една само планина – събожническата... Но вие сте! Вие сте, които я раждахте; вие сте, които я кръстихте; вие сте, които я венчахте; вие сте, чийто наследник трябва да изходи духовната висота на осъщественото!

Ако вие не пратите човека в далечината на събожника, няма да направите Път! А когато няма Път, не може да се стигне Истината или някой да каже: Аз съм Животът. Да, опит за живот има – създаден е човек, но той е още същество. Докато не се каже това, което рече Иисус – че е единство с Отца си, не може да има битие на тази планета. Може да се правят Троянски войни, може да градят Йерусалимски стени и една утеха да стане невъзкръсваща тайна. Да се плаче, е отдавна привършено – да се възкръсва, е недоходеният Път!

Възкресението дава идеята за Новия живот. Това е вашето право. И тази идея я носи Учението на Мъдростта. А оттам нататък – как ще опазите водата и огъня, т.е. чувствата и мисленето, за да се създадат богове на бъдещето – е и ваша отговорност. Вие имате отговорност, обаче тя няма нищо общо с Десетте заповеди на Моисей. Тези идеи още стоят над съзнанията, но те са стадий. Те са, ако щете, вашите прераждания. Преражданията обаче ви дават правото на достойнство!

Деца на Деня, изумен съм от избора ви! Дарението отваля хоризонта! Формулата на заклинанието е отколешна, но тя няма место вече в душевността на човека. Единственото му заклинание е идеята за единството: Аз и Той сме едно! Ако той е ходел бос, защо природата да не му създаде благоприятните условия да ходи бос?! Но той не ходи безумен – той ходи със знанията, с пророчествата и с откровенията по скàлата, която трябва да извърви, и след това – с трона, от който се благославя битие! Това е вашият Път.

Единственото нещо, което мога да ви кажа, е, че давам благословеността си над Пътя, който прави Битие и легитимира Богове! На добър Път, скъпи Деца на Деня! Днес е не раздялата с вас – не. Аз не мога да се разделя от онова, което е станало Път – ако вие го направите! Ако вие го отнемете, тогава не се оплаквайте, че трънът на будността ще ви смущава през всичкото време, за което сте били определени на тази планета или на оная, на която ще се даде нов характер и ново Небе...

Радвам се, че бях с вас, но не може да се понесе онова, което е в повече от определена бъднина!

На добър час, скъпи Деца на Деня! Бог ви извика на едно събиране преди десетки години и даже и нещо повече – по-голямата част от вас се отказаха от илюзията, че някой ви дава живота. Тогава вие избрахте Път, в който има живот, само че на ново равнище.

Идеята за Боговете си отива, идва идеята за Божеството-човек!

 

Петър Николов: Уважаеми Учителю! Да спомним и онези наши събожници, които продължиха своя Път в служение и в Отвъдното – като Мария Маноилова, проф. Захари Стайков...

Проф. Стайков на множество Събори идваше и слушаше Учителя като ученик. Той беше негов ученик и го декларира в една своя книга: „Възпроизводството на Време – Капитал – Бог в едно“.

 

Ваклуш Толев: Много голям човек беше! Може би това, както се казваше – третото поколение, което трябваше да оглави държавата, заради целостта `и. Не да я унищожат, както „великолепно“ го направиха. Унищожиха я – взеха `и пъпната връв... Пъпната връв стопанинът или домникът, който искаше да има бъдеще, я хвърляше върху покрива на собствената си къща, за да не се загуби пътят. Изумително, ако човек го анализира! Но човекът не се спря да анализира, той се спря да прави себе си...

Не оставяйте бъдещето без нови диоптри за душевната си даденост! И не хабете енергия да лекувате нелечимото, когато още е непригодно да понесе достойното!

 

02.08.2012 г., Родопа планина,
Пампорово, хотел „Преспа“