Посланията на Планетния Логос са дарение на Всемирността, която ги отпраща като поведение и живот, като благослов и Път. И те като Космична вълна не лишават от правото на пробуда и внасяне в личния живот и в молитвеното служение на всяко общество, на всеки дом. Те не са само в трезора на Общество Път на Мъдростта – те са ценност, която може да бъде усвоена и прилагана от всекиго с воля на служение. Посланията обаче по-специално са към българския народ, чията национална историческа даденост го е отредила в благодарността и благодатта на една харизма – Небето да го дари с правото да остави битие в Учението на Мъдростта!
Ако Посланията обаче останат само една живяна радост, една акламация към Небето и наша благодарност – да, ще се намерят очи да ги четат... Но те трябва да станат жив живот, да бъдат вписани в личната ни Книга на Живота! Никога не е късно едно Послание да стане трапезен хляб, защото то е част от Космичната мъдрост за еволюцията от човека като божественост. Разбира се, въжето на кофата на кладенеца с живата вода не е скъсано. То винаги ще е налице, за да можем да гребем от този кладенец благодатните води на Мъдростта.
Всяко от Посланията върши своето за изграждането на човека и поемането на висшата енергия, с която той трябва да се осъществи. Макар и в една малка, атомна размерност Мъдростта влиза в душевността на изповедниците, а безспорно и в душата на нацията ни, чията историческа бъднина е белязана и благодатно дарена!
Послание на Планетния Логос за 1998 година
На 21/22 декември влиза Новата 1998 астрономическа година.
В Космичния храм на Планетния Логос са призовани на бдение Посветени мъже, Воини на Любовта и Децата на Деня.
В часа на великото служение Той рече: Деца на Деня!
1. Вие сте една зрима теогония в пътя на Духовните вълни;
2. Живейте с гласа на Съдбата, а не с ехото;
3. Чрез Мъдростта човечеството се осъзнава като Богоосезаема необходимост!
Господи,
1. Дай ми/ни/ отговорност за това, което Бог иска, Човечеството чака и Съдбата позволява;
2. Дай ми/ни/ знание за себе си и идея за Света;
3. Дай на ръката ми/ни/ право да сее и воля да жъне!
Амин!
Това е Послание на Изобилието!
Посланието на 1998 г. е изключително – то носи три деветки. Затова съм го кръстил Послание на Изобилието – изобилие в щедростта на Божия дар, изобилие на събудената духовна потреба. А 9-ката какво е? Плод на бременност, която трябва да намери акушер. И затова са религиите – те са едно акушерство, което трябва да разроди онова, което бъдещето чака – да направи дълбоката бразда в душевността и мисловния свят на човека и да създаде бъднина.
Според нумерологията 9 е плодилото семе, за отлика от 6, което храни още корена. Това са двете големи числа, които съответстват на човешката и Космичната еволюция – когато е поселен Божественият у нас и когато е изкласил Божественият у нас. 9 е свещеното число, което даже някои от специалистите по нумерология наричат „трижди свещено“, защото се състои от три тройки – 3 по 3. Разбира се, за числото 9 ще намерим най-различни характеристики. Хората са ги поставяли според своята потреба, но все пак тайната в 9 е енергията, родила клас – онова зърно, за което Христос казва, че, хвърлено на добра земя, е както словото за човека и тогава „един дава плод сто, друг шейсет, а друг трийсет.“[1] Ето защо много дързост ще е нужна – ръката на Ева вече не е достатъчна. Трябва да удължим ръцете си, за да можем да оберем плода от Дървото на Мъдростта – и като приложност, и като служение.
Посланието тази година е толкова изобилно и щедро, че ние наистина трябва да имаме куража да се равним в идеята и пътя на една теогония:
Човекът създава първата теогония – с въображението си от стихиите прави божества. А сега, в годината на великото дарение, Децата на Деня стават една зрима теогония в Духовната вълна, която обслужват. Вълните ще отхождат, но онова, което ги обслужва, онова, за което се борят милионите години, за да се изгради човек – то остава. И ето, че човекът трябва да отстъпи място на теогона.
Новата битка не е за човека, а за Бога в човека! Това е теогонията, която не прави стихиите богове, а прави човеците богове. И в тази теза няма нищо оскърбително за която и да е култура, за която и да е религия. Ако не се съзнаем като потреба в богослужение, ако не се съзнаем като олтар и не си сложим там Божеството, ще бъдем само една изведена енергия, но не и самият Творец. В предишните теогонии енергията е творец, в теогонията на Мъдростта човекът е творец! Сега Мъдростта учи как се върви пътят на развиващия се бог. Не е достатъчно да бъдеш безгрешен, потребно е да правиш служение! Тогава и да сгрешиш, няма страшно. Дори и тази натрапчивост, която е оставила еврейската религия – да не се споменава напразно името на Бога, не е чужда на идеята да съхраним развиващия се човек. Защото силата на струя, която е от Кундалини, трябва да бъде понесена от онова, което мотивирате и възпитавате – както за поносимост, така и след това вече за носимост на товара на Божествеността. Защото материя, която не може да понесе струя, излизаща от Кундалини, създава болезнени състояния и дефекти...
Дори това разделяне, което е оставил дуализмът – „добро и зло“, е едно единство. Единството е в това, че както е казано в Учението Път на Мъдростта: Няма зло, има нееволюирало добро! Но когато разглеждате злото като дело на един отделен бог, тази раздяла е натрапчивост и в същото време – внушение за страх. (Разбира се, в стадиите на човешкото развитие има принос, когато е осъзнато, че злото не е господар.) Формирането на бог на злото (Ариман) – а всеки бог изисква олтар – принуждава човека на коленопреклонение и страх. И в християнството е оставена възможността за грях. А няма грях! Идеята за греха е клуп, който стои на шията на човека – никой не знае кога ще махнат бурето, за да увисне. Това са големите проблеми, от които Учението на Мъдростта освобождава.
Една война, може да се каже, е квалифицирано вече, наименовано „зло“. Така ли е в реалност? Да, милиони страдат. Как е обаче в пътя на Божествената еволюция? Това е преди всичко ускоряване спазъма на еволюцията; възпитание на жертва и събуждане чувство за отговорност. Коя е ценността, за която се жертвате? Първом е личността, разбира се, но не можете да се откажете от семейство и от формираната тайна „отечество“. Разбирате ли, че човек не може да го лишите нито от Себето му, нито от околовръстието – той е много по-голяма цялост. Защото как искате след това да бъде Планетен Логос!? Не може да се отрече, че Иисус е признат за Син на Бога, но нима другите не са синове? Синове са, обаче още нямат Иисусовата тайна – да бъдат Христос!
Духовната вълна на Мъдростта облича в дрехата на богослужение и на жреческа отговорност всеки поселник на тази планета. А той, събуден, трябва да понесе казън или възхвала според служението си.
Затова второто повеление е:
Трагичното в пътя на човечеството е, когато то остава в огледалността само на удовлетворението и слуша ехото, а не гласа на Съдбата. Ехо винаги ще има. И всеки ден ще го чувате – като догми, канони, формации... Съдбата е идея за събудена духовност у човека, съобразена с Космичната еволюция и личния път. Затова черепът на човека може да бъде изтълкуван от този, който е френологически вещ. Белези на съдбата има и върху човешката физиономия. Въобще върху анатомията има белези на съдбата. Като погледнат една човешка ръка, колкото и да изглеждат неуточнени хиромантиците, те казват големи истини. Защо? Защото ги извеждат от книгата на ръката. Колкото и да изглежда смешна в очите на официоза, хирологията е призната наука. Но тези позитивни науки не са приети от официоза, защото той се занимава с ниския ум. Въпросът не е до гадателя, въпросът е до знание, с което френологично, физиогномично или хирологично може да се изведе психологията на човека в характеристика. И това в никакъв случай не е натрапчиво, а напротив – и науката го доказва.
Когато някой характеризира смутовете в един човек, може да каже: „Да, там има нещо смутително, което се изразява в съответните белези.“ Съвестта обаче не е в анатомията – тя в анатомия се изявява, но не е в анатомията. Гласът на Съдбата се нарича вече съвест! Но Бог има ли съдба?! И когато човек стане Бог, съдба няма.
Не отричайте обаче, че съдбата дава уроци. Тя дори нагледни уроци дава... Свидетели сме сега на едни и същи игри и в социалния, и в духовния живот, а и в пророкуванията дори. Защо? Защото планетните поселници нямат куража да чуят гласа на Съдбата, а слушат само ехото.
Безспорно най-тежката задача, която от Посланието през тази година трябва да влезе в съзната отговорност и приложена зрялост, е:
Човекът е Богоосезаема необходимост, защото той е еволюиращ бог. Човек е универсалността, чрез която Бог може да се познае и да се осъществи. А всички религии и Божии заповеди създават един добродетелен човек, но не смеят да кажат, че той е бог в еволюция. Висшите светове са дали път, като са поставили забранителни знаци на човека, предоставяйки му първом идеята за добродетелите. Но няма още Мирова оценка дали добродетелите като извървян път са свършили своята работа. Може обаче да отправим критика върху случилото се, защото то се дължи на това, че добродетелите не са били узаконени и със знание, а само с рефлекси. Разбира се, представители на известни посветени науки са питани за стойността на живота на тази планета и те са се въздържали в отрицанието си за пътя на човешкото развитие. Отделен е въпросът дали са знаели или пък знанието, което притежават и с което характеризират жизненото общество, дали е вярно...
Но не трябва да се говори само с отрицание за добродетелите – че не са свършили своята първична задача. Това е все едно да махнете възмездието на кармата, т.е. еволюцията на човека. Това не значи, че когато се дава нещо ново, не може да се направи отрицание. Но под „отрицание“ трябва да се разбира и недостижение в еволюцията.
Така че много цялостно трябва да бъде погледнато на планетния жител, за да може да се даде характеристика. Сега Духовната вълна на Мъдростта е знание. Знание на откровението като интуиция, а не на пророчествата. Не на външните внушения, а на събудената висша духовна сила, носена от всеки. Гласът на Съдбата вече се слуша, защото дойде новата Духовна вълна (макар че още се изповядва трагичната хилядолетна еховост). Ето защо в Учението на Мъдростта човечеството се осъзнава като Богоосезаема необходимост.
Това са повеленията, които Планетният Логос изпрати в Космичността на Своите чада, за да може великият ритъм да сътвори у човека будност, та никога да не бъде измамен от съня на всекидневието. Повеленията са трите дарения от Космичната цялост на „Дух, Божественост, човек“. Към Посланието има и една лебедова песен, ако мога така да кажа, на собствения ви зов, на собствената ви обреченост – как и какво бихте направили. Това са трите искания, с които се обвързвате и пребивавате в света. Те фактически са координатите, по които може да се реши голямата задача на служението през съответната година.
Ето какво сам в себе си човекът трябва да поиска:
Не може този, който е в пътя на теогонията, да не знае какво иска неговото Божество.
Какво иска Бог от нас? Децата на Деня, които разбират тайните на еволюцията и озаренията, трябва да знаят, че Бог иска Неговите синове в бъднината да не бъдат съдени. Не заради това, че те не могат да понесат страданието, не заради това, че нямат мощ да направят Възкресение. А защото великата битка да не бъдат съдени синовете на Бога е не битката за човека, а за свободата на Бог в човека! Не посягайте на своя Бог – това иска Той от нас. Трябва да освободим просторност за прощение, но не защото няма какво да бъде съдено, а защото прозираме, че този, когото съдим, е бъдещ Бог!
Какво чака Човечеството? Осъзнало еволюцията си, то чака да бъде научено да възкръсва! В своя първи усет за себезащита, в своите правила за взаимност, в своите храмове, които руши без жалост и изгражда нови, то се учи на възкресение. Отделни негови божества са възкръсвали, но доктрината на Възкресението само Христос дава. Той дава идея за прощение и блян на бъдещето. Този блян – Възкресението, Духовната вълна на Мъдростта трябва да направи реалност!
Какво позволява Съдбата! Позволява от стадното мислене да се прерасне в лична отговорност – позволява да се види човекът велик. Съдбата ни позволява най-същественото – да имаме минало. Но в това минало и в пътеките на бъдещето тя оставя един закон – закона на развитието. Тогава необходимо е да осмислим и да ползваме това, което Съдбата ни е позволила – битка за одухотворяване на материята, за надкрачване на миналото. Съдбата позволява йерархия на знанията, йерархия на посвещенията, йерархия на Духовните вълни!
Не може да избегнете едно съзнание, което ви е създавало митология, колкото и оскърбително да звучи „езичници“. Да, имало е каменни божества, но всяко от тях е напоено с мисловната енергия на молителя, защото го е считал за бог. Така че не можете да се лишите в собственото си съзнание, нито в клетъчността на вашата органичност от това, което хилядолетията слагат – не само като процес на познание, а като жизненост. Но сега е друг етап – човекът да прави служение! След като тъй или иначе той съществува и от съществуването си прави живот, идва това да прави служение – в ранга, който е постигнал. Тук е идеята вече на онова, което осъществява един Христос – приема Разпятието, за да удари камбаната на християнската религия. Отделен е въпросът дали религията е осъществена в нейната вътрешна цялост, разбира се, в стадия, на който даденото човечество може да понесе онова, което Иисус му дава като Христос.
Има един много характерен момент – Христос не е приет за цялостния Бог Отец. Безспорно Възкресението Му дава основание да се нарече Син Божий, но не Му са дадени всички пълномощия, които има Отец Му. Това и институтите, и църквите не го скриват, но не го обясняват. Защо? За да Го запазят в Единосъщие с Отца, т.е. в Троичността. Обаче всеки е син Божий – тогава поколенията на Този Единосъщ какво да правят?...
И затова Учението Път на Мъдростта дава идеята за свобода от Себе си. Защото, ако вие не можете да се освободите от Себе си, ще останете само синове. Ето Троица Единосъщна, но когато интерпретирате целостта `и, ще видите, че всъщност не е Единосъщна. Уж са Единосъщни, но Синът си остава Син... Това е може би философска спекулация, която се върши, понеже не искат да признаят, че човекът е еволюиращ бог. Защото, давайки му божествеността, ще му дадат и господството... Но лишен ли е от творчество човекът?! Има ли пълномощно в това творчество чрез идеята за раждането да създава човеци, а не да ги прави от пръст? Какво е енергията на Космичното оплождане – на т. нар. „океан на спермата“?
Това са неща, които безспорно човек трябва да ги понесе в знание на посветеност, а не на констатации и отражение – с равнището на един ум да дава спекулативни тези. Човекът е много голяма тайна! Ние сме навикнали да го гледаме в дрипата на бедняка в божественост. Но той не е в дрипа, а е еволюиращ бог. И няма само човек. Преди това е имало индивид, същество, човек... В християнството се казва: Ecce homo! Сега обаче е събожник! Тук е тайната на Учението на Мъдростта. То взривява всички култури досега! Никой не може да се откаже от ума – той е бил потребен да направи, ако щете, едни египетски пирамиди. Да оставим настрана достиженията на техниката – говоря за достиженията на човека, за вложената даденост, която трябва да бъде изведена! Много добре са пазени тайните, но по-скоро са лишавали човека от бъдност, защото му дават елементарно бъдеще. Всички казват, че тялото е гробница – нищо подобно! Защото тази гробница бе осветена и бе показано на човечеството едно от върховните тайнства на Разпятието – одухотворяването на материята. Ето осветената гробница, която даде на света Възкресението!
Човечеството трябва да изкара школата на дематериализацията и материализацията. Защото всички тези етапи, през които минава човекът като религиозно, а след това като верско същество, са именно да направят това – да може той да възкръсва. А под възкресение хората разбират най-вече какво? Дематериализация на тялото си. Но човек не може да се освободи от тялото си, докато не одухотвори материята като белег на живеене. Без материя не може да се даде идея на живеене!
Но извършен е вече двубоят между Дух и материя – и като Мирово поведение, и като Космично съзнание. И когато пожелаете своята жертва, сте разбрали урока, че разпятие може да се върши всеки ден вътре у вас. Сега всеки трябва да го върши в себе си! Следователно необходимо е озарение на интуицията, необходими са нови сили и ново поведение, липса на страх от смърт. Трагедията е, че на смъртта `и се дава характер на унищожаване, а всъщност това не е вярно. В развитието, което е имал човекът в отвъдността, той е престоявал много малко, защото еволюцията на първичния човек неизбежно е дълга. Дълги са били и престоите тук, както е казано в Библията: живели са по 900, по 800 години и т. н... Коя е била тази необходимост да живеят толкова, което сега изглежда невероятно? Идеята е, че тук се получават уроци за анатомията. Анатомията трябва да се развива, както и будността, която дават вече мозъчните му центрове, с които се ориентира – с тях човекът прави характеристика, отражение, мислене събудено, което му е нужно да се самосъхрани.
Сега някои по-висши души престояват в отвъдността по 1000 години, други по 2000. Безспорно Астралният свят е место, където не се престоява толкова дълго, но не е така в Мисловния свят, в Причинния свят, в чисто Духовния свят. Там където се отработва всичко онова, което тук получава усвоимост, за да може след това материята, както сме казали, одухотворена, да не ви пречи, когато можете да правите отиване и връщане. Така че и дългият престой тук е бил логичен, защото трябва да се култивира материя. А тя след това да понася висшите светове.
Много е лесно да се каже, че човекът е един бог в развитие, но познал ли се е, осъществил ли се е? Затова в Посланието стои искането:
Вековна е борбата да познаем себе си. Факт е, че още от пещерния период започваме да се съхраняваме, като жертваме другия. Борба със света – срещу знание за себе си! След това ще ни се каже, че ако познаем себе си, ще познаем и света, и боговете. Затова е необходимо знание за себе си и идея за света! Света не можете да познаете, както искате себе си да познаете, но идея за него трябва да имате и след това да работите да го познаете. Когато познаете себе си, тогава раждате идея кого да търсите. Ще търсите Бог! За света ще имате идея и тогава ще Го търсите. Това са големите битки, които ви предстоят! Ще владеете света и тогава ще разберете защо известни науки играят роля на възпитание на тялото, на желанията, на мисълта; защо известни похоти, както се казва, са грехове. Не, не са грехове, а несъвършенства! Трябва да потърсите начин да ги преоцените и да им дадете друга валентност в живота.
В края на краищата трябва да се видите в цялост с онова, което се нарича Космичност или Миров свят. В световната култура са оставени образци на Мирово съзнание – не само като психология, а облечени в образ и тяло. Подобие и образ, образ и подобие. Даден е Пуруша – Космичният Човек! Това е будност, която ще стигнат и ще видят онези, които на своя олтар намерят великото причастие – единство в Целостта и цялост в Единството!
Ето защо е казано в древността „Познай себе си и ще познаеш света и боговете!“ Ще познаеш света – защото си съставка. Чрез теб се изливат сили, от теб излизат сили! Тази общност е единство: от една страна твоята грамотност, която безспорно на планетата се извършва (това, което се нарича школско възпитание), от друга страна, когато вече ти сееш. Но ако не си събереш зърното, което е потребно след това да сееш, никога няма да станеш сеяч. Затова:
Право! – не може всеки да сее. Много трябва да знае човек, за да сее. И първият урок е да се познава великия закон на ритмичността. Ритъмът е хармония – една жива песен, той е основен закон на Целостта – Мировата и човешката. Там, където няма ритмика, има биологична и социална злокачественост.
Дай на ръката ми право да сее... – значи научено е, заслужено е! Но когато има плод, трябва да се намери воля да жъне, за да се събере зърното. Това именно е урокът на ритмиката, урокът на търпението и прозрението. Когато узрее житото, се иска воля за жътва. Защото на този, който не може навреме да ожъне, житото се оронва и отива отново в земята.
Когато се връщат хората тук, когато се превъплътяват, те трябва да преорат нивата на своята биология и да сменят сеенето. Защото сеенето е един от най-висшите закони, който тук се учи! Така се стига и до великото Възнесение, което е живот вече в Пътя на Мъдростта!
С Посланията вие се обличате в една нова дреха – дрехата на Мъдростта, аурата на виолета, който е цвят на Духа. С тези свои моления в съприкосновение с Космичната даденост и с благословията на Логоса се плоди дървото на изобилието, за което трябват много и смели ръце.
Така оформяме цяла една доктрина, Доктрината на Посланията, които с волята на служението Децата на Деня трябва да приложат.
Посланията на Планетния Логос са нашата божествена Голгота!
Послание на Планетния Логос за 1999 година
На 21/22 декември влиза Новата 1999 астрономическа година.
На бдение в Космичния храм са призовани – Посветени мъже, Воини на Любовта и Децата на Деня.
В часа на ниспосланието Той рече: Деца на Деня!
Духовната вълна на Учението на Мъдростта, като родител и битие на зримия теогон, ви зове на Служение:
1. Тя, Мъдростта, не повелява, тя ви волеизразява в потреба на Осъществяване;
2. Тя не повелява, тя ви освобождава в потреба на Себенадмога;
3. Тя не повелява, тя ви жертва в потреба на Възкресение!
Господи,
1. Научи ме /ни/ да победя /им/ преходност и йерархия, богове и съдба;
2. Дай ми /ни/ прозрение да изходя /им/ пътя на Служението и позная/ем/ гроба на Възкресението;
3. Нека осветя/им/ това, което имам/е/, за да не се загубя/им/ в търсене!
Амин!
Послание на посветената десетка (10)
1999 = 1 + 9 + 9 + 9 = 7 + 7 + 7 + 7 = 28 = 2 + 8 = 10
Това е Послание на Служението!
Посланието за 1999 г. е Послание на Служението. Служението няма нищо общо с онова, което много пъти се поставя – цели, намерения... Служението е всеотдайност и човек може да го върши само тогава, когато е свободен от Себе си. Само свободният от Себе си може да извърши Служение!
1999 събрано по законите на нумерологията: 1+9+9+9 прави 28, а 28 е 2+8=10. Подобен род 10, която е посветена с тайната на числото 28, в хилядолетията се случва за първи път сега. 28, или четирите седм`ици, е свещеното число на Учителите. Посветените, които трябва да поемат Учителството, на 28 години получават своето събуждане, било на Кундалини, било чрез осенение (един Мохамед е осенен, не е събуден вътре). В четвъртия стадий на седм`иците Учителите на света получават не само посвещението си, но и правото на служение в своето Учителско дело. 28 е целостта, с която тези личности завършват един цикъл и дават една доктрина. Тази посветена десетка е осъщественост или повеление на Небето да се даде едно Учение.
Така че настоящата година е година на посветената 10-ка, на Божествената сила в 1-цата и утробата на бъдещото време в 0-та. Единицата е принцип на Сътворителя – еманацията на Божествеността, или както сме казали, духовната еманация на Безпричинната Причина. В нумерологията 10 винаги ще бъде сложена идея или дадена енергия в един планетен цикъл. Затова тя бележи предпражието на Третото хилядолетие.
Посланието за 1999 г. е на Служението, на сътворителността, защото привършва една културна тенденция. Посланията са верова, морална и месианска стратегия! Верова са, защото вярата е знание за незнайното; морална, защото измеримостта в отговорност е да се приема страданието като развитие; месианска са, защото Третото хилядолетие чака новата духовна култура!
Вярата е равна на проницанието, за което и официозът говори. Когато се говори за проницание, в религиите се има предвид именно вярата. Чрез нея се носи и събуждането на центровете – както на яснослушането, на ясновиждането, така и на универсалното съзнание. Но не е това, което се прави – обредът не е вяра, той е подкуп. Наистина е форма на подкуп! Човек носи една кърпичка на олтара и иска да му се простят грехове... Първом грешката е, че се признават грехове, а не развитие.
Американски учени направиха реална човешка клетка и веднага църквите гракнаха – всички. И католическата, и православната: „Защо се месите в работата на Господа?“ Първият, обаче, който прави констатация на Господа, е човекът! Бог Си сътворява човека, който Го констатира. Никой освен човека не е констатирал Господ Бог! Разбира се, трябва да се прави разлика между Абсолюта (за Когото никой не може да каже нищо) и Боговете...
Така че много са различни вяра и религиозно поведение. Както в официоза проницанието е психологическа даденост, която надскача логиката. Защото логиката на мисленето не всякога създава вярност. За това говорят Кръстоносните походи и разните други издевателства, които религиозните институции са вършили. Така че вярата е безспорност за института, но за науката безспорност е проницанието.
През 1999 година Посланието поставя задачата:
Не човекът, а зримият теогон трябва да прави служение! Пътникът е същият, пътищата са други! Човекът, от пещерата излязъл, е трябвало да се бори за йерархия, която да отстоява; трябвало е да признава богове, да бъде подвластен на съдба. Но те с човека ще си отидат. Идва зримият теогон, с когото се предлага нещо друго!
И в първото повеление е казано:
Можела е да повелява таблицата на съдбата на акадите; можела е да повелява една митология, която е изработила XII таблици на римското право; можело е да повелява Учението на Правдата в лицето на юдейската или на мохамеданската религия. Повелява онова, което иска от човека да приложи законите на Правдата. Затова му ги начертава на камък – закони, наречени Десетте Божи заповеди. Любовта също повелява – да обичаш врага си. Повеляват – заповеди, заповеди на моралната йерархия. Мъдростта не повелява! Там, където има повеление, е стадият, когато хората още нямат проницание или нямат опорност във вяра, а имат само уговорки. Пазарят се – поднасят дарове и чакат да получат награда. Това е спекулативен път, но мнозинството така живее.
Учението, което сега се дава на човечеството, би трябвало да е в една отговорна, а не в повелителна строгост. Защото, когато повелявате, трябва да сте сигурни, че другите няма да ви изопачат поради неусвоимост на тайната. Вие им я давате, но те не я усвояват. Щом не могат да я понесат, значи може да дойде и изкорубването на истината. Следователно, за да им стане плът и трапезен хляб, трябва да й дадете някаква форма според тяхната преценка на ума. А безспорно вярно е, че с неосветен ум не се прави религия. Умът не може да създаде вяра! Може да създаде обичаи, може да създаде формули, но не религия и още по-малко вяра. Друг е въпросът, когато умът е осветен от Духа (а не да ви служи да растете), когато имате вече велико посвещение и той ви прилива...
Но в съзнанието на човека невежеството създава обреди, които в много случаи са неполезни и неверни. Ако разгледате дори и сега разните, както ги казват, секти. Сектата е не само отклонение от това, което е статут, но е и бедност на онова, което е потреба. А бедността има един белег – никога човек не е достатъчно облечен, нито нахранен, нито молитвено готов за жертва.
А каквото от Христос не е казано – то е проблем на йерархия. Затова има и тази йерархия – апостоли и пр. Налице са и институционни непълноти. Едно бъдеще, обаче, ще си служи с храма в човека, няма да си служи с институции. Защото те лишават човека от правото да бъде бог. Представете си какво би направило човечеството, ако нямаше формулата, че боговете стоят вън от него... Но защо да му дават на човека божественост, когато искат да го направят подчинен! Не могат да лишат себе си от това, че искат да играят ролята на божествени пратеници, а онези, на които дават причастието, не искат да признаят за богове...
Сега Мъдростта ви волеизразява като потреба на осъщестяване. Тя иска вашето осъществяване да бъде това, което е казано в Учението: Битката за човека свърши, започна битка за Бога у човека! Свобода на Бога у човека!
В Мъдростта ще се осъществи зримият теогон в своята идея за служение. Тогава какво значи да се осъществите? Това е да сте изнесли Кръста си и да се освободите от заземяването. Осъществяването е голямата тайна за свободата ви!
Мъдростта не повелява, но е потребна:
Мъдростта не прави депресии и импресии. Тя ви освобождава от онова, чието властничество в хилядолетия е било господар на Духа, на мисълта, на творчеството ви, което е трябвало да изгражда път, за да дойде свободата на Духа. Свобода – себенадмога! Осъщественият не може да живее в лъкатушката на ограниченията, ако трябва да направи свободата си за себенадмога. Всяко ограничение на свободата е звено от голямата верига... Идеята е да узреете в Безпричинната Причина, в Която се изграждате като Цялост. Целостта като вътрешен копнеж е вяра, като търсено познание – тревога, като свобода – идея за жертва! Това е йерархията на възможностите, вложени в човека, и именно Ученията правят стъпалата на осъществимостта.
Мъдростта ви освобождава, но не ви прави още свободни. Защото Свободата ще бъде специална Духовна вълна, когато ще имате право на слияние с Божеството. Може би след хилядилетия човекът ще бъде това, което неговата волеизлиянност му е направила в идеята на осъществяването, това, което неговата себенадмога е могла да мине – свобода от Себе си. А Възкресението ще го обслужи. Ето какво е Мъдростта:
Жертвата не тежи, когато си я осветил и когато знаеш, че Си! Тази потреба е възземане – именно жертвата в името на Възкресението. Само че хората под Възкресение разбират легендите, които им се разправят, а не вътрешната пробуда на Кундалини. А няма по-безспорна даденост в човека от тази висша духовна сила. Друг е въпросът дали ползвате един неин лъч, който ви дава само основание за жизненост, или всичките `и седем спектралности...
А какво значи да бъде човек пожертван във Възкресение? Това е свобода от гравитацията – свобода, която човечеството в хилядолетията е манифестирало под различни форми. Оня, който изгражда най-вълшебния дворец-лабиринт – Дедал, и неговият син Икар оставят още тогава една решима задача във вековете. И наистина човечеството я решава. Безизходността не може да бъде властна над боговете! Антигравитацията – свободата от земята, е дадена и в още един образ: обезземяването на Антей. Обезземяването!
Идеята за Третото хилядолетие е образът именно на зримия теогон. Осъществен, надмогнат човек, възкръснал пътник. Служение, което нищо общо няма с работата. Сега е прието, че човекът работи, за да консумира. Иначе отколе можеше да надмогне някои от прекалените си щения, ако „яде“ в областта на Духа си, а не само за телесата си. Но доминантата в човека още е тялото... Работата се смесва със служение, а то е, което ви създава градация за отговорност. Идеята за служението е отсрещният, идеята за работата е личното! И по този начин се явява йерархията на признание.
Но човек трябва да се надмогне:
Непрекъснато хората се карат за жезъла, за трона и за потирната чаша на причастието. Непрекъснато се самообладават като величие, без да знаят преходността си. Но и непрекъснато са заплашвани от богове и съдба. Когато знаете какво иска Бог от вас, тогава вие сте, които ще обюздите пътя на човечеството и властта на съдбата! Защото не можете да кажете, че се себеосвобождавате или осъществявате, ако не сте научили как да надделеете йерархията и как да се освободите от боговете и от съдбата.
Тези богове, които са вън от нас, са били услуга. Те събуждат в човека пиетет, макар че поради менливостта им в идеята на еволюцията, откакто съществуват (от тотема, през митологиите, докато се стигне до двубожие, единобожие и пр.), те са път, но не са вътрешен олтар. Грешката на човечеството или на тези, които са водителствали, е, че са искали от тях да направят олтар, но това е олтар, който се сменя. Днес никой не прави метани на боговете, които има митологията. Макар че за мен няма по-богата култура от митологиите, няма! Идея за фиксация: бог на Слънцето, бог на водата, бог на мъдростта... Една Афродита не може да я отречете, а една Атина Палада е вашето бъдеще. Но и те трябва да си отидат! Боговете трябва да бъдат надмогнати – да се победи и тази йерархия. Йерархиите са потреби за взаимността, но в служението те губят своята стойност!
Ние наистина трябва да направим смелостта си живот, за да можем да поискаме:
Само Мъдростта дава прозрение. Умът дава разсъждения, преценки, анализи, знание. А прозрението може да не намери мотиви, с които да се самодокаже, но на него никога не му липсва истината, която умът трябва да докаже. Когато има прозрение, всичко се надделява.
За знанието трябва памет, а за прозрението трябва око, духовно око! Предназначението предопределя прозрението, а прозрението определя предназначението! И виждате, Адам иска да яде плода на знанието, но няма алканието на Ева, която е астрал. Без астралното ви щение умът може да му се яде, ама няма дързостта да вземе плода – защото още не е слязъл до възможното поле, което дава реализация. Астралът в човека дава заземяване, а умът е, който го качва нагоре. Ева – астралът, първа яде ябълката на познанието и тя е, която дава на Адам – умът, който преценява вече. Той е решил да вземе познанието, но още няма опорност на планетата. Има прозрение в дадения момент, но Причинното му поле още не е мотивирано от щенията на по-ниските тела. Онова, което създава тревогите, е мисълта, защото вече имате цялост – тяло изградено вибрационно, и в него желанието на астрала започва да го владее...
Сега искаме нашето прозрение да ни обслужи да приложим пътя на служението и познаем гроба на Възкресението! Друг гроб няма! Той е нашето тяло, което е едновременно и храм, и светилище, и олтар. Онзи, който търси гроб за тлението си, няма да възкръсне. Ето защо – осветете това, което наричаме плът, това, което наричаме материя!
Идея за святост и посвещение! Къде може да я загубите, ако не осветите това, което имате – в търсене. Ако изпилее някой енергията си, ако иска да си отидe, да си отива! Дотам е неговата йерархия, до този бряг е неговото пристанище. Човек трябва да знае, според своята възможна йерархия на посветеност, какво има и как да го освети, за да бъде, не да има! Да бъде, за да не се загуби в търсене. Защото когато Си, ти търсиш само едно нещо – твоето единство с Бога!
Човечеството се е разшумяло като роил се кошер, разшумяло се е в своето търсене. Но за да знаете да търсите, трябва да сте осветени в онова, което имате. Когато сте осветени, тогава няма да се загубите в лабиринта на търсенето. А осветеният знае местото и на олтара, и на трона. Служение и господарство – две велики тайни, две ръце на световната и Космична еволюция! Човек не може да не ги търси още вън от себе си – докато най-после разбере, че те са в него. Но как ги е осветил... И това е вече урок, който трябва всяко поколение да получи от своите предшественици. Отговорност е на родителя! Защото по силата на прераждането детето е дошло, или вие сте отишли в даден дом. Но не е задължително да се запазват определени порядки. Кармата задължава известни продължения на традиционността, но тя не е вечна. Така че будността в еволюцията създава съответна отговорност. А родител, който не може да даде достойнство на децата си, ги прави по-недостойни.
Сега се създава идея за универсална човешка общност, но без лична отговорност. Когато се говори за планетен живот или за континентални сега дадености, какво са природните бедствия? Събуждане на отговорност! Може ли някой да спре едно бедствие? Може. Но с какво ще помогне на хората като облекчи да бъдат безотговорни... Тогава се вижда колко точно е определението, че няма зло, има нееволюирало добро! Ето колко конфликтно е битието на човечеството. Никога едно бедствие не идва само като възмездие или награда...
Бог се чака в човека и човекът трябва да защити освободения Бог! Това е Пътят на Служението!
Послание на Планетния Логос за 2000 година
На 21/22 декември влиза Новата двехилядна (2000) астрономическа година от Христовото летоброене. На 01.01.2000 година е Първият ден на Третото хилядолетие!
На бдението в Мировия храм в часа на благодатта Той рече:
Деца на Деня! Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!
1. Дайте на света името на Богобъдното изповедание, разжарете огъня на знанието и тръгнете в Пътя на служението;
2. Кажете на човечеството къде е храмът на Мъдростта и защо новият олтар е Книгата на Живота;
3. Осъществете зримия теогон като съдбовно присъствие и чакано предназначение на Третото хилядолетие!
Господи,
1. Научи ме /ни/ да изведа/ем/ пленника от себе си и позная /ем/ освободения;
2. Нека спрем олтарите на жертвоприносите за грях;
3. Благодарим на Мировата воля, че ни събра в Третото хилядолетие като Деца на Деня!
Амин!
(Числото на годината 2 е обърнатият знак на Сатурн – Баща на Мъдростта!)
Това е Послание на Присъствието!
Благословът, който Посланието за 2000 година предостави във волята и в пътя на Децата на Деня, е, че имат радостта на Присъствието и правото на Служението! Защото битието на зримия теогон в идеята на служението е обожествяването!
Посланията всякога са били част от редовете на голямата Книга на Живота, на едно Космично предназначение за човечеството на тази планета (обитавало преди това и други планети), извеждайки го в потребата до това, което Учението Път на Мъдростта предоставя в дълг на бъдното човечество. Посланието, което за 2000-та година получихте, е наречено Послание на Присъствието, защото се влезе в едно ново време – Третото хилядолетие. И в това е благодатта му.
Посланието именно като присъственост, и то предречена необходимост, носи 2-та, която е обърнатият знак на Сатурн. А Сатурн между всички планетни дадености ще си остане баща на Мъдростта.
Така че вашата отговорност е отговорността на бъдещето! И оттук – съзвани в незнайност, събрани из света, избродили доста столетия в различни свои служения, всеки е чакал тази велика, наистина велика двера на един нов храм – храмът на Мъдростта, да го призове. И то точно в полунощието, когато се отвориха вратите на едно ново хилядолетие. Това е голямата отговорност, това е и най-богатият дар, който можехте да имате. Той може да не се усеща, защото човекът е много всекидневен, но не може да се отречете от една вътрешна радост на тази благодатност, с която сте извикани на присъствие в Третото хилядолетие.
Тази година в часа на ниспосланието към Децата на Деня е изпратена именно вестта на това велико откровение:
Това е и тайната – в смъртта си да виждате Живота и да се победите! А Възкресението го прави всяка смърт. Приета или неприета, вярващ или невярващ човекът – няма никакво значение. Има смърт, и тя в същината си крие безсмъртие. Тя е само свидетелство на това, което е: Бях, за да Ме няма... но Бях, защото Съм!
Аз не зная доколко може да бъде осъзната тази цялост на единство между живот и безсмъртие! Защото безсмъртието, което човек притежава, дава основание да каже на зримостта, че е загубила нещо. Но има опорността, че безсмъртието е реалност, чрез една голяма, наистина голяма идея – идеята на Възкресението, което нарекох следгробна властност. Kойто не може да победи материята, не може да говори за Възкресение! Човекът като богозримост в еволюцията не може да отрече материята, а трябва да я одухотвори!
В тази странна тайна на посланичеството, Бях, за да Ме няма!, човечеството е минало през реката на забравата. С хилядилетия този „Бях“ у нас е предоставял Своите енергии на онова, което наричаме homo sapiens, ecce homo, напомнял е понякога за homo deus! Защото трябваше да се изтъче дреха на свещенослужение, на едно първожречество, с което се поема олтарно служение – заради самата идея на бъдещето. И след това ще дойде: Няма Ме, защото бях... Бях Възкресението, бях Битието! Каква е вече тезата на човека, наречен бог в развитие? Изведете Бог от себе си!
Феноменът на Възкресението е реален и точно това изразява: Той беше и Го няма – докато не Го изведем, докато не Му дадем Път, докато не направим признание за историчност. Но във великата тайна е потребност за бъдеще – Той е бъдещият; Той е, Който чака; Той е, Когото Го няма, защото беше.
За съжаление много малко можаха да оценят ценността да се присъства след хилядите прераждания в Първия ден на Третото хилядолетие с идеята на това Послание. Това е голямата истина – да присъствате! Да присъствате точно тогава, когато, окната Небесни, както е казано в Библията, т.е. очите, прозорите на Небесата са отворени, за да се зърне Онзи, Който е бил, за да Го няма, и Когото няма, защото е бил Възкресение. Така започна Посланието на Присъствието. Присъствие у нас!
Посланието е сърцевината на Космичното същество! То е пулс от Него. И понеже е Послание на Присъствието, ние присъстваме с него в Мировата даденост. И то е отправено с онези повеления или поръчения, които Децата на Деня в своето служение ще трябва да изпълнят.
Когато човекът е буден с Мъдрост, външната страна на повелението не играе роля. Вътрешната потреба е, която го извиква на живот. Тя не му повелява, но го обвързва. Защото дори само част от удовлетворението, че си бог в развитие, е достатъчна отговорност за ненужно нехайство.
Затова повелята не е в смисъла, че Мъдростта повелява, а че в отговорност ви вика:
Не може да не се иска от Децата на Деня да дадат на света името на Богобъдното изповедание. Не казвам вероизповедание! Богобъдната изповедност не е проблем на вяра вече (както богатата жертва на Христос остави идеята за Възкресението като проблем на вяра и спасение). Затова казвам само „изповедание“, което няма да ограничите във вяра. Но вижте как следва отговорност: ...разжарете огъня на знанието... Тази взаимност: изповедание – знание! Знанието на вътрешното ви откровение. Не на отражението на очите ви, не на умолентата, която промивате, а на интуицията като откровение, на причинността като идея на Сътворението. Това знание ви дава основание вече да влезете в Пътя на служението, което е Път на обожествяването, не на обезгрешаването на човека, както проповядваха предишните доктрини.
Служението е Бог в живот! Затова в Посланието е казано: ...тръгнете в Пътя на служението! А никой не може да извърши служение със Себе си. Човекът, това величие, трябва да освободи място на Бога. Виждате какъв голям обрат в културата на човечеството извършваме с това – свободен от Себе си; егото е свършило. Тогава може да станете Мирова жертва. И когато се тръгне в Пътя на служението, вече имаме един зрим теогон. Служението е върховенството в идеята на Богоосъзнатото обожествяване на човека!
Всеки трябва да освети олтара си, а този олтар има една голяма тайна – Книгата на Живота, съзнанието на Бога у нас. Затова вторият призив от това Послание на Всемирността е:
По-голяма революция едва ли може да се извърши в света на предметността, в света на културите на човечеството! Не може да останем пред олтарите на миналото, където се поднасят за греха ни хиляди жертви от животни. Свърши този олтар! Не може да останем и пред другия олтар, на който се слагат цветя – това, което изповядват индусите. Никоя култура досега не класира еволюцията на човечеството като идея за обожествяване. И тогава, когато Учението Път на Мъдростта иззижда храм без догми и създава потреба от тайнства, които не са верига, а служение, то ни осветява в идеята на този нов храм. Къде е той? У нас!
Храмът на Мъдростта! И какво е великото служение в него? Винаги съм казвал: Няма храм без олтар и олтар без обред! Но обредът беше жертвоприносът. Какво трябва да направим тогава в храма на Мъдростта? Какъв и пред кого трябва да е жертвоприносът, щом казахме, че служение не може да извършим със Себе си, а без Себе си? Ако някой тръгне да прави служение със Себе си, той се обслужва в своя егоцентризъм и тщеславие.
Къде и пред кого ще дадете обет за великото служение? Пред Книгата на Живота – съзнанието на Бога! Така че идеята е да знае човек къде е храмът на Мъдростта, да намери лист от своята Книга на Живота. Кой колко може да прочете, кой от коя страница ще вземе Себе Си, е проблем на посветеност и готовност за жертва. Имате един нов олтар, защото можете да минете прага на работата в идея на служение. А в тази йерархия – от работа до служение, безспорно се минава битка за достойнство, битка за величие и пр., с които освобождавате бъдещия теогон.
Така идваме до третата тайна:
Изначало казах, че гласът на Съдбата даде своята благодат и зов към Децата на Деня, определяйки Третото хилядолетие като плът, като Дух, като трапеза на тяхното присъствие и служение. Това велико благоразположение – зримият теогон, събожникът, е наистина едно надсловие на Третото хилядолетие. А да вършите служение, значи да сте осъществили зримия теогон! Тогава можете да разберете това, което се нарича съдбовно присъствие, и да знаете тайната на предназначението. Аз не говоря за предопределение – няма карма, която да не може да бъде променена, и няма предопределение, което да не може да бъде отхвърлено. Същественото е идеята за предназначението – за какво е предназначен човекът. Внесената тайна в предназначението му е Диханието, с което Отец го прави подобие. И тогава човекът може да каже: „Идва часът ми на съ-Сътворител с Моя Отец!“
Именно това е, което тази година Посланието отправи към Децата на Деня – съдбовната им присъственост и чаканото предназначение. Измерението за нещо по-голямо е отговорността, а не страхът, че ще пристъпите заповед и ще станете грешни.
Ето тези избраници в хилядилетията, тези белязани Деца в Третото хилядолетие получават своето Послание като служители и като чакано предназначение. Извиках ви, чаках ви – това е белегът сложен! Затова се рече: чакано предназначение. Децата на Деня са наистина едно чакано предназначение, което трябва да отведе своето събратство в ново изповедание и нов храм – в храма на Мъдростта!
В трите генерални истини – повеленията, Посланието даде своя духовен, а, разбира се, и морален глас. Това наложи да се сложат и трите лични искания (от които всеки може да си избере по приоритет). Планетният Логос предостави, според възможностите на личността, тези три искания като право както на приложение, така и на изповедание.
Първото искане е:
На човека в идеята за ограничението – от страх, че не е съвършен, и от внушения догматичен факт, че е грехопаднал – не се позволи да се усвои като свободен. Разбира се, посветените са знаели що е свобода. Затова е показана тайната тук – да ни позволи, да ни научи да изведем от себе си този пленник, Божеството, което търси Себе Си – гласът на Бога у нас.
Човек трябва да има достатъчно кураж да отключи клетката на пленника. Тогава, когато видите пленника, трябва да познаете и освободения човек, осенен от изведения Бог! Да познаете освободения, а не покорния; освободения, който има право на иск, че е божество. А не че е роб, а не че трябва да се изповяда. Свободен! Но не е и въпросът само, че можете да изведете пленника. Въпросът е да дадете на човека престолнина и причастие, за да го направите събожник! Така че трябва да се научим да познаваме освободения пленник – вложения Бог у нас.
Второто искане, което поставихме и безспорно по избор всеки може да го приеме за себе си, е:
Това е една от най-тежките вериги на човешкия род, сложена под различни форми. В продължение на хилядилетия държат човечеството на този пристан – да принася жертви на олтара на греха. Тази власт, която има грехът върху съзнанието и битието на света като култура, е нещо по-силно от земното притегляне. Тя е, която го е научила да държи главата си надолу, защото е грешен; тя е, която във втората от Десетте Божи заповеди не му позволява да погледне към Небето и да има име на Бога. Да прави хекатомби, да забранява да изречете името на Бога, само жрецът да влиза в посвещението, защото ковчежето на знанията излъчвало огън и ви унищожавало...!? А ние искаме човек да чете лист от олтара си, наречен Книга на Живота!? Ние не търсим прошка – търсим събудено битие, защото искаме да изгорим жертвеника на греховете. Да спрем тези жертви! Идеята за страха е в основата на жертвоприносите. Страх и че някой може да бъде над вас, че някой може да ви вземе трона. А какво казахме? Човекът е Богонеобходимост, зрима Богонеобходимост!
И третото от личните искания е:
Хилядолетията са цикъл, в който са вложени потенциалните енергии на десет века. И точно тук е мощта на Децата на Деня – несмутени, че ще свърши благодатта. Защото, ако благодатта на един век, който е белязан със знак, може да свърши, благодатта на десет века не може да бъде изчерпана в едно наше присъствие – в живота на една само личност. Това е голямото благоволение, това е и голямата наша благодарност към Мировата воля – в този цикъл да вземем енергиите на десет века. А тогава, когато храмът е вътре у нас, няма нищо страшно, че утвърждаването на тези енергии може да продължи хиляди години.
И все пак Учението Път на Мъдростта, което йерархира идеята за Духовните вълни, предостави правото, че може и трябва да дойде след нас друго. След хилядилетия ли ще бъде, това няма значение. Вратите са отворени, защото еволюцията не може да спре с това, което казахме – зримия теогон. Ще дойде овладеният теогон, ще дойде живото божество, което наистина ще бъде толкова роднина, колкото и нероднина на своите богове от митологиите, които ще са овладени стихии, защото той ще продължи да ги има в себе си, но те няма да бъдат пречка. И когато този човек-бог се възземе в своето реално съществуване в Духовната вълна на Свободата, ще има Живот. Затова казвам, че Бог не се доказва, а се живее! Няма нужда тогава да Го доказваме, няма нужда Истината да ни Го освидетелства. Това е голямата тайна, с която тази година Децата на Деня бяха сезирани с волята на Планетния Логос в идеята на Посланието за Присъствието.
Тази благодат, която се случи на Децата на Деня, наистина не може да бъде изразена само с това, което правим като констатация, което, както казах, е потребно като признание за историчност. Да, ние, събрани заедно като историчност, сме влезли в Третото хилядолетие, но другото е посветеността, за която безспорно ръката на съдбата ви е избирала и ви е извиквала.
Децата на Деня са преломност в Мировата еволюция! Те могат да кажат: Бях, за да Ме няма!, защото само съзнанието не губи присъственост. Благоволението не може да бъде спряно от това какво довчера е било олтарно моление. Няма човек, на когото Бог да не е дал Себе Си. Приканени сте към едно ново битие. Направете го! И не се смущавайте от авторитети.
Деца на Деня – на Път сме! Нашите крила са крилата на Мъдростта. Те не могат да изгорят от слънце. В Откровението е казано, че Слънцето ще загуби светлината си – но ние никога няма да загубим Бог, Който свети у нас, и ние ще си светим. С Неговата светлина – на Път!
Послание на Планетния Логос за 2001 година
На 21/22 декември влиза Новата 2001 астрономическа година от Христовото летоброене.
На бдение в Мировия храм в часа на благодатта Той рече:
Деца на Деня! Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция!
1. Имате Знанието на Мъдростта, приложете го в битка за Единосъщие;
2. Осветете новите си олтари и обезгрешете пътищата на човечеството;
3. Дерзайте! То е последие на Възкресението!
Господи!
1. Дай ни: Без болки да се простим със старите престолнини на своята мисъл, на своята душа, на своя Дух;
2. Дай ни: Нови пътища и в нови Домове на Мъдростта да ходим и осветим;
3. Дай ни: Не забрава на културите, а отговорна преценка на забравата!
Амин!
Това е Послание на Живототворчеството!
Посланията са самата същност на Мировата божественост – те са енергия на превратността в Мировото съзнание на Космоса! А с Посланието за 2001 година вие правите Живототворчество. И то със своята енергетичност и със своето предназначение дава аурата на Третото хилядолетие.
Не може да бъде отмината великата тайна на посвещението, което това Послание на Живототворчеството отпраща, а именно идеята за свобода от съдба. Това предполага, че наистина човекът, който може да осъществи своето единосъщие, може да направи и свобода от онова, което го е възпитавало в хилядилетията, за да се докосне до своя Творец в предназначението си за съ-Творец. Затова Посланието е едно особено благоволение на онова, което наричаме Мирова воля, Мирово съзнание.
Не може дори да се намери дума, с която да се даде изживяността на Мировото присъствие. Планетният Логос иска да види Децата на Деня в това тяхно предназначение – да наплодят Третото хилядолетие с доктрината, която тепърва стъпва на тази планета: Доктрината за човека бог в развитие! Разбира се, тя е съпроводена с всичката ескалация, която човекът трябва да напластява в своето съзнание – да моделира олтари на своята душа, да храни себе си и човечеството с духовната изливност на идеята за Единосъщието.
В щедростта на тази благодат знамението на Посланието тази година към Децата на Деня и към света в тяхната отговорност е:
Човечеството в неговия стрес в началния момент на своята еволюция, т.е. когато прави стъпката за познанието, което е енергия на развитието, започва да слага бреговете на съдбата. Тази голяма тайна: Еволюция и съдба са съпроводени в една жизнена необходимост. Какво е тогава свобода? И що е съдба?
Съдбата е присъствие между вечност и преходност! Вечност и преходност, еволюция и възпитание! Изначало, когато човекът е същество, тя е всичкото. И ако не схванете съдбата (с която човечеството се извинява или пък се самохвали) като преходност, оставате в идеята същество, а не вие да сте нейни господари. Еволюцията, за да прави своите пулсации, се храни от вълните на съдбата, но съдбата не е вечност...
Идеята за съществуванието ражда преходност. Така водата, например, не е вечност, но нейното присъствие е много по-дълго, отколкото идеята на съдбата. Защото водата, която е астралният образ на Светлината, е в съставката ни. А съдбата е във възпитанието и еволюцията. Виждате ли колко преходности, над които човек след това може да се надсмее, но сега не може да не бъдат еволюционно потребни, а той – подвластен. Разбира се, преходността в астрала е много по-скоростна, сравнено с констатацията, която мисълта оставя. Трайността на астрала е много по-малка от образа на мисленето, камо ли когато се качите в Причинния свят...
Това са околовръстия, в които човекът с хилядилетия, а може би с милиони години извършва своето пътешествие. И онова, което е най-властно и с което той както като стрес, така и като формула за свобода е водил вътрешната голяма битка, е съдбата. В този стрес човечеството е живяло – в потребата на покорност и в същото време на бунт. Бунт и съдба – една от най-великите тайни – тази съвместимност, която Учението Път на Мъдростта трябва да открие. Ето защо съм разглеждал съдбата като зов за обожествяване. И сега – свобода от съдба! Странно, но съвършено вярно! В многото хилядилетия съдбата е отработвала зов за обожествяване. Можем ли да се освободим от този зов, от тази енергия, водила еволюцията на човека?
Вечна ли е съдбата? Не! Потребна ли е? Да! Тогава? Извървени пътища с нейното сътрудничество в идеята на добро и зло, с нейната енергия на посветените и с извинението на човека от Запада: „Такава ми е съдбата...“ или в далечния Изток: „Такава ми е кармата...“. Съдбата създава поведение на респект, макар че тя е победима. В съзнанието на обикновения човек стои идеята за нейната непобедимост и оттам покорността и едно изключително удобство – заслоните на скръбта и стената на плача. Но съдбата може да ви позволи да смените скръбта и плача. „Такава ми е съдбата“ е не неизбежност, а поведение като идея на примиренчество. Сменете скръбта със съдба, за да дойде моментът, когато съдбата ще трябва да бъде сменена със свобода!
Съдбата е енергия на еволюцията! И когато ви доведе до Единство и Единосъщие, тогава вече вие можете да кажете: „Да, и ти си победима!“ Фактът е налице – изгонихме богините на съдбата. Трагичното е, че все още ги има в поведението ни, макар че техните наименования ги няма на олтарите. Наистина съдбата е била властна – дори над боговете. Но боговете ги сменихме с човека бог в развитие... В такъв случай мястото на съдбата е в подчинение на човека – съдбата е потреба за Свободата!
Освободете! Затова разглеждаме най-съществените стълбове на храма на служението, за да можем да определим от какво човек трябва да се освободи; с какво се изгражда Детето на Деня в неговата голяма пътека в основанието си за служение, за да се лиши от всички други дребни радости на всекидневието. С една голяма идея за свобода от Себе си, с идеята, че сме успели да поставим динамика в извеждането на Бога у нас – на ограничения Бог, който свидетелства за свободния човек, а свободният човек трябва да отвори път на ограничения Бог! Свободният човек е един ограничен бог! Можете ли да останете подчинени на съдбата в идеята на обожествяването, когато сте вече Съсътворители?! (Бог не може да бъде подвластен на съдба!) Тогава вече вие се търсите не под знаменателя на съдбата. Разбира се, това няма да стане утре, нито вдругиден.
Какво ни е нужно тогава, коя тайна трябва да имаме, за да победим съдбата? Боговете като стихии у нас станаха подвластни, съдбата като енергия и зов също ще стане подвластна. И точно тези подстъпи бяха определени – Възкресението, което ви дава право на Единосъщие; Единосъщието, което ви дава Съсътворителството!
Тайната на съдбата Любовта я надмогна, а Мъдростта я обясни! И само при Мъдростта може да се търси свобода от съдба, защото тя не иска жертва, а иска да бъдете екзистенция. Така че преди да се сбогуваме с еволюцията, ще се сбогуваме с онова, което ни е определяло чрез нейните дълги пътувания поведение на присъствие и божественост – съдбата. Лоша или добра, тя е сътрудничила в това, което наричаме човека – бог в развитие. Следователно еволюцията ще продължава, докато човекът в идеята на служението си успее да направи това, което се нарича Единороден и успее да направи онова Възкресение, което го прави Единосъщ. Тогава вече можем да кажем, че свободата му е дала правото да спре съдбата.
В границите на това, което Посланието постави като надслов на развитието в тази година от Третото хилядолетие, е вече първото повеление:
В Учението на Любовта се извърши неимоверен подвиг – посочи се пътят на обучението, изнесе се социалният кръст на Голгота и се каза нещо, което даде първата страница на бъдещето за Единосъщието: Прости им, те не знаят... Затова ние започнахме с Научи ни! Това е голяма тайна, с която тръгваме. Затова сега е казано: Имате знанието на Мъдростта...
Това знание, което Учението на Мъдростта предостави йерархически в продължение на години, е част от обучението; то е формула на посвещение; то е и приемане на едно причастие, с което се изграждате, за да може да приложите една битка. И неслучайно, ако прегледате йерархията на даваните знания, вие ще видите идеи като: Битката за очовечване е мисълта, битката за обожествяване е откровението! Трябва да се върви към прозрение, а не към мотивация. Мотивацията служи на обикновения ум, който прави съчетания. След това трябва да бъде и откровението. Не може да има откровение само за дадени хора – то е за всички, само че равнището на хората е такова, че още не могат да го приемат. А то е какво? Нарушаване на законите, които тази планета ви дава – които триизмеримостта има. Астралът е вече нагоре – четириизмерност, менталът – петизмерност, а има и шесто и седмо измерение... А тези, които работят само с триизмерността, отричат всичко, което идва от по-висшите светове. Но ако ги няма висшите светове, нищо не може да направите тук!
Така че това познание, което получихте, безспорно трябва да се вложи в една битка за Единосъщие. Другото име на Единосъщието кое е? Събожник! Аз и Отец сме едно!, както казва Иисус и след това става Христос. Лесно е да кажем, че Христос го казва – но Иисус го рече! Защо? Защото е извървял Пътя на Единосъщието!
Втората повеля е:
Най-тежкото бреме е да имате поведение към олтари. Всички олтари са били свети – те са били възможното усвояване на божествата, които са считани за съвършени. Тогава какво значи да ги осветите? Олтарите се сменят – от олтара на тотема до олтара на Христовата жертва (на Агнеца Божий), а сега – до олтара у нас, наречен Книгата на Живота.
Осветете новите олтари! Освещаването е предмет на посветеност! Осветяването на тези олтари е посвещение. И точно тук е най-същественото в поведението на събудената отговорност за светостта на олтара у нас.
Всеки олтар поотделно е свещен до неговата възможност да се освободите. Защото това, което ви тика към олтара, е енергията на съдбата, потреба от моление. И затова тук е поставено: ...обезгрешете пътищата на човечеството! Не е грешен олтарът! Може да не е осветен от човека, но не е грешен (макар и на него да са поднасяли по 300 животни) – пътищата към олтара не всякога са безгрешни. Обезгрешаването на пътищата е хигиенизация на моралните добродетели, с които съдбата ви е изграждала да приемете един олтар. А вие не може да отидете до олтара, ако не изходите тези пътища. И не можете да ходите тези пътища (грешни или негрешни), ако съдбата ведно с енергията на еволюцията не ви определя мерките или това, което се нарича заповеди. Затова е била нужна таблица на добродетелите, затова са били нужни Десетте Божи заповеди... Можете ли да си представите колко Мирово необхватно е всичко това! Пътищата в един момент стават небезгрешни и тогава идва голямата битка между културите за нови олтари, които пак ще бъдат свещени, но пътищата трябва да бъдат обезгрешени.
А да освободите, да обезгрешите човечеството, значи да му дадете едно ново Учение. Така че голямата задача на Децата на Деня, това е: Новите олтари – осветени от Учението Път на Мъдростта; пътищата до тях – обезгрешени, и то за цялото човечество! Мисълта свърши своето, започва откровението! А откровението е вътрешна зрялост, то е будност. То е именно един осветен олтар, който чака пътищата на осветените – да поднесат своите благодарности на признание.
И третото повеление е:
Идеята за дързостта като акционност на приложна воля стои още в първите моменти на Сътворението. Можете ли да си представите в един първичен хаос какво е било от енергии? И Някой е трябвало да дерзае, за да ги събере, за да изгради това, което наричаме след цялото творчество човек, който притежава всички атоми, които има светът; който притежава всички енергии, които съществуват и са направили света.
После събудената потреба извежда човека в действие. Грешно или не – това няма никакво значение – изведен е в действие! Трябва да отиде до Дървото на познанието, трябва да протегне ръка, за да вземе ябълката, трябва мечът на ангелите да го спре, когато иска да вземе плод от Дървото на Живота... Така че тази акционност е именно образът на дерзанието. Тя има социална, тя има приложна воля, но тя има и една духовна предназначеност. Тогава кое предшества? Живототворчеството или Животът – кое е първичното? За Живота какво е казано – той е съпроводен с раждането, а проявата на Живототворчеството отглежда идеята за служението, тя съхранява събожника, защото има своя Сътворител!
Това е мирогледната същност – доктрините са точно мирогледна същност. Човекът започва от лазенето като дете, изправил снага става мъж, взел си бастун – става старец. И във всичкото това време какво има: Дерзайте, дерзайте... Кой може да дерзае? Причестеният с ново знание, с нов мироглед; човекът, който е изказал недоволство от всекидневието; посветеният, който има Възкресението, за да повтори думите на Христос: „Но дерзайте: Аз победих света!“[2] Удовлетворението е обида, а дерзанието е потребна смелост в изграждането на човека!
Последието на Възкресението е, което чакате! Голямата идея, която е сложена в Пътя на човечеството, е идеята на Възкресението. Не е казано обаче в религиите след като възкръсне, остава ли човек, както са сложили Възкресението за утеха на личността. Затова възкресенията са били с кадуцей – с чужда сила. Иисус е първият, Който възкръсва със Собствената Си Кундалини, със Собствената Си сила. Това от своя страна го прави вече Живототворчески, за да каже що е Живот. Така се променя цялата система на миналото, за да имате правото на Този, Който носи планетата в ръката Си. Дерзайте! Тази идея за Възкресението не са я оставили в религиите, защото готовността е била такава. А готовността трябва да стане човекът бог в свръхсъзнание!
Възкресението не е чудо – човек, ще не ще, в йерархията на своето развитие се освобождава. Освобождава се от всичко онова, чиято преходност изгражда божеството в него, и като бог ще направи Възкресение! То е последие на Възкресението! – чак когато осветената материя, когато одухотворената материя може да излезе от гроба, тогава вие може да стоите над всичко. Човекът е подвластен на еволюцията до момента, когато може да се освободи чрез Възкресението. Но Възкресение без астрал не става...
Ведно с Посланието като повеления (разбира се, условно употребяваме тази дума), съпроводно върви и това, което нарекохме и винаги сме наричали в продължение на годините „искания“. Те са личното огледало. Това са личните потреби, с които всеки, във възможностите на своята валентност, може да прави свои съединения, а с тях той би могъл да се осъзнае в приложност като сътрудничество в Мировата отговорност.
Първото искане е:
Мотивираното поведение на човек да има олтар е това, че има богове. И ако трябва да бъде музицирана хармонията, вие ще я намерите в да се простим... Защото в надслова на Посланието е казано: да се освободим... Търсете и тези тънкости. И забележете нещо много фино – аз искам да се освободите от съдбата, но настоявам да се простите със старите престолнини!
Ние не търсим оправдание за поведение. Свобода може да се направи от онова, което е правило мисъл, което е давало на душата поведение. Но когато можете да се освободите от съдбата, лесно е да намерите начин да се простите с т. нар. престолнина – респектът на троновото величие, с което сте изживявали своите достойнства, получавали сте своите награди. Така че, когато се разглеждат тези проблеми, трябва духовно зрение, а не диоптрите на очилата. Социалните очила, религиозните очила и пр. имат диоптърно увеличение, но нямат вътрешния глед.
Да се простите със старите престолнини – защото те са плод на вашата мисъл; на онези себични радости; на онези пърхания на величие; на онази суета, която много често става и завист; на наградите, които се чакат... Всички тези престолнини на своята мисъл са оверижвали поточната сила на битката ви за свобода.
А представете си пък да се простите с престолнината на своята душа, която е така набогатена с ангели, с толкова много благоволения, с толкова много щедрости; която е градила поведение, която е общувала със своя приземeн Бог и олтар на моление! Защото тя е, която трябва да получава причастие, не мисълта. Отивате да се изповядате от грешна мисъл, за да получите причастие на душата. Да се простим с престолнините на своята душа... А тя е толкова богата, толкова многобитна! Тя е изграждала кумирите си, тя много често е ходила и продължава да ходи пътищата, които не са още обезгрешени.
И в края на краищата – да се простим с престолнините на своя Дух. Онази малка искрица от Божествения дух на човека (която му дава опорност тогава, когато колебанието почва да търси суетата или подчинението на невисшето) също трябва да се освободи в името на неговия Родител. Простете се с малките светулки, с които вашият Дух в начинанието на Боговластника се е опитвал да ви събуди и понякога вие сте считали, че, ето, Духът ви води. Простете се и със заблудата на това, което сте наричали „духовност“, а то е духовна блудност.
Така Мъдростта в безспорност не само ще ви събуди, тя ще ви даде и идея за служение. Но както казахме, служение се върши, когато сте свободни от Себе си. Човек трябва да се освободи от Себе си първо като същество, което изгражда достойнствата си.
Второто искане е:
Когато човек се прости със старите престолнини, ще трябва да си намери нова престолнина, която в йерархията на Богоосъществяването е неговата належаща потреба. Ще трябва да намери подслон за мисъл, която вече е по-велика в предназначението си; за душевност, която може без смущение да се пожертва; за Дух, който може да влезе в Адеса и да каже: „Аз ви извеждам от преизподнята и ви водя в царствата Небесни!“.
Нови пътища... Но обезгрешихте ли старите, за да имате нови? Бог не се уморява, дано и Децата Му да не се уморят! Какво значи нови пътища? Точно това, което казах преди – обезгрешете пътищата на човечеството. Махнете му онази дантела, която облича – сатаната, махнете този лъжлив кумир, на който всички се кланят, макар да признават друго Божество! Човек може да ходи пътища и в отговорност да ги освети, а не само в гамата на еволюцията под пулсите на съдбата. Това е неизбежност, но не е наложително вече. Затова е казано, че имате Знанието на Мъдростта и не може да се оправдаете. Разбира се, че това не е вина, но трябва да се отиде в нови пътища и в нови Домове. Тогава, когато този Дом е вътре в нас, ние наистина имаме един нов път. И бихме могли в този Дом на Мъдростта да отидем и безспорно да го осветим.
Ужасно е, ако един Дом на Мъдростта стане тържище, но величие е, ако той съхрани голямото Откровение. Значи трябва ново освещаване, за да може да осветите един Път и да създадете един Дом на Мъдростта, чийто олтар е Книгата на Живота!
И третото искане е:
Не е проблемът вече в това, че трябва да се забрави нещо. Цялото битие на човека е налистено в неговата анатомичност – във всяка клетка стои култура, както поне по едно семенце във всяка торбичка на растението стои и чака – дали ще му дадете енергия, за да се посее и да изникне. Така че проблемът не е в забравата на културите, а да ги прецените в отговорност за тяхната непотреба. Те сами за себе си и като исторически образ, и като социална даденост – като институции, се отживяват. Но предметът на тяхната енергия е предмет на отговорна преценка на забравата. С каква преценка ще извършите забравата – с поведение на признание или с отричане, или с клеймо? С кой измерителен уред ще направите преценка на културите? Коя култура искаме да забравим и кое от тях можем да забравим? Можем ли да забравим идеята за Твореца?! Но каква е преценката на онова, което от Твореца трябва да остане? Творецът ли, или определението на творбите, които имат отношение към Него? Защото Творецът ли е, Който е казал, че хората са грешни – а всъщност след това ги отпраща като знаещи богове?!
Има неща, за които сме длъжни да бъдем благодарни. Човекът не е създаден в идеята: „Ето, Ти си моят Бог!“, а е създаден да направи Бог в себе си живот – да стане Бог. Както знаете, в културата на християнството Иисус става Бог, в културата на индийците Буда става Бог. Но всички предшественици, на които се кланяме, си отиват един по един... Въпросът е обаче дали съзнанието така лесно може да се освободи? И кое трябва да си отиде най-напред? Това, което наричаме съдба! Съдбата е неформулираният бог, тя е предшестващият, тя ви е ръководила с хилядолетия.
Но кое в културата на една Духовна вълна, в цялата стройност на човека – осъществяващият се бог, трябва да бъде погледнато с отговорна преценка на забравата? Същественото е да се разбере коя преходност сме овластили в дадена Духовна вълна и коя след това вече не само я овластяваме, ами тя определя живот. Защото не може да се забрави всичко, а онова, което е отживяло в изграждането. Не може да се забрави културата на Митологията, която според мен е най-богатата. Тя е зачеване и отглеждане на събожника в утробата на планетата. Не можем да забравим себе си в идеята за Бог.
Идеята за събожника винаги трябва да я слагате в чаканото бъдеще. Тя променя цялата таблица на моралните статути. Ако забравите идеята за събожника, не може да отработите в себе си онзи, който е бог в развитие! Ако в лицето на другия вие не видите своя събожник, което безспорно ще смени таблиците на нравственото поведение, тогава как ще искате просперитет?!
И като се схванете като идея за Бог, щете не щете, моралната таблица ви става не задължение, а отговорност! Защото, когато имате задължение, вие имате употребената теза на страх, т.е. внушение на отговорност. Преценка на забравата – отговорна забрава! Кое може да отшуми? Когато имате Кундалини, излязъл от себе си, от седмия център, не може да говорите за спомените си – какво е било. Много фигурно и образно е казано: Христос носи Кръста. След Кръста обаче идва Триъгълникът на Мъдростта. Ето ви отговорна преценка!
Ние не можем да забравим и съдбата, макар да се освобождаваме от нея. Защото съзнанието като цялост – в идеята на мисълта, в поведението на душата, в благоволението на Духа, е получавало енергии и под различните закони е отработвало и възмездие, и награди. При това една награда може да е по-лоша от едно възмездие. И точно тук е прозрението – дали наистина едно страдание не е било по-благотворно от награда? Представете си дори само като мисъл да е вярно, че Христос изнася един социален кръст на Голгота! Само като мисъл да е вярно – оставете бремето на кръста, оставете пригвоздяването. Вземете мисълта за великата среща, която съдбата отрежда и след това Възкресението нихилира – срещата между черепа на Адам и Кръста на Христос – в сътворения Адам да работи Роденият Христос!
Опитвайте се тези идеи да не ги правите хроника, а анализ. Защото хрониката се помни до момента, докогато паметта има право на живот, но паметта не е вечна – тя е потреба, когато се занимавате с Път, но не сте Път. Ето Христос – Той е Път! И много добре е казал: Аз съм Пътят...
Мислели са, че човекът е неподдаващ се на божественост, а само е изпълнител на Божествена воля. А той по същност е божествен и не е нужно само да изпълнява воля, а да ръководи, да води. Първом да води себе си!
Културите правеха човека буден, но и беден. А ние искаме да го направим не само буден, но и богат, т.е. Богоцялостен. Не пауперизмът, не бедността – да минава пред олтара само да прави моления. Не, не бедност на събудения ум, който още работи с отражение. Дори малкото богатство го ражда въображението. А принудата ви кара да бъдете бедни – Будният стои у вас, но страхът създава покорност. И тогава – или идеологическа вярност, или мълчаливост. Отделен е въпросът да се прави отражение, което се опитват някои автори, макар и с възможности... А човекът е, който трябва да носи планетата!
Посланията, в тяхната конкретност, родиха плътта на Учението Път на Мъдростта. Толкова фигурно и образно живи неща са давани! В тях всички мисли, сентенции и афоризми трябва да бъдат разтълмявани и съпоставяни. Без съпоставяне имате само отделни фрази, които, безспорно, е необходимо да се съединят както трябва. Потребна е съпоставка в измерение. И тогава, ако се приложи една формула, става като Менделеевата таблица. Това са валентностите, това е животът изведен! Различните класове, различните форми на съединение правят различни образци на природната даденост. Природната даденост, изразена чрез Човешката божественост – това трябва да се направи в този стадий на присъствие. Тази идея за съпоставка и дори с формули, от което и да е друго Послание, е като валентността, която търси своите нови съединения. Така се създава богатството за онова, за което много потребно се борят хората – да бъдат богове, или пък боговете да се борят за признание. Защото никой не може да каже, че Иисус не се е борил да бъде Христос.
Иисус е изопачен, но Христос не може да бъде отречен! Не само е изопачен, но до такава степен е принизяван в някои неща, че Го търсят в гроб! Когато Го търсят в гроб, Той им се явява на различни места. Но вие трябва да имате или Светлината, или онова огледало, което прави отражение на Онзи, Който е жив, когато са Го обявили за мъртъв...
Няма мъртъв човек! Въпрос е на степен и йерархия, в която да се явява, за да даде път или да чертае феномен. Защото феноменът прераждане в идеята на Възкресението има различни степени. Кадуцеят, който е манифестирал идея за възкресение, не е едно и също със събудения Кундалини в човека, който прави Възкресение! Следователно една предвара имаме на феномена чрез външно въздействие. А след това има достижение, с което чрез Кундалини се прави пръскане и събиране на собствената материя. Кадуцеят е възкресявал човек – човекът тогава още не се е самовъзкресявал. Има едно външно явление и след това вече при Христос, като първи знак на събудената Духовна субстанция, Той Самият пръска и събира материята.
И ето защо тази образност с Менделеевата таблица ви дава илюстрация, че сте! По този начин показвате едновалентност, двувалентност... до шеста и седма степен имаме валентности. И така създавате още съединения на онези елементи, които съставляват човека. Дори ако се спрем на седмата валентност, ние ще повторим Мировия закон – седем Духовни вълни. Следователно човешката плът, с всички нейни компоненти и с нейните седем центъра, е израз на йерархията на Духовните вълни!
Сега сме в живата, зримата истина на Мъдростта, която е животът на нашето бъдеще. А отговорността е, която ще ви даде причастието за деня на служението. За свободата се дава само една жертва и тя е човекът, за боговете има само една жертва – без Себе си! Тръгнете в своето служение със знака на събожника! Тогава идва това, което ви прави и богове, и човеци.
Но Път трябва! Децата на Деня са пътници и Пътят е даден. Вие черпите от всяко едно Послание. Посланията са една поточност в основната ритмика на Космичното Себеусвояване на Бога в съзнанието на човека и на човека в признание на Бога!
