Логосът е свидетел на осъществяващата се вечност, човекът – свидетел на Логосовата тайна за безкрайност!
Като обречени в Пътя да направим Мъдростта житейска същност, ние не можем да бъдем уморени; а като служение – не можем да спрем! Защото този, който е извикан на Път, ако не се качи на върха, не може да говори за ветрове, които оплождат душите; за зора, която го извежда със своите коне из небесните селения; за заник, който му предрича възкресение!
Обречените на Път нищо не може да ги спре, защото Пътят е и Истина, и Живот. А само Животът е непобедим – всичко друго може да бъде победено!
Ще се опитам да вляза в една материя, за която бих казал, че на света е неясна, независимо от кое гледище е разнищвана – дали от страна на официалната философия, религия, медицина, или от т. нар. окултни схващания и школи. Разбира се, всички са давали по нещо – докъдето е стигало прозрението им, докъдето е стигало окото на техния хоризонт. А безспорно и като мисловна спекулация (в добрия смисъл на думата) тази тема е най-третирана от страна на философи, от страна на науки (най-вече от физиката), от страна на поети и разбира се, от религиите. Това е един голям проблем, който стои пред човечеството.
Макар Буда да създава една много интересна формула – че на подобен род въпроси въобще не трябва да се отговаря, все пак и той самият се опитва да каже нещо, сигурно за да утеши, както аз се изразявам, на дребни скърби жителите. Не жителите са дребни, а скърбите им. Наистина е много дребна скръбта да търсите нещо, за което още нито прозренията ви, нито даренията ви са налице, за да го откриете.
Този проблем е раждал надежди оплодени. Защото бъдещето не може да бъде избегнато, щом се намираме в едно настояще, колкото и да ни тежи миналото. И вие не може да правите бъдеще без наличието на това, че някаква отворена врата в някакъв вечен храм ви чака и вие ще бъдете Единство с Онова, което Логосите са нарекли Свой Отец.
В различни нюанси съм говорил върху проблемите за Логоса и за човека. Разглеждал съм темите: „Личност, Индивидуалност, Космичност“[1], „Човекът в религиите“[2], „Логос, Духовни вълни, Учения“[3], които са изключителни по същината си. Така че, ако от всяка от тези студии извадя по едно изречение, ще направя една друга. Но всяка тема сама за себе си има стойност, защото дава обяснение на един откъс от великата тайна.
Никой досега не може да каже в цялост що е това вечност, а всеки си е поставял неудобния въпрос, както св. Августин е питан: Какво е правил Бог, преди да направи Небето и Земята? Тези проблеми са поставяни както от обикновения човек, така и от онзи, който знае да размисля. Наистина, какво е правил? И дали това, което наричаме Бог, е достатъчно, или в съответните религии Богът е само един Логос (защото Логосът е единосъщ с Бога)?... Но под Бог можем да разбираме Абсолют, а не Бога, който, сложен в религиите, е просто едно Логосово лице.
Така че този въпрос може да бъде поставян, колкото и странно да звучи: „Какво е правил Бог, преди да направи Небето и Земята?“ Не е ли имало време, в което нищо не се е правило? „Нищото“ е формулировката за Онова, Което не можем да изразим – „Едното“, Което не можем да характеризираме. Какво е правил Бог, преди да създаде света? И това „преди“ ставало ли е във време? Това са умувания, защото кой е онзи, който се е докоснал до Бога, за да може да каже, и Той може ли да бъде ограничаван в погледа и знанието на нееволюиралия? Дори и един Иисус Христос, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, само Го обяснява[4], макар че са Единосъщни. Но кой е онзи, който знае в това Единосъщие цялата тайна на Божеството, за да бъде тя неоспорима? И може ли да бъде Бог ограничен само в това какво е правил; и само Небето и Земята ли са битието?
Ето защо той ще отговори: Не е имало време, в което нищо да не е правил, понеже е направил самото време... Можем ли и на Самия Него да сложим определение, или по това, което Логосите ще свършат, можем да Го определим? Можем обаче да Му сложим търсената вечност, която чрез идеята за Свобода ни създава право на Живот! Ето защо Христос много уточнено каза: Аз им давам Живот вечен. А ние какво бяхме казали – че Бог се живее, а не се доказва! Но с това, което наричаме „направено“, изчерпваме ли Го? Знае ли някой каква ще бъде другата родилност и какъв ще бъде отрокът на Битието на Бога? Какво друго отроче ще ни даде, след като имаме това, че Неговите деца са посветени и са станали Логоси?... Защото с Тях изчерпваме ли Му Битието?! С това ние само живеем в едно обяснение, за да знаем що е вечност и що е безкрайност.
Какво значи вечност и безкрайност, с какво можем да ги определим? Можем ли да им сложим понятия, с които да ги характеризираме? Кое измерение можем да приложим за вечност и кое за безкрайност? Да, безкрайността все пак ще кажем, че е проблем на пространство, а вечността – че е проблем на време. Безспорно, съществувал е един Кронос, т.е. времето, което според нашата научна терминология определя онова, което наричаме вечност. Времето обаче е измеримост, а във вечността тя не може да съществува. Затова там времето не може да съществува – ние си служим с него, за да характеризираме един момент. А крайността е „характеристика“ на нещо, което е безкрайно. Безкрайност не може да се измерва с пространство!
- Не може Нищото, Което е Всичкото, да има граничност!
Нашият Димчо Дебелянов в своето стихотворение „Миг“, когато изпада в дълбок транс, казва: ...нямаше там ни пространство, ни време. (Нямал е нужда от уроци – просто е бил буден за една такава велика тайна.) Ами какво да ви каже онзи, който се е видял като Космична цялост и се е изживял, без да има определението „време и пространство“...
За вечността и безкрайността световната култура има обяснения. Аз не говоря за Западноевропейската – тя е провинциална, твърде евтина... И мисля, че Шпенглер добре я характеризира. „Залезът на Запада означава не друго, а проблемът за цивилизацията.“[5] Цивилизацията е нещо, което е връщане, отдалечаване от културата. Под култура не разбираме пособията на будността, с която сте йерархирали идеи само, а всичко – тя е духовност. Цивилизацията е вече удобства на икономиката. Цивилизацията е достижение на практично-приложния ум – осеняван или неосеняван, който е създавал идеи, идеологии, пътища...
От най-древни времена има една много характерна теза. Ето Арджуна какво ще рече на своя кочияш Кришна: „О, Боже, виждам в твоето тяло боговете и всичко създадено, великия Брахма на трон от лотос, всички риши, змиите божествени...“[6] (Знаете, че змията е символ на Мъдростта.) И още: „С безброй ръце, усти, утроби и очи – размножен, безграничен, без край, без среда, без начало те виждам, о Господарю, о форма вселенска.“[7]
Една първичност преди пет хиляди години. Но индийските посветени не можаха да направят свещени учения – само свещени епоси. Разликата с Христа е тази, че три хиляди години преди Него те правят от епоса наука за божества, а Той ви дава Логоса, дава ви Своя Отец в приложен човешки живот! Безспорно всички тези посветени под различни надслови ще ви обяснят тайната на своето превъплътяване (така както и в нашия Символ верую е дадено – че Бог се превъплътява в човек).
Великият Брахма не е Нищото, Което е Всичко. И Кришна, който е Логосова проява, ще учи Арджуна – развиващия се, търсещия Логосовата проява на божествени лъчи. Логосът е кочияш на Арджуна – божеството на божествата е кочияш! И нищо обидно няма в това. В древността много добре са знаели превъплътяванията на великите личности – как слизат, за да дават тласъци и учения. Боговете не играят ролята на обидени на кого служат, защото те имат служение на Мировата еволюция за изграждане на съзнание за божественост в душите на хората. Човеците играят ролята на оскърбени и се сърдят на статута си.
Така че Арджуна е нямало да роди тази мисъл, ако не го е събудил Кришна. В този стих, ако размислим, ще съзрем една изключителна идея за вечност. В Божеството да виждаме Неговото тяло – субстанциалността като противовес. Материя и антиматерия – материя и Дух. Субстанцията на негатива в теориите на създаването е именно Космосът – видимостта, която никой не може да каже, че ще победи Раждащия я. Дори и в материалния свят говорим за безкрайност, когато не можем да обхванем със сетивата си. Но умножихме ли ги с телескопа и с микроскопа; надвихме ли така граничността на видимостта като доктрина на очите; видяхме ли невидими микроби и светове далечни на хиляди светлинни години? Антитези...
Негативът на Духа е именно материята, Космосът. Овладян или неовладян. Овладян е за Онзи, Който го създава – енергиите, които праща, създават образи, с които ние започваме да си служим. Даваме им крайност или безкрайност според нашата йерархия на познанието. Но идват будностите и рушат, рушат гледжосаните съдове на човешкото мислене. Стотици години са минали, за да се разруши гръцката заблуда за атома. За мен тя е преднамерено внушена от египетската култура, но за цялото културно човечество тя е била знание за „неделимото“ – за крайното, наречено „атом“. Да, ама то разкри такива безкрайности, че сега учените се чудят. Защо беше тази измама за света? Защото е съхранена една велика тайна – човечеството е нямало достатъчно морална устойчивост да не употреби енергия, която вече е разрушила цял един континент – Атлантида. Вижте колко променливи са тезите за вечност, за безкрайност, за крайното, което ограничава.
И ето: О, Боже, виждам в Твоето тяло... Не говори, че вижда в Него – в Неговото тяло вижда! Какво е Неговото тяло? Космосът. В това тяло аз виждам боговете и всичко създадено... Боговете са мостниците, на които става сътрудничеството човек – Бог. Това са те – всички тези божества, за които с такова пренебрежение говори културата на повърхностното знание – каменни или гирляндни божества. Те са вътре, в Неговото тяло, Той не може да се отрече от тях – Той може само да ги еволюира. Защото онова, което и от камъка направи божество, е първата еманация, събудила в кристала духовност. Така че тези божества и богове са в тялото на Бога, в тялото на всекиго, защото във всеки има стотици божества. Нещо повече – там е и Брахма, Който ще стои на трон. Но Нищото може ли да стои на трон; може ли да Му определим и колко години ще стои и може ли някой да Го детронира?! Би било наистина не само неудобно да се каже, даже неудобно е да се мисли. Брахма също е поредица, а не е Абсолютът.
Великия Брахма на трон от лотос и всички риши... Ришите – това, което в мирогледната институция на юдейството са нарекли пророческа институция. Но пророческата институция вече отмря. Сега никой не говори за великите четири юдейски пророка или за дванадесетте малки пророка. Защо? Еволюирали ли са в Логоси? Едно религиозно съзнание, което онаследи юдейската религия, ги свали от троновете – институцията пророчество в християнството е похулена като невъзможност – запретата след Христос спря пророчествата. Толкова далече са религиите от големите тайни... И в Индия ришите сега не се проявяват, защото като метод на познание не се обективизират, не обясняват това, което в институцията на евреите е ниспослание на Духа. Да, но в юдаизма нещо друго не можаха да научат – именно тайната на безкрайността, вложена в човека като Дух, който носи Огъня на Кундалини!
Така прекъсна стълбата, по която човечеството се изнасяше, ако съзнаваше, че пророчеството не е само дарение, а е присъщност на еволюцията ни. Кое обаче трябваше да отстрани тази присъщност? Заблудата, че един пророчески дар е като осенение от Духа, а не вътрешна будност, каквато е Кундалини – приемаше се само като осенение, само като благодат. Трябваше да бъде освободен човекът, за да почне да работи – в себе си да събуди, еволюционно да достигне неограничеността, а не да чака благоволението на осенението, което е ограничение и в идеята за вечност, и в идеята за безкрайност. Ето една пророческа институция защо трябваше да си отиде!
Колко далече са хората от голямата тайна на великия процес вечност и безкрайност, в чийто простори и в чийто времена ще трябва да се събуди човекът! И времето къде отиде – Кронос го събори Зевс! Времето като измерение на вечността беше съборено в периода на митологичните съзнания и вероизповедания. Времето, с което определяха вечността, си отиде. Може ли тези богове, щом ги свалят, да бъдат вечни? Не! Могат ли да бъдат безкрайни в пространството? Не, дадоха им Олимп – ограничиха ги в пространство. А може ли душата да бъде ограничена? Да, може, когато е в тяло. Но, когато е надмогнала плътта, ограничена ли е?! Докъде е планетната просторност и можем ли в безпланетно пространство да вършим своето?
Вижте още какво пише в свещеното писание на индийците: „Непреходна, висша цел на знанието, най-върховен дом на световете, пазач на вечния закон – на дхарма, ти си Великият пуруша – виждам.“[8] Пуруша – това е Космичният Човек, чрез Който се дава една от многото скрити тайни: възможността човек да бъде Космична цялост. Явно е, че тези хора, които са оставили писанията – Ведите, Упанишадите, Пураните, са имали до такава степен овладяно и приложено знание, че са могли да наименуват този велик Космичен човек Пуруша „цялостен с Космоса“. Той Самият е Космосът, техният Пуруша – гигантският, неизмеримият. Нещо, до което нашата християнска религия не можа да достигне освен йерархията, която прави Иисус Христос с идеята за Единството с Отца. Христос прави тази йерархия в Единосъщието, като не отделя човека от самото Божество, напротив – прави го едно с Него. А в древността Божеството е този Космичен Човек, проява на Твореца.
Ние няма да намерим Абсолютен Бог и при Буда, няма да Го намерим, и в индуизма – там боговете са трима, но със съвършено различни предназначения: Брама, Вишну и Шива с техните триъгълници на Твореца. Обърнатите нагоре и надолу, както и двата триъгълника съединени... Страшно като същност е да се влезе в тази тайна!
Християнската религия все пак можа в иконата на Пантократора (pantokràtor – всемогъщ) – в Неговите ръце да сложи земното кълбо. Така че Планетният Логос е поръчаната задача – както е казано в Бхагавадгита: висша цел на знанието. Това е планетната задача на Пантократора – висша цел на знанието. (Той ви даде висшата цел на Любовта.) И нещо повече е казано: върховен дом на световете. Значи имаме йерархия в приложението на Логосното у човека, осъществявайки, или усвоявайки Бог в себе си. Логосът дава идеята за образа, който е необходимостта, за да имаме безкрайност. Защото, когато можете чрез образа да Го уловите в пространствеността, вие, макар и в ограниченост, усвоявайки го, искате да го видите в безкрайността.
Така можем да кажем колко прозрение, колко тайни ни разкриват тези древни химни: „Безначален, безкраен, без среда, с очи – луна и слънце, с безброй ръце, с безброй усти от огньове жертвени света озарил – такъв те виждам.“[9] Като образ в пространствеността на усвоимото го дават... Без „абсолютната идея“ на Хегел, без „предсъществуванието на идеите“ на Платон, макар и в поетична образност, е дадено всичко това. И все пак, трудно е да кажат, дали в ограниченото време са съзряли вечността – тя като понятие съществува, но като обяснение за изживяване намерен ли е образът? Даден е Кронос, но Кронос е детрониран; даден е Хаосът, но от Хаоса е направено пространство и е разделено на Небе и Земя...
Всички религии обаче са се дистанцирали от единство с Бога както като плът, така и като духовност; дистанцирали са се и като служение, и като пратеничество. Дори в юдейската религия нямате право да споменете напразно (а кой може да каже, кое е това „напразно“?) името на Бога; още първата заповед е да не Го споменавате...
Само Христос махна дистанцията между човека и Бога и рече нещо, което ще остане вечно. Аз и Отец сме едно! Така Той преобрати света, единствен в цялата световна история – преобрати както битието на отделния човек, който Го изповяда, така и историческата даденост на Космичното служение. Служение като Пантократор, като Всемогъщ господар с еманацията на своето Логосно състояние. Така Го нарече апостол и евангелист Йоан Богослов: „Словото беше у Бога и Бог беше словото...“[10] И този Логос, това Слово стана плът[11] – плът в идеята на превъплъщението. Христос направи Единство с Отца. И в отговор получи прозвището „богохулник“. Бих казал, съзнателно си го изпроси в идеята Си на служението, за да категоризира безсмъртието. Изпроси това прозвище „богохулник“, за да могат да Го разпнат, за да свидетелства чрез Разпятието и чрез престоя в утробата на земята, в т. нар. гробница (на Йосиф Ариматейски), която като символ е нашата вътрешна същност. Ние там държим един погребан, един вечен Христос, един Син на Бога, Който чака усвоимостта на човека.
Развитието е приложен Логос! Човек, Който е приложен в Божествено служение – това е Логосът!
-
Логосът е един приложен Бог в Живот, а
човекът – осъществяващ се логос на Земята!
За мен Логосът и човекът са неразривно свързани в йерархията на приложността. Логосът е един Бог в живеене, а човекът е един бог в развитие!
Логосът живее Отца Си, човекът се развива в Отца си. Затова Логос и човек са неразривни. Това е великата им тайна, с която те се осъществяват. Ето защо за Христос е казано, че е Син Човечески и Син Божий. Затова Йоан Богослов Го нарича Слово – Логос, Който в същото време стана плът! И това е голямата истина. Това са отворените двери на човека, който не бива да живее в отчаяние, той няма право на отчаяние! Така, както говоря за Сизиф: Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! Точно тук е голямата идея, че Словото, или Логосът, трябва да се изяви в действеност, която създава стъпалата на посветените.
Логосът е един посветен човек и затова на иврит ще се нарече „Дабар“, което в халдейската Кабала означава „Дума, Думи“. Това ще ви опази от идеята, че Той е едно и също с Нищото. Той е един посветен, възземащ се, единен в Себеосъществяването Си на Вечния. Какво ще даде последната характеристика на Вечния – последната Духовна вълна, в която влязлото познание за свобода от очи, ум и воля ще бъде Целостта. И навлизането в нашето познание на телепатичността (не става въпрос за екстрасенсите) е първата стъпка на свобода – да се осъществяваме като приложена Божественост!
В културата на човечеството Логосът влиза под различни надслови. Във философията това понятие е въведено още в Древна Гърция от Хераклит около V в. пр. Хр. Преди това няма термина Логос. Няма го и в Старозаветието, защото там е само един Яхве, който, фактически, според тяхното тайно учение – Кабала, е едно племенно божество. Разбира се, това са проблеми, които са стигали до върховете, но не са стигали до онова, което има вероизповедание и отива в своя олтар чрез обреда да направи признание. Адам, обаче, не е извикан само да направи олтар за признание, а е извикан като мисловност да създаде съотношение – съотношение между човека и Бога. И това съотношение влиза в една велика тайна, наречена Дърво на познанието, което поставя един от най-важните проблеми на света – нещо, което го няма в другите религии. Проблемът за „доброто и злото като знание“ е един от най-съществените, който на Адам се поставя – на ума на човека се поставя да реши проблема, за да познава света не само с Евиното състояние – състоянието на желанието, което ви дава ориентиране и право на плът.
Трябва чрез Адам – ума, да се квалифицира усещането и познанието за Бога. Ето защо, макар и обвинени, че са предизвикали грехопадението, те са изгонени от рая. (Този рай е символ на Умственото поле.) Изгонени са с едно изречение, което Бог Сътворителят казва: „Адам стана като един от Нас да познава добро и зло.“[12] Значи привилегия на боговете е да знаят що е добро и зло. Тази привилегия Адам и Ева я получават с какво? С дързост.
- Диханието ни дава вечността, а разгръщането в йерархията на усвояването на Бога е безграничността!
Какво Бог Отец рече на Адам: Иди и работи! Изграждай се, защото Аз те сътворих от цялата плът, но ти дадох Собственото Си Дихание, Което никога няма да те лиши от присъственост в света. Диханието е идея за вечност! Но когато ние искаме да измерваме вечността, я измерваме с т. нар. „време“. А с какво сетиво измерваме времето – с нашата преходност. И тогава казваме: това не е вечност. Но ако го измерим с Диханието, вложено у нас, с онова, което Логосът има като привилегия – със Синовността?! Защото, когато Бог Го извежда на живот в служение, Той Му казва: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение! Каква е идеята за благоволението? Това е идеята да усвоим вложения Бог у нас. Бог не може да се Себеусвоява, но човекът може да усвоява Бог. И в размерите, в които Го усвоява, той ще се изживее като вечност и като безграничност.
В „Агни йога“, в § 217 пише: „Дори самата планета е във властта на човешкия дух!“[13] Няма да намерите по-дързостна идея за свобода и по-напътен пулс от това да бъдете вечни и безкрайни!
Вижте какво е дадено на човека – планетата е във властта на човешкия дух! Та нали този човешки дух е Диханието на Отца! Как тогава няма да бъде в ръцете на човека! Законът на времената ще прати човека при оракула да го заблуди; законът на инквизитора ще извика: „Ти защо даваш свобода на човека!?“; законът на Атлас ще го направи да държи на плещите си земното кълбо, а Христос държи планетата в ръката Си. Ето ви потвърждение за властта на Духа човешки! Това е да се усвоиш у Бога като вечност и да се приложиш в Логосовото служение като безкрайност. И Пуруша – Мировият човек, е пълното доказателство, че Космосът е обиталището на Бога с всички форми, с които човешката природа може да го усвои, а след това да го обожестви в приложност, за да бъде безспорен във вечност и безкраен в битие. Това е човекът като приложен логос. Но чак в Духовната вълна на Свободата ще сме Единство с Отца! Ето един пулс, ето една очертана пътека. И Онзи, Който е единство с Космичната цялост, наистина в Неговите ръце е планетата. Една икона като тази на Пантократора е най-доброто свидетелство за родена предвидливост и пробудено усещане, че сте повече от това, което се вижда в света! Но докато човекът стане Син Господен, планетата е властницата. А всъщност тя е подчинена на човешкия Дух. И Този, Който може да определя, ще си остане винаги Логосът. Той, осъществявайки Вечността, е Божествен в измеренията на Своя Отец.
Иисус Христос е Логос Небесен – Син Човечески и Син Божий. И Той говори за това единство – единството, че е толкова божествен, колкото е божествен и Неговият Отец, и в същото време е толкова човек, колкото Неговите майка, баща, братя... Но приема за Свои роднини не тези, които са кръвни, а внася един велик закон: Този, който изпълни волята на Отца Ми, той Ми е брат, сестра, майка.[14] Страшни разлики прави! Той сменя теорията за расовия принцип с личността, като прилага идеята за свободата. Затова казвам, че Той е радетел за личност. За личност! Не кръвта, не заклинанието на Старозаветието, че този от братята, който не иска да се ожени за съпругата на починалия си брат, проклет да е. Това иска расовото божество Йехова, това иска кръвта, доминираща като проблем за бог, човек и съвършенство. Можете ли да си представите тогава този Логос – Христос, какво остави на света?! Кабалата ще ви даде десетте Сефироти, които изграждат цялата Космичност и Земята в нейните различни дадености – от идеята за короната като святост до идеите за мъдрост, разум, милост... Те са едно и също в една субординация и от първия ще излязат останалите. Но това са Логоси, които еманират света, а не освобождават човека, както го направи Христос.
Още в Старозаветието ще намерим израза: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет!“[15] (Но, както казах, този Бог за езотеричните учения и школи е един обикновен Логос.) Каква е тайната – свети както Бога, защото Бог е свят... В Евангелието пише: „И възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и от всичкия си разум, и с всичката си сила!“[16] Христос обаче не иска да бъдете само разумни, само послушни; не иска да възлюбите само Господа и дори само ближния си, а рече: Възлюбете и врага си! Това е пълен преобрат на световната религиозна, философска и всемирна култура.
Ето какво ниспослание се върши в еволюцията към индивида, когото наричаме човек и логос във вечност и път! Да възлюбите ближния си както себе си е речено във вековете, но да възлюбите врага си, това е свобода от врагове – в лицето на другия трябва да видите себе си! Този, който не се е видял в очите на другия, никога няма да може да прости. Когато се види достатъчно съвършен, може на несъвършения да прости.
В йерархията на Космичния порядък – в тази йерархия е индивидуумът, който е свързан с Космоса. Защото какво е индивидът? Буквално означава „неделим“ („individuum“ от латински е „неделимо“). И какво е той като същност? Онова, за което говорих – Мировият Човек. Човекът, Който е неразривно свързан с целостта. Това е Космичният Пуруша, това е Космичният Човек преди нашия Адам – след това глиптиран в Адам. И после – приложно овладян! Защото приложно овладяване е да победите материята и – така както Христос прави след това в гробницата – да я пръснете, за да засвидетелствате безсмъртие и най-доброто доказателство за вечност. Доказателство, че никога не можете да бъдете загубени и не може никой да ви открадне. Където и човекът да се губи, в края на краищата, с йерархия на религиозните съзнания и теории, той ще се види в Свободата единство със своя Отец. Ето защо Христос характеризира Истината, че тя ще ви направи свободни, защото Свободата е единствената възможност да бъдете единство с Отца си.
- Индивидуумът е връзката ни с Космоса – неделим като идея за цялост и единство, но отлъчен за действие като еволюция!
Защото Космосът еволюира. Така от този индивид ние правим индивидуалност. Тази индивидуалност е нашата проява на Земята – тя е връзката ни със Земята.
Когато индивидът се обособи като съзнание за личност, тя става представителят на Земята. И тогава ще говорим за човек земен. Именно той е битие, той е личност. И затова казваме, че имаме личностно съзнание – едно, две, три, пет,... десет... В идеята за прераждането стотици лични съзнания може да нанижете на низата на развитието. Личности! Представете си през колко много култури, духовни култури, йерархически развиващи Бог в човека и човек, усвояващ Бога в приложност, се минава, за да станете личност – личност, която след това има основанието да стане Логос! Защото, ако кажем, че Иисус е личност, безспорно след това тази личност я виждаме в градивността и благоволението на Отца Си, че става Синовност, т.е. Логос. И тогава светът Го нарече Божествен. Не се касае за догми! Касае се за еволюцията на човека в живота на планетата и за вечността и безпространствеността на личността в същината на Отца си.
Той, този Синовен, е Божествен. И след това ние ще видим Неговия Дух, Който става хлябна трапеза на човечеството с това, което преобрати: Този, който вярва в Мене, няма да умре вовеки![17]
Един индивидуализиран, земен човек, какъвто е Иисус, показва пътя за единство с Космоса като неделимост. Тогава трябва да търсим в този индивидуум ние имаме ли крайност, или сме безкрайни? Всеки е един бъдещ Логос, но до каква степен и до каква граница ще се осъществява, докато стане Аз и Отец сме едно... Вложената тайна е в него, но може ли да го изрече? Може ли човекът (а това безспорно му е дадено като вложена божественост) да каже, както Иисус, че Неговият Отец работи, и Той работи? Това е право на великия Логос – да твърди, че работи, както Неговият Отец.
Човекът може ли да каже, че работи това, което Логосът работи, както Логосът-Христос рече, че работи онова, което работи и Отец?! Какво човекът може да каже? Че работи това, което неговата религия или неговата идеология му повелява. Но виждате как Този, Който за нас е Логосът, възбуни мисловната същност и идеологическия образ на юдаизма – те търсят начин да Го убият, дори само за това, че нарушава съботата...[18] Ето докъде свеждат великата духовна сила на Логоса, Който наистина промени света. Защото наистина никой не е променял световната култура така, както Той я променя – стотици каменни божества отиват в музеите. Това може да изглежда много парадоксално, но е една от най-големите истини, която извършва Христос, а те Го гонят, че в събота работи!...
Къде е мястото тогава на Безкрайния, Когото една религия можа само да декларира, но не и да приложи? Юдейската религия се занимава с най-крайната неучтивост – да определя в кой ден да работите, в кой не. Това показва вярност към едно изповедание, но ограниченост в мислене както за настояще, така и за бъдеще. Тогава как ще се доближат до безкрайността?! Или как ще влязат във вечност, щом са толкова преходни в тезата си?! А Той им говори много простичко: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата; тъй че Син Човеческий е господар и на съботата.“[19] И още: Ако волът ви падне в кладенец в съботен ден, няма ли да го извадите?[20] И абстрактно, и нагледно! Така Христос троши всички вериги, които човечеството в йерархията си на религиозно съзнание е сложило в своя олтар на моление.
Вижте как и вечност, и безкрайност ще бъдат предмет на вътрешен конфликт. И осенението от Логоса ще отметне всекидневието и ще остави идея за безкрайност, защото на Него не можете да Му кажете, че е краен; не можете да Му кажете, че не е вечен, защото никой не може да се докосне до същността Му, за да даде определение. Много просто е да кажем, че времето определя – това е банално. Няма време! Дори много ясна е и доктрината на Айнщайн: той създава ново понятие – времепространство, като обединява отделните тези. Защо? Защото като идея влиза в четвъртото измерение. Това са проблеми, които са тежали и големите мислители са ги решавали...
Иисус ще говори: „Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори сам от Себе Си, ако не види Отца да твори...“[21] Вижте как Синът, Логосът, се поставя в граница – в граница за крайно в безкрайното и временно във вечното! А кога Истината ще ви направи свободни, кога ще можете да имате и Живот? Животът вече е Божественост, т.е. Богосъществувание. Необходимо е да видим тогава до каква степен можем да усвоим Бога у нас. Но Той може ли да се Самоусвои? Бог Себе Си не може да усвоява, човек е, който трябва да усвои Бог!
Вечният може да Го усвояваме в еволюцията Му не, а в демонстрираната Му творчественост. Но когато Той е Сам в Себе Си, усвоява ли се? Ако Му сложим подобно развитие, ще Го направим тогава еволюиращ (нещо, от което светът се плаши). Да, Логосът еволюира, но Абсолютът, Нищото – не!
Логосът или това, което наричат „Творящото Божество“, трябва да Го разграничим от Безпричинната Причина. В християнството за Бог Отец и за Христос се говори като за Абсолют; в Старозаветието също – като слагат само един Господ. Но Логосът е творящото Божество, Което като Слово стана плът. Тогава намираме необходимост да определим не само мястото на Логоса в онова, което наричаме вечност и безкрайност, а и на човека. Човек! Има ли място той?
- Човекът е толкова вечен, колкото е усвоил своето Божество, и е толкова безкраен, колкото е неговото Божество!
Тогава вече ще дойдем и до това, което в будизма стои – т. нар. „неопределени въпроси“. Те си имат свое специално име – „Десетте неопределени въпроса“, и са предмет на трактата „Самютта никая“. Ето в какво се разделя човечеството (учени и философи) – в тези големи проблеми, наречени неопределени и етически неполезни. Защо обаче един Буда ще ги нарече „етически безполезни и неопределени“? Неопределеният и неетичният въпрос той не иска да разтълмява и счита, че това са напразни умувания. (Буда е учител на приложната религия на разума.)
Това, което будистката религия остави на човечеството, е идеята на контраверсите, на противопоставянето, защото Учението на Буда е предимно учение на размисъла и освобождаване от желанията. Затова тези въпроси той ще ги счита за ненравственополезни. И с основание ще нарече някои от тях етически безполезни. Буда се страхува от мъдрувания и по-скоро от умувания, които сплитат, така ако мога да кажа, мрежата на паяка. Плетат паяжината на човешката мисъл-форма, в която човек сам ще се изтощи. Вместо да хване насекомо, ще се хване в собствената си мисъл-форма, която няма да може да изчисти с хилядолетия. Защото умът, който започва да мъдрува, е в състояние да създаде такава мисъл-форма, която не всякога може да удовлетвори и да получи достатъчно доказателства. А идеята за колебанието е най-страшната – тя отнема огъня на вярата и така ражда съмнението чрез мисълта. Някога бях казал, че вярата е знание за незнайното! Тогава тя е повече от обикновеното, което се счита за вяра, тя е интуиция. Интуицията е вътрешното прозрение и откровение, което човекът получава. Не толкова, за да доказва това или онова, а за да се обучава в идеята на усвояването на своето Логосно начало.
Първият въпрос, който е поставен на Буда, е: Вечен ли е светът?; вторият: Невечен ли е той? Антиномия... За да се постави този въпрос, формулата на усвоимостта е била безспорно първом очите, след това умът, след това размисълът. Стигано ли е до потвърждение на едното или другото и ако е стигано, защо ще се питат и ще искат отговор? Защото преходността е първият атрибут на вечността, антиподен, разбира се, свидетелство за непреходност. (Ние получаваме в новите доктрини и идеята за антиматерията, която е най-доброто потвърждение за материя.)
Преходността е идея не за опровержение, а за потвърждение: вечност и невечност! (Идеята да се играе на плюс-минус ляга и в нравствените добродетели – добро-зло.)
Третият въпрос е: Краен ли е светът?; четвъртият: Безкраен ли е той? Ето идеята за безграничността. Измеримостта на пространството. Кое е измеримо; откъде започва? Щом съзнанието ни е в третото измерение, ние ще имаме измерението на преходността. А за да говорим за преходност, трябва да вярваме в някаква непреходност, както, за да наречем нещо невечност, ще трябва да имаме някаква идея за вечност! Но дали тази крайност за трите измерения, в които работим, като влизаме в четвъртото, отпада? Ами като влезем в петото измерение? Така вървим не към опровержение на знание, а просто допълваме знания, за които не сме имали органа на усвояването и прозрението в дълбочини.
Ще стигнем ли до безкрайност и вечност? Ние можем да стигнем и до Онова, Което се нарича Абсолют, Което се нарича Безпричинно. А кой може за Него да каже дали там има нещо? Вярно, всичко е от Него, но там има ли нещо? Видимото дава свидетелства, но невидимото опровергава ли ги? Къде е тогава тайната...
Ето защо Буда се бунтува срещу тези умозрения, тези обсъждания на проблеми, за чиито решения няма достатъчно знания, което води само до образуването на разни пристрастни мнения, напомнящи на противоречивите, едностранчивите описания от четиримата слепци, когато опипват слона. Има една много интересна приказка, че от четирима слепци се иска да опишат слона. Единият опипва хобота и оприличава слона на дебела змия; другият опипва крака му и го оприличава на стълб; третият пипа ухото и казва, че слонът е като листо; четвъртият пипа корема и определя слона като делва. Ето какво е човекът. Не значи, че като имаме зрение, не сме слепи за четвърто, петото... измерение.
Тогава коя е оная формула, която може да ни каже що е вечност, що е безкрайност? И Буда не казва, че въпросите са метафизично безполезни. Нарича ги етически безполезни, защото измерва съвършенството на човека в познанието с добродетел. Но защо с добродетел е трябвало да се измерва знанието? Защото има риск бездобродетелният да го упражни в насилие. Колко неща влизат в мрежата на отговорността...
Петият и шестият въпрос са: Еднаква ли е душата с тялото; Различава ли се душата от тялото? Като се има предвид, че Буда не стои нито на идеята за пантеистичен Бог, нито на идеята за личния Бог, за него свободата на душата от желанията, т.е. напътена за нирванна даденост, е това, което е цялостно. Нямаме идея за Бог, Който като отправна точка за съвършенство ни дава и правила, и изисквания. Имаме потребност как да мотивираме – в душата си, изграждането. Ето защо ще се постави въпросът: Различна ли е душата от тялото?
Голямата битка, водена в хилядилетията, е двубоят между Дух и материя. Христос изнася най-нагледния урок на този двубой, който е една от най-великите мистерии – мистерията на Разпятието. И тя се ознаменува в какво? Когато побеждава материята, Той извежда светиите от гробовете[22], където те трябва да стоят, според религиозното съзнание на вярващите в Адес. Каква отговорност пред историческото битие на религиозността! Той „слиза“, за да ги изведе, за да ги освободи в човешкото съзнание, защото то не може да се освободи от Адам, не може да се освободи от Авраам. Христос това прави – освобождава ги. Ето ви Мировата идея за свобода. И идея за друга крайност – по-безкрайна от довчерашната. Вчерашната е била крайна – преизподнята, а Той ги извежда в нова крайност – Небесна. Дали ще ги водят после в други крайности на безкрайността – това е проблем на развитието.
Така Христос показва ли, че има преходност в онова, което се нарича вечност?! Но кой може пък да каже каква е границата на Вечността? Това не може да се хармонизира, не може да бъде изведено. Да, за безкрайност и крайност могат да се допуснат известни процепи, но за вечност...
За мен безспорно има безкрайност, има и вечност! И Христос освободи хората от науката, която бяха усвоили, от крайностите на едно учение и им даде друго Учение, с други измерения. Така се разширяват границите, за да минем от това, което наричаме крайно, към друго крайно, защото повече хората не знаят. Но е идея да крадете пространство – пространство заради живот, локалност, в която обитавате, но която може да премине в по-висшето.
Седмият въпрос, който стои, е: Ще се прероди ли позналият истината?; осмият е: Няма ли да се прероди? Позналият Истината ще се прероди ли отново? Когато говорим за прераждането, винаги сме твърдели, че и този закон, както и законът на кармата, не са вечни. С това освобождаваме планетната еволюционност от вечност. Нито кармата, нито прераждането са вечни. Иначе би било безпримерно дълга и неоснователна тегота върху човешкото развитие. Те, според йерархията и потребността, освобождават човека. В такъв случай в Истината, за която сме говорили, че е предпоследната духовна битиейност на човека, ще се върне ли за прераждане този, който я е познал? Ако изходим от израза на Христос, че истината ще ви направи свободни, тогава няма логика да прилагаме закона за потребността (причинноследствения) да те върнат, щом си свободен. Няма причина да се преражда човекът. Но Буда не отговаря – той счита тези въпроси за недостатъчно етични и за непотребни.
Няма ли да се прероди позналият истината? Тук трябва да спрем действието на закона – да му сложим граници. По изискванията на закона за причинноследствеността, наречен кармичен, вие няма да се прераждате. Но според идеята за свобода (както е казано: познали истината) имате право да слизате, за да сътрудничите на еволюцията, без, разбира се, да търсите свобода за собствените си бремена. Затова Иисус казва: Моето бреме е леко, Моето иго е благо.[23] Вижте, нищо няма в Него да не е така измерено със световната мъдрост, със световната тайност на знанието: Бремето Ми е леко... Ето свободния – не му тежи нищо. Той им дава Собствения Си гръб за мост, без да иска от никого отплата. Това е смисълът на жертвата. Този, който е пожертвал душата си, той спасява света!
Идеята за спасението на света е именно да създадете истински живот. Затова Христос казва: Възкресението Ми е Живот вечен! А Животът като същност и непобедимост е само в Бога. Кой ще го наследи – Онзи, Който, познавайки Истината, услужва развитието и става свободен. А свободният е вече всичко. Той не се преражда, Той, както казах, сътрудничи. Сътрудничи – не е прероденият за развитие, защото прераждането носи пулсацията на развитието. Дали е само кармично или предназначено, това е отделен въпрос, но прераждането носи идея за развитие. Сътрудничеството е отговорност в изграждането на Божественост! Това е голямото и това е потребното. Тогава сте част от Планетния Логос и сте от Онези, на които Бог Отец в идеята за Сътворението (в книга Битие) казва: Да сътворим човека! Тогава няма защо да се чудим, че там има множествено число – да сътворим. Затова не трябва да се поставя въпросът „Ще се преражда ли?“, а „Ще сътрудничи ли?“. И тогава ще намерим оправдание защо, когато казват на Христос: „Нямаш още петдесет години – и си видял Авраама?, Той отговаря: преди Авраам да е бил, Аз съм.“[24] Ето ви идеята на Логоса – Сътворител! Това е Свободата като религиозно битие в човека. Съсътворител, Съработник, както Сътворителят се обръща към Своите Си.
Деветият въпрос е: Дали позналият истината едновременно ще живее и няма да живее след смъртта?; и десетият: Дали той няма нито да се прероди, нито да не се прероди? Трябва да кажем, че Животът е последната инстанция за Целостта – ако Истината ви прави свободни, Животът ви прави Божествени! Затова твърдим, че Животът е непобедим! А който познава Истината, няма смърт. Не може да има смърт за Този, Който е познал Истината, защото Той е свободен в Божественост. Божествеността умира ли? Не! Затова казах, че Животът е единственият непобедим – другото са обстоятелства, в които човек се развива. Познанието на Истината не само не ви лишава, а ви прави отговорни и свободни!
Така че тези въпроси биха имали стойност, ако нямахме Учението на Христос. Разбира се, контраверсното поведение на християнството не обслужва човешкия ум. За трагичност, дори много малко познават Учението на Христос за Истината. Защото Той не `и дава нито терминологично, нито етимологично обяснение, а само с какво ще ви обслужи. Това са съвършено различни неща. Тя ще ви направи свободни – а Свободата е единство с Отца!
И не може да се каже дали ще се живее след смъртта, ако смъртта се разглежда само като идея на преходността, на очите. А тук когато поставят въпроса, питат за физическа смърт, но има и астрална смърт, има и ментална смърт... Има ли тогава ограничение в пространството; има ли ограничение в идеята за вечност, за да го е страх човека от смърт? Няма! Животът не може да се страхува от смъртта! Той я е създал като потреба, за да се осъществи.
Вижте колко странни въпроси човечеството си е поставяло за своята еволюция. Това са въпроси, които са стояли пред големи и учители, и школи, за да решат и да ги нарекат неудобни или неопределени въпроси, тревожещи човешката съдба. Разбира се, че човек прави съдба – това, което нарекох минало, защото той може да усвоява Бог в себе си, като му се предостави идеята за Духовните вълни. Те го еманципират в отговорността на законите за кармата, прераждането и еволюцията.
В идеята за Бога една услуга върши на човечеството т. нар. „отрицателна теология“ (или „негативна доктрина“) – Бог не е нито Отец, нито Син, нито Свети Дух, а само безкраен. Не да определяме Божеството чрез позитива, а чрез отрицанието. По този начин Го освобождаваме от идеята, че е безкраен с определения. Като кажем, че Бог е мъдър, ние Го ограничаваме, но като кажем: Бог не е мъдър (защото не може да бъде мъдър – то е човешка потреба), ние вече не Го ограничаваме. Той не е и любов. Тя е наша потреба – защо Му е на Него да е любов? Любовта като Духовна вълна, дадена чрез Логоса, е нещо съвършено друго. Това е проява на Логоса, Който променя наказателната мярка на хулата и убийството с камъка в идея на прощение, като дава огледало, че всеки от съдниците е достатъчно порочен и грешен...
Мъдрост, Любов... Това са атрибути, с които ние характеризираме усвояването на Бог в себе си. Когато сме мъдри, много искаме да кажем, че Неговата Мъдрост е у нас; когато сме одухотворени – пак. Но Той това ли е? Ами в йерархията си ние Го усвояваме още от онзи момент, когато Го имаме като тотем в лицето на едно животно или в лицето на едно дърво – тогава какви сме?... Усвоили ли сме Го?! Можем ли да кажем, че сме приложна божественост?! Но когато станем Божествени, не можем да говорим, че сме мъдри, любвеобилни, добри... Сега, обаче, йерархията ни е такава. А една йерархия на християнството е нещо изключително. И с това не оскърбяваме битието на ония, които са Го живели като тотем, които са Го намирали като пантеизъм, или ония, които в каменни божества са влагали своята обич, а сега, разбира се, тези каменни богове мълчаливи стоят в музеите за експонати. Може ли Бог да бъде експонат? Част от божествеността ни вече е експонати – йерархията ни освободи от тях. Чрез тези стихийни сили, направени в каменни божества, ние еволюирахме. Енергията е вложена още в Сатурн – в кристала, с което вибрира изграждането на материята, но сега не тя ни изгражда, а ние с вложената ни божественост я одухотворяваме. И Самият Творец ни свидетелства за това. Взема готова материя, която има вибрациите на всичко, което е било сътворено (в нея пулсира всичката жизненост), прави я в образ, а след това `и дава Дихание, за да потърси подобие.
И тогава имаме ли своята протяжност в пространството на безкрайността в материята, имаме ли своята неотречна вечност в Духа? Ето две големи тайни. И във всичката тази цялост, от единия полюс до другия, стои Логосът, Който става плът – стои човекът, който развива Божеството си.
Така че ние ще трябва да изходим от единството в множеството. Нещо, което като доктрина на философията отдавна стои. Всеки от нас носи Бог и всеки от нас е в Него. Така ще се получи двубой между мълчаливото признание на Божеството – неусвоено и неприложено още, и това у нас, което още нито е Синовно, нито е на Отец. За Него какво беше рекъл Христос: Моят Отец е лозарят и всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва.[25] Всеки от нас трябва да има ножица за своята неплодна пръчка. А когато е Логос, Той тогава се вижда в душата на другия и може да каже: „Прощавам!“ Точно това е истината. (Някои искат да е обратно – това не е вярно!) Така Христос освободи невежеството от престъпност и възмездие – тези, които Го хулеха, и тези, които Го разпнаха: Прости им, понеже не знаят какво вършат![26]
Ако някой познае вечността, няма да върши в преходността деяния, които му дават в бъдеще възмездно наказание. Затова този, който в зрението си на Логосов може да види битието на човека, дава Път как да освободим незнанието. Как да го освободим? Като преходността си завоюва частица от вечността. И тогава можем ли да кажем, че живеем без потребност за вечност? Не, защото ще загубим бъдеще време – ще загуби бъднина всеки, който живее без идея за вечност. Можем ли да се лишим и от идеята за безкрайността, след като в крайното вършим неща, за които ни чака възмездие? В това крайно, в настоящия момент, живеем и вършим онова, което утре е минало.
Вижте колко неща се съчетават в този свод вечност и безкрайност, Логос и човек! Бог е безкрайност! И един Хиларий от Поатие ще ви рече: „Безкрайност във вечността, идея в образа, изпълнение в дара“[27], защото образът е възможно усвоима крайност, с която си послужваме, за да характеризираме Безкрайното и да се осъществяваме във Вечното. Това е голямата тайна, с която трябва съвремието да се съобрази. И безспорно характеристиката за крайност като време и като пространство ще отпадне. Тогава не можем да вгърнем Божеството другаде освен в това, с което Той ще бъде вечен, защото е безкраен, и е безкраен, защото е вечен! Това е Вечността, която не ограничава. Всичко, което ограничава, лишава! А човекът може да бъде лишен, защото той още не е Логос, не е култивирал в себе си именно прилагащата Вечност, за да се приближава до нея.
Христос ще каже: „Моят Отец досега работи“.[28] Работи... – значи този Отец в религиозните доктрини е ограниченият Баща. Сефиротите работят – да, работят, както казах, за изгражданието на цялата конституция: Космична и оттам човешка. Но над тях е Ен-Соф, Който не работи. Не може с това да бъде ограничен, защото работата е форма на ограничението.
Така ще стигнем и до една характеристика на индийската Космология, че светът на Брахма се състои от 3 лока (свята): земята, небето и подземното царство. Но онова, което така ги определя за живот, е културата на човечеството, а не още божественото прозрение. Прозрението може да даде характеристика на разликата между развитие и Живот. Казваме, че живеем – аз винаги съм твърдял, че човекът още съществува. Но същността се проявява чрез човека далеч преди да живее, защото, колкото и у нас да гасне, да затуляме, или да замъгляме прозореца на виждането за Божественост, тя съществува. А след това, когато се разгърнем, ще живеем.
Еволюцията е задължение на онзи, който се развива, не на Този, Който е Всичко. Това, което е най-страшното, е да ограничим Божеството до собствената си възможност на усвояване. Нашата възложена задача е да се осъществим като Логоси, но в никакъв случай да не ограничаваме Вечното, Неопределеното, Безпричинната Причина. Това е тайната, с която трябва да сменим някои свои парадигми. Ние много често казваме: „Имаме съвест“. Но какво значи „съвест“? „Ние сме съвест!“ – това трябва да кажем. Ние самите сме съвест, а не, че имаме съвест. Някой евтино се извинява, че нямал съвест – има съвест, но не я е проявил. Както плахо казваме: ние сме божества, ама с усвоимата приложност на човеци. Но така усвояваме приложността, че имаме съвест – вместо да си бъдем съвест! Това е и извинението ни, когато сме извършили безсъвестни неща. А ако можеше тази съвест да бъде вечно у нас будна, нямаше нужда да казваме, че имаме съвест. Съвестта ще си остане светилото, вложено у нас, докато съществуваме.
- Човек съществува – същността е Бог!
Боговете живеят! След като се осъществим като Божественост, тогава ще живеем. Затова идваме до известни ограничения. Ограничения и на думите, с които човекът си служи според нивото на будността си или според наученото, т.е. това, което може да изрече. Има един израз: Всички книги са затвори на идеите. Писани вече и край – гледжосаният съд на едно поклонение – затворени в книга идеи. Затворени идеи – някои са ги затворили, за да ги експлоатират, други са ги затворили, за да ги умъртвят. Тогава ще разберете защо Христос нарече юдеите варосани гробници![29] Той даде най-великата идея – обитанието на Небесното царство, а те Му казват, че е пиян, луд... за да се освободят от своите ограничения. Най-незатворената книга, която човекът трябваше да се научи да чете, за да може да открие вечното и безкрайното на Логоса и на човека, това е Книгата със седемте печата, в човешката душа писана, т.е. Книгата на Живота. Ако искате да бъде оплодена вашата знайност, позволете на вятъра да опраши вашите цветове. И един изключително назидателен урок е даден в Откровението – че Логосът, Иисус, е по-мощен от 24-те старци около трона на Отца. По-мощен е – Той счупва печатите на Книгата на Живота, а те не могат. Това е великата тайна на Логоса!
Ето защо, когато се характеризират известни образци, известни символи, не бива да се учудваме, че, примерно, Червено море съответните школи са определяли като Астралния свят. Но една пустиня, през която 40 години евреите бродят... В пустиня броди умът, а в Обетованата земя влизат само тези, които познават причинността.
И така, защо Логосът ще трябва да краде граници, за да става безкраен; защо Той трябва да сменя времената, за да бъде вечен? Йерархията на Логосите в различните религии разкрива различни знания – това, което направи Христос в Тайната вечеря. Няма по-мистичен и по-символичен акт от Тайната вечеря, където Той събира апостолите Си, за да я направят битие. Битие е Животът, когато може да го направи Логосът и да го покаже на Своите деца, за да им даде път за вечност, а не да съществуват. Тайната вечеря е битие на Космоса с тайното причастие – Този хляб е Моето тяло; това вино е Моята кръв[30] – преобратява хляба в тяло и виното в кръв. А те служили ли са някога в историята на човечеството? Да – кръвта винаги е била Азовият представител във всички религии. Ето защо Христос ги освобождава от кръвната връзка. Хлябът е насъщната потреба на еволюцията, затова молитвата „Отче наш“ започва с хляб наш насъщний даж нам днес. Защото ние всеки ден ще трябва да акумулираме своята енергия в материята, наречена тяло, за да я направим свята. Свята... За да можем да я пръскаме и събираме, когато поискаме. Това предполага да проявяваме непроявеното. Кое е то? Божественото начало в човека. Вижте колко много тайни Христос ни остави!
Виното било ли е употребено някога за някаква нова доктрина в света? Безспорно. То е свободата от магията на Четвъртата коренна раса. Дават на Ной да пие, за да се освободи от астралните си въображения и да създаде реална предпоставка за живот на човечеството в Петата коренна раса. Защото другата идея на Потопа е, че този народ е станал развратен[31] – а той и след Ной си остава такъв... Тайната е другаде – идеята за виното е свобода от едно съзнание на Ной, което му е давало битието, и замяната му със съзнание за друго настояще и бъдеще.
Потопът е идея за изкупление и промяна на съзнанието на човечеството. Ной, който е избран да създаде едно безгрешно човечество, след като слиза от ковчега, се напива и неговите деца виждат срамотите му и го покриват. Покриват една минала култура, културата на прегрешенията, за да освободят Ной за нова култура – култура на вечността. Тогава именно виното го освобождава от предишни съзнания, за да се приложи в земно служение, така както Небесният Адам става земен Адам и като земен трябваше да си спомни великия урок на познанието що е добро и що е зло. А това са знаели само боговете. Вижте колко далече е бил човекът в усвояване на божествеността!
Така и Христос освобождава Своите апостоли от съзнанието на рибари – Оставете мрежите и елате да ви науча да ловите човеци![32] Освобождава ги от астралното блуждение и ги въвежда в менталното начало. Ето тази мистерия е достатъчна, за да се разбере как се воюва за вечност и как се крадат бразди за безкрайност. Те като понятия съществуват – но става въпрос като осъществена даденост. Кой може да се бори, обаче, дадени ли са образци? Да ви навее една дълбока истина от проявеното за непроявеното, от очевидното докосване – осезаемото поглъщане на това, което нарекохме хляб на живия Бог, за да може тялото му да стане преобраз...
И тогава можем да разберем защо една Тайна вечеря е най-великата мистерия, която Христос оставя на човечеството. Той прави най-великия акт на съпричастие – съпричастие на човека с битието на Космоса, с Логосовата тайна. Това е Тайната вечеря – съпричастни ни прави! Защото Неговата плът е тази, която е победила законите на Земята. Той, още преди да отиде на Кръста, чрез Тайната вечеря ни направи съпричастни с великата победа над материята от Духа. Това е Логосовата тайна. А щом тя е победила тайната на планетата, дава се на човека едно ново царство, което Христос нарече царство Небесно. Представете си пространствата – едното е надолу, преизподнята; другото е нагоре, Небесата!
Мистериалността на преобрата на тяло и кръв е неоспорима в приложности, защото всеки може да си направи една тайна вечеря. И Христос е имал основание да извика Своите апостоли – апостолите на Своята мисъл, които няма да Му изменят в приложението си и които ще Го обслужат в будността си във вечното служение. Всеки може да си направи тайната вечеря на преобрата на своя хляб – тяло, и на своето вино – кръв! Така че ние трябва да се усвоим в тази велика божественост.
И така, мистерията на Тайната вечеря е съпричастност с Космичната тайна. За да може в планетната знайност на Логоса да бъдат посветени децата, които Той съхранява в битие. Затова им рече: Не вие Мене избрахте, а Аз вас.[33]
Когато ще говорим за Отец в християнството – Той е безначален, Той е вечен както по същество, така и по ипостас. Същността на Отца е непреходна и битието Му като ипостас е непреходно. Синът (това велико тайнство, което всеки трябва да възбуди – този Логос, с Който трябва да се изживеем) е също безначален по същина, но не по лице в битието. Същността на Сина като Синовност е непреходна, но ипостасността Му е преходна – това е голямата разлика. Така идваме до Синовността, която е Логосното, не синът! Само Христос е Синовност към Отца Си – другите са деца на Отца си. Синовността е част от Божествеността – тя е Логосно право, привилегия, атрибут. Синовност! И чак в далнините на своята търсеност с Бога това може да го позволи само Духът. По същество и Светият Дух е безначален, но по битие не, защото Той изхожда от Отца (и дори, според Източнохристиянската апологетика и догматика, само от Отца).
Непреходността на Първата ипостас, на Бог Отец, не е ли безкрайност и в същото време вечност?! Но Втората ипостас, на Сина, като личност е преходност и не е безкрайност. И затова имаме една йерархия, която, макар и да не е субординирана в нашата Света Троица, все пак е: Отец не се ражда, Синът се ражда, Духът изхожда.
В християнската религия имаме безспорността, че Бог сътворява. Някои други религии говорят не за Сътворение, а за Раждане. И до момента на догматиката на християнството, никой не е характеризирал идеята за Единосъщието на Сина, на Логоса – Единосъщ с Отец в Неговата безначалност! Следователно Синът също е безначален и е вечен. Къде е, обаче, разликата с Отца Му? Разликата е в приложното битие. Бог Отец е безначален в същност и в лично битие, а Синът не е Единосъщ в лично битие, защото Той умира и възкръсва. Но Логосът, ако нямаше вечност, нямаше как да има настояще – вечността не би съществувала без настояще!
Това са новите идеи, които Христос оставя на човечеството. И в езотеричните школи се казва, че Иисус Христос е една от най-колосално неизмеримите личности, които човечеството е имало. Още в Атлантида, която безспорно е била убежище на живот на нашите души, още тогава тази личност е най-динамично усъвършенстващата се, най-динамично осъществяващата се и е белязала път в хилядилетията за човечеството. Тук отпада онова, което будистите твърдят – че Буда има по-високо посвещение от Христос. Този човек, тази личност – Иисус Христос, е най-неоспоримата в своята йерархия на динамично осъществяващ се Логос и Божество!
- Никога не трябва да делим Логоса от човека, нито човека от Логоса!
Ето защо на Логоса е дадено по същество да бъде също безначален, но по ипостас – не. Когато Синовността ги характеризира, Логосите дават слизащите Духовни вълни. Те са пълномощници на една енергия, която посажда, обновява, ферментира, оживотворява! Защото трудно е човек да си представи колко болка е изживял, докато се събуди плътта му, и след това колко още трябва да изживее, да изпита, докато я укроти. Страх от страдание! Оттук е ужасът. Защото иска да се схване за безсмъртен, а като дойде смъртта, трепери от страх. Страх го е да умре, а вярва в безсмъртие – това вяра ли е?! Значи не се схваща безсмъртен. И тогава идва опорността му в някои философии или доктрини – че не е безсмъртен – защото самият той не вярва в това. Но личността трябва да се върне в своята индивидуалност, т.е. да се схване като планетна даденост, от която е сътворен. И след като се схване като планетна даденост, тогава чак може да се схване като индивидуум, като Космичност. Вижте колко много неща трябва да премине човекът, за да дойде до неоспоримостта, че зад всичко стои Някаква Вечност, на Която не може да `и дадете не само име, но и пространство. Границите определяте само с йерархията на вашето познание. Това е страшното, но то е неизбежно. В момента, когато човек се събуди за вечност, понятие има, но не за живяна вечност, а само за илюстрираща образ, който го тласка за развитие.
За философа Филон Александрийски (21-28 г. пр. Хр. – 41-49 г. сл. Хр.) Логосът е образ на Бога, Втори Бог! Значи Логосът е Втори Бог. Това е и Втората ипостас в нашата Троица Единосъщна. С каква далновидност тези, които са кроили кодексите на Съборите, са решавали проблема за светостта и същината на Троицата! Ето ви един Филон – втори Бог, това е Логосът.
Този Втори Бог, Логоса, той ще нарече Творец. Затова Иоан Богослов ще каже, че „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.“[34] Колко тънко е познавал тази голяма материя Иоан Богослов, за да Го нарече Творец! А безспорно ние признаваме, че е Сътворител, че нищо не е станало без Него. (Това го има и в Символа, и в Евангелията.) Той има битие, което Го отвежда в гроб, но който е идея за Възкресение. Някой да е погребал Бог?! Да, Ницше казва: Бог е мъртъв, но съвсем друга е тезата му. Ницше толкова е изопачаван, че на човек му е обидно да чете „мъдреците“ на Запада. Той рече Бог е мъртъв, но кой Бог? Този, на Когото правим само метани. Защото Христос умъртви няколко хиляди божества, въпреки че е милосърден, въпреки че е най-благият в света. Какво да правят тия каменни божества, като ги умъртви – да Му се сърдят ли?...
Така че онези, които ще правят своето поклонение, трябва да знаят, че Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух – тази Троица, като същност единна, като ипостас различна, е, Която дава основание за вечност и безкрайност. Тогава победата над материята, поне като първа стъпка в победата над преходното, свидетелства за бъдна вечност. Победата над материята, която Синът извършва чрез Възкресението, свидетелства и за безкрайност, която не може да бъде усмирена в крайността на гробницата. Така трябва да схванем цялата битка, която човечеството ще продължава да води, докато неговата Синовност го направи единосъщ с Онова, Което за неговото време е Бог на Боговете! А Този Бог ще еволюира ли? В съзнанието на човечеството, когато еволюират боговете, трябва да е онова, което казах – усвоимостта на Бог у нас!
Но защо Отец дава Сина Си в жертва? Това е идеята да завоювате терен – терен за вечност. Кой е нашият Син Божий? Най-верният израз е, че това е Духът ни. Нашият Син Божий е нашият Дух! Позволете Му да завоюва терен в душевността на човека, защото душата е мост между тялото и Божествеността. Тогава ще видите непреходността, ще видите, макар и още неубедителна, вечността. Защото това са думи, това са понятия, с които хората си служат, но никой не можа да ги докаже.
Тази вечност се търси – в различните космогонии, космологии и теогонии ще намерим и седемте сфери, и теорията за седемте полета... Да, това е добро като знание, но не е свобода. И тогава ще разберем Буда защо не е искал да отговаря на човешкото търсене в т. нар. „мъдруване“, когато се изплита мрежата на мисъл-формите.
Ето какво ще ви каже индийският мислител Шри Ауробиндо в книгата „Мисли и озарения“: Радостта на битието не е ограничена във времето; тя няма край и начало. Казахме ли, че радостта е усмивка на Мъдростта? Тя не може да бъде ограничена. Тук е посочена и една друга формула: Бог напуска една форма само за да влезе в друга. Тогава какво е Бог? Вечно дете, вечно играещо във вечна градина. Хубаво като фраза, но далече от същини. Явно, че това е Логос, но в никакъв случай (както за съжаление в религиите не е разграничено понятието за Бог) Абсолют, или Безпричинният. Защото иначе ще излезе, че Необхватният е едно вечно дете, което вечно си играе.
Бог в човека, както казах, Се усвоява, но Самият Себе Си няма нужда да усвоява. Така че Той не играе като дете в градина. Той не може да Се усвоява, защото трябва да Му предоставим деятелност, която ограничава. Може ли Нереченото да се усвоява (ето големите разлики), без да се отрече Вечност и Безкрайност?! Но човекът се развива, както се развиват и онези божества, които изповядва.
Шри Ауробиндо казва, че във Висшия Разум крайното не ограничава Безкрайното. Една хубава теза. Но крайното безспорно трябва да свидетелства – в идеята за противоречието ние трябва да открием свойствата на Безкрайното. Защото никога не може да има обратна теза, ако не е имало първата. Както съм говорил за атеизма – първом е трябвало да има „теизъм“, за да му се противопостави „атеизъм“.
В „Посланията на тибетеца“ (от Алис Бейли) пък се говори, че хората се занимават със следствията, а не с причините. Например човечеството е загрижено за ужасите на войната, а не насочва вниманието си преди всичко към онова, което я предизвиква и което, ако правилно се третира, би я предотвратило. Но пък войната не е само ужасите, тя е и идея за изграждане... Пътят, който човечеството е трябвало да извърви, не е бил път на духовната пробуда, а на пробуждането на органи, които му дават светлина, за да се събудят вътрешните знания, изграждане на добродетели. Това не значи, че трябва да пеем ода на войната. Но иначе как обикновеният човек да прояви самоотверженост към собствения си дом, която разширява границите му до отговорност за собствения му град, за собствената му държава?! Трудно е да се изработи устойчиво поведение; да намерите начин да се освободите от ограничението на времето, в което съществувате, но не може да се освободите от пространство – за него дори трябва да воювате. Не бихте имали историческо присъствие, ако нямате пространствено овладяно присъствие!
Ето пак как ще са в сблъсък вечност и безкрайност. От идеята за наколното жилище до небесното ви жилище вие трябва да ратувате за вечност и за безкрайност! Ако човек се схване в цялата тази същност, тогава не би позволил от толкова елементарни (а всъщност толкова съществени за известни народи) било верски, било съвсем административни поведения да стига до конфликти – от семейната крамола до революционността, до войната. Ще се освободи ли от тях човекът – безспорно, ще се освободи. Кога ще бъде благодарен за това, ще му го каже бъдещото. А бъдещето не може да изключи и Вечното. Ако няма вяра във Вечното, не бихте си създали опорност за бъдещето; ако няма бъдеще, не бихте градили пирамида на Вечното!
Така се стига до великата тайна – теорията на епигенезиса, която през 1759 г. Каспар Фридрих Волф дава в своята теория за произхода, където възражда и поддържа тази теза, предложена преди това от Аристотел. Това е един много интересен проблем, който именно искам да сложа вътре в ядрото на тези идеи. Вижте какво казва той – че в половите клетки няма абсолютно никаква следа от бъдещия организъм. Няма ония данни, за които е предречено, че ще се развият в бъднината, а остава идеята за прибавка при развитието на зародиша. Това е епигенезата – допускане на нещо ново. Възможността в това, което наричаме „яйце“, да не стои всичко, което бъдещето ще открие, а да се предостави свобода, е гениално прозрение и природата си го е направила. Това е идеята за вложената свобода в генетичността ни, макар че ембрионалните изследователи говорят за точно определено в ембриона дадено. Еволюцията се състои в добавянето на нови формирания, сграждания на нещо, което не е латентно в яйцето. Това е една теория, която има своята власт. Все пак епигенезисът оставя правото на свобода. От какво ще дойде? От това, че човекът е бъдещият Логос и че е вибрация на Космичната даденост, т.е. на Отца си.
Нито може да бъде овладяна, нито може да бъде спряна пулсацията, еманацията на Божествеността в това, което наричаме човек, който йерархира в Логос – Логос, който служи като Божественост. Ето това е епигенезата, която влиза в човешкото битие и поставя голямата тайна на нашето живеене. И ние го виждаме като една велика приложност. Дванадесетгодишният Иисус, когато го търсят майка му и баща му и му се карат като на обикновено дете (защото това е истината – Той е човек): Търсихме те, сине! – Защо ме търсите другаде, освен при онова, което е на Отца Ми?[35] Така дванадесетгодишното дете, учудило с мъдростта си учителите в храма, квалифицира предопределението не, а предназначението Си. И тогава ще разберем защо не можем да бъдем други освен вечни в действие, вечни в движение и в осъществяването си. Защото няма друг начин, за да бъде изразена същността на цялостната ни принадлежност: Там трябва да бъда – при онова, което принадлежи на Моя Отец! Или това Ериуген в неговия труд „За разделението на природата“ ще каже: И наистина, как може да е вечно онова, което не е съществувало преди да стане? Точно тук се крие тайната на Вечността, а Христос казва бях преди света...
Така че епигенезата е възможност за внасяне на нови тайни. Ограничението в какво се състои? В това, че законите, от които не сте свободни (законът за еволюцията, законът за кармата, законът за прераждането), са там. Но имате ли право на епигенетично изявяване? Да! Иначе човекът щеше да прилича на виенското колело: горе – долу, горе – долу... Виенското колело се върти все около една и съща ос и все до една и съща висота.
И тогава ще дойдем до въпроса: Същността вечност ли е? Имаме ли право да крадем от онова, което наричаме вечност; имаме ли право да си завоюваме нова бразда за безкрайност – безкрайност в съзнание, което е ограничено и още неоплодено? Защото има друга безкрайност за неограниченото съзнание...
Налице ли е йерархия в човека, имаме ли йерархия в религиите като Духовни вълни, с които той е завоювал терени? Безспорно. Вложено е, че човекът е един бог в развитие! Тогава да бягаме ли от определението, че ние не сме вечни и не сме безкрайни? Безспорно! Космогониите ще кажат: „Имало е първа манвантара, втора...“, но във всички тези пулсации единственото, което може да определи битие, си остава човекът. Човекът! Ангелите нямат еволюция – те са сътрудници само, а човекът е нещо друго. Ето защо никой ангел не е казвал, че той е единство с Отца си, но Иисус Христос го рече. Богочовек – добре, но и човек – Син човечески! Така е дадено нещо, което светът е нямал – нито в идеята си за вечността, нито в идеята си за безкрайността. А щом е едно Божество, човек не може да бъде лишен от света на вечност и от пътя на безкрайност.
Когато искат да определят тези идеи, в Пураните наричат Абсолюта „Непостижимият...“ Безспорно за тях определението Непостижимият, Нищото, Безпричинната Причина ще остане още недопълнена характеристика на това, Което не може да бъде изречено. Тази характеристика за Отец ще еволюира в нашето съзнание, докато Го познаем в цялост. Тогава няма да Му даваме характеристики, защото ще сме едно с Него. Но тук, в техните Пурани е казано, че по волята на Пуруша и милостта на Праматерията от великия принцип на Творчеството възниква яйцето, от което се явява Брахма, а от Брахма се раждат боговете, светът и човеците. Не се говори за Сътворение, а за Раждане. Ето колко се далечеят, колко различно са обяснени проявите на вечност и безкрайност.
Какво казва един Хермес, от когото се взе най-евтиното: Каквото горе, това и долу и така много бързо се ограничава полето на живота на Духа. Защото, ако трябва да разтълмяваме това, което е горе, спрямо това, което виждаме долу, тежко и горко на йерархията на нашата духовна просветност. Той казва, че всички олицетворени сили еволюират не една от друга, а представляват различни аспекти на едно единно проявление на Абсолютното Всичко. Ето защо над сефиротите стои Ен-Софът, Който е всичко. Ен-Софът е това, Което можем да наречем Абсолютното Всичко.
Наистина понякога ограничените думи спъват, те са нещо като праг, защото същината, тайната, енергията на думата може да спре обяснението. Затова светът страда от понятия за същностите на нещата. А кое може да ги даде? Само вътрешното просветление, само това, което то може да събуди, както е казано, да хвърли огненото семе на оплодената необходимост душата ни да бъде сътрудница на Божествеността!
В Чхандогя-упанишада ще кажат, че в началото беше само Същността, само Едно, без Второ, което човекът сега се опитва да дефинира. А Христос ще бъде с нас до свършека на света. Отделен е въпросът на кой свят... Идеята за свършека на света е планетната даденост, за която се знае във веригата на развитието, че ще я преминаваме. Но може ли това да ни послужи като основание да отречем Вечността?!
Така че Логосът е свидетел на осъществяващата се вечност, а човекът – свидетел на Логосовата тайна за безкрайност!
[1] Нур 2/2005.
[2] Нур 1, 2/1996.
[3] Нур 6/1994.
[4] Иоан 1:18.
[5] Шпенглер, О. Залезът на Запада, том 1. София, изд. „Лик“, 1995, с. 58.
[6] Бхагавадгита. София, Народна култура, 1989, с. 117.
[7] Пак там, с. 118.
[8] Бхагавадгита. София, Народна култура, 1989, с. 118.
[9] Пак там.
[10] Иоан 1:1.
[11] Иоан 1:14.
[12] Битие 3:22.
[13] Агни йога. Севлиево, Печатница „Братство“, 1935, с. 121.
[14] Матей 12:50.
[15] Левит 19:2.
[16] Марко 12:30.
[17] Иоан 11:26.
[18] Вж. Иоан 5:18.
[19] Марко 2:27-28.
[20] Лука 14:5.
[21] Иоан 5:19.
[22] Вж. Матей 27:52-53.
[23] Матей 11:30.
[24] Иоан 8:57-58.
[25] Иоан 15:1-2.
[26] Лука 23:34.
[27] Кузански Николай. За ученото незнание. София, Наука и изкуство, 1993, с. 85.
[28] Иоан 5:17.
[29] Матей 23:27.
[30] Лука 22:19-20.
[31] Битие 6:5.
[32] Марко 1:17.
[33] Иоан 15:16.
[34] Иоан 1:3.
[35] Лука 2:48-49.