Бог се търси чрез Бога у нас, събуденият Бог у нас се търси в своя Творец!

Единствената зора, която е останала непомрачена в живота на човека, това е пътят му да търси Бог и да Му служи. Нека изпълним своя дълг в това служение!

Пътят на Боготърсенето! Но вложеният Бог в човека ли търси, или човек във Всемирния Бог търси? Ние сме в живот и животът има свои правила. Бог обаче не слага правила, те са от човека. Улеснено е извеждането на Бога от човека чрез правила, но на човека те са потребни, на Бог – не! И Христос рече: Аз съм Пътят... Оставям настрана това, че Той дава идеята какво в този Път човек трябва да осъществи, за да стане единство с Отца – ...Истината и Живота! Но Той е Пътят! И защо човек трябва да търси Бог? За да се изпълни като едно предречие...

На път из утробата на Твореца Адам първом се търси в идеята за познанието, което безспорно е търсене на Бога, колкото и в нашето религиозно убеждение това да се счита за грехопадение. Но в книга Битие, където е дадена идеята на търсещия се Адам, е писано, че Бог търси Адам: Адаме, где си?, Бог, обаче, няма защо да го търси, защото Той е всевиждащ и всезнаещ! Не може Бог, "когато ходеше низ рая по дневната хладина"[1], да не забележи къде е Адам. Адам е вътре в Рая – в Мисловното поле, и всъщност Бог у Адам го пита где е. Разчертава му пътя отвътре-навън...

• Единственият път, по който може да се намери Бога, е отвътре-навън, не отвън-навътре!

Преди да го пита где е, Бог у Адама не се е търсил, присъствал е в различните състояния, в които е инволюирал в света. Но Адам е ял ябълката на познанието и е влязъл в еволюцията... Сложени са двата велики принципа, по които човечеството ще тръгне за развитие – път и методика. А изгонването, чрез думите на Бог Отец, свидетелства за следното: "Адам стана като един от Нас да познава добро и зло!"[2] Значи знанието за "добро и зло" е божествена привилегия. Изгонват Адам и Ева да отиват да се развиват – да осъществят своето търсене на безсмъртие. Казано е, че ще умрат. Идеята за умирането не е в приемане неизбежността на смъртта, а в познаване на безсмъртието. И щом са знаели закона за добро и зло и станаха като боговете, значи са познали и що е безсмъртие. Но кой е трябвало да извика убеждението за безсмъртието? Адам – човекът, умът, който знае що е добро и що е зло. Това не е още Боготърсене, а морална таблица, в която ще се извисява инстинктът, за да получи прозрение!

Когато е казано там, че Бог извиква: Адаме, где си? – това е гласът на онова Дихание, което Бог е дал на сътворения от плът Адам. Адам е сътворен от живителността на цялата плът планетна: Да има небе и земя! и от: Fiat Lux! – Да бъде Светлина! Всичко това е вибрация, която създава жива плът. И след това ще каже: Да се родят живи души... Адам като Сътворение носи цялата вибрация на небе и земя, на Fiat Lux, но кое го направи богочовек, кое го направи син Божий? Диханието! Не само жива душа – той става жив дух! (И виждате Христос на кладенеца при самарянката ще ви каже: "Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина."[3]) Еволюционният Дух слиза в плът. И тази плът одухотворена, тази "жива душа" тръгва да търси своя Родител, да търси своя Бог.

Значи Бог чрез Диханието Си извиква земния Адам вече: "Потърси се, Адаме!" Този повик е първият, който човекът получава като глас на собствения си Бог в търсене на Вечния Бог. (И всеки от нас в различни свои часове – молитвени или тревожни, радостни или скръбни, които не са затваряли устните му, е викал, т.е. Бог в него е търсил Онзи, Който вече е станал Бог.)

След като ядат ябълката на познанието, Адам и Ева се виждат голи. Гол съм! – виждат се във форма на преходност и чувстват срам. Първият белег, огледалният образ на смутената човешка душевност, е това, че Адам се вижда като астро-мисъл форма. И тогава поисква да се развива. (Разбира се, ще кажат, че вината за прегрешението е в Ева, а Ева всъщност е тялото на желанията.) И тогава ще се отредят пътища на човека, ще му се дадат идеи: Иди там, обработвай земята – култивирай това, което видя като физиология, като анатомия.

Едуард Тейлър[4] има една много характерна мисъл, може да се каже класическа: Еволюцията на народите е развитие на теологичните идеи. Великолепно казано! Не съм срещнал по-цялостна идея за пътя на Боготърсещия човек. Човекът се удовлетворява в обяснението за Бог, а много дълбоко знае, че това още не е достатъчно. И тогава виждаме, че човечеството в своето религиозно потребление еволюира, което не е никак оскърбително. Развитие на теологичните идеи – голямата цялост в прозрението на този философ и естет. Диханието иска да намери своя Творител, своя Отец, а оттук е и цялата теология, цялата Богонаука. Защото, както е казано: човекът е храм Божий.[5] Ето цялата теология. И ако щете след това всеки ритуал (свързан било с ръката, било с главата или с известна молитвена поза) е част от теологичността, това е демонстрирана идея от теологията: човекът – един храм Божий!

Наистина мисълта развитие на теологичните идеи е изключителна и аз съм възхитен от това прозрение – да видите Божия дар в душата и в целостта на човека даден. Това е знание за еволюцията на човека, усет за теологичното начало, т.е. за Бога в Адам. Вие Го носите и Той отвътре-навън идва. После следва охранението на онова, което отвътре сте познали – разкритието на познанието за добро-зло, усетът за двуполовостта и пр. Това е охранение отвън, но Бог отвътре казва, че сте човек. Човекът тръгва към Бога, защото в човека е Бог! И именно събуденият Бог в човека тръгва да се търси. Ето голямата тайна.

• Адам трябва да се усвои в Себе си, а Бог – да се познае вън от Себе Си!

Бог Сам за Себе Си не може да се усвои, защото Той е всичко, но човекът като бог може да се развива и да се осъществи. Тук е тайната на мисълта, че човекът е един бог в развитие!

Тази идея да се търси Бога е демонстрирана в световното знание в различните доктрини на човешкото познание. Пътят на търсенето има изначало своята доктрина на очите, а Боготърсенето започва от събудения Дух на онзи, който прави първата стъпка към Божието величие. Разбира се, човечеството ще мине в този път на Боготърсенето през различни Духовни вълни. Всяка от тях сама за себе си му дава пътека; в тази пътека му слага своите запрети и светилища, дава му жертвоприноси... И безспорно изначало ще иска неговите очи да осъзнаят присъствието му, за да могат да осъществят оцеляването му върху тая планета, на която той, човекът, трябва да стане син Божий. Тук!

Синът Божий в цялата догматика и в религиозното знание е и с естество на човешка физика, освен с естество на Божия даденост. Две естества! Това създава, разбира се, дълги борби в църковните изповедания: Христос дали има две естества – човешко и Небесно; дали има две воли – човешка и Божия? Ето как всички тези стъпала на религиозните духовни учения са ни представяли познания.

Когато природата дава на човека очите, това е да го събуди и да го отлъчи от колективната душевност. Слухът е бил ориентиране за оцеляване, но зрението идва за себесъзнание, за откъсване от колективната душевност, и след това познаването на огъня (вътрешен и външен най-вече) е за индивидуализиране. Очите са дарение за откъсване на душата от колективната душевност, а огънят – за индивидуализацията! За този огън митологиите говорят при жертвата на един Прометей – искайки да спаси човечеството, той краде огън. Затова е прикован от Хефест по заповед на Зевс.

Голяма дискусия и вечен паметник в културата ни е Прометей! Човекът, който носи кодирана частица от боговете, е загрижен за човечеството. Затова ще открадне оная искра от Небесния огън, която е повече от очите, от сърцето, от ума – искрата на Духа, за спасение на човечеството. Конфликтът "Прометей – Зевс"! Всеки от нас го изживява всеки ден, само че няма куража да го формулира и да виси на канарата. А кой му кълве дроба? Орелът на мислите и присмехът на желанията. Това е двубой, който дори можем да кажем, че има антибожия цел – един син на титаните се възправя срещу боговете!

В световната култура ще се наредят т. нар. периоди, в които човечеството се развива. В една първа фаза от историческите епохи, която се нарича в книгите на старите йоги Крита юга (Златна епоха), още ще липсва егото. После ще следват Трета юга (Сребърна епоха), Двапара юга (Медна епоха) и Кали юга (Желязна епоха). В Крита юга, обаче, човекът се е осъществявал без его. А когато идва егото, дали са му възпитателните патерици. Как иначе да търси, щом като няма самосъзнание? Затова Бог в Адама се търси, след като човекът е индивидуализиран със знанието що е добро и зло!

Егоцентризмът е една от най-великите добродетели в тези епохи, а след това става най-опасната, когато човекът е вече син Божий. Егоцентризмът като потреба на човека е, за да се индивидуализира, но егоцентризмът като пречка трябва да умре заради Алтер-егото – когато трябва в другия да види Себе си. И Христос много кротичко го казва: "Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?"[6] Пътища, пътища... Това е една голяма тайна, която трябва да се познае – можете да видите сламката, а гредата да не можете да видите! Ето колко много неща са отработвали пътищата, чрез които се търсим в Божеството.

• Пътят на търсене на Бога е човекът в планетния процес:
  от очовечването до обожествяването;
  от себепознанието до признанието на другия!

Така че, когато говорим, че човекът е създание Божие, ние трябва да намерим съответните методи, с които той в различните етапи на своето развитие е разгръщал Боготърсенето и Богопознанието си. Това, което лежи като концепция, като доктрина, като изработено поведение на знанието, е вече поселничеството на Четвъртата и на Петата Коренни раси на нашата планета. По-предишните представители на Коренните раси не са предмет на подобно занимание, те не са имали разлъката на инволюцията с еволюцията. Тази велика разлъка е скръб, разбира се, но с тъмното було върху Светлината на Отца човекът тръгва от инстинкта, за да стигне до свободата в Бога. Той губи Светлината на Твореца и това е, което ще го върне. Но ако нямахме идеята на "загубения" човек, ние не можехме да търсим. Човек търси, защото има предчувствието или подсказаната тайна, че има някъде нещо, което още не е усвоил...

Затова – Път на Боготърсенето, не на търсенето на Бога. Обърнете ги! Боготърсене – Бог се търси чрез Бога у нас, събуденият Бог у нас се търси в своя Творец! Пътят на търсене на Бога не е еднакъв с пътя на Боготърсенето! (Този обрат трябва да бъде разбран.) Когато човекът търси Бога, е още в отражението и в страха – като потреба да намери покров. Затова е започнал своето религиозно убеждение с онова, което наричаме "покровител". И този покровител – тотемното животно, се яде, за да даде сигурност и да се освободи човекът от вечния страх, че е смъртен; да получи убеденост чрез Бога в себе си – който се намира във Всевечността, че може да живее с безсмъртието. Затова са давани религиите – най-вече митологиите, които властват хилядилетия!

Една от малко знайните богини в древногръцката митология е богинята на истината, наречена Дике. (Не Нике, богинята на победата.) Но не само малко знайна, тя е, разбира се, трудно приложима в живота – трудно приложима е истината. Защо? Защото човекът с различни пътища усвоява себе си като личност. Той се разгръща обаче в търсенето на Богопознанието, за да се освободи от личността, която изживява всичко, както е казано, "човешко". Не трябва обаче да се оправдава с фразата: "Нищо човешко не ми е чуждо!" (Теренций), нито пък с израза: "Човешко е да се греши!". Всичкото, което прави, е неговата ръка, с която той ще плува в далечни места, за да стигне онова, което се нарича "океан". Но океанът се състои от милиарди капки. И всеки привнася своята малка истина, която в океана става "океанска" истина. Така отделният човек в своето Боготърсене, в своя личен път, за да се намери като дете на Бога и да се осъществи като Божия даденост, привнася чрез лична религия, чрез социален олтар, чрез национален дух своята малка истина за познание. Истина, която потвърждава еволюцията – не аксиомността, не догмата, която като даденост е неоспоримост, но която може да бъде променяна.

Разбира се, философията ще говори за относителна и абсолютна истина, а религиите винаги са казвали, че дават абсолютни истини. Въпреки всичко и те имат своята еволюция, но трайността на тяхното убеждение идва от това, което съм казал – религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари! Тогава внесеното убеждение създава устойчивост в човешкото поведение. Религията е първичният буквар на човека и най-широкото знание тя дава. Опростителството идва след това, когато човекът остава само в почитанието на религията, когато остава само в олтара, но не се въззема към познанието, което тя разкрива. А първото нещо, което ви дава религията, това е Божество, което е всичко!

Всяка религия носи идея за Бог, който е вашата сигурност. Така човекът влачи сянката на миналото, тя му свидетелства за йерархията на неговото духовно просветление, минало през различни религии. Това, че не изповядвате едно религиозно убеждение (което е много далече от вас), не значи, че го нямате в своята пластика – както биологична, така и интелектуална, душевна, духовна. (Имате го дори по теорията на наследствеността, ако оставим настрана теорията на прераждането.)

Човек винаги ще се улавя в дълбочините на един свой кладенец, от който черпи. Но ще дойде момент, когато ще чуе онова, което е вечното у него – своя собствен Бог, ще чуе своя Христос, Който ще му рече: Аз имам жива вода, от която вовеки няма да ожаднееш. И после: Дай ми тая вода (ето този вик трябва да отговори на оня вик на Господа: Адаме, где си?) – жива вода! Тази живителна сила, "която тече в живот вечен"[7], охранява пътя ни на Боготърсенето. Ние ще ожадняваме в голямата пустиня, но не на безверието – безверие няма, има безбожие отвреме-навреме (разликата е много голяма). Ще ожадняваме, ще пием от собствения си кладенец на желанията, на ума, на културата, която носим, но винаги ще има една неудовлетворена потреба – това е Той, Който е, Който е бил и Който ще бъде...

Религията е и път за съвършенство, с което се усвоява Божеството и се прилага в живота. След това идва разукрасата на нравствените добродетели. Но идват и пътища, до които човек се докосва; идват методи на работа, чрез които той разширява било ума, било интуицията, било откровението си... Защото една екстаза е метод на работа на посветените, когато "умореният" ум отстъпва место на прозрението. Човекът може да изведе Божието знание от себе си. Това не можаха хората да разберат – че те са, които дават на Божеството жизненост, а Божеството се разкрива у тях, за да им даде благословение да се достигнат.

Така истината (Дике) ще стои като потреба на човечеството, макар и да сменя дрехата си – от отражението до далновидността, от прозрението до откровението. Този път се ходи от Онзи, който е у нас. Ако човекът не беше едно Божие дете, което после културите и религиите правят Посветен, Аватар, Син Божий, той нямаше да се намери – щеше да отиде в еволюцията на нещо друго. Но Бог е в човека и човекът е в Бога! Единственото нещо, от което човекът не може да избяга (макар и да бяга), това е внесеният Бог в него!

Пътят на Боготърсенето е съдба и идея за свобода от смърт! В идеята на този Път човек ще усвоява еволюцията си като лъч от съдбата. Кога започва да прави съдба – когато има съзнание за себе си; когато, смутен от всекидневната нагледност, търси избавление. Коя е всекидневната нагледност и неопровержимост – смъртта. Не можете да я опровергаете, а трябва да `и намерите вратата или да разберете, че тя е утроба за живот – утроба, чрез която идва друг живот. Така започва съзнание за съдба – заради свобода от смърт в идеята за безсмъртието!

Но онова у нас, което още не е целостта на Бога, подлежи на развитие, на промени; то познава неотменността на закона за смъртта. И затова в йерархията на Духовните вълни, когато ще се дойде до Духовната вълна на Митологията, ще видим какво – безсмъртни богове, но смъртни човеци. На хората не е дадена дори пътеката да търсят безсмъртието си! Свобода от смърт – единствената тайна, която е тревожила човеците, че я нямат, а боговете не искат да им я дадат. Ако благоволението на някакво божество иска връзка със земен човек (богиня със земен мъж, или бог със земна жена), тогава се ражда безсмъртен... И ето, Зевс ще си взема земни жени и те ще имат свои дъщери или синове, и обратно – Тетида е богиня, Пелей е човек. Иначе отделният човек, над когото някакво божество не е склонно да даде ръка на благоволение, е смъртен. Но все пак ще видим в учението на Зороастър, че той иска безсмъртие, за да освидетелства Бога в себе си. (Защото Бог е буден в него вече.) Какво ще му каже, обаче, великият Знайник, какво ще му каже Ахура Мазда? Блажени мой сине, недей да желаеш безсмъртие – ти трябва да умреш, за да познаеш възкресението![8] Етап, градеж... И затова олимпийските богове, макар и безсмъртни, вършат земни дела, а Адам и Ева – смъртни, вършат божии дела, защото те търсят и се връщат към своя Бог. Това са големите различия.

Трябва да познаеш възкресението – ще каже великото Божество. Във всички митологии възкресението е загатнато като явление – феномен, който само божество може да направи: ще възкръснат Дионис, Озирис... Но Учение за Възкресение като доктрина и приложност ще даде само Христос.

Разбира се, Възкресението не остава само като исторически белег. Защото то е вечно в нашата вътрешна същност, в нашата душевност. То е първият знак, че Духът не може да бъде смъртен. Смъртно е едно тяло, смъртно е едно учение, но чрез Възкресението се сътворява вечност!

• Боготърсенето, утвърдено с идеята за свобода от смърт, е най-добрият знак, че Бог е Животът!

Не биологичната ни цялост, не дори човешката ни душевност, а нашият Дух е жив! Тогава какво е Възкресението? Победа на Духа над материята! Ето ви тайната – Богът у вас е победил вашата материя. Това е по-велико блаженство от безсмъртието, макар че с тази градация си станал безсмъртен. Когато си възкръснал, не е едноактната идея за безсмъртие, при която материята ти върши земни дела. И много добра е фразата на Хермес: Боговете са безсмъртни човеци, а човеците – смъртни богове!

Това е обратът на еволюциите, които Коренните раси си разменят, защото на различни нива и в различни пътища трябва да се усвоява идеята за Бога. Ето защо ще мине Адам през едно минало като Кадмон – като Небесен. Трябва да се събуди идеята за търсенето. Така ще скитат белязаните личности, свободни от поданичество. Те ще слагат "камък под главата си", както един Иаков, за да могат да отиват по Небесна стълба в Небесните светове. Стълба, по която слизат и се качват ангели Божии[9]. А в камъка е първата искра на живот. Когато човекът още не е събудил своята божествена цялост, минава от камъка през стълбицата на ангелите до Небесните светове. Белязаните трябва да са изживели този стадий, да са свободни от идеята на стълбицата за ангелските светове, които нямат човешката еволюция. Така ще се родят една след друга Духовните вълни, които ще изхранят детето на Бога.

• Чрез Духовните вълни човекът се осъществява в своето Боготърсене!

Чрез Духовните вълни се осъществяват познанията. Чрез тях ще познаем, че Бог не е догма! Животът може ли да бъде догма? Не! Вярата в Бога е станала догма, но Бог не е догма. И само тогава, когато Го сложите в себе си като еволюция и като Боготърсене, ще разберете, че Той не може да бъде догма. И религиите ще минават през стадия на многобожието, през етапа на трите божества в Индия, на двете божества в Персия, на едноличното божество на българската религия, наречено Танг Ра, и на единния Бог в Троична Единосъщност в християнството. Целта на тази или онази религия като концепция, като доктрина е духовната потреба, нравствените правила и социалното изискване. Всяка Вълна дава своите правила.

Първата Духовна вълна – на Сътворението, е идеята за Раждането, което Сътворителят трябва да направи в образа на видимостта. Тази Духовна вълна е и идеята за произхода на човека. Той е сътворен от Всемирната плът (с ръцете на Отца) и с Диханието на Вечния. Сътворява се човекът и оттук трябва да започнат поделенията на неговото Богопознаване.

Тогава ще дойде универсалното въображение на Втората Духовна вълна – на Митологията. Представете си колко много въображение и идеи има сложени във всяко божество – всяко е една стихия, която е властна: Посейдон, Аполон... И все пак, трябва един Зевс. Затова ще дадат на Брама четири лица. А пък Шива ще има четири ръце и във всяка от тях ще държи по един символен знак: в едната – лимона, в другата – змията... Едното ще значи атомичността на света, другото – прераждането и мъдростта... Какво е всичко това? Пътища за Боготърсене.

Една от големите идеи във Втората Духовна вълна е да се създадат герои – когато божествата започват да оплождат човечеството с нови тенденции. Идеята за героя! Това е акумулаторът на духовни енергии, които в приложност са свръхестествени за човешката даденост. Тетида ще хване своя син Ахил за петата, ще го потопи във водите на безсмъртието и той ще върши героизми, но ще е уязвим – Ахилесовата пета. Или пък Херкулес ще трябва да извърши 12 чудеса, но срещу него ще е възправена Хера, защото Зевс е, който `и изневерява. Вижте как ще се противопоставят ум и желания, богове и човеци в изграждането на бъдещия човек-бог. Ще ви се дадат изумителните примери: Антей няма никаква сила, ако не е стъпил на земята, и тогава Херкулес ще го вдигне една педя от нея и ще го победи...

После боговете ще отживеят себе си. Ще настъпи идеята за раздвоението, ще дойде принципът "добро и зло". (Доброто не е Бог, но в религията на дуализма е божество.) Ще се роди една идея за цивилизация, която ще изгражда Ученията в Третата Духовна вълна – на Правдата. Боготърсене е и идеята на Правдата да се поднесе на света един акт за възмездие, наречен потоп. Да, Бог избра Ноевите деца като праведни и богоугодни, но светът оттогава продължава 4000 години, а хората са все същите... Ето идеи, които могат да ни дадат безсмислени пътища, ако нямаме вътрешното прозрение, че Бог не е това, което ни се представя само в този олтар или в онази църква, в тази пагода или в онзи йогически молитвен дом. Той е у нас!

Но винаги казвам: Бог не се доказва – Бог се живее! Тогава идва Неговата неоспоримост, защото умът, колкото и да Го доказва, някакво прозрение или някаква далечна необходимост ще Го направи друг и потребен за друго съзнание. Така както Христос в Четвъртата Духовна вълна – на Любовта, направи Бог Отец потребен и вън от скàлата на юдейството, вън от скàлата на будизма, на индуизма. Друга потреба с друга виделина, с друг начин на живеене. Затова Бог се живее. Но безспорно, когато някой Го живее, ще трябва да Го обслужва чрез своята мисъл, чрез своето сърце, чрез това, което се нарича обред (за да бъде верен на задълженията си, което също е много страшно). При това Животът е единствен, който е непобедим! Докато за смъртта се рече: О, смърт, къде е твоето жило?[10], за живота никой не е изрекъл дума, че може да го елиминира, защото Духът, който е Диханието на Отца, не може да бъде отменен! Животът не е еволюция, той е утвърденост!

В различните епохи, когато пулсацията на Духа е водила човечеството, вие ще намерите два особени момента. Единият е, когато бягащите евреи от Египет ядат безквасни хлябове, защото страхът ги е подгонил, защото несигурност имат в битието си – нямат време за квасен хляб. Какво значи безквасен хляб – страхът като сила и идеята за избавлението създават несигурност и хората не могат да омесят хляба си с подквасата на Духа, а се пазят и тичат за спасение с ума, със закона. Това е еврейството в идеята за своето спасение. Това е смисълът на безквасния хляб в Духовните учения. Ето защо ще дойде квасеният хляб. Малко подкваса, сложена в големите ваши нощви, ще ги напълни с тесто. Ще го каже Христос: "Царството небесно прилича на квас."[11] И Христовите деца ядат и вън от Църквата, и в Църквата квасен хляб. Така се прави причастието – с квасен хляб. Християните имат тайната на Христос: Аз съм хлябът на Живота! И този хляб не е мъченическото бягане, за да нямат време да си направят Учение и религия с подкваса.

Търсенето на Бога в християнството е един от най-реалните и най-изчистени пътища. Религиите имат различни йерархии, с които може човек да познае Бога и да направи служение за собственото си съвършенство. И всеки ще изповядва онова, което неговото Боготърсене му дава. Както в онези две големи епохи, които се разграничават и далечат – Моисей и Христос.

Коя е тайната, която е можела да направи хляба ви без съмнение? Това е идеята в молитвата за жизнения хляб: Насъщния ни хляб дай ни днес..., а в Учението Му – за духовното, за вечното: "Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие!"[12] Ето ви два различни начина на търсенето на Бога. Христос не ги скри, нито постави ударението само върху едно: нужен е хляб и вие ще го ядете, но не само хлябът е, който ви прави поданици. Словото Божие е, което ви прави Негови деца, а хлябът на земята е вашето приложено трудолюбие на грижа към света. Идея за обикновеното и идея за необикновеното. В единия случай ви е потребно послушание и ви е даден Законът – вие заслужено ще получите своята дан; в другия случай ви е нужна жертвата или Учението, което ще ви направи свободни от доктрината на очите.

Затова Христос съветва учениците Си: Вземете си кръста и вървете след Мене! А те искат: "Господи, позволи ми, първом да отида и погреба баща си. – ... върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци."[13] Когато човек се люшне в колебанието си дали да изповяда Бог в себе си или потребата на времето, в което живее, той никога няма да намери олтарен храм. Когато погребвате, правете погребение, което носи възкресение! Погребете своя спомен за минало, погребете своите отрицания. Изсвирете като Орфей песен за укротяването на животните у вас, за да ги победите и да можете да възкръснете. Защото всичко, що е направил посветеният, е във възможността и на най-обикновения. Само че трябва да се знае: Оставете и плевелите, и житото заедно до жътва...[14] Този, който няма знания, когато скубе плевелите, изскубва и житото си.

Пътищата на познанието са различни. Едни искат молитва и вяра, други искат благоволението на осеняващия Свети Дух, трети искат чашата на причастието и Синовност. Пътища... Еднакво потребни, необходими в приложност и с право всеки да откъсва плода на своите усилия. Време е човечеството да си направи от собствения ум, от собствената си душа квасен хляб на трапезата на Петата Духовна вълна – на Мъдростта. Тя ще ви освободи от всичко! Ще ви освободи от непристойното изповедание да оцелявате – заради обожествяването.

И затова, когато говоря за Боготърсенето, аз винаги ще искам човекът да узрее като планетна даденост и като Мирова потреба – да узрее за Небесния Адам, за онова, което философията на Далечния изток нарече Пуруша – Космичният човек, Мировият човек. Не за земния Адам, не за Ману[15], който е утроба на човечеството!

Разделяне, търсене, намиране, изграждане... Разкъсан е андрогинът Адам – изведена е от него Ева. Планетната същност като плът, но и духовната тайна, която разкрива Отец с Диханието като обожествяване, стоят във всекиго. Кой коя пътека ще поеме – дали на себепознанието и признанието на другия, че е син Божий, или тази на олтарното моление и на жертвоприносната благодарност... Тук са големите разлики и оттук е кръстопътят на човека. Оттук е преценката: "Толкова добър човек е, толкова много свещи пали, а все несполуки идват при него!" Ако някой оцени несполуката като беда, той ще си отиде от живота с веригата на обикновеното знание. Но може и да познае бедата като добра гостенка, на която или `и дължи, или му донася. Ако `и дължи една лепта, може да `и я даде; ако му донася развитие, трябва да `и благодари – пътища на Боготърсене...

В рефлекса си за истина народите обикновено казват мъдрости, както при нашия народ, който е изумително чувствителен (може би е най-чувствителният) за вътрешните същности, за вътрешните измерения между духовната истина и знайността на очите: "Ела, зло, че без тебе по-зло!" А когато те сполети беда, викай високо: "Невольо, ела да ми помогнеш!" Но колкото и да викате неволята, тя не идва. И учи ли ви това на нещо? Учи ви, че човек носи всичките възможности, та каквато и беда да дойде, да може да я надмогне. С какво? Със собствената си отговорност и с помагалата, които цивилизацията е създала. Нищо не е отречено – нито собственото ви знание, нито цивилизацията, която е създала оръдия: ако е била нужна каменна брадва – ето; ако е бил нужен най-модерният инструмент – да. Но най-същественото – нужна е собствената ви духовна знайност и мисловно овладяна познавателност. Така че, търсейки своето Божество, трябва да признаете с благодарност дошлата беда или награда.

Някой обаче стига дотам, че когато бедата е дошла пред неговия дом, вместо с прозрение, тръгва по другия път – с богохулството, което е път на отрицание. Но за да богохулстваш, ти констатираш, ти характеризираш Божеството. Това е също път на Боготърсене, само че в него вие търсите да се освободите от Бога. Отделен е въпросът реално ли е в душата си човекът да се освободи от Бог, когато Той е вътрешна негова присъщност? Защото кой търси Бога – Бог, който е у нас. Кой обаче Го търси в познание – човекът. Друг не може да Го търси. Няма свой олтар на Боготърсене нито едно животно. То има праг, където му се дава храна и животното се изгражда в благодарност към своя господар. Но човекът?... Когато няма осезаемото овладяване чрез своето съзнание за "да", казва "не". И в Евангелието се говори, че една хула срещу Светия Дух не може да бъде простена нито тук, нито на Небесния свят, а една хула към присъстващия Син Човечески ще му бъде простена. Иисус го казва много ясно. Вярно е, че Го правят Син Божий (Който е Втора ипостас) след като си отива, но Той, Който в съзнанието Си знае, че е пратеник на Отца Си в материята, не се оскърбява от хулата, защото тя е нееволюирало добро. Духът Свети обаче не може да е похулен от когото и да е и "да му се прости ни на този, ни на онзи свят"[16], защото е само енергия Божествена.

• Човекът минава и през Богоотричането, за да се познае в Богопризнанието и в Боготърсенето!

И хулната страна, и атеистичната страна са път на Боготърсене. Когато решите да отричате Бога, значи Го признавате. Самият факт е, че когато искате да Го отречете, представяте Го като същност и се борите с нея. Дали тази същност е вътрешен смутител, или ще я наричате "съдба" (Ананке, както е в Древна Гърция), това няма никакво значение – човек воюва, т.е. се развива. Така Иаков ще се бори с Бога и затова ще се нарече "богоборец", Израил. Иаков в даден момент е безбожник (нека си говорят каквото искат свещените писания), но в борбата с Бога получава своето възмездие и окуцява.[17] Плътта на човека не може да понесе, ако не е подготвена, силата и огъня на Бога. Никой не дава обяснение защо е пострадало сухожилието му...

Не може историята да няма противоречия, но това, бих казал, е сила в единството, за да се докаже и чрез отрицанието, че Той е! Разбира се, много по-дълъг става Пътят с Богоотричането.

Другото е пък, че са наредили едни качества за Бог – Той е Вечен, Всеблаг, Всемогъщ, Вездесъщ, Премъдър... – какви ли не щете. Нищо подобно! Нито Му е нужна мъдрост, нито други качества. Тогава кое е потребното? Това, че чрез тях човекът може да тръгне и да се приближи – да усвои и да приложи Божеството. Това са потреби на човека, за да ги приложи, защото е част от Космичността и иска да бъде господар. Господар, Усиарх! А такъв ли е? Да, защото е бог в развитие. (Един Плотин ще каже, че не е достатъчно да бъдете само добри граждани, а трябва да бъдете синове на боговете, богове, дори Бащи на боговете!) Затова човек приписва на Бога какви ли не качества и така се самообладава. Та защо Му са на Бог тези качества?! И кой Му ги дава като признание и почитание? Само човекът. Казано е в Библията за онези серафими, които викат: "Свет, свет, свет е Господ Саваот!"[18] Но този Саваот толкова е свят, че унищожава другите народи. Свет, свет Саваот и след това Иудит ще рече: "Горко на народите, които въстават против моя народ: Господ Вседържител ще им отмъсти..."[19] (Когато пък тях ги гонят – Бог ги бил наказал, защото сгрешили!?) Кой измисля всичко това? Човекът.

Значи само човекът може да търси Бога! Кой човек? Всеки! Тайната на Боготърсенето е най-великото нещо в човешката душа, най-плътният израз на Божия Дух у нас. Кой обаче може да каже Аз и Отец едно сме? Всеки може да Го търси и всеки в своята възможност Го усвоява и прилага – от обикновено служение на каменни олтари и жертвоприноси до върховни посвещения и скъсване завесата на олтара свещен. И когато е наречен вече Син Човечески и Син Божий – Той е, Който може да Го представи; Той е, Който може да си позволи да рече: Аз и Отец едно сме! Той е, Който може да ви каже: "Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее."[20]

Не е важно Възкресението в баналния смисъл, който ни поднасят. Важна е идеята, че в нас можем да извършваме възкресение. И тази идея от какво започва – от принципа добро-зло. Много пъти съм се чудил – какво щяха да правят Адам и Ева в Рая, ако не бяха яли плода на познанието? Какво щяха да правят – съвършени тела?! Не познаваха астрала, не познаваха приложния ум. И Ева става идея и дързост за познание. Защо? Защото се приближава към света на плътното. Познанието регулира човека в света на физиката, на астрала, на ментала и той тук трябва да се овладее. Не е знаел Адам да оре, а Ева не е можела да ражда... И коя е наградата им? Наградата им е, че са сътворени, а имат привилегия да раждат. (Боговете не раждат, но сътворените раждат.) Ева е идея за роднинство! Следователно създава се нравствената позиция – идея за състрадание, която душата може да си позволи, когато ще преценява поведението.

Познанието за добро и зло квалифицира пътеките. Затова се създава идеята на страданието (без да е грехопадение) като идея за развитието.

• Който може от страданието си да направи развитие, той е познал Пътя на Боготърсенето!

Всеки, който може да узрее за страданието, благославя Бог, защото счита, че е достоен да понесе и по този начин да приеме развитие. Онзи, който пък няма йерархията на преценката, че страданието е развитие, ще говори от своята теза, че мъчението оскърбява боговете.

Така имаме път, по който можем да отидем и да намерим своя Бог. Адамо-Евиният човек – когото мога да нарека единство в разделянето и цялост в раздвоението – е великата теогония и характерология на човечеството като даден път. И в своята дълга историческа пътека след това в сътворения Адам работи роденият Христос. Затова за мен Голгота е черепът на Адам и кръстът на Христос! Кръстът на Христос – двубоят между Дух и материя! Материята може да бъде укротявана чрез правда или в нейните щения да бъде опрощавана, но трябва да бъде и одухотворявана. Път: "Отче! Прости им, понеже не знаят що правят."[21] Те наистина не са знаели какво правят, когато разпват материята. Защото това е една от най-великите мистерии, която и религии, и култури, и пророци не са познавали, а Христос я дава – двубоят между Дух и материя. Те не са разбрали, че сътрудничат на една Мирова еволюция, на една Космична търсеност.

Когато човекът е стигнал в усвояването на този път да го прецени, тогава той безспорно ще си изработи и своя морален статут. И не напразно Христос ще рече: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу."[22] Защото Той носи този кръст – Дух и материя. Но не казва: "Дайте Божието кесарю!", нито "Натоварете Бога с кесаревото!" Значи – пътят на овладяната мъдрост. Онази, която се ражда в митологиите из главата на Зевс в бойни одежди – Атина Палада. Бойни одежди... Мъдрост, която трябва да се защити!

Всеки символ, всеки знак е една съхранена Божия мисъл и енергия за усъвършенстване! Нищо излишно няма в символите, нито в поведението и в жеста на божествата, макар някои да считат митологиите за детски приказки. Не! Каква е тайната в Елада? Идеята за красота, но и една велика блянност остана – Икар. Икар, който вече няма да си лепи с восък крилата, за да лети към Слънцето. Този Икар трябва да проумее, че щом Бог е всемогъщ, защо да отива с восъчни крила при Него? Нека човекът да си роди крила – да си даде Дух! Човечеството даде крила на това, което наричаме цивилизация на ума, но умът трябва да даде свобода на Духа!

Всичко е цялост в Бога – в Неговата харизма, в Неговото дарение за човека, защото няма по-мило нещо на Бога от човека. Така той като Божие дарение и като плът на планетата ще е в диаметрален, но в същото време и в кръгов път. От противоречието ще се ражда единство. И най-върховното нещо, което безспорно религията на Христос дава, е, че всички имаме един свой Баща. Но докато Яхве е баща на Правдата и отмъщението, който внася страх, Бог Отец е баща на Любовта и прощението – прощение за това, което човек в своята еволюция върши, квалифицирано като зло.

Давид ще каже: "Що е човек, та го помниш и син човешки, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти ангелите..."[23] Какво е обаче човекът? Не е малко спроти ангелите. Човекът е Диханието на Бога в живот! Живот! Иначе всички тези качества на Бога за вечност, за благост, за всезнание, за всемогъщество... – така хората си правят гердани. И тогава съответните религиозни представители, когато си сложат корони, искат да им се признае непогрешимост папска. В която и да е теория, непогрешимостта за човека е изключена. Човекът греши, но няма да се лиши от това, че е еволюиращ бог. Ако е рано някой да стане Бог, не може да бъде смутен, че иска да бъде божество! И докога ще се извинява, че човекът е грешен!?

Път на Боготърсенето е и това, което вече са раждали общоприложните религии и сакралните мистични школи и учения. Духовните вълни изграждат видимата и приложната религия за обикновения; изграждат и сакралната, свещената страна, която е скрита. Защо? Защото тя трябва да работи за други царства, не за царството на ума. А в обикновените религии раздвоението на пътя на търсенето ще обяви някои поданици за злосторници, за войнство на сатаната. Но един от тайноведците и големите познавачи на духовните учения – Ориген (дори и един Григорий Ниски), ще застане на тезата, че в края на краищата ще има едно връщане на чедата в същината на Бога, в същината на Сътворителя и те всички ще бъдат едно[24]. Тогава Църквата ще отлъчи Ориген. Но той ще застане смело зад идеята, че всички ще се върнат в Бога!

Така са предлагани на човека знания, които според йерархията на посветеността могат да се прилагат в живот. Ето защо обикновените ще правят олтари и молитви, а посветените ще извършват служение и жертви. Но преди да се дойде до тази усвоена и приложна философия, човекът минава през различните свои въплъщения. Трябвало е да се въплъти като дете на Адам, трябвало е да се въплъти като плод на Небето със Земята (онова, което ни поднасят митологиите). Когато е нямал проницание, се е учил да възпитава и овладява мисълта, която чрез обред и чрез преповтаряне ритмира поклонението. Затова за обикновения и олтарът, и обредът са потребни. И нищо осъдително няма. В пътищата на видимата обективност хората на своето олтарно-жертвено место прикадяват и правят молитви (които са субективна благодарност или субективна признателност). Така се търсят до онова съвършенство, което в исихазма е безмълвната молитва. Не дърдоренето. Когато една молитва минава повече от една фраза, не е молитва, а дърдорене. Достатъчно е човек да каже: "Благодаря Ти, жив съм!" Молитвата е една фраза! Да се съзнаеш като жив, това значи да си признал Единствения, Който живее! Ако имате това съзнание, вие няма да умрете! (Това Христос показва със Своето Възкресение – Аз съм Животът!) Цялата наука на Пътя за Боготърсенето е само с една-единствена фраза: Живи да бъдем в Тебе![25] Това е достатъчно, защото в Него си и Той е всичко.

Безмълвието е кореспонденцията със света на Отца! Ето защо Христос ще посъветва: "А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая..."[26] Защото това е Светая Светих. И тогава стигаме не до един трансцендентален Бог, Когото търсим в звездните небеса, не! Кант нека си Го търси там. Но и Кант в края на краищата казва: Покланям се на звездния небосклон и на моралния закон вътре в мене! Ние трябва да търсим Бог иманентен и да Го намерим вътре у нас – цялостен! Раздвоен е пътят ни, но Бог винаги е цялостен. Кого търсим? Себе Си! Неудовлетвореността от непознанието на Вечния е търсене на Бог у себе си. Но с какво – с потребата на ума, защото човек има тревога, или с шепота на своето вдъхновение, че е "голям" пророк... А трябва да го търсим със служение.

Жертвата е единственият знак на изпълнено служение! И когато дойде идеята за служението, тогава няма жал по онова, което наричаме церемонии. Неслучайно казвам, че традицията е убийца! Не в буквалния смисъл, а в смисъла, че тя е верига. Затова Христос прави Своя велик бунт – когато човечеството в лицето на едно митологично вероизповедание не може да търси безсмъртието си, а в монотеистичната религия на юдеите не може да се спомене името на Бога, Той рече: Аз и Отец едно сме! Това не е ли разрушаване на традицията?! Дързост? Да, осъдена като богохулство. Истина? Да, потвърдена от един живот. Утвърдени са от едно Възкресение, което става идеология, което става Учение, което създава един нов морален кодекс, наречен обичай врага си!

В световната история и религии е нямало тази идея. Още в законите на древността се казва: Не прави на другия това, което не искаш на тебе да правят, но кристализираната тайна на Христовото Учение е в обичай врага си! Другото е съвместимост, която създава гражданските и моралните закони, създава търпимостта. Но да обичате врага си не касае съвместимост, а промяна. Промяна... Затова, когато търси учениците Си, за да дойдат при Него, Той казва: "Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене..."[27] Може ли един Учител, Който толкова много Любов дава на човечеството, да събужда омраза в душата на сина към майката? Не може. Защо го изрича? Заради предаността към Вечното! Защото на друго место ще поучава: "Почитай баща си и майка си."[28] Тогава? Значи не го казва да събуди омраза, а да познаем своя Отец. Грижата, благодарността, богопоклонението са човешки задължения. Но Той иска човекът да стане, както казва, син на Отца си. Единствен Христос говори за Синовност. Другите лъчат човеците от боговете...

Той още ще рече: "Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях."[29] И оставя пътни знаци. Кога Го познават учениците Му? Не Го познават в душите си; не Го разпознават, когато върви целия път до Емаус с тях... Един дълъг път, в който те водят обикновени разговори и разсъждения. Тогава Той по пътя започва да им разкрива тайни, казани за Него в Писанието. Но чак когато благославя и начупва хляб "те Го познаха; ала Той стана невидим за тях"[30]. Значи чак когато им преломява хляба: Това бил Учителят...

Кой освобождава рибарската, астралната мрежа в човека, кой е първият повик за нов път? "Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. – Това ли не е път!? – И те веднага оставиха мрежите..."[31] Оставиха мрежите на желанията, защото, както казвам: Водата е астралният образ на Светлината! Ще ви направя ловци на човеци! Адам – умът, да го овладеете, да го покорите, да го подчините на себе си. Затова учениците Му имат памет за спомена, за ритуалното действие (как кърши хляба), но нямат още събудения Бог в себе си. По-късно им посочва тайната на вътрешната пробуда чрез Петдесятницата: Ето ви езици огнени, ето ви осенението! Когато двамата Му ученика пътуват за Емаус с Него, няма я още светата Петдесятница – "Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа..."[32] Това е път на вътрешното прозрение с благодатта на един фактор, който вече е отвън-навътре. Викащият Бог в човека тръгва, но споменът и умът го обслужват. Благословението отвън-навътре (чрез Светия Дух) ги събужда за друго действие и други познания.

Светът трябва в Христос да се види като общочовешка идея за всички, че са чеда Божии. Така Отец ще стане Всемирният Баща, а Съсътворителите Му ще бъдат идея от великата наука за Богосътворения!

Боготърсенето донася и идеята за свобода от грях, а тя в християнската култура се извършва чрез великото дело, което се нарича изкупление. Изкупител! Значи има някакъв проблем в йерархията на развитието, в еволюцията. Някаква беда, каквато е в старозаветната, оттам в християнската философия – грехопадението. Да, но в другите религии го няма. В Източните религии е в изповедание идеята за карма: нарушен закон – причина и следствие. Един Буда не идва да прави изкупление на грях; Брахма, Шива, Вишну и пр. не изкупват грях, а създават идея за изкупление на това, което в тяхната теория на Сътворението е от по-нисшите царства. Никой не спасява богинята на мъдростта – Сарасвати; никой не спасява и в гръцката митология мъдростта – Атина Палада. Защо? Защото е родена от главата на Зевс, и то въоръжена. Но една Афродита е уязвима; един Аполон е уязвим и Хермес му открадва кравите. Тогава отиват при баща си Зевс, за да се съдят. Ето ви раздвоения и пътища на търсенето на богове. Синът на Бога – Аполон, отива при Бога, за да съди брат си – Хермес. Търсят кого? Върховния бог!

Потребността от Изкупител се ражда от идеята за раздвояването. Защото е приложено битие, което нарушава хармонията. И точно в Рая – в ума, е нарушена хармонията. С изведената Ева, която дава познанието що е добро и зло, се тръгва по пътя на съпоставката.

Първата съпоставка е в повелята на Твореца: Да бъде небе и земя! Той създава принципа за развитието. Следователно трябва да Го търсите по пътя, по който Той сътворява света, да Го търсите именно в идеята на разделянето. И ето, че в чедата Му това става – добро и зло. Оттук се е родила идеята за първороден грях и потребата от Изкупител, принципът на Учителите.

Какво човек изкупва? Бог не може да бъде изкупван, защото Той е всичко, към което се стремим. Внесената от ума познавателност на живота търпи своята еволюция, а несъвместимостта между Дух и тяло създава предпоставка да изкупим онова, което не е в хармония с Духа. И тогава всяка религия дава път за съвършенство, което е изкупление на противоречието между тяло и Дух.

Човекът единствен може да има олтар за Бог, но този олтар още не носи всички дарове на Духа. Затова има йерархията на тайнства, чрез които се изгражда чистотата на Пътя за Боготърсенето.

• Боготърсенето е йерархия на посветения!

Ето защо религиите си отработват свои тайнства, с които въвеждат човека в известни състояния. Едно тайнство е Кръщението, което е идеята за свобода от първичния грях. Човекът отива да го търси, да го приеме, защото иска да се освободи от страха на възмездието за грях.

Ще се мине и през тайнството на Причастието, което е сублимираната велика тайна на християнството – от тотемното ядене на божеството до преобретение на хляб и вино, както Христос казва: Ето, този хляб е Моето тяло, това вино е моята кръв![33] Тогава няма защо да изглежда странно, че в Причастието Той е живителната сила и съпричастност с Божеството...

Човекът се изгражда и така ще е в основата на една нова теогония – богораждане. Същината на религиите е да направят от човека божество. В тях е заложен и принципът за спасение. Кармата и прераждането, изкуплението и тайнствата дават част от будността на човека да се познае в Бога и да послужи, защото само познанието не е достатъчно. Тогава чрез Доктрината на Правдата идва идеята за спасението. Избягалият от Бога ще се потопи в реката на кръщението и ще търси спасение заради първороден грях. Спасяваме не Бог у нас, а спасяваме човека от себе си.

Спасението обаче, което Христос дава, връща сигурността на човека, че е син на Бога, а не изгоненото, прокуденото, прокълнатото дете. Представете си колко воля е била потребна на създателите на религии да отработят убеденост, че техният Отец – Този, Когото вечно търсят – им е изпратил Спасител! А ето че определени религии, които Го прокламират, не Го приемат и до днес. Почти 3 500 години юдейството остава в илюзорността на човека за спасение, а християнството преди 2000 години е дало Сина на спасението. Но спасението е дългият път на Голготското ходене. И без хленч трябва Пътят да се изходи. Ще се чуе хулната дума, когато Спасителят е упрекнат, че уж е Божество, а не може да направи нищо за човека. Така лошият разбойник ще квалифицира поведението на Богочовека. Но кой ще защити Бога в човека – добрата му страна: Млъкни, ние сме виновни, а Този нищо лошо не е сторил...[34] Такъв двубой трябва да се извърши като път на Боготърсене от всекиго – трябва лошият разбойник, или лявата ни страна, да си направи своята реплика пред кръста на Духа ни с дясната страна – на доброто, и да се разберат. Тогава ще видим, че няма да остане кръстът на "злото", за който гроб още няма. За този кръст казахме, че злото е нееволюирало добро! Значи ще се намери в еволюцията и за него место за гроб.

И когато човек започне да търси Бог в себе си, тогава може да каже, че извършва великото спасение. Защото какво значи "спасение"? Спряла ли е еволюцията? Не. След като е имало потоп и спасение от потопа, след като се връщат родови начала ("чресла", както го казва светата Библия), станаха ли по-добри хората след Ноевите синове? Не. Защото еволюцията е вътрешен живот, тя е Боготърсене. А явленията са външни – възмездие, наказание, благоволение...

Така старата теза за съдене, която я намираме в законите за кармата в Дълбокия изток от едно далечно минало, живее с една неопровержимост във времето на митологиите, с една приложна жестокост в старозаветието и с една идея за прощение в християнството. Вижте как йерархира. Християнството си слага и един Страшен съд, на никого непотребен и който не е изведен от Христос. Но йерархията върви – изкупление, спасение... – ето ви и съдията. Само дето няма в християнската религия Цербера. (Макар че в "Божествена комедия" на Данте Алигиери има Цербер. В това е бедата – култури, неасимилирани добре и неосвободени от атавизма, се прилагат в културата на християнството.) А човекът трябва да стане съдия сам на себе си. Заради бъдещето.

Очите на Бога са вашата съвест! Не е нужен друг съдия. Създадената идея за Небесния и земния съдия няма опора, ако не са у вас. Идеята за мъчението, което може да получи отвъд неспазилият нормативите на едно религиозно кредо, е внесеният страх, който не развива човека. Това е грешката и на Моисей – да внесе страх в човека от Бога. Да не смеете да кажете името на Иехова, а да правите метани и да занесете сто телци, за да ги принесете в жертва за омилостивяване... Не. Съвестта – този вечен съдия, е винаги у нас. Нейното кандило е свидетелството и на онова, което наричаме "съдник". И никой не може да го махне, никой не му е сложил превръзка, както древногръцката богиня Темида и досега стои в съдийските зали с превързани очи. За съжаление не `и отвързват очите, да видят, че отдавна е сляпа.

Съдбата може да ослепее, но съвестта никога. Никога! Защото и съдбата, и възмездията са хронология, която се изчерпва, но не и Духът! Човекът няма в своята идея за Боготърсенето да загине, както заплашително се вмъкват и в настоящето потопни и какви ли не щете други катастрофи. Човечеството е изживяло много потопи. Тези, които само Библията са прочели, знаят за един, но онези, които познават историята на религиите, знаят за великите тайни на континентите, знаят за човешкото битие... Човекът няма да загине!

Духът на Боготърсенето разкрива нови пътища и нови Духовни вълни. Те са ниспослани от Велики посветени, като в християнството Вълната на Любовта е дадена от Сина на Бог Отец. Защото, ако Адам е сътвореното човечество, Христос е роденото Божествено начало! И ето защо във Възкресението се върши великият акт на безсмъртието. Така достойнството на християнството е в най-голямата тайна, потвърдена с Възкресението – безсмъртието. Но пътят на приложението е вяра, молитва и дела. Защото обикновеното трябва да удовлетвори идеята за Синовност, която е на Отца, в служение на Сина.

• Идеята за Път в Боготърсенето е Синовността!

Синове са всички, Синовността е една – харизмата Христос! И колкото и периода човечеството да е изживяло, каквито и качества и добродетели да кичат човека, тайната е Синовността. Чрез Синовността търсим и Бога Всемирен, и Бога у нас! Така безличностната Божественост е по-важна отколкото личната божественост, да не говорим небожественост!

Безспорно е мястото и на надеждата в пътя на Боготърсенето. Ако трябва фигуративно да се изразя, тя е газеничето, тя е фенерчето. Отделен е въпросът с какво ще я храним. Дали с душевната сила, за която можем да кажем, че е масленото гориво, което петте разумни девици бяха си взели, а другите пет не бяха си взели достатъчно, за да я поддържат в чакането? ("Понеже младоженецът се бавеше."[35]) Или ще я храним не с енергията на своята душевност, а вече на своя Дух – тази Всемирна енергия, да я наречем глобалната енергия на атома, даващ електричество. Но малцина знаят къде е шалтерът. А той е в ръката на човека – човекът е, който си гаси светлината на надеждата. Иначе тя ще си остане вечно горяща – защото надеждата е част от идеята на пътя за Боготърсенето.

Но тежко и горко на този, който стои само в надежди. Прилича ми на разликата между състраданието и милосърдието. Цял ден може да състрадаваш на човека и да не му превържеш раната, но в един миг да минеш край него и да извършиш своето самарянство. Така че надеждата крие в себе си нединамично развитие. Затова в Църквата Надежда е свързана с Вяра и Любов. Вярата дава упование, че надеждата ще се сбъдне, а любовта дава на вярата плът!

Всичкото това е, за да се дойде до един друг голям път на Боготърсенето, който аз наричам пътя на харизматичността, на дарението. Дарение не даром само, а дарение, което сте отработили и можете да понесете. Харизмата първо е започнала, както казах, в Боготърсенето отвътре-навън – тогава, когато сте осенени от своя вътрешен Бог. После от онези сибилски игри и жертвеници на весталките за целомъдрие през пророчествата и ришите до онзи, който е извършил своето изкупление и спасение от собствената си съдба. Това, като сумирана даденост и търсене, дава вече нужната подготовка да се понесе харизмата на Духа отвън-навътре. Когато ангелът ще каже на девата у нас: "Радвай се, благодатна! Господ е с тебе..."[36], това е харизмата. А тя от своя страна отваря чакрите, отваря вратите на Боготърсещата наша душевност, та Вечният у нас да ни даде Огъня Си на познание, който наричаме Кундалини. Другото е да се ходи с преоблечени дрехи и нови обувки от храм на храм. Това не е Боготърсене, а скитничество, удовлетворено в една или друга размерност.

В човека има една велика сила, един чакащ Бог! Има една висша духовна енергия и психична сила, която чака своето проявление. Индийците са я нарекли Змия-Огън. Човечеството я има като феномен с много малки прояви в отделни човеци – като "яснослушане", "ясновидство" и пр... Но тя няма нищо общо с онова, което се нарича контактьорство. Великата харизма като благодат е най-голямото свещенодействие, което Небе и Земя вършат. И то беше изявено в едно Богоявление, когато гласът на Вечния рече: "Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте."[37] Следователно дадена е съвсем открита формула за Боготърсене.

Кой е най-големият конфликт, който остава тогава в пътя на търсенето на Бога? Конфликтът между онзи, който казва: Ето Човека! – Пилат, и Този, Който из Своите Небеса на вечност и, разбира се, неразтълменост – Отец, рече: Този е Моят възлюбен Син... Има ли някъде по-голям конфликт не само като историческа драма?! Този конфликт наистина не е описан добре от никого: Ето Човека! – Моят възлюбен Син! Срещат се две доктрини: насилието (в лицето на Римската империя и на юдейския закон) и величието, смирението на Любовта (невлязлото в живот още, но готово за жътва поведение на Христос). Ето ви Пътя – конфликтът между абсурда и реалността. Имало ли е по-голямо величие и по-очертан Път?! Осанна – Разпни Го! Големият конфликт! Имаме ли го някъде преди това? Напътила се цялата човешка стадност да отиде при оракула (който винаги казва "да" или "не"), вместо да отиде там, където на самия храм пише: "Познай себе си и ще познаеш боговете и Всемира!" Оракулът и храмът!

В § 281 на "Агни йога" е казано:

• Какво значи "безумие в Бога"? Защо пророците на древността били наричани безумни? Тъкмо поради огъня на интуитивното знание, което ги е отличавало от всички други. Това е едно ценно качество, което ги е правело различни от обикновените хора.[38]

Безумни. Това е така, когато прозрението е минало наличното знание. Но в псалом Давидов 13:1 е казано: "Рече безумец в сърце си: "няма Бог." Пак е безумец! (Ето потвърждение на тезата, че и хулата към Бога е Боготърсене.) Едното е безумство в смисъл, че Божествеността е дарила пророците с познания; другото е, че един пътник не може да отмести гредата на своята земност и в тревожност ще рече хулни думи.

Светът ще се възприема с очи, със сърце, с прозрение и с осенение. Така че ние не можем да приемем, че всяко безумие е Божие проявление, защото има и анти-Божие безумие. Трябва ли да считаме нарушената равновесност за достатъчен дар, за да кажем, че този, който е нарушил обикновеното си присъствие, е безумец? Много прецизно трябва да даваме стойности на поведенията, защото едно същество, обладано от по-низши информации, може да бъде обвинено или пък похвалено. Така че много деликатно трябва да се преценяват тези неща. А онова, което ви дава осенение на Огъня, на събудения Кундалини, както в "Агни йога" искат да ни кажат, то няма защо да излиза на пазара, за да изглежда безумно.

И Ботев казва: Свестните у нас считат за луди... Но когато преценката е отговорна пред история и пред Божество, не може човек да бъде извинен само с това, че е белязан. И Херострат е белязан – в безумие отива, та изгаря храма на Диана. Защо е белязан? Защото е искал величие и го получава – в древността оставя името си.

А един Галилео Галилей, без да иска да остави име, си го има: Искате да ви кажа, че Земята не се върти – добре, не се върти!, а на себе си прошепва: Все пак тя се върти! Не е пожелал да бъде безумец... Така че много деликатно трябва да даваме преценка, да не обявим някого за безумец, та да стане и голям. Христос Го обвиняват, че е луд, но никъде не извършва луди дела. Никъде!

В § 353 е казано:

• Ако ви запитат за възнаграждение, отговорете със следната притча: "Един човек изразходвал много злато за добри дела, но очаквал награда. Един ден Учителят му изпратил един камък със следната бележка: "Приеми наградата си, съкровище от далечна звезда." Но човекът се възмутил – "Вместо моето злато ми дават камък! Какво общо имам аз с далечната звезда?" И хвърлил с огорчение камъка в планинския поток.
• Но Учителят дошъл и му казал: "Как намираш съкровището? В камъка бе скрит най-ценният елмаз, с блясък по-силен от тоя на всички скъпоценности на земята."
• В отчаянието си човекът се хвърлил към потока и следвайки течението, слизал все по-надолу и по-надолу, но струите на потока завинаги отнесли съкровището.[39]

Елмаз... Много евтина съблазън. Аз не зная вината трябва ли да се дели. В една своя проповед за мъртвец попът говореше за благодетел, който изграждал мостове, прочул се и чакал голямото си место. Минавайки по един от тези мостове – там имало просяк – строителят взел един камък и го пуснал на просяка. Просякът се възмутил. Но дали този, който е дал камъка, е виновен?

Не мога да си представя просещият да иска повече от това, което му се дава – милостинята не се отсъжда в стойност, а в идеята да давате! Камък... (Христос рече на Петър: "Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си..."[40]) Обиден е просякът, че не му е дадена монета, както пък на друго место, когато пуснали на един слепец не монета, а книжна пара, той възнегодувал, защото не чул звън. Просещият няма право на алчност, а на смирение! Това рече Буда: Аз прося не защото нямам (Буда е принц), а защото искам да науча хората да дават! Проси с най-малка купичка ориз...

Така че и тук много се съмнявам в щедростта на Учителя спрямо ученика. Единият е изпитващ, а другият – алчен. Ако си Учител, защо ще го изпитваш, като знаеш, че ще го опорочиш? Защо? Искаш да го видиш опорочен или да му дадеш урок, та да се гмурне и да се удави в глупостта си!?

Отработете си вярно чувство и за дар, и за искане! Когато Учителят дава нещо, то може да е минимално или да е максимално. А от това, че другият не го е оценил, няма нужда да бъде пратен да се удави – да не му се дава друг път и малкото. Защо Христос каза: Вземете от този, който няма, и го дайте на онзи, който има![41] Защото му е доверил една пар`а, а той от страх я скрива. Вземете му я... Това е големият Учител. Другото е умуване.

Бог дава на всекиго. И чрез дара вие можете да минете в прозрението, което е свобода от мисъл-форми. Ще събудите интуицията си, която е познание чрез вяра. И тогава ще видите смисъла на вярата. Защото обикновената вяра, която не е прозрение, не е събудена интуиция, е преповтаряне на ритуала: "Вярвам, вярвам!", пали си свещичката и хилядилетия стои при тотема. Не, не! Събудената, овладяната интуиция е лична харизма!

• § 354: Отказвайки се от страха, предразсъдъците и лицемерието, можем да се приобщим към живота на невидимото. В отсъствието на тези три врага може да се наблюдава как се развиват ясновидството и ясночуването.[42]

Едно е вярно – че страхът е най-големият враг на човека. Но не страхът, предразсъдъците и лицемерието са тези, които определят или не определят ясновидството и яснослушането. Вярно е, че страхът е в основата на нашето битие, защото има страх от смърт. (Човек може да усвои безстрашието с великите закони, които са дадени.) Но да свържете на примка идеята за страха с тайната на ясновидството и яснослушането, това значи, че не познавате йерархията на събуждането. Може един-два пъти те да уплашат човека, но третия път, въпреки страха му, ще излязат. Той ще си потрепери, те ще се върнат, после пак ще излязат и ще не ще човекът ще навикне и ще победи. Но не е там тайната, не е там...

Кое можем да наречем предразсъдък? Всяко нещо е предразсъдък, дори желанието да бъде човек добър. Ако е ръка на съдбата, както Арджуна, който иска да бъде миротворец, а Кришна му казва: Иди и се бий!, тогава чия воля изпълнява?... Някой може да превърне целия си живот в търсене на предразсъдък след предразсъдък и да изхаби десетки години като най-тежкия си предразсъдък не усети. Защото най-тежкият предразсъдък е, че има предразсъдъци. Човек трябва да върви дързостно! Почне ли да си слага букаите, както на конете, ще се спъва при всеки скок.

Пътят на човека е липса на отчаяние! Когато става въпрос за великия мъченик Сизиф, чийто труд цялата култура на света обявяват за безплоден, аз въставам и казвам: Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние!

• § 376. Kaк гледаме Ний на успеха? Наистина делото успява, защото по следите му вървят и приятели, и врагове. Прегледайте списъка на подражанията и знайте, че това е все от Нашия огън. Погрешките изчезват в огъня на следването. Смело може да се плува, когато напред блестят фаровете и когато опасностите са обгърнати от воала на Световната Майка.
• Световната Майка не се бои от Великата игра.[43]

Великата игра... Тя е онова, което нарекоха и лицемерие, и предразсъдъци, и какво ли не щете. Великата игра на Космоса в нас и вън от нас е потребна, за да се освободим. Защото Световната Майка не се бои. Ако сте дете на Световната Майка, не може да ви победи Великата игра. Нужна ли е? Нужна е. Защото – трябва ли да се развиват хората? Трябва!

Когато наричам Одисей "дребномислещ хитрец", то е, защото за първи път в света той употребява религията и вярата за зломислие с неговия Троянски кон. И в света остана това изобретение и предупреждението: "Temeo danaos et dona ferentes" – "Страхувам се от данайците дори и носещи дарове". Ето какъв голям урок е даден. Но не се страхувайте от Мировата игра, а живейте от слънцето на Мировата Майка!

Човекът е една жива реалност на Бога в Неговото земно царство. Всеки от нас е едно свещенодействие! И най-великото тайнство е, когато Бог се види в нас! Човекът е, който усвоява Бога в Себе си, и в такъв случай той наистина е едно велико тайнство. А връщането към Бога е копнеж на Духа!

• Потребата на Бог в човека събужда човека, за да търси Бога!

Човек и Бог не могат да бъдат разлъчени – човеците имат богове, а Бог е у тях. Орфей рече: Аз умирам, но боговете остават да живеят. Дойде времето, когато можем да кажем: Боговете ще умрат, но ще остане Бог! И има само една награда в Божествения свят – да бъдем Негови деца!

Човекът е една родена бъдещност! Родена бъдещност, т.е. промяна, за да се осъществи бъднина. Бъдещето е просто следващо време, бъдещността е промяна в следващо време, а бъднината – осъществен след време еволюционен стадий! И тъй като Бог няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще – бъдещността ви е първата стъпка за вечност. И тогава ще познаете дързостта на Христос: Аз и Отец едно сме!, както и дързостта ни сега да кажем: Човекът е един бог в развитие!

 

Из Слова на Ваклуш в Пловдив, София, Варна, Добрич през 1995 г. и в Ловеч през 1997 г.

 

Човекът е Път на саморазпятието за Бог!