Красимира Димова: Добър ден на всички! Можем да открием вече пресконференцията, посветена на 28-ми август – Деня на 13-те безсмъртни българи. Това е и денят на кончината на цар Борис III. Тази година г-н Ваклуш Толев е тук, във Варна, и ще отговаря на Вашите въпроси.
Емилиян Ялъмов (в-к „Позвънете новини“): Г-н Толев, защо в списъка е попаднал Пенчо Славейков? Той отправя доста критични думи към Иван Вазов.
Ваклуш Толев: Много хубав въпрос, с удоволствие ще ви отговоря. Знаете ли, в световната култура няма личност – нито в лицето на фараоните, нито в одеждите на жреците, които правят молитви – да е могла да направи това, което Пенчо Славейков. Единствен в световната култура той можа да каже, че плътта на една родина е плът на Бога: Бог и България – единство в двойна плът! Няма го! Това не е проблем на възхищение, а на прозрение. Вярно е, че цялата митология се състои от стихии, които са станали богове. Но не са опорност на трон, не са станали битие на това, което той можа да каже: Твоята плът, земя моя, и плътта на Бога сте едно!
Ето кое ми дава основание да твърдя, че България е предназначена. Тя не само е определена в историята. Както виждате, направила е историческо битие тук 1323 години. И е създала нещо, което я предизвиква в бъднината да остави една нова Духовна вълна. Ако аз, ведно със социалната потреба, разбира се, сложих тези 13 безсмъртници, все пак съм казал преди това, че има нова Духовна вълна. Това е Духовната вълна на Мъдростта. Тя е раздялата между таблиците на Добродетелта и Знанието, което не е проблем на очи и на ум, а на вътрешно откровение!
Така че Пенчо Славейков предварва с изказването си това, което Духовната вълна на Мъдростта предоставя на бъднината – нова духовна властност. И тук вече е изведена мисълта ми, че знаещият е повече от безгрешния! Това е Пенчо. А че са си разменяли любезности едни между други, това не е тяхна привилегия. То е остатък от по-предишно поведение. Защото сигурно знаете, че Зоил, наречен „зловещия критик“ в областта на литературата, се надсмял над Омира, че не е никакъв поет. Оттам е и изразът „Зоилова критика“. Така че не е нещо ново едни други да си разменят любезности, но то е измерение на ментален, бих казал, ръст, на умствен ръст. А всеки страда от себичност. Но Учението Път на Мъдростта рече: ако някой иска да има служение, трябва да го направи без Себе си. Макар че, както гледам историята, все са го правили за себе си, особено сега.
Пенчо е изумителен, едно изумление! „Кървава песен“ за мен е може би едно истинско евангелие с толкоз много ширност в областта на епоса. Затова аз го сравнявам с Омира. Омир е изключителен епик. Всяко слово е картина, а от всяка картина може да бъде изведена мъдрост. Пенчо е това. Само песента му за Балкана е достатъчна – това е нещо неописуемо!
Боряна Тодорова (Varna pool.net): Има ли съвременни белязани синове, както казвате. Освен тези 13, има ли други...
Ваклуш Толев: Нека направим 14-тото столетие и който след мен идва, нека го сложи. Но да има отговорност не откъм идеология. Идеологията може да прави преход на историята, но не историзъм. Преходът исторически толкоз много феномени има, че няма место, къде да бъдат отбелязани, освен в самата книга на природата. Но феномените не са белегът. Нека мине 14-ти век – тази България ще прави страшно големи култури! Тогава вече този, който има прозрение... Защото изрично казвам: 13-те безсмъртници не са изведени нито от очите, нито от ума ми. Изведени са от една много същностна вътрешна идея за прозрение, но и тя не е достатъчна, ако не сте намерили предназначението.
Един Аспарух идва с такава ясна представа: искам земя, искам да направя територия и държава. Тук славяните имат два века преди това земя, но нямат територия, нямат държава. Ето един изумителен човек с предназначение, но има и прозрение. Кое е първо? Прозрението му – да каже на баща си: „Сбогом! – на Кубрат, с неговия сноп – Аз не мога да остана вързан в снопа на едно историческо минало, на традицията. Трябва да взема една пръчка от снопа и да отида на Балканите.“ В Тракия, където е люлката на културите. И дойде тук, и направи какво? Земята територия. Ако беше останал в снопа, щяхме ли да имаме България?!
Неговият следовник в лицето на Борис Покръстителя създаде етнически мир. Сега се опитват някои да казват, че те са направили етнически мир. Че кой създаде етническия мир в основата на българската държава? Борис Покръстителят. Обедини славяните с многобожието и прабългарите с един бог. И каква беше утехата? Да приемем християнството (за да могат онези с многото богове да се простят с тях, а другите малко да поплачат за Танг Ра, който наистина е изключителен).
Култура! Култура, а не ревливост. Не както сега – непременно, когато има някаква лека опасност, надвиснала над държавата, тези, които говорят за етнически мир, да искат мултиетническа държава. Що е това? Да обезличим Аспарух, България!? Мултиетнически... Разбира се, че премиерът изигра великолепно своята голяма роля: „Не, няма место за мултиетническа държава – може да имаме етноси, които обичаме, но не и мултиетническа държава.“
Виждате, историята хората я четат като фактология. Аз съм казал една дързостна мисъл – фактите са гробари на истината! Защо? Ами защото идеологиите създават факти, а не провиденцията, която води историзма. За съжаление няма тълмачи, така както Пенчо Славейков казва: не тълкуватели, а тълмачи – тези, които разтълмят тайната. И ако нещо ме е възхищавало в Мара Белчева, то е доблестта да се прецени гения, да го подпомогнете в неговата душевност, за да създаде нещо, което е непреходно. Мара Белчева знаете, че е съпруга на министър Белчев. Ухажвали са я след смъртта му най-големите асове. Но когато се опира на рамото є Пенчо в едно събиране, тогава тя разбира, че ще го изведе, ще го спаси.
Болката на твореца е не толкова да намери гнездо, отколкото някой да му каже, че крилата му са достатъчно големи, за да лети.
Нора Атанасова (в-к „167 часа“): За проблемите в съвременната Българска Православна църква?
Ваклуш Толев: Вижте, това е смутително. (Аз не принадлежа нито на едните нито на другите, въпреки че съм богослов.) Смутително е, когато невежеството определя поведението на институция. Само преди няколко дни един професор по история, както и други специалисти изнесоха много данни върху този проблем – не за правото, а за отговорността. Бях написал една статия, която излезе в доста вестници. Тя беше под надслов: „Някой да е видял да скъсат расото на Иисуса Христа в Гетсиманската градина?!“ Няма такова посегателство, защото, когато отиват да Го арестуват, Той казва: Защо като на разбойник сте излезли с ножове и колове? Ето Ме, водете Ме! Какво казаха хората от т. нар. алтернативи? „Не, тука кръв ще се лее и трупове ще се изнасят!“ Сега се изнесе, че са били добри джебчии. Значи много отдавна владеят някакъв друг занаят, с който искат да си осигурят бъдеще...
Излезе статия, в която по един много безспорен начин се казва, че дядо ви Максим не само, че не е бил назначен, а е легитимен – потребата го е наложила в битката дали един Пимен да бъде (който беше стар разбойник) или Максим (аз десет години работих във върха на тази институция). И тогава Политбюро наистина не одобрява Пимен и се спират на някаква уж неизвестност, всъщност Максим. (Преди това дядо ви Кирил е покровителстван от Вълко Червенков. Факти, които ние ги знаехме.) Аз също присъствах на избора на Максим. Не може един прокурор с юридическа култура да претендира, че 90 бюлетини били написани от една и съща ръка – те могат да бъдат написани и от една и съща машина. Не може такова слизане – когато изявявате идеологии и поведение към личност, а не към институция. За мен винаги личността ще бъде свещена, но институцията, ако проиграва ролята си, тя тогава губи. Ако институцията още играе някаква роля, тя не може да бъде привилегирована в смисъла, както те претендират.
И какво – държавата нямала право да се меси... Вижте, мирянинът и духовникът са подвластни на Конституцията и на правото. Те не са само поданици в правото да искат, а са и задължени в изпълнение. По този въпрос мисля, че вече нещата ще се избистрят, ще се окаже, че наистина са били джебчии – от върховете им до низините. Отделен е въпросът вече дали дадена личност, за която се набира, така да се каже, гневът на народа, ако прецени, че има грях, трябва да се оттегли. Това е проблем вече на достойнство на институцията. А тя е легитимна и е подкрепена от десет мирови църкви.
Едно нещо се забравя и то дори не се знае от нашата култура. Източната църква се нарича цезаро-папистка, т.е. цезарят, тронът е, който води. И затуй в нашата история един патриарх – Йоаким III, от скалата в Търново го хвърлят. А католическата е папа-цезаристка – папата е доминанта. Така че, когато хората не знаят институционните същности на една институция (защото институтът е едно, институцията е друго), не бива да говорят.
Има нещо, което, като граничи с невежество, не говори за грамотност. Защото има неграмотни, но не са невежи. Излезе в печата една съпоставка... Извинете ме, но има нещо, което е много съществено. Не може един победител на олимпиадата, вдигнал не знам си колко килограма, да бъде сравнен, че надминал българската смелост в Одрин и в Сливница! Не може да се правят такива съпоставки с доблестта на един народ, който победи – светът остана учуден от победата ни в Одрин. За първи път прилагаме валячния огън и побеждаваме – това, което никой не се надявал в Европа, че ще падне в ръце ни Одринската крепост. И сега да го сравним с един щангист?! Не може. Моля ви, когато правите нещо, преценявайте! Защото, ако не е обидно, поне не бива да бъде гавра.
А Сливница? Сливница остави България! Ако не беше Съединението на България, досега щяхме да бъдем нещо като албанските области. Значи трябва да имаме отговорност. Това е светостта на княз Александър Батенберг. Пожертва си трона, пожертва и династията – Съединение направи! Трябва да има историзъм, за да има пиетет, почит.
Татяна Младенова (в-к „Черно море“): Това, което говорите, е за повсеместното интелектуално безсилие. Сигурна съм, че голяма част от хората въобще не проумяват за какво става дума. Тогава пътят на българите като народ, който е предопределен, накъде върви? Как ще се измъкнем от това?
Ваклуш Толев: Не бива кризисният момент да стане древногръцка трагедия. Нито Едип ще дойде да убие баща си, да спи с майка си и накрая да се ослепи; нито Медея, така, както го казват, в ревност ще убие децата си. Когато се носи предназначението, а това безспорно трябва да бъде благодат из висините, има гърчове на еволюцията, за която говоря, че трябва да бъде безжалостна. Ако еволюцията не е безжалостна, вие не може да изградите два бряга, между които да видите нейното течение. Няма река с един бряг! Но когато говорим за страдание и за придошло зло, нека от Учението Път на Мъдростта да кажем това, което стана стратегия: няма страдание, има развитие! Следователно онова, което има да изживее кризиса, катарзиса на своята психология, на своята морална таблица, на своето знание, трябва да мине през това горнило. А когато сте дарени с щедростта на прозрението, вие ще предскажете какво историята трябва да прави, защото съзнателността на човека в историята още не е ползвана. Той ползва дадеността на еволюцията, че е станал sapiens, но не е още прозрение.
Така че аз не мога да бележа един народ, който има предназначение, с угасване на неговите биологични дадености, а безспорно, и със спиране на т. нар. таблица на етиката и морала, макар че е много овехтяла и носи своята първична грешка още в книга Битие. Грешка има, защото свещеностите са написани в три степени. Има култура за обикновения. (С това той не може да се почувства обиден, а трябва да се почувства награден, че на него е дадена стълбица.) Има култура на иносказанието и култура на посвещението.
А какво се внесе в религиите? Внесе се грешник, който трябва да търси изкупление. Добре, дойде Христос за изкуплението – изкупи ги. И защо не са свободни от грях?!
Следователно не се тревожете в тревогата ще надмогнем ли битие, което ни дава основание да оставим култура на Третото хилядолетие. Ще го надмогнем!
Боряна Тодорова: Защо само тези 13? Няма ли други велики личности в българската история?
Ваклуш Толев: Ами аз ви казах – когато направите 14-ия век, сложете го 14-ия. Това ми е извинението – 13 века; въпреки че същината е друга.
Но тук не става въпрос дали има други велики личности. Винаги ще има, зависи измерението, с което ги поставяте. Когато говорите за героизми, вие можете да сложите Боримечката на челно место. Да, Боримечката...
Боряна Тодорова: Един Ботев, например, не е ли направил достатъчно?
Ваклуш Толев: Един Ботев е написал злобно се сърце в злоба обвива. Прочели сте го сигурно. И може ли, когато от един народ 20 000 са изклани, да дойдете с 200 души тогава в огъня, да освобождавате България? Помислете в широтата на нещата. Всеки ще каже за Ботев.
А на „Вола“ кой го уби?...
Не е проблемът да имате присърце някого. Проблемът е наистина с отговорност да сложите някого.
Злобно се сърце в злоба обвива... Това е страшно. Страшно, дори когато търсите освобождение. Левски някъде да казва такова нещо?! Какво рече? Ако губя, губя само мене си. Ако изпечеля, печели цял народ. И Левски не е предаден. Левски се предаде, за да спаси другите – губя само мене си!
Когато определяте тези неща, не изхождайте само от това какво знаете и не само от една лична социология. Излезте от една философия на историята, която като преценка не фактите, а дебушираните енергии са направили. Навремето и Раковски не се е съгласявал за един дуализъм. После, накрая на живота си, съжалява, че не го е направил. Но Левски се опита да направи дуализъм с Турската империя. Така че, ако го имахме, когато дойде Освобождението и когато Турция си отиде, ние щяхме да имаме цялата България пак.
Никога, никога не изхождайте от това какво вие знаете, а дори и какво е казала историята. Потърсете прозрението!
26.08.2004 г., гр.Варна, Археологически музей