Тайната на смъртта е безжалие, еволюция, Единосъщие!

З а смъртта човечеството има много скръб и възхвала – химни на възхвала, колкото и необичайно да звучи; скръбни песни, колкото и утешително да звучи. И достатъчно е голям светът, в който нагледността е безспорна – живот и смърт!

Бих казал, че няма по-голям приятел от смъртта, но приятелство с нея няма!

Защото нейната тайна е безсмъртието, но нейната сила е безжалието. А каква беше фразата ми – че природата е безжалостна (човекът е жесток). Ето къде е изворът на безжалието на смъртта.

• Силата на смъртта е безжалието;
• съзнанието на смъртта е отговорност пред еволюцията;
• метафизиката на смъртта е служение за Единосъщието!

Това според мен е фундаментът на темата „Безсмъртието, или Смъртта като сила, съзнание, метафизика“!

Иначе ще намерите какви ли не идеи по разни книги и в разни учения: колко много от къделята на смъртта и безсмъртието са навъртяни нишки, та дори три парки ще ви решават чрез съдбата смъртта (ножицата ще ви отреже конеца на живота); имате и адес, преизподня; имате рай, царства Небесни...

Смъртта е най-големият ни приятел, защото свидетелства за безсмъртие! А всички плачат от нея, въпреки че тя е дала знаци за безсмъртността. Щом в адес може да влезе някой и оттам дори да си изведе своята Евридика...! Значи свидетелства ви се, че има задгробен живот. Сложена е обаче и геена огнена... Всичко това е имало за задача едно: в нейната сила наистина да се натрапи безжалието. А понеже ние го констатираме – смърт може да констатира само човекът! – какво я направихме? Жестокост. И най-страшното е, че са пратени хората в преизподня. Едва ли си има хабер природата изгражда ли или не преизподни, но човечеството го каза – там, в геената огнена! Ужас...

Действително смъртта може да бъде определена единствено от човека. Другите царства минават в сънност, но смъртта не е за тях тази сила, която вие може да определите. И понеже човекът я констатира, ще намерите и девет кръга на ада, които пък измисли Данте (на когото ръкопляска целият Ренесанс)! Добре поне, че остави едно междинно поле, за да се качите и в рая...

Христос обаче не говори за рай – говори за царства Небесни. Тази разлика трябва да се научим да правим. Той нещо повече казва дори. Докато Данте умножава кръговете на ада, Христос преди него посочва: Има много жилища в царството Небесно. Много жилища! Понеже Христос е посветен, Той знае, че има жилища в Астрала, в Ментала, жилища в Причинния свят – нагоре, нагоре... И затова, когато идва химнът на скръбта, има и химни на възхвалата. Защото в края на краищата какво е „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав“, не е ли химн на възхвалата, че смърт смъртта победи? (Но „Ода на радостта“ като идея за победа над всекидневието всички я знаем!)

• Смъртта е една среща на раздялата и път на взаимността!

Среща, която безспорно свидетелства битие отвъд едното царство – там се отцеждат нещата (невеществените) и взаимността ви е наложена. Няма къде да отидете – раздяла и взаимност! Път на взаимност с онези, които ви чакат, когато отивате на гробовете да ги спомните; път на взаимност и с вашия Творец. Затова съм казал, че Възкресението е път за Единосъщието!

Йерархията в смъртта е да ви доведе до тайната на Единосъщието, което е свидетел, че смъртта ви е приятел – да ви направи безсмъртни. Но приятелство не, защото ще се сърдите на приятелство, което безжалостно ви прави нещастни. А какво всъщност е „нещастието“ – знание, за което не сте имали книга.

В Битие, глава 2-ра, стих 7-ми пише: „и стана човекът жива душа“; а в глава 3-та, стих 22-ри ще намерим: Адам, от дървото на живота ако вкуси, ще заживее вечно... Затова казвам, че Животът е една отречена смърт, която наистина ви прави услуга – чрез силата на безжалието си да ви изгражда, със съзнанието є да правите еволюция и с метафизиката є да възкръсвате.

Само Животът е непобедим! А щом е непобедим, трябва някой да ви даде знак за безсмъртие. Кой може да дава този знак? Именно смъртта! Казвам, че Мировата конституция, написана от Сътворителя, слага клауза „Ти си безсмъртен!“. Защото Творецът даде на човека Дихание и му рече: Ти си вечно жива душа! Клауза в Мировата конституция! Следователно не бива просто да отивате в погребалното бюро – само да платите ковчега и да поръчате една оплаквателна попска или пасторска реч. Не, идеята не е в прощението на греховете – идеята е във великата тайна на еволюцията, в която смъртта ви дава знака на безсмъртието! Така безжалието ще тласка човека; и ще го натоварят с грях, а всъщност знанието ще го въведе да слезе да обработва – да прави еволюция.

Какво ще намерим пък в митологиите? Те създават идея за питие и храна на безсмъртието – нектарът и амброзията в гръцката митология, които дават вечна младост и безсмъртие. Всички все за младост говорят – защото не знаят, че няма старост! Разделили са безжалието на понятия – когато настъпи есен, вятърът брули голия клон: старост; а когато дойде пролет, се казва: каква младост! Безплодна младост и непожалена старост...

Митологиите говорят, че във вените на боговете не тече кръв, а ихор – това, което във философията на Бакх, или Дионис, наричат „нектара на Бакх“ – виното на безсмъртието. Затова Дионис може да възкръсва. Това е свидетелство, че смъртта не може да бъде по-властна от човека. Така както Христос ще каже след Възкресението Си: О, смърт, къде е твоето жило?

С амброзията са се хранели не само боговете, за да бъдат безсмъртни, ами и конете на бога на Слънцето (Хелиос). Значи нашият Танг Ра наистина е престоявал в Небето, щом знае тези тайни! Има ли друга религия, която да е дала на коня такъв път? Не, само тангризмът казва, че орендата, висшата духовна сила, е в главата на хана и в опашката на коня. (И тъй като гръцката митология е по-късно от религията на прабългарина, явно е, че идеята за такава енергия са я взели от нас – не ние от тях.)

Знае се и за амритата, или сомата – питието, с което в индийската митология се дава безсмъртие. (Сомата също е наричана „вино на безсмъртието“.) Там змията Васуки с планината бие Млечното море – трябва да бъде бито, бито голямото море, за да се извади великото питие. Добре, но Васуки пуска отрова. Ето ви отровата – „жестоката“ смърт. И тогава ще дойде един Шива, за да вземе отровата на змията...

Ползвана е, разбира се, и водата. Какво прави майката на един Ахил например? Потапя го в Стикс, за да му даде безсмъртие, неувредимост. И остава едно нарицателно – ахилесова пета, уязвимост (там, където тя го е държала, по-късно една стрела ще го простреля и той ще умре). Виждате какви антиподи, за да се създаде тази голяма тайна – да искате да надмогнете смъртта. Ще те поеме безжалието, ще те потопят в реката на еволюцията, а когато дойдеш до своето възкресение, тогава вече ти ще бъдеш непобедим! Водата се прилага и за кръщение. Затуй съм казал, че тя е астралният образ на Светлината. Какви знания! Имате ли представа колко е беден светът от прозрение! Лошото е, че културата на отминалото краде от напора на еволюцията, или на безжалието, като го обявява за жестоко, за зло. Така смъртта ще бъде косителка, без да се съзре познанието, че човек и Бог са едно и също!

А защо митологичните богове не получават смърт? Защото са стихии, уловени във властта на Вечното, което ги моделира, за да ги направи чрез еволюцията богове. Иисус Христос, Когото наричат Син Божий, не е стихия – Той е това, което сме казали: Човекът бог в развитие. Идеята за Агнеца като Син Божий е най-доброто свидетелство, че именно човекът е тази жива теогония, този „Аз и Отец сме едно“. (Нещо, което Хермес подсказва преди това: Боговете са безсмъртни човеци, но човеците – смъртни богове.) И точно смъртта като раздяла и взаимност ви извежда чрез безжалието, чрез еволюцията до Единосъщието, за да бъдете Бог Син.

В зороастризма също има питие – хаома, което дава безсмъртие. И какво иска Заратустра – иска безсмъртие от своя Ахура Мазда. А Ахура Мазда му отговаря: „Не! Искай смърт, за да можеш да познаеш чрез възкресение безсмъртието.“ Затова властта на Учението на Мъдростта е идеята за Свобода – защото в Книгата на Живота на всички тези, които са дошли до раздяла и взаимност, е вписано: „Чрез смъртта ще станеш безсмъртен!“, а безсмъртието е знакът на боговете – Свобода!

Какво е казано и в Откровението? В глава 21-ва, стих 4-ти пише: „И смърт не ще има вече...“ – когато имате ново небе и нова земя, когато имате нов Йерусалим! Аз се учудвам откъде се взима толкова кураж да реве човечеството, още в стадното си поведение, срещу смъртта! Та дори и клонирането е един опит за битка срещу смъртта. То всъщност потвърждава безсмъртие, само че дали ще успеят да сложат не само гена на това, което наричаме Боголичие, ами и на онова, което наричаме Боговластие; дали то в действителност ще стане отречена смърт? Ако клонирането не създаде гена на възможността, който носите като дарение на Диханието – да правите възкресение, какво е направило тогава?! Вие не може да отречете смъртта – може да удължите конеца на живота, но ако се лишите от правото на възкресение, как ще създадете идея за безсмъртие?! (Когато нямаш идея за безсмъртие, тогава за теб всяка воля на силата, която е безжалостна, е зло – лоша, а всъщност тя е грижовна.) Как ще приемете съзнание за еволюция, как ще признаете предназначението си за Съсътрудник, Съсътворител?!

В глава 22-ра, стих 1-ви на Откровение е казано, че в новия Йерусалим ще има „...чиста река с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща от престола на Бога и на Агнеца“. И преди това в Библията намираме „жива вода“. Христос какво казва на самарянката, която Го обвинява, че Той няма черпало: „...всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“[1] – Дай ми тая вода, Учителю! И Той го демонстрира – Възкресението е потвърждение. Промийте и този негатив – че водата е астралният образ на Светлината. Чрез какво живее човекът? Чрез астралната енергия – живата вода. Така се изграждат големите тайни. Но идеята да бъдеш вечно жив не значи, че когато не си готов, всичко ще ти дадат...

• Тайната на смъртта е безжалие, еволюция, Единосъщие!

Хората обаче имат това опростителство: ковчег, сълзи... Дори тези, които вярват в закона на прераждането, и те не са се пощадили в скръбта – да я вземат за дреха на своята тревожност. А има една енигма – ако можете скръбта си да направите копнеж, вие ще бъдете във вътрешно единство!

И така, на смъртта ще є сложат едни образи, едни символи... Ще я накичат като скелет, ще є обесят една коса и как коси... (И как да не ти настръхне пък твоята коса!) Това съществува в културите. В културата например на таро, египетското, имат малка и голяма аркана – карти, на които се гледа, на които се вещае. Голямата аркана се състои от 22 карти. (Оттук е подобието после двадесет и две букви да има в еврейската азбука, която става дори молитвено-поклонна институция на Гърция, а до известна степен след това и на опитите на някои учени в България да създадат двадесет и две букви.) Малката аркана се състои от 56 карти и така цялото таро е от 78. В тези седемдесет и осем карти, в голямата аркана, картата с номер 13 е тази на смъртта, скелетът на смъртта с косата. Ужас от това 13 – понеже никой не може да работи с него. Как ще работи елементаризмът, като има само една валенция!?

За света 13 винаги е било фатално число. За нас то е най-благодатната тайна, защото слагаме ясен синор – да спрем да се „къпем“ в Стикс, а да направим кръщение в своята гробница. Тази „нещастна“ цифра беше подадена вече и чакаше своята реализация – дванадесет ученика и един Учител. Но не се прие, понеже един от апостолите изневерил, а и нямаше човечеството все още възможности да работи за вътрешното знание – работеше се за добродетели, за Любовта; апостолите бяха вестители, не освободители.

Виждате ли с какво е свързана смъртта? С всичко – има я във всичко! Но с хилядолетия страх, щом ви се покаже скелета с косата... А какво да прави природата, когато будността в човека е още сънна, как да му даде знак? Защото какво са съновиденията и оттам сънотълкуванията? Несъбудена наша знайност – със символи да ви освидетелства знание. Какво да прави Мировото съзнание? И таро ще ви измисли, и съногадания – само и само да ви учи, да знаете повече от всекидневието си! Така тарото е играло съдбовна роля – в митологиите по-голямата част от хората са ходили не в храма, а при оракула.

Имаме ли идея обаче, че косата, която откосява живота, е по-малко властна от, ако мога така да се изразя, кадуцея на Хермес, на Тот? Безспорно. Тя може да покоси, но енергията, жезълът докосва и възкресява! Отдавна е казано, че смъртта е победима, отдавна. И кой е знакът на победата – Възкресението! Какво е то – отправна точка за Единосъщие. А какво е Единосъщието – безсмъртие! Къде отива тогава силата на смъртта, т.е. безжалието? Ами, добре дошла, щом ще ме доведеш до безсмъртие!

Разбира се, в света има школи, има култури, които отричат възкресението. И ап. Павел ползва битката между фарисеи и садукеи – когато му трябва възкресение, застава на страната на фарисеите; когато му трябва отричане, застава на страната на садукеите...

Велики са тайните на смъртта, но никой не смее да ги каже, защото констатации върши човекът и той вижда, че в преходността се губи нещо. Да, вчерашният го няма, но се ходи на гроба, правят се помени... А не се знае за благодатта. Защо да не се сложи човекът в идеята на неговото вечно развитие; да се сложи в тази тайна на мистицизма – законът за прераждането?! Да се сложи в това египетско Ка, което е духът, и това египетско Ба, което е душата! Заради тях под главата на фараона (не обаче на обикновения египтянин) е слагана книга за смъртта – да чете и да върви. Но не – там, в безлюдност – нелепости колкото искате... Ка, Ба – това, което създава оживотворяването, това, което при смъртта напуска тялото. Ето какво ще прочетете в тази Книга на мъртвите, ето какво ще намерите и в своята Книга на Живота – „Ти си безсмъртен!“ Смъртта не е само заглавна страница в Книгата ни на Живота – тя е, с която и последната страница се пише: „Аз и Той сме едно!“

И Източните философии, където тезата за прераждането е сложила властност, не можаха да победят идеята за смъртта. Защото те създадоха кастовата система като благоразположение и мързел, с което родиха интелектуалната лентяйност.

В митологията на Гърция щяла да дойде пък, както споменах, някоя парка да ви преде съдбата, друга да ви предрича, трета да ви реже конеца. И понеже не се е вярвало в прераждането, конеца като го отрежат, отивате в адес... Но може да отидете и на гости само; дори стои тази смела идея да извеждате от адеса. Какво се иска обаче – несъмнение, или както казвам за развитието – свобода от скепсис и догма. Ако искате да познаете, че няма смърт, че смъртта е идея за безсмъртие, трябва да се освободите от скепсис, да се освободите и от догма, че там ще ви задържат няколко хиляди години, после ще дойде първо, второ възкресение, а за тези пък, които няма да могат да възкръснат – „Аз ще ги хвърля в геената...“! Ужасната власт на трона и на облечените с идеологията на олтара! Но... такава е еволюцията. Когато правя констатации, не отричам еволюцията. Тя обаче е свобода от страх, от привързаност, от принадлежност.

Има още една особеност. Митологията нарича смъртта Танатос, когото аз винаги съм свързвал с Хипнос. Смърт и Сън, Сън и Смърт – богове близнаци! Знак на предшествието на смъртта (когато започва в човека да работи това, което трябва да каже „Аз и Той сме едно“) е сънят. Когато Адам заспива, тогава се извежда от него живот. Затуй те са братя близнаци – Хипнос и Танатос. Сънят е предварата на смъртта – улеснението човек да получи култура. Ето защо съм казал, че сънят е метод на знание за незнайното. И може в дадени мигове на своето присъствие да загубите реалността си, без да губите правото си на безсмъртие. Нито Танатос може да ви вземе завинаги, нито Хипнос да ви лиши от знание, за което сте пратени (в сън) да усвоите. Отделен е въпросът, когато те могат да бъдат победени, ще има ли сън и смърт? Щом сънят е дошъл да освидетелства бъдната идея за смърт и щом Животът е отречена смърт, то когато сте отрекли Танатос, вие не можете да бъдете подвластни нито на него, нито на неговия брат Хипнос.

И така, идеята за смъртта съществува във всички култури, защото смъртта е нагледна раздяла и взаимен път. Не е важно дали е проблем на религии; важното е, че в социологията и в психологията на човека лежи нещо, което е зримо – нагледна преходност. Не плашило, не скелет! Ама какво да му кажат на оня, който няма знание?! Разбира се, ще му създадат символ. И защо точно скелет и коса? Защото казано е, че онова, от което е направен – тленното, ще си отиде в тленността. От него остава този символ – скелет. А това оръдие, косата, когато коси, не се съобразява дали цвят откосява, дали плевел – тя е именно формулата на безжалието!

Идваме и до една друга тайна, която във всички култури стои – внасяла много тревога, сменяла позиции – идеята за самоубийството. Институтът, особено нашата Църква, го забранява. Безспорно и доктрините на Изтока не го приемат – в смисъла на това, че едно такова предизвикателство става пречка на бъдната еволюция (в тяхната теза за прераждането), ако е направено от страх. Защото, когато насила освободите тялото си, вместо тялото да освободи душата, вибрациите, неизживяностите, неудовлетвореният астрал остават като осакатени. Оттук е бедствеността на едно дълго присъствие в астралните полета, когато някой при самоубийство или катастрофа отиде в отвъдността. С години той не може да се освободи и все гледа към земята – нещо, което не му помага... Докато добре изживяната телесност освобождава, дава крила на душата!

Самоубийството е тежка беда за онази душа, която, пратена в процеса на развитието, иска (поради незнание), като наруши законите на карма и отговорност, да си спести онова, което нарича страдание. Страданието е велика пулсация за съвършенство! Има обаче самоубийства и по друг начин мотивирани. Християнството се опита да спре идеята за самоубийството, но концепцията за ограничеността легна в неговото Учение – във волята на Отца. Институцията ви заплашва: „Вие нямате право да посегнете на вашия Сътворител!“ Да, така е, но имате и чест...

Според моралната доктрина на стоиците пък, когато навършиш 70 години, фаталността е неизбежна и ти можеш да посегнеш на живота си. Не! Защото правиш фатума по-важен от присъствието на Бога в тебе. Една пораженска теза по същина. Отделен е въпросът, че е и без проницание – заради културата на несъбудения Бог. Могат да имат едно извинение, че искат Бог да си го ползват, но нямат извинение, че не знаят Бог какво иска.

Идеята за смъртта винаги прави това – човекът я ползва, тронът и олтарът ползват страха, за да направят респект за подчинение. А страхът е съвсем неоснователен по същина. Той е вибрация на най-приближеното тяло до физическото – астралното, че можело да се загуби!?

В някои от интерпретациите се представя смъртта като сила на злото. Така даже един Рудолф Щайнер разглежда тази голяма еволюция. Можем ли наистина да мислим, че смъртта е зло? Не, не можем да приемем такава теза – тя е много смешна по същина! Болката не всякога е зло и страданието не е болка, а енергия за неизвоювана добродетел! И когато търсим в антропософията тази йерархия, ще намерим там[2] да пише, че има първо едно изкушение, което Луцифер навремето оставя. При него се казва, че имаме изкушения в т. нар. Сетивна душа. След това идва един Ариман, който разделя добро и зло, и имаме вече изкушения в Разсъдъчната душа. Но в края на краищата идва Азурас – това, което изкушава т. нар. Съзнателна душа. Обвинението е, че тези три части от нашата душа са акумулирали Мировите сили на отрицание на еволюционните стадии през периодите на Луната, Слънцето, Сатурн. Това, което вече е отпаднало в развитието (сега отпада и на Земята, после и по-нататък), образува, ако мога така да се изразя, кохортата на злосторието, прага на еволюцията.

В този смисъл някои от окултните учения на Запад се опитват да правят конституция на злото – злото като остатък от неосъществена еволюция в предишните наши присъствия (Земята е кръстовището). А аз вече казах, че Мировото съзнание е направило един конституционен текст, вписан чрез вложената Кундалини: „Безсмъртен!“ Така имаме един конфликт на конституционни клаузи: остатъкът, който пречи на човешката еволюция – смятан за конституционно зло, и благоразположението, пратено на човека от Мировото съзнание – да бъде безсмъртен, вписано в неговата вътрешна конституция. Оттук може да се разглежда смъртта или като сила на злото, или като еволюция за безсмъртието. Виждате ли колко правдиво повтарям вече десетки пъти, че цялата култура на човечеството – от идеята на Сътворението на Земята, когато имаме пълнообразния изработен Боголик, след това и в идеята за Боговластния, е работа за добродетели. Тепърва с Учението на Мъдростта започва идеята за Знанието, проницанието, интуицията...

Ако погледнем на онези енергитични сили на отрицанието, които са остатъкът на еволюцията, че те са един праг, тогава бихме определили: „Да, антропософите имат някакво основание...“ Не, никакво основание нямат! Остатъкът – за него безжалието има други енергии, енергии на трансформация на духовността и свобода от това, което може да умъртви духовност. Затова е казано в голямата космична тайна – Нощ на Брама! Но понеже нашите религии не изповядват тези формули – на прераждане и Нощи, те ще ви сложат там един отмъстителен потоп, ще ви сложат едно второ пришествие, което ще ви изгори някъде в геените огнени... А никой не иска да разбере великата тайна на това как се побеждава Луцифер, как се побеждава Ариман, как се побеждава Азурас. Точно с тази голяма идея: смъртта да ви създава безсмъртие! Това не можаха да познаят сподвижниците на нееволюиралото.

Колко мъчителна изглежда философията на живота чрез смъртта – мъчителен изглежда животът при наличие на смъртта, когато не се разбира великата тайна на будността! И ако човек така разсъди за живота, ще рече: „Да, този Шопенхауер май бил прав, Ото Вайнингер също...“ Мъчителният израз на философията на живота при наличието на смърт – затуй те са отрицатели, затуй са песимисти. Но ако някой беше им казал навремето: „Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние!“, тогава нямаше Шопенхауер да стане песимист, а Ото Вайнинген да се самоубие на 23 години.

Това в оценката на философията на живота е ликът на смъртта, конституирана в социалните общества с декрети и утвърдени религии, с тронове и укази, с погребални тържества или словославене на юначността, със скръбен рев или с възхвален химн за смъртника (както са правили траките). Какво велико тайнство и каква беднотия в преценката, за да ставаме жертва от страх, че има смърт! Ако пък приемем едно знание, което християнството оставя, това значи да се съгласим с примирението на нееволюционност в предназначението на човека; оставя есхатологията като знание, като наука за края на света, за следсмъртното поведение на човека („eschatos“ значи буквално „последен“). В нашите култури след смъртта остава чакане в ада или рая, в другите – прераждане. Източните религии имат онова колело, което те наричат Самсара – колелото на реинкарнацията – тази верига, в която ти се обвързваш и трябва да се въртиш, за да се освободиш от омраза, от желания, от заблуди. Човечеството си създава символи според йерархията на възможностите да усвоява битие и смърт. Но никой не ги показа потребни – че те не са бреме, а бременни с идея за свобода! Големият урок е, че всичко е у нас – и смърт, и живот!

И колко реално нашето Възраждане слага на своите знамена „Свобода или смърт!“. Виждате ли какъв антитез – свобода или смърт! Но време е да има само Свобода – чрез Знание.

• Смъртта е път за знание, а Възкресението – наука за Живота!

Именно това е вече метафизиката на смъртта! Христовата тайна във фразата смирих се до смърт е точно това проницание: смирението е израз на метафизиката на смъртта! Смирих се до смърт, за да направя Възкресението, а то е наука за Живота. Така ще изгоним страха от преобрата чрез смъртта; страх, който създава цяла философия.

Преобратът на живота носи страх, защото е неовладяна енергията на смъртта. Идеята за безсмъртието като знание е, която ще спре този страх – страхът няма да бъде надвластник, когато се разбере, че предназначението на смъртта е безсмъртието. Това не значи, че някой трябва да съкрати приложния живот, та по-скоро да стане някакъв безсмъртник... Безжалието е не да отбегнете живота, а да го трансформирате; не и да посегнете на живота си или да създадете школата на философите песимисти. Това е работа на ума, действието на конституциите за страха, които са обработвали в човека основание на поведението да бъде жертва.

Нещо повече, ако някога идеята да създавате престъпления е била идея да усъвършенствате стратегията на ума, защо сега, когато имате един усъвършенстван ум, извършвате самоубийство на духовните си пробуди? Служите си с цивилизация, чиято стойност е част от голямата гибел на човечеството! А Духовните вълни донасят Всемирието, Космичното Всемирие! За да нямаме нужда от ексцесии, които ни се предлагат. Някъде да има в посланието Му „идете да се самоубиете, за да видите Бога“?! Никъде и никога няма да го проповядва никой Миров Учител! Ето защо казвам, че мисълта трябва да научи идеята за предназначението – една тайна, която откровението винаги е оставяло в душевността на човека, ненадделима от нищо. А предназначението какво е? Човекът – Бог!

Днес човечеството е изправено да ни потвърди, че без нова доктрина то се самоубива. Защото без нова идея то не може да направи съживеене на смъртта с безсмъртието.

А къде се крие тайната на безсмъртието, кога човекът ще спре да умира? Една от най-големите идеи, които дадох, е свобода на Бога в човека.

Човечеството в Третото хилядолетие трябва да приеме тази тайна на Учението на Мъдростта: Безсмъртието е свобода на Бога в човека!