В храм „Св. Успение Богородично“, гр. Варна, 10 ч.
Преди 60 години на този ден Българският национален дух и историческите ни листи овдовяха, защото в 16 часа и 22 минути трононаследникът на българската история предаде Богу дух. Една съвест на нашата историческа действителност, на нашата неосъществена голяма идея, оставена от предшественици и бранена от последователи, е живяна като потреба дори и сега, когато го няма него – тази съвест на българската историческа реалност!
Ние не можем да останем люлкани в съмненията за неговата преданост и жертва. Малцина са онези, които не са били смутени, когато е трябвало да сложат себе си пред това, което историята иска. Така както големият Учител Христос влезе в гробницата на Самокръщението за Самовъзкресение, за да остави голямата идея, че човекът и неговият Бог Баща са едно и също, така и цар Борис III остави себе си (или националния ни дух, символизиран в трона и пътя на историята ни) като знак как трябва да се работи за България, или какво е България за трона на нашата история. Затова днес ние не можем да не го спомняме, колкото и ще онази безнационална съвест в историческия ни живот, която открадна десетилетия от битието ни, да продължава да рони брега и да иска тронът да няма история. Ако тронът няма история, историята ни губи съвест! А ако историята загуби съвест, тогава народът има блуждение (както сега непрекъснато се пише в пасквилите на това време) и така той се унижава в преценка и е подведен в подлост!
Не трябва да забравяме тези предшественици, които оставиха отговорността на трона в националната ни история. Ето защо ние молим Бог да даде светлина несмутена и послание за път на този народ, за който Борис III положи себе си както като тление, така и като дух. Неговият дух е извикан днес, за да получи нашето коленопреклонение и нашата благодарност!
Ние не сме смутени в искането за неговото достойнство и затова съм го поставил начело на 13-те безсмъртни българи. Една история, която може да се срамува и която сега петнят, не е достойнство за своите сътворители. Да отнемем величието на онези, които са се сложили на жертвеника, това значи да изгасим всички звезди на благоволението над този народ и над тази благословена земя, която е утроба на една бъдеща култура!
Мир в душите на тези, създали това, което никой не посмя във времето: да смутите световното мислене; да влезете в сърцето на една велика империя, каквато е Византия, и дори да се откажете от бащиния си завет „Не разкъсвай снопа!“ – да вземете една пръчка от този сноп, да дойдете тук и да направите тринадесетвековна България! Тя е жива в нашето съзнание, а нашата отговорност е готова да я брани. Мир в душите на тези поселници в царството на Отца чрез пътя на Христос!
Онова, което може в битието да отиде в тление, е себичността, но това, което може да освети местото в историята, е жертвата!
Пред плочата на цар Борис III, гр. Варна, 11 ч.
Тогава, когато е пред своя трон; тогава, когато е около своето огнище и около националната клада; тогава, когато изворите на историята са дали енергии, за да напише онова, което е безспорно – осъществяване на национални идеали и чертане на пътища (за които духовната енергия на един народ, около трона на своето водителство, прави историзъм, прави култура, битие), виждаме цар Борис III без смут от истина в битката знанието да прави свобода от страх. Това беше той – несмутен в приноса на една лична жертва! И аз много често съм казвал, че вместо да привърже (разбира се упреците са насреща, че ние живяхме катастрофи) черна кърпа върху цял един народ, той я сложи на собствения си дом.
Ние имаме две величия в своето Трето Българско царство – един Батенберг, който в идеята за Съединение можа да се прости с трон и династия, и един цар Борис III, който в голямата си идея за обединена, макар и мимолетно обединена България върза черния креп на собствената си династия, за да не постави на жестоко изпитание своя народ. Това е величието, на което сме длъжни да дадем почит и признание; то е част от пътеката, която е направил. Защото и сега, когато протестират, никой не намери достатъчно доблест да каже: „Ами нека да върнем тогава Добруджа!“ Къде е доблестта, къде е историческата отговорност? А отрицанието? Един народ, който той учеше да няма отрицание; един народ, на който той не позволи да има отчаяние! Липсата на отчаяние е духът на дързостта! Това цар Борис III направи.
И не е проблем дали приемаш или не приемаш монархията – проблемът е дали приемаш или не приемаш България. Тя е! А онези предшественици я направиха жизнена в продължение на 13 века. Едно робство не можа да ни победи, нито другите конфликти, нито тези четиридесет и пет години, които откраднаха от националната ни съкровищница идеята за България, за да я поставят в пазвите на някакъв интернационализъм...!
Денят на това признание е нашата будна отговорност, че ние, признавайки волята на този монарх, приемаме историческата му дан като наша нагледна книга на отговорност и съвест. Нека не загубим будността си в отговорност за жертва!
Мир в душата на този царствен цар! Наистина беше царствен, а смирението му е удостоверение за достойнство. Величието не може да бъде измерено, когато имате достойнство, защото то ви дава основание да възкръсвате! Днес ние молим Небето да го възкреси в нашата душевност, в нашия път и в бъдна България! Мир в душата му, мир на онези, които ни оставиха 13 вековна България!
Когато една звезда е по-голяма от цяло звездно небе, няма нужда да молим за трохи!
28.08.2003 г.