Евангелия

Свържете Божията човечност с Човешката божественост!

Посланието на Приложната Молитвеност безспорно води към онова вечно търсено човешко осъществяване в името на олтара, наречен Бог в човечността и човек в Божествеността. Сътвореният има право да стане Единороден Син. Направете този преход във великото служение сътвореният да надмогне човека; направете така, че да не смущавате себе си като търсене на Бога, нито Бог да ви губи от съзнанието Си, когато вие бягате!

Това, което изтеклата 2001 година остави като дълбока бразда в душевността на всички Деца на Деня, е търсената взаимност в изходения път на жертвата. А тя е потреба, която се потвърждава в стъпките на жертвата осветена от отговорността. Взаимността е формула на отговорност! Заради нея се роди това, което получихте – именно Посланието на Приложната Молитвеност!

В Посланията на Мировото съзнание вгръщам един съпровод, който битува в реалността, който има свои, ако можем да кажем, архивни исторически листи и учредено име – Светото Евангелие, в неговата вече усвоима и приложна воля на Учението на Любовта на Христос. Този съпровод е включван винаги в Посланията, които многогодишният кръговрат и Мировото съзнание, т.е. Логосът, изпращат към Децата на Деня – не за да не се къса съпроводната линия, а за да не бъде смутена тайната, която те са откривали на човечеството. Може би Евангелието е било най-доброто огледало, с което човечеството е трябвало да види своя нов лик от онзи многолетен, многохилядилетен бит на съществуване – в един свят на Сътворението, за който ние казахме в Посланието, че Сътворението е идея да се надмогне Човека!

Трябва да се надмогне и великата тайна на Митологията – едно овладяно съзнание на въображението, с една приложна воля в себе си да освободим стихийния бог и да го направим не храмово-молитвен, а сътрудник на йерархията, че човекът бог в развитие. А те, стихиите, давайки своята енергия, и като бивши божества са изработвали културата на бъдещето. Така е и в другите йерархически тайни, които са създавали храмово поведение и олтарно моление.

Евангелията като съпровод съпътстват Посланията със своята реалност и със своята усвоима и приложна енергия. Това са енергиите, които съхраняват, пазят усвоената будност в Учението Път на Мъдростта. И казах, че всички култури (а безспорно те са извеждани из утробата на Ученията, които или са оставяли школи, или са създавали религии) са раждани в потреба на усвояване на добродетели. Любовта е добродетел. Добродетел е и Правдата, независимо нейната форма на приложност с ръката на отмъщението – облечена, както се казва, в кадифена ръкавица, заради социална поносимост и взаимност.

Учението Път на Мъдростта за първи път създава не култура на добродетелите, а култура на Знанието, или откровението, защото ние казахме: не да имаш, а да бъдеш! Когато имате Знанието, сте надмогнали `имането. Добродетелта е `имане, Знанието е да бъдеш! Да бъдеш един бог в развитие; да бъдеш това – нравствените повеления зло и добро, справедливост и пр. да загубят своята същност, за да дойдеш до знанието, че няма зло, има нееволюирало добро, да дойдеш до голямата идея за събожника... Ето предходниците, които ни дадоха основание да градим Учение на Знанието.

Казва се, че четем това, което е писал Бог. Вярно е, но важното е кой как чете Бога! Много лесно извинение – да скръстим ръце или да предоставим властта на съдбата или кармата, както е сочено в религиите, и да кажем: „Така е писано.“ Ние обаче говорим за битка за освобождаване от човека и извеждане на божествеността; ние казахме за първи път в световната култура на човека, а оттам, безспорно, и в листите на човешката история: Свържете Божията човечност с Човешката божественост!

Това е разликата от извинението, което в действителност е традиция. Традицията е натрупан опит и в същото време една от най-тежките заземености, които антеевци продължават да живеят, а Зевс прати сина си – Херкулес, за да го отземи, да възземе Антей в света на небесното.

Много е чудат пътят на човека, много извинителна е неговата проява на непрозрение в непрекъснатото олтарно моление. И бях писал нещо много странно:

• Сляпата воля търси осенение;
• Личната воля – жертва;
• Социалната воля – подвиг;
• Мировата воля – Възкресение,
• Божествената воля търси Живот!

Има сляпа воля, която търси осенение – това е било с хилядилетия. Има и лична воля, която прави жертва – заради развитие. Социалната воля прави подвиг – това е съдба на народа. Националният дух е една социална воля, която безспорно трябва да бъде хранена от това, което наричам Мирова воля – с идея за възкресение (както в нашето, българското, следробско възкресение).

Мировата воля е волята на Възкресението! А тогава, когато дойде великата тайна, можем ли да имаме и Божествената воля, тя какво е? Тя е Живот – това, което дава Учението Път на Мъдростта. Така ние вече можем да кажем: всяко днес е наша молитва; тогава чак бихме разбрали стойността на йерархирането в Посланието – Сътворение, Истина, Живот. Обидно е извинението, че чакаме осенение, а не го издействаме!

Евангелията, както казах, като съпровод дават своите енергии или най-малкото дават познанието, с което повече от две хиляди години човечеството осъществява една особена будност, която Христос му остави – будността, че: „Имам още много да ви говоря, ала сега не можете да го понесете“[1]. Коя е оная властност на земята, която не позволява повече познание? Липсата на будност или хилядилетното пътуване на човека вън от себе си?

Олтарите са били вън от нас с хилядилетия – до този момент, когато Учението на Мъдростта предостави на човека неговия вътрешен несменен олтар, олтара на Книгата на Живота, която Христос показа на света – там, където е Аз и Отец сме едно. Цялата култура на човечеството във вътрешната будност трябва да бъде прочетена с властта на Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Ето така можем да вземем енергиите на Евангелието, или на Благовестието, което Христос предостави на човечеството, а то в продължение на две хиляди години го живее. Отделен е въпросът дали го е осъществило.

• Матей, гл. 3:
• 16. И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него.
• 17. И ето, глас от небесата, който казваше: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.

Едва ли бихте намерили по-автентичен текст в цялата окултна култура и в миналите Учения за това кога и как може да видите и да чуете гласа на Всемирността в нейната благоразположеност: Това е Моят възлюбен Син..., както е посочено тук – когато излезете из водата! Ето как идват нещата, всичко да е толкова неразривно свързано с велики тайни на реалното знание: от водата! Какво казах за водата? Че е астралният образ на светлината. Щом е астралният образ на светлината и вие излезете из нея – „отвориха Му се небесата и видя Духа Божий...“

Знаете ли какво значи да се отворят небесата?! В онази хубава приказка вратите на съкровището отваря една дума – „Сезам, отвори се!“. Но тя има ритмика и ако някой сгреши ритмиката, ще стои с хилядилетия пред врата затворена. Само когато излезете от астрала, вие можете да имате отворено небе, а вашата вътрешна посветеност да надскочи това, което наричаме нисш ментал, висш ментал и да влезете в Причинния свят, да може да имате глед с интуицията и откровението. Да може наистина отворените небеса да ви подскажат и да ви дадат какво? Да видите Духа – във форма на гълъб. Това е символът! Вие ще видите гълъба, но ще трябва да чуете и глас от небесата: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Това е страшна формула!

Колко ли странно са звучали тези думи, когато там е имало не повече от десетина-петнадесет души. Нека оставим настрана онова, което се говори – Иисус Христос е следван, както знаете, от дванадесет апостоли и седемдесет ученици. (По места наистина те са изграждали огнища, палели са главни, с които са поддържали светлина в пътя на живота.) Как ли са им звучали тези думи, които чува само Иисус? Но това е идеята за Месията – Той трябва да има отворени небеса, окна, както са казали, отворени прозорци. Аз оставям настрана традиционността, тя е пригаждане. Говоря за оная вътрешна, голяма сила – кога могат да ви се отворят небеса и какво значат небеса, в сравнение с онова, което се нарича вода, от която излизате.

Едва ли може да се намери това някъде другаде. И не е проблемът само за адекватността на големите знания, с които човечеството е хранено. То се е хранело в своята мистика, а е изповядало догмата на своята реалност. Тази велика тайна – да излезете и да бъдете посочен, наистина е голямата идея за Месия. И не го търсете другаде. Цялата велика тайна е в тези няколко реда – излиза от водата; отварят се небесата; вижда се гълъбът; чува се гласът – посочен е Месията! Затова тази година в Посланието е дадена голямата теза, че Сътворението е идея за надмогване на Човека.

Наистина няма да намерите по-добра илюстрация от този момент, в който вие имате Посочения, Белязания – Това е Моят възлюбен Син. А ще има една добавка по-нататък: Него слушайте – Онзи, Който след това ще ви призове за Единосъщие. И безспорно, призивът за Единосъщие е да минете в лично битие като Голгота, в социално битие като Разпятие и в края на краищата като Мирово битие за великото Възкресение. Колко близка и колко реална е сега фразата човекът е един бог в развитие! Човекът, когато усвои тайната на своята вътрешна будност, или това което нарекох Човешка божественост, тогава може да каже какво е Божията човечност.

В основата на голямата тайна на тазгодишното Послание е идеята на Сътворението, която трябва да надмогне Човека; идеята за Истината, която е свобода от съдба, и идеята на Живота, която е Богочовечността – Сътворение, Истина, Живот! Този триъгълник, в който пък сложихме змията – извикахме Кундалини в реално виждане.

Евангелието е не само съпровод, то е и вътрешна енергия и познание. Не е проблем на добродетели, а на знание! Отвориха се небеса – зримост и глас на Божественост. Това е което дава същност, а безспорно излива своята енергия като съпровод на онова, което Посланието тази година остави. Този прилив, това невидимо скачване на съдовете, на приливане на енергия в присъствения свят на зримост; тези усвоени години на храмово моление с онази велика тайна, която ви казва: надмогнете Човека, победете съдбата със своята Човешка божественост – за да имате Истината и да направите Живот, като позволите на Божествената човечност да не ражда друго освен „Това е Моят възлюбен Син“!

• Матей, гл. 24:
• 44. Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.
• 45. А кой е оня верен и благоразумен слуга, който господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме храна?
• 46. Блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй;

Бъдете готови за великото тайнство на кръщението си – бъдете и вие готови, понеже, в кой час не мислите... Колко добре е казано, че ще дойде Синът Човечески! Това е апелът на културата на християнството в неговата изначално казана словесност от страна на Сина Човечески, Който трябва да даде верния човек поставен на поста, благоразумния слуга, който трябва да раздава навреме храна. Какво казахме в първите статии на списанието? Че Мъдростта е трапеза на знанието, че тя е духовната храна – новата! Тази поточност, тази неизменност на Мировото съзнание в присъствието на Духовните вълни – навреме да дава храна.

Синът Човечески кога ще дойде? Когато Го събудите! Тогава „блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй“ – да раздава навреме храна. Това е вътрешната посветеност, която няма нищо общо с парадността, със сухоежбината, която някои раздават тук или там... Блазе, когато дойде и го намери – там, където му е казал какво трябва да прави. Не е проблем на греховност (за греха съм казал отдавна, че има безгрешни грешници), проблемът е на тази велика отговорност, която наистина в Откровението стои. Защото някои, като Николоидите, изопачават Учението с оглед на това да минат за някакви. И все пак само дванадесет апостоли имаше...

Христос нарича Своите ученици някои по имена, други – с обръщението на апостолското им предназначение. Но само след Възкресението Си, когато те на Генисаретското (Тивериадското) езеро хвърлят мрежи, за да ловят риба, казва онова, което бъдещето свързва. Хвърлят обаче отляво, а знаете, че лявата страна е миналото, и мрежите им са все празни. Но когато отива и ги вижда там да хвърлят мрежи в безплодие на своето минало, Той не е обиден, че те нищо не са запомнили от Него, а им казва: Деца-а-а... Единствено на това место е употребена тази бъдност. (Виждате ли колко дълъг път се изходи, за да кажа Деца на Деня? Тогава не се учудвайте, че Децата на Деня са тази велика следовност, тази йерархия в усвояване на Мировата еволюция.) Деца-а-а, имате ли нещо за ядене? Нямаха, защото хвърляха отляво. Тогава им рече: Хвърлете отдясно. И те едва извадиха мрежата пълна. Защото отляво е да живеете с миналото, а отдясно е да се качите на върха на новото. Не хвърляйте мрежата си отляво, не раздавайте сухоежбина, не създавайте преждевременен пост!

Страшното е, че слугата винаги търси измерение да бъде по-голям от господаря. А Христос винаги е говорил, че слугата не може да бъде по-голям от господаря си и ученикът никога не може да бъде по-голям от Учителя си, колкото и обидно да звучи на някои. Блазе на онзи слуга... Затова в „Махабхарата“ е казано, когато Кришна поучава Арджуна: „Не се страхувай да бъдеш слуга...“ Идеята за слугата не е слугуването, а достойнството да признаеш приоритета на търсеното бъдеще в лицето на твоя Учител. Защото много евтино и много бързо вехнат цветята, купени от пазара.

• Матей, гл. 28:
• 5. Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса;
• 6. няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ.

Ето йерархията, в която се излиза от великото кръщение – дава ви се знакът на Месията; ето служението, с което в готовност за незнаен час ще се чака Учителя ви – ще дойде Синът Човешки и ще постави благоразумния и отговорния да раздава навреме храна, за да получи блаженството на господаря си. И тогава идва добрият завършек, че ще бъде търсен, но ще остави само място, където е лежал Той, Господ. Ако може да отвоювате това място в себе си и да ходите там... А аз го дадох – това е Книгата на Живота! Не Го търсете в олтарите вън от вас; не Го търсете в пауновата перушина. Тогава вече вие ще знаете вижте мястото. Векове са минали, но това не може да бъде изместено – и хилядилетия ще минат. Книгата на Живота – Животът е непобедим, той е реализация, себеосъществяващият се Бог, Божията човечност в пътя на Човешката божественост!

В цялата тази поредица на Матея, в тези три текста, е, както казах, идеята за Месия. Дойдоха след като ядоха храната; отвориха им се небесата; настъпи времето на Възкресението и мястото, където е лежал Господ. Ето къде е смисълът на Евангелията, които включвам в Посланията като съпровод, като хармония, като енергия – да не късате никога своята даденост с онова, което наричам предназначение. Това е Пътят на Месията; това е валентността, с която не се разкъсва казаното от Христос: Работя това, което работи Моят Отец. А ние не можем да намерим Отец другаде освен в себе си, и Той не може да ни лиши от онова, което дава на Своите Деца.

Оттук нататък в Евангелието на Марка ще намерим следния текст:

• Марко, гл. 1:
• 17. И рече им Иисус: вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци.
• 18. И те веднага оставиха мрежите си и тръгнаха след Него.

Това е първата стъпка в идеята на Месията. Тя е в оставянето на мрежата: „И те веднага оставиха мрежите си и тръгнаха след Него.“ Не е важно, че са трима; не е важно, че след това са станали дванадесет и че един от тях го предава. Пак е бил благодатно дарен този Иисус, че само един Го предава; каква благодат – един! Има рискове десетки да ви предадат. Можете ли да направите сравнение на това поведение, от преди две хиляди години, с поведението на собственото си мислене и действие?! Един само! А за Сократ цяла тълпа отиде на площада и му поиска смърт. Поставил ли си е някой въпроса за сравнение между предателските кончини, които се искат за белязаните? Сократ и Иисус – тълпата на атинската площадност и предателството на ученика. Да не говорим за бъдещето...

Това е първата стъпка на Месията и Той много добре им казва: Ще ви направя да бъдете ловци на човеци – не на риба! Не е проблем на съблазън, а на прозрение.

Каква динамика е внасяно! А какво са разбрали от Христовото Учение? Почти нищо. Няколко обреда и облагодетелстване с упражняване волята на сатаната над „грешния човек“. Как не можаха да намерят изход!? Човек може да е несъвършен, но той не е грешен. И вие трябва да смените битологията си. А колко красиво е казано – не съм срещал, освен в Махабхарата, по-добра поезия от Христовото слово. Ловци на човеци! И те оставиха мрежите, отхвърлиха астрала – защото мрежите се хвърлят във вода. Онова, което преди това Той беше направил – излезе из водата (отвориха Му се небесата и чу).

Какъв нравствен подвиг е извикан; каква лична добродетел е изградена – да направи прощение с всичко, което го е заземявало! И да предсети бъднината на Своето Възкресение, да предсети онова, което ще се случи – осенението, което им дава на Петдесятница.

• Марко, гл. 8:
• 11. И излязоха фарисеите и почнаха да се препират с Него и, изкушавайки Го, искаха Му личба от небето.
• 12. И Той въздъхна дълбоко и рече: за какво тоя род иска личба? Истина ви казвам, няма да се даде личба на тоя род.

Каква последователност! След като сте отхвърлили мрежите, след като ви се дава път да станете ловци, виждате какво ви се чертае: „И излязоха фарисеите...“ Ако трябва да говоря фигурно, ще кажа, че фарисеи, а и садукеи не само вън от човека са излизали на преден план. Те най-напред след всяко кръщение, след всяка нова форма на живот, излизат в самия човек. Това е онази напластеност и онези накамарени едно върху друго обредни олтарни дарения, които излизат и не искат да освободят човека в идеята да бъде бог в развитие. Тези фарисеи вътре у нас, тези садукеи, разбира се, че ще го изкушават, те ще му искат личби.

Изкусителите на нашата примитивна мисъл, на нашите емоционалности, на нашия астрал излязоха и почнаха да се препират с Него. И наистина може да си е имало и фарисеи, защото след това пък кой ще Го разпне (нали е трябвало да свършат и тази работа), но най-напред са излезли у тях самите и са почнали да се препират. (Както и сега много често ги срещаме в съмнението, протестите, несъгласието да се промениш, в другия да видиш събожника си.) Да се препират и да искат – онова, което цялата култура им беше предоставила – чудотворство, чудотворството вместо свещенодействието. И безспорно е, че цялото бъдно християнство като институция почива на чудесата на Христос, а не на великата Божественост.

Чудо, чудо, чудо... Винаги съм говорил, че няма по-лоша убедителност от трошливата воля на чудесата. Това не е нито пътят, нито истината. Личби!? Защото фарисеите у вас и вън от вас, които трябва да минат за културни, които трябва да минат за носители на нещо, винаги ще ви изкушават. Те ще искат от нас това, което никога не могат да направят, а крадейки ни, създават крадци от онези, на които дават своето знание. И затуй Иисус ще въздъхне и ще каже: За какво този род иска личба? Иска, за да се хвали...

На юдейския народ беше дадено отвън-навътре – оная първична воля, оная сляпа воля, която търси осенение, а не будност. Те искат демонстрация, че имат благоволението на своя Саваот, а не че са събудили Саваота в себе си! Това е голямата разлика, това е големият вододел между Христос и онова, което още продължава.

Когато си овладял тайните, няма чудо; когато знаеш, то вече не е чудо, нито вяра. Щом имаш събуден Кундалини, можеш да направиш всичко. Но трябва ли да правиш чудеса, за да имаш верноподаници или трябва да ги изградиш до тяхната будност и до вътрешния им олтар?! Затова Той рече: Няма да се даде личба – на фарисеите, на садукеите вътре и вън от нас.

• Марко, гл. 15:
• 29. Минувачите Го хулеха, като клатеха глава и думаха: уа! Ти, Който разрушаваш храма, и в три дни го съзиждаш,
• 30. спаси Себе Си и слез от кръста!
• 31. Също и първосвещениците с книжниците се присмиваха и думаха помежду си: други спасяваше, а Себе Си не може да спаси.

Виждате ли с далечината на времето този злояд, наречен фарисеин или садукеин, подлецът или крадецът, в какво може да ви упрекне? Искаха да спрат пътя на Месията, искаха да го спрат в Голготата, в Разпятието, във Възкресението! Спаси Се, слез от кръста... А кой щеше да направи Голготски път; кой можеше да покаже що е Възкресението; кой можеше да рече, че е бъдният Син на Отца в идея за Единосъщие?! „...спаси Себе Си!“ И ако беше слязъл, ако не беше приложил магиката на Своето знание, нямаше да извърши това, за което човечеството е тук, на планетата – да освети планетната си плът и да я направи нов олтар.

Разбирате ли подлостта на миналото? Да ви изкуши да оставите неизвървян пътя на битието си, да не се разкъсате в своята социална даримост и да не влезете в гробницата, за да възкръснете! Другите спасяваш, Себе Си не можеш... Ето стойността на това, което казвам: Служението има една единствена добродетел – извършва се без Себе си! Защото истината на подлостта е тази – да ви изкуши: спаси Себе си, за да покажеш колко си всевластен... А не както ние казахме: нека те няма в служението, за да извършиш онова, което ти дава основанието свобода – свобода в Мировото ти предназначение, извървял личния голготски път и извършил социалното си разпятие.

Това е подкупът на миналото, което иска да ви задържи, да ви заземи; това са институтите, които в хилядилетия със своята привидност заземяват. Ето защо повтарям, че не е важно колко е числителят, важно е знаменателят да не е безкрайност – иначе какъвто и да е числителят ви, частното ще е нула. Пред това сме изправени.

Можете ли да си представите как са звучали тези неща тогава, преди две хиляди години, когато им е давал тези знания! Когато не е искал да бъде спрян в Своя Път, а те са Го хулели, надсмивали са се, искали са от Него – Спаси се. А никой не е разбрал, че когато излезе от астрала, небето Му се отвори и Му рече: Ти си Моят възлюбен Син. Ако някой това разбере, няма никога да поиска от Него да спре Пътя на Своето възземане.

И понеже съм питан: „Кога ще дадете приложности; кога ще дадете олтар; кога ще определите обреди?“ Ето ги. Не ги търсете вън от вас, намерете ги вътре! Щом ви е страх и искате да слезете от кръста, няма да имате Голгота – няма да имате лично битие, защото ще имате удовлетворение на улицата. Щом искате да слезете от кръста, никога няма да познаете двубоя между Дух и материя – няма да създадете социално битие: няма да дадете своята майка, да се разделите от своя приятел и ще си бъдете със своите си. Как ще направите тогава голямата жертва на Възкресението; как искате да направите Мирово битие?! Ето ги тук, това искат от вас – „Слез!“.

Няма место да спасявате себе си, когато ви следват онези, които са хвърлили мрежите си. Това е голямата тайна и така нещата сами за себе си идват. Служението се върши без Себе си! Евтините перки нямат никаква стойност, това са аквариумни риби – нищо повече.

• Лука, гл. 7:
• 45. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми.
• 46. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.
• 47. Затова казвам ти: прощават `и се много грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.

Никъде не бихме намерили толкова вярно огледало! Огледалото на прощението, пред което всеки може да се изправи, огледалото на обичта.

Идва измерението, идва преценката, идва упрекът на садукея, на фарисея: „Това ли е Учителят – ами че Той не знае ли коя е тази...?“ И това го казва Симон, оня който го кани в своя дом: „да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.“[2] – упреква Го. А Христос му отговаря: Ти целование не Ми даде, а тя нозете Ми целува; ти с елей не помаза главата Ми, като белязан... Значи, ти не реши да иждивиш ценностите и да Ми признаеш в благоволение, а тая с миро Ми помаза нозете (защото с миро се помазват върховните личности).

Това е вътрешното признание на предопределената даденост, както те са вярвали. Елеят и мирото е коронясване на Предназначения. Следователно Симон не е разбрал пътя Му, а е търсел потвърждение на това, че прави добро. Но аз съм казал една странна фраза: Щедростта на сърцето, когато почне да се определя от ръката, тя е милостиня. Тази ръка, за която Христос учи: Нека, когато дясната дава, лявата да не знае. Колко много добродетели и пътища им оставя и колко малко реалности в институцията намираме! Сложи се ударение в чудесата; искат се дарения, но с тях не се направи нищо добро.

Христос говори за добродетели. Той не каза, че ти не разбра, ти нямаш прозрението, ти нямаш будността кой е тук, а рече това, което Учението Му и цялата култура на миналото даваше – добродетелта: Който много обича – много му се прощава; комуто малко се прощава, той малко обича. Той не можеше да говори за друго освен за добродетели; не можеше да каже „Бъдете божествени“, а рече „Бъдете съвършени“. Но Мъдростта вече говори „Бъдете божествени!“, защото Божията човечност трябва да свържем с Човешката божественост. Затуй имаме събожник, а не съвършения брат. И тук е подкупността на човешката себичност да не признаеш събожника си и да измислиш най-различни неща; и хулната дума да не те смути, когато говориш срещу него – защото се бориш за себе си. Това е да ти липсва формула за отговорност; това е да го няма в тебе тайнственика; това е да имаш сляпа воля!

• Лука гл. 11:
• 9. И Аз ви казвам: искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
• 10. защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогова, който хлопа, ще се отвори.
• 11. И кой баща от вас, ако синът му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба?

Една от най-големите тайни, която човечеството има да извърви в този път на Месията, е „искайте, и ще ви се даде“. (И ние в Посланията казваме Искания). Онова, което не угасва в еволюцията, или това, което еволюцията не позволява – да угасне божественият човек у нас, това е искането. И ще се даде път на личното ви битие, когато знаете да искате. Път! Ако имате дарение и себежертва, той може да бъде голготски, ако не – той е за еволюция. Но е път!

„Търсете, и ще намерите“ – гроба на възкресението си; търсете и наистина ще намерите събудения свидетел, т.е. Човека-божественост, Човешката божественост.

„Хлопайте, и ще ви се отвори“ – ще се отвори гробът на Възкресението, т.е. победа на Божията човечност у вас. Ще се отвали камъкът и ще бъдете призовани там, където е Единосъщието.

Не знаем дали обкръжението Му, с цялата тази валентност, която е носело, е могло да улови всичката енергия или тези предназначения, с които ги определя. Но едно е властно – че това е идея за Месията, Който не може да бъде победен от обстоятелствата. И светът, който не искаше да Го приеме и Го разпна, направи услуга на бъдещето на Мировата вълна на Любовта – тя да възтържествува в рамките на дребномислието, каквото обстоятелствената култура тогава е налагала. Две хиляди години... Никой от тях, освен няколко души посветени, не е вярвал в това, което е направил Иисус! „...ще ви се отвори...“ – ще тържествува Единосъщието: Седни от дясната Ми страна!

И колко защитно пледира, че Неговият Отец (и Самият Той като бъдеще в изповеданието на човечеството) не може да даде на човека, който иска хляб, камък и не може да даде на детето Си змия вместо риба. (Но ние трансформирахме внушението на страх от змията и трябва вече да я дадем като символ на Мъдростта: всяка зима готви на змията нова кожа – всяко слово на Учението на Мъдростта ви подготвя да смените своята същност.) Така Христос защитава Своя Отец и дава една голяма тайна – рибата като идея на мълчанието. И наистина ние можем да се питаме какво е било това чудодействие, което след това остава като чудо? А Той върши вътрешното чудодейство в онзи (преди две хиляди години) жизнен типологичен свят. Представете си какво е било! И всичката тази тайна, за да изгради онова, което Неговото Възкресение направи. Кръстът – двубоят между Дух и материя, освободи от идеята да давате камък вместо хляб, освободи от това да зидате само храма, а да не освещавате служението.

Защо се счита, че бащата няма да даде камък вместо хляб на своя син? Каква е тайната между хляба и камъка; за да не получи синът камък, какво трябва да направи той? Оня вечен пътник в нас, този пилигрим, както често казвам, в пустинята на живота трябва да намери за възглаве камък. Защото, когато е на това възглаве, Яков ще води битка със своя Бог, а детето трябва да яде още хляба. Затуй на Своите ученици Христос казва: Този хляб е Моето тяло! Колко много трябва да се отработи, за да може някой да получи камък за възглаве – битка между човека и Бога! Казал съм, че в камъка, в кристала е сложена първата азбука на Богосътворението. И затова когато Яков си сложи главата на камъка, с тази еволюционна енергия започна битката с Бога и си промени името – стана Израил, борещият се с Бога. Колко много неща трябва да знае човекът в своето пилигримство! И тогава, в тази битка, трябва да попитаме коя воля какво дава, за да я вършим.

Правете сравнение с динамиката на това, което Христос извърши, и тази бавна, бих казал умъртвителна еволюция – седемдесет милиона индийци отиват да се къпят в Ганг! Тогава тези пет хиляди години са нищо в сравнение с еманацията и аурата на тяхното неизходено безходие. Да не могат да излязат още от астрала... И затуй не им се отварят небесата при всичкото благоволение на тази голяма мъдрост, която Упанишади са оставили. Не е осъдително, че стоят още в Ганг; осъдително е, че прозрението не можа да отведе една личност в битка между социалната неподвижност и подвига на духовната будност! Защото един Буда се опита да ги освободи от касти, но не успя. И се създаде монашеството като по-важно от реалността. Някъде Христос да посочи такава мързеливост? Не, не – Той е динамика, а динамиката е Пътят!

• Лука, гл. 21:
• 37. Денем Той поучаваше в храма, а нощите, като излизаше, прекарваше на планината, наречена Елеонска.
• 38. И целият народ подраняваше при Него в храма да Го слуша.

„Денем Той поучаваше в храма...“ Има един храм, това е храмът на нашата душа, не зиданият, но одухотвореният! Зидането е извършено, когато Бог е казал Да сътворим човека!; одухотворява го, когато дава йерархия на Ученията. В този храм Христос поучаваше.

„...а нощите, като излизаше, прекарваше на планината“ – там, където Мировата еволюция е сложила нашето съхранение и като биология, и като дух. Планината и гората хранят човека, а човекът – тях. Това е голямата взаимност и затуй Той там отиваше и прекарваше Сам, а хората ходеха да Го слушат през деня, бързайки в своето битие...

• Иоан, гл. 1:
• 3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
• 4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
• 5. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.

„Всичко чрез Него стана...“ Това може би е най-ясният лъч, в който се изливат енергиите за Сътворението, а оттук и енергиите за изграждане формите на посвещението и тайните, че „животът беше светлината на човеците“. И макар тази светлина да я заобикаля мракът на нееволюиралата материя, тя няма да бъде победена – „мракът я не обзе“.

Има един момент в Библията, когато Христос е обвинен, че се прави на много възрастен и на много знаещ: Ти нямаш още петдесет години, пък се правиш на Авраама равен. Той отговаря: Преди да бъде Авраам, преди да бъде светът, бях Аз! Виждате каква привилегия е предоставена! Но откъде е тази смелост, коя е опорността, за да бъде изведена тази тайна? В онова, което е белязало Неговия път – Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, за да рече Аз и Отец сме едно! Естествено е тогава, че е бил преди да бъде Авраам. Разбира се Авраам няма вина, че не е могъл да каже това, защото той е трябвало да бъде утроба, както е наречен „баща на народите“. Авраам е култура на Сътворение, а Христос е култура на Откровението!

При сътворението на Адам милиони богове, т.е. милиони клетки с енергията на Сътворителя са в нас! И Авраам трябваше да отвоюва поколения (както Адамовите поколения), а Христос – да изведе поколенията в Божественост. Защото ако не е тази Божия човечност, за която сега говорим, не може да има свят сътворен. Великото тайнство Да сътворим и тогава вече, когато Аз и Той сме едно, можеш да кажеш, че Преди да бъде светът, бях Аз. Защото заедно с Моя Отец, с Когото сме едно, рекох: Да сътворим! Това е тайната; това е и белегът, който носи Иоан в прозренията си, които му дава Христос: И светлината в мрака светеше, и мракът я не обзе – понеже мракът ще бъде трансформиран. Двубоят между Дух и материя!

• Иоан, гл. 3:
• 16. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.
• 17. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.

Има ли по-добро свидетелство от това, че Сътворението е вложена възможност за надмога над Човека?! Дотолкоз Бог обикна света, че прати Своя Единороден Син, за да може да направи вечния живот.

Преходността е натрапчива и създава идеята за непостоянство. Затова се ражда законът на смъртта – да освидетелства бъдното безсмъртие. Идеята за вечността стои с Диханието, но сътвореното живее само в преходността. И тогава безспорно съмнението дава стойност на преходността, а оттам и идея за отчаяние – къде да намерим Вечния.

Животът разбира се ние разделяме на вечен и невечен, защото в преходност го осъществяваме. Той не може да бъде делен. Но това, което ни дава знание – зрението, сърцето, то ни свидетелства за преходност, а Бог ни дава идея за вечност като търсене. Всъщност това не може да бъде друго освен Божията човечност у нас. Тя, усвоявайки се и обхващайки света като Човешка божественост, не може да не говори за преходност; но който вярва в Него, има живот вечен!

При тази всемирна присъственост на Сина Човечески – наречен Единороден, не може да няма идеята за вечност (ако приемаме, че Неговият Баща е вечен, а не безграничен). Затова ще се каже, че Бог жертва Него – дава Себе Си в образа на Сътворения, чрез Диханието еволюирал до състояние на Единосъщност. И Този Син е пратен, не за да съди света, а светът да бъде спасен чрез Него. Бог не праща Сина Си, за да съди за несъвършенства, а и идеята за съвършенството не е крайността, с която се прави вечност – тя е също тъй преходна, преходна към божественост. Така че Христос трябва да спаси, да научи човека в неговата предназначеност бог в развитие.

В доктрината на юдейството светът е грешен и оттук, разбира се, покривалото на цялото християнство, че идва Спасител, Който ще ги обезгреши – една пълна нелепост! Това можаха да отработят на грешния безгрешник. А Христос идва да ги еволюира с Учение и най-същественото – да ги изведе от царството на Адеса, на преизподнята, до царство Небесно. Това е голямата Му тайна – избавление с енергиите за еволюцията. (За нея сега четем, че се търси докъде Дарвин е бил прав и докъде не – проблемът с Дарвин ще стои за учените, не за нас.) Така че Той е трябвало да изведе света в еволюция – не да го съди. И Той демонстрира в пустинята формулата за власт, глад и чудо. Когато се говори за наситени формули на чудеса в Евангелията, е просто смешно, след като в пустинята бе отхвърлено чудото като една илюзия. Чудото е едно незнание, но когато знаеш, няма чудо. Някой може ли да каже, че този, който лети към небесата, прави чудо сега (когато с ракета се отива на Луната)?! Христос не прави чудодействия, Той дава свещенодействия на вътрешния, на събудения Бог у човека.

Има един голям спор в богословието – дали наистина, където е казано „да съди света“, е проблем на съд. Спорът е дали под „да съди“ не се е разбирало „да управлява“. И този спор още не е решен (в смисъла, че не е постигнато споразумение). За един протестантин светът трябва да бъде съден, тъй като е грешен. При протестантите най-добре стои сатаната. Те не знам колко образа му направиха и най-много го тачат – сатаната е тяхна привилегия. Все пак другите формули на християнството търсят облекчение от идеята сатана, но при протестантите той е най-сигурната сила да накараш някой да ти стане подчинен (иначе сатаната щял да го грабне).

Проблемът да се управлява ли светът или да бъде съден, е решен с формулата, че човекът е един бог в развитие. Ние предоставяме на безгрешния грешник правото да ползва Божията човечност със своята Човешка божественост.

• Иоан, гл. 15:
• 1. Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят.
• 2. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.
• 3. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал.

„Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят.“ Ако трябва да бъдем наясно с поведение, трябва да кажем, че някои неплодни пръчки трябва да бъдат отрязани. Но това не е радикалното решение. Лошото е, когато някой не е лоза, а иска да дава грозде. Това е ужасът. В такъв случай подобен род растителност се реже. Този, който няма съзнание, че трябва да принесе добър плод или да прави будност, за да бъде плоден, тогава това, което е неплодно, се отрязва и хвърля. Добрата пръчка се поощрява. Когато дава добър плод, тя е обгърната с грижи и това ми напомня притчата за талантите: Вземете талантите от този и ги дайте на онзи, който ги е умножил. Защото това, което господарят им даде, единият го скри: Господарят ми е лош и аз ще заровя талантите да не ги изгубя. Тогава: Дайте ги на онзи, който ще ги разработи, който облагородява пръчката!

Най-светлото, най-бъдното вложено в далечното минало е, че учениците са чисти чрез Неговото слово. Не можеше да им даде по-голяма енергия от тази, че тяхното предназначение, че тяхната чистота е плод на това, което са чули, а не на въображението, което стихиите са им оставили и човечеството ги е считало за богове. Стихиите свършиха своя път; никой не ходи на моление нито при Аполон, нито при Афродита...

Действително, няма по-оптимистично Учение от това, което Христос дава; няма несчупена верига в пътя на възземането от тази фраза: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал.“ А се хванаха като обесници – дайте да правим кръстоносни походи, да правим анатеми, да правим врагове, дайте фундаментализъм... Трагедията на съвременния човек е в това – ако в римско време тълпата е социална градация, то в нашето съвремие тя е идеология. Това не можа да разбере Европа – тълпата е идеология! Тероризмът, фундаментализмът са тълпа с идеология, а не хляб и зрелище. Такава е културата и тук е потребността от нова доктрина. Тук е необходимостта от прозрение с кои наши органи ще правим култура, с кои ще правим битие!

И така: „Аз съм истинската лоза.“ Трагично е, когато плодната лоза е дала обилие, за да бъде нахранено чрез проповедта или прозрението, бъдното човечество отива да обира баберките (една хубава дума в нашия български език – „баберки“), след като е обрано лозето... Това е трагедията на съвременното човечество. Събира полукултурите и отживените религиозности. Нищо обидно няма в това, което казвам: Религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари! И Христос бе срещу всичко, каквото е било – без да го обижда, а само с красивата фраза „варосани гробници“. Толкова прозрение; толкова вътрешна будност и тънкост в тайната на психологията на човека! Когато е искал да посочи безпътието: Кажете на тази лисица Ирод какво върша; и кажете на цялата тази доктрина, че е „варосана гробница“! Лошото е, че юдейската доктрина и досега е такава – от нея никой не направи светилище!

Разбирате ли – Вие сте чисти чрез словото, що съм ви проповядвал!