(Евангелия)

Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция!

Не може да се измерва с радости и щастие това, което Посланието на Живототворчеството предостави на Децата на Деня в Третото хилядолетие. Там има една властност, без която не можем да осъществим своето бъдеще – свобода от съдба. С Посланието на Живототворчеството вие отгръщате нова страница в битието, защото съдбата е от най-големите може би същности, присъстваща в човека, която няма да си отиде без нашата отговорност за единосъщие с Отца.

В първата лекция върху Посланието се опитахме да решим този голям проблем, който се сложи пред съзнанието и отговорността и Пътя на Децата на Деня – това беше същността на Посланието за тази година – Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция!

Предизвикателството, което си позволихме да направим, носи дълбокото свое основание от това как нарекохме сътвореното, каква еволюция извървя сътвореното – от оня вик на Адама, търсен от Бога вътре в него: Адаме, где си?, до онази велика властност на Ecce Homo-то, когато можеше да каже: Аз и Отец сме едно! Това създаде основание да родим доктрината за йерархия на Духовните вълни, които ни дават не само свобода, но и идея за дързост, която Синът прокламира в едно от съществуванията Си: Дерзайте, Аз победих света! Както знаете, това, което съпровожда Адамовото поколение, е този вик на Бога в Адама – той да се търси и осъществи с потребата да слезе и да направи култура. Култура, както казвам, на трудолюбието и култура на гостолюбието – до онази голяма тайна, когато в Дома на гостолюбието на Отца сте поканени да седнете отдясно. Да се осъществи една от най-големите идеи, вложени в цялата космична зримост! Защото онова, което не е зримо, не можете да го сложите в своето развитие, понеже не може да бъде понесена неговата енергия. Зримостта в онова, което Бог ни предостави, даде основание да кажем, че човекът е един бог в развитие. Незримостта, като Безпричинна Причина, е битката в бъдните хилядилетия. В тази голяма битка, в този неходен и ходен път от милиони същества, с лично съзнание, със социална градация, с мирово присъствие взимаше участие всеки от нас. И това създаде поведение за онези сили, които сътрудничеха в нашето развитие.

Една от най-безспорните властности, която всява ужаса на властта, е съдбата. За нея човечеството дори си отработи богини, така, както си отработваше от всички стихии богове и след това ги овладяваше, ставаше техен господар и се освобождаваше. Днес никой на никое от древните божества не прави олтар, нито принася жертвомоление. Но съдбата стои! Човечеството в своята еволюция е изправено срещу нея в съпровод на мълчалива покорност, наречена поданство в социологията, и принос пред олтара, наречен обред. Обредът на мълчаливата пестеливост, защото куражът не можеше да направи пробив за голяма жертва. Единици са се жертвали в името именно на този обреден принос, който още е толкова властен, че човекът се губи в грешност. Една от най-трагичните формули на битието ни – грешникът! Или пък другата, която в източните религии стои в кастовата система с веригата на вечно обвързания – „такава ми е кармата“!

Ето защо в това Послание сме сложили изначалната потреба вече, когато човекът е един бог в развитие, когато в миналото Послание казахме: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях – Възкресението!, когато една от най-големите потреби в идеята чрез Възкресението е да получите съхраненото Откровение, а чрез него да имате гостолюбието, да отворите олтара на Книгата на Живота. А това е вече вашата първа привилегия да бъдете единосъщ.

Посланията са една от великите потреби. Те не идват така щедро дарени, когато потребата не е налице или когато е налице, но подготовката липсва, за да се поемат. Тогава те могат да покрият цялата Космичност без да се физиогномират върху това, което наричаме духовния образ на човека в неговата пътнина на еволюция. Затова в това Послание поставихме идеята за свобода от съдба, като казахме, че не само трябва да се градят нови олтари, но нещо още по-важно е: Обезгрешете пътищата на човечеството! Това е белегът на Децата на Деня. Другото е онова, което Духовните вълни в предишното свое пребиваване в душевността, в социологията, в Мировото съзнание са оставяли на човечеството – грешният безгрешник. Да се самоизядеш в поклонение на тотемно божество – един безгрешен грях! Но това е било... Затова сега се постави въпросът за обезгрешаване на пътищата на човечеството. Дързостта не е само наше лично поведение, тя е Мирова потреба в нейната вътрешна свобода! Ето защо е казано: Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция! Дързостта е вътрешна свобода, защото вие сте сборнина на Мировата даденост. И много пъти повтарям – вие сте сборнина от няколко хиляди божества, на които намерихте място в своята клетъчност, на които намерихте място в своята мисловност, на които намерихте място в своята духовност. И всяка една от тези божествености има своята валентност и така е направила себе си единство. Затова направих разлика между Единство и Единосъщие. Защото Единството е знакът на битието, а Единосъщието е знакът на Космичната ви Божественост.

Посланията, ведно със съпроводите, които даваме в исканията и в повеленията, са охранявани, захранвани от онова, което включвам в тяхната отговорност за битие – от светите Евангелия на Христовото Учение. Те съхраняват, те бранят Оня, Който се търсеше в Себе Си, Оня, Който можеше да каже: Аз съм Възкресението! Евангелията като енергии, текстовете на Евангелията, които са изведени специално за това Послание, са една много специфична аура, която трябва да предпази като, както казвам, крепостна стена, живота на царстващата божественост у нас. Голямата услуга не е обида, голямата услуга е отговорност за реализация на онова, което наричаме Великият осветен – осветеният олтар на Книгата на Живота! Чрез Откровението тя дойде. Чрез бъдната си олтарност като съзнание на Бога и предназначение тя е голямата трапеза на великото причастие на човека бог в развитие. Това можеше да го даде само Учението Път на Мъдростта. Но ние не можем да кажем, че не го взехме от това, което Христос даде на Своя ученик – Откровението Си. Великата Книга на Живота – олтар на бъдещото служение! Тя трябва да бъде съхранена. Тя е излязла из енергиите на едно Всемирно съзнание, наречено Откровение. Следователно, когато е вложена в пазвите на Учението Път на Мъдростта, тази аура, която е раждала, поема и стражата или крепостната стена за опазването на това светилище.

Затова от четирите Евангелия по три текста извеждам в тяхната, както много пъти съм казвал, охранителна сила – живият плет, който брани същността на Посланието. Те, Евангелията, не могат да бъдат отминати, нито пък да се позовем на това кой как ги чете и как ги тълкува. Как може да се каже, че някой четял Евангелията, както сатаната четял!? Това няма никакво значение. Евангелието е еманация на едно Мирово Съзнание, което ние наричаме Христос, което е фактически благоволението или помазаничеството на Мировия Логос в лицето на едно историческо, след това одухотворено, разбира се, Същество, Което може да поднесе, защото може да понесе голямата Мирова енергия на една нова Духовна вълна, наречена Любов. Затова те трябва да съпроводят всяка бъднина – най-вече, Учението Път на Мъдростта. Всяко от тях има своята неизчерпаемост, защото предназначението на даден текст е точно такова – да бъде онова, което Христос каза на самарянката: Аз имам жива вода. Този кладенец не може да пресъхне, защото е жива вода! Разбира се, една вътрешна потреба веднага извика: „Дай ми!“

Така че кой как чете Светото евангелие няма никакво значение. Потребата от жива вода е вик на човека в името на една бъдеща култура на Мъдростта: „Дай ми!“ И тази вода не може да бъде изчерпана, ако наистина ние не можем да я понесем. Съхранява ли се така една голяма енергия, капсулирана в предишни кристализирали учения? Всяка мъдрост чака своето време. Ако Правдата е изчерпана като енергия в Учението на Христос (защото Той точно това направи), Любовта има основание още да живее и да съхрани Мъдростта. Може ли някой да каже, че е изчерпил Любовта, която трябва да съхрани Мъдростта?! Любовта е изповедание на вярност и преданост, Мъдростта е прозрение и предназначение! Конфликти! Защото имат енергии, защото имат жив живот. Затова Христос не може да се загуби – защото е преданост, защото е Възлюбеният Син! Ето защо Евангелия съпровождат Посланията. Особено сега, когато това Послание ние нарекохме, че то е Живототворчество. Миналото Послание беше Послание на Присъствието. И вие бяхте свидетели, че една двехилядна година (т.е. първата година на Третото хилядолетие) бе наситена с изумително присъствие на Учението Път на Мъдростта. То не може да бъде броено. Присъствието му бе в душевността на милиони с тезите за предизвикателството и безспорната теза: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях – Възкресението! А Възкресението е идеята за надгробната властност, станала доктрина, осъществена вложена възможност – човекът-бог в развитие. Това е голямото присъствие. Колко души са на брой, това няма никакво значение. Не разкъсвайте онази велика тайна Аз и Той сме в едно!

Затова ще направя възможното да представя тази голяма страница, в която човекът е вписал името си. Страница както в мировата история, така и в личния му, ако можем да кажем, дневник; това, от което човечеството не може да се отрече, защото то е скриптирано именно в личния му дневник. То е няколко реда или няколко страници според възможността на приложеното, което Мировата същност е вписала, вписала голямото Учение, което след това оставя и свое име в Духовна вълна на Любовта – Учението на Христос в битието на човека, в жизнеността на личната, социалната и мировата история.

Тази голяма страница в Мировото съзнание и тези няколко реда в личното ни битие са предмет на нашето разглеждане, а именно присъствието на четирите Евангелия в съществуването и аурната даденост в Посланието на Живототворчеството. Това е може би не проблем на потреба, не е проблем и на сигурност, то е част и от тази голяма тайна, която в Посланието казахме: Не забрава на културите, а отговорна преценка на забравата. Затова, търсейки тази предпоставка – защо трябва от четирите Евангелия по три глави да съпроводят Посланието, се опитах в една такава концепция на въведението да дам реална представа, защото не е важна битката ви за забрава – важна е културата на преценка за забрава, това е важно. Може ли да се забрави? Ако тотемът го забравихме, това значи, че повече не правим мечката нито герб, нито тотем. Ако можем да забравим олтарния принос на животни, това показва, че расовата същност в идеята добро-зло е умряла в нашето съзнание. (Защото все пак, ако животните не са раса, са подраса.) Тази голяма идея – да имате култура на преценка на забравата!

Има ли нещо, което бихме могли да забравим, без да сме преценили формата и културата на забравата? Ако връщаме съзнанието си, ние с тревога бихме се изживявали за свобода от тотемното божество; ако връщаме съзнанието си, ние с болка бихме се опитали, дори понякога като дълбоко извикан спомен, да направим поклонение пред някакво митологично божество. С болка, разбира се, и известна драматичност обаче, ние бихме се разделили с тази велика двойственост, в която живеем – между божеството на доброто и божеството на злото, които са оставили не само паметник и олтарно признание, но които много дълбоко са врязани в нашето съзнание като морална таблица или като форма на принудата в идеята на поклонението в разнообразието на тези богове, наречени „бог на доброто“ и „бог на злото“. Наистина те са много разнообразни. Дори Христос, когато характеризира, без да е изповедник на бога на злото, говори за един мамон – божеството на материалното благо: Не може човек да служи и на мамона, и на Господа.

Така че когато се опитаме да връщаме съзнание, трябва да преценим кое е това, което трябва да забравим. Преценка с култура! За да можем наистина, когато говорим за присъствието на Христос като Учение (разбира се, което Иисус предостави на човечеството, а Христос направи култура), да преценим кое можем да забравим и с коя формула на културата, с коя алхимична формула бихме направили оня вълшебен прах, с който като поръсим могат да излизат надписите на миналото. Така че това Послание иска да направи път в живота на човека в едно трихилядилетно право на раждане, а оттук и право на усвоена присъственост, и не само идея на присъственост, но и упражнена воля за Живототворчество.

Каква е тогава енергията на светите Евангелия, за да ги включим в това, което се нарича „Евангелието в съхранение голямата тайна на Посланието за 2001 година“? Може ли едно Послание, което, както казвам и писах вече, е безспорно един автограф на първата страница на Третото хилядолетие, да има необходимостта на съхранително-изявената енергия на миналото в лицето на Христос. С какво Христос има основание да не бъде забравен? С какво Той от нас може да бъде предпоставката за това, което наричаме Учение Път на Мъдростта? Защото, ако ние намираме в един тотем основанието да имаме поклонение и признание, ако ние намираме в един от боговете възможната тайна как да работим с една енергия, каквато е огънят, каквато е водата, с какво Христос трябва да остане в тази голяма преценка на забравата? С какво Неговият принос е не само съхранителността, а и основанието културата на Мъдростта да намери своето признато битие? Това, което Той остави, и това, което Мъдростта пренесе: Аз и Отец сме едно! – първата най-велика изведена повеля на посветените за дързостта на човека да бъде бог в развитие! Няма по-голяма тайна и няма по-енергетична власт от тази, която Той рече – Единосъщието Си с Отца. Това е, за което ние не можем само с формулата: „Ето нашата крепостна стена, която брани нашия трон на култура и Духовна вълна.“ Не, Той не е само крепостната ни стена – Той е духовната ни опора в една от най-великите идеи, които Учението Път на Мъдростта предоставя, а именно: човекът – зримият теогон! Дързост, която начерта път, път, който Го изведе в, както казвам, гостолюбивата култура на Отца – да седне отдясно.

Тогава може ли да се забрави, с каквато и преценка да бъде, надгробната властност? Не, защото това е голямата енергия на Оня, Който с надгробната властност седна отдясно на Отца и стана Единосъщ. И това е, което ни дава основание да кажем защо в това Послание имаме свобода от съдба. Кой може да се освободи от съдба? От богове се освободиха, а богини бяха и съдбите, но никой не смее да каже, че иска да се освободи от съдба! Може ли да го направи Учението на Мъдростта? Да, само то! Можеше ли да го направи Правдата? Не! Защото тя не само е подвластна на съдбата, която в цялото им Учение влезе, но и в християнството влезе като предопределение... И философии, и религиозни мъдреци, и новатори, и нови формации и реформации не освобождават човека от съдбата. Защо? Защото никой не съзря, че Този, Който стана Единосъщ, беше човекът – бог в развитие. Не им е удобен! Той трябва да бъде далеч, за да могат да възпитават това, което се нарича миряни. Това е ужасът!

Идеята за свобода от съдбата може да прави само човекът, който в пътя на Учението на Мъдростта направи своята надгробна властност; и след това, седнал отдясно, може да каже, че е Единосъщ! А Бог може ли да има съдба?! Аз не говоря за преходните богове... Условността, с която човечеството си послужи с термините – съдба, богове и пр., е една от големите тревоги, която не е избистрена нито от богослови, а най-малко от големите умувания на философите – едните в крайността, а другите в измеренията на ограничената битнина на човека. Но свободна воля има тогава, когато ти си я направил! Не когато казваш: „Ползвам свободната воля!“ Ограничена воля има тогава, когато носиш веригата на твоята еволюция и на твоите прераждания. Не е важно дали приемаш тезата – имаш формула, която Европа приема: законът за наследствеността. Най-дългата верига е, но много угодно е да се извиниш с дядо ти. Това е недобра услуга на голямото прозрение за божественост. „Дядо ми беше еди-какъв си...“ Не! Голямата тайна е вътре!

Така че свещените или светите Евангелия не са само крепостната стена, не са само това, което съм казвал – голяма аурна защита. Не! Те са част от една повест – повестта на историческата приложност. Възможно ли е слова да играят роля на причастие, на преображение?! Възможно ли е слова да бъдат толкова енергетични, че да носят принос в културата на една нова Духовна вълна?! Ето това е, което ме кара винаги да извеждам, в измерения на поносимостта на самото Послание, текстове от светите Евангелия в този свят на битка между роденото и раждащото се, между родителя и родения. Тази велика приемственост, която законът на биологията ще нарече възпроизводство, за която законът на морала ще каже „Ето ви свещеност вместо святост“! И за която великата тайна на Откровението ще ви каже: „Ето една биологичност, която се надкрачи в своята естественост, за да стане единосъщна със Сътворителя Си!“ Това е голямото.

Затова извеждам при всяко Послание от Евангелието текстове, с които съпровождам битието на човека в изповядането на Духовната вълна, която има своята огнена даденост, която прави онова, за което може да се каже, че е мировото сърце. За него един руски автор – Максим Горки, беше писал за героя си Данко, че щом Слънцето не осветява, той дава своето сърце, което да ви свети. (Максим Горки не беше далеч от културата на Христовото битие, макар че изповядваше друга идеология, на която пък безспорно плати големия данък да бъде убит.) Това е същественото – че човекът идва до прозрение, че когато Слънцето загуби своята светлина, някой може да даде своето сърце, което да свети на света. Нещо, което вие ще го намерите толкова добре и толкова вярно казано в Откровението на Иоана: Сами ще си светите, защото тогава и Слънцето ще загуби своята светлина, и Луната няма да отразява.

Всичко това е, което доведе необходимостта ми да намирам онези енергии, които трябва да придружат съответното Послание за годината.

Планетното Послание на Логоса в 2001 година носи своята надсловност: Деца на Деня, освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция! Фактически това е ядрото, около което се разполагат плюсове или минуси от енергиите на личната ви и мировата загриженост и еволюционност, от божествеността като пратеничество, защото бяхме казали, че съдбата е зов за обожествяване. Разбира се, това, което Духовната вълна на Мъдростта предостави като знание, създава и подготвя човека за великата битка на неговото Единосъщие. Това го кара в дългия път да сменя своите олтари, да намира енергии, с които трябва да обезгрешава пътищата, и най-после да прояви дерзание, което му дава основание за Възкресение. Тези неща трябва да намерят своя извор, за да може познанието, което се получава и което Духовната вълна на Мъдростта дава, да намира достатъчно подготвена мисловност, душевност и духовност, за да извърши това велико преображение. И точно затова именно из Евангелията на Христа могат да се намерят тези изворни води, които Той нарече: При Мене има жива вода; Аз съм Възкресението! Затова не мога да лиша Посланията от присъствието на Христовото Учение. Не говоря за религия – тя е голяма беда за човечеството. Но тя е и най-потребната! Беда потребна, защото е част от възпитанието.

• Матей, глава 3:
• 16. И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него.
• 17. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.

Кое е онова, което като жива вода, като жив извор, като знание, потребно за Децата на Деня или за човека бог в развитие, трябва да се извърши? Коя е първата необходимост, с която човекът трябва да влезе в битие на едно духовно Послание и на едно планетно предназначение? Това е неговото кръщение. Кръщението има своя Миров образ, така както е дадено в светото Евангелие. Цяла една река обслужва тази велика тайна, това тайнство. Може ли човекът да търси реката другаде освен в себе си? Всеки човек носи една река. Това е неговото астрално тяло, което съществува в астралното му поле. Там е великата река – реката на Кръщението.

И като се кръсти, веднага излезе из водата! Какво казвам за водата – че тя е астралният образ на светлината. Къде се кръщава човекът?... Разбира се, че образите и външните картини са необходими за памет, която е само впечатление, но не и прозрение. Затова ще се сложи външната форма – купелът, вместо да се научат да излизат от светлината. Къде Нарцис намери първото огледало, за да се види? Във водата. И когато се видя се себевлюби и разбира се се удави. Защото тайната не е само да излезете от водата. Тайната е да ви се отвори небето! Всички могат да излязат (дори от обикновено къпане) от водата, но ако само гледате горе и чакате отгоре, няма да ви се отвори небето. Посветеността е проблем вътре! И тук е добре казано. Когато излиза, не се отвори друго, а: ...отвориха Му се небесата – Неговите небеса! Вътре в Него се отвориха небесата. Ако някой непрекъснато чака да му се отвори друго небе, никога няма да бъде посветен. Вътре у вас трябва да се отвори! Адамовото начало, умът, Му позволи чрез душевната цялост да види Духа Божий. И какво правеше Духът? Слизаше, слизаше като гълъб и се спусна върху Него. Това е Мировото кръщение – да ви се отвори личното небе и да видите. И аз ви уверявам, че това е една жива реалност. Гълъбът е наистина жива реалност! Очите са дадени, за да ги научите да се съсредоточават. Съсредоточените очи могат да видят този гълъб. Може един път в живота да ви се случи и дай Боже да стане за всеки! Но трябва да ви се отвори небето, трябва да направите това велико Кръщение, т.е. да излезете от астрала. Защото той е битието ви – чрез астрала енергиите идват, за да живее вашата физика.

Така гълъбът се спущаше върху Него. Не е ястреб – гълъб! Защото, този Същият Христос каза: Бъдете кротки като гълъба и мъдри като змията! Каква велика тайна ви остави – кротки като гълъба! Не каза – като ястреба. Гълъбът! Гълъбът е част от голямата истина на Единосъщието. Образът е бил необходим, защото астралът не може да бъде усвояван без образи и умът не може да бъде усвояван без зримост. Затова са дошли очите, за да могат да видят мисълта на ума. Тогава логично е да се види този гълъб и тогава вече – глас от Небето (не само от Неговото – от голямото, вечното Небе), гласът на Будния, на Безпричинния, на това, което нашето съзнание нарича Бог Отец: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение.

Представете си, какво трябва! Оня, Който чакаше, и за Когото битката за мисълта свърши, започна битката за извеждането на Божеството. Той е, Който казва, това е гласът на Оня, Който казваше Адаме, где си?; Защо Мен си изоставил? – Бог в човека. И тогава Той има Неговото благоволение. А това благоволение безспорно някои формации го сложиха като единствена форма: „ако нямаш благодатта, т.е. повелението на по-горния...“ Не – ако не си пригоден да си извикаш благоразположението, ако не си пригоден да си отвориш небесата, ако нямаш сили да излезеш, как чакаш посвещение?! Иначе много е лесно – предоставяш вината на Бога, че не те е предопределил! Голямото извинение, че Той е виновен и затова на Него казаха, че ви направи грешни. Няма такова нещо!

Ето това е, което трябва да се вземе, това е, което трябва да се знае – как светата тайна е дала своето образно знание, за да може човекът в пътя на своето посвещение реално да бъде кръстен. И тогава вече да отиде на служение. Не може Децата на Деня в Пътя на Мъдростта като служение да нямат това свое вътрешно кръщение и това благоволение на Небето.

• Матей, глава 16:
• 24. Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва;
• 25. защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;
• 26. защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?

Колко опорно и колко енергетично е това да кажете: Нека се отрече от себе си! Изрично казвам, че човек не може да върши служение със себе си, а само без себе си. Служението е приложността ви без себе си. Вижте Христос преди две хиляди години как го е казал, ако някой иска да бъде Негов: Ако някой иска да ходи път с Мене, нека се отрече от себе си! „От себе си“, разбира се, не значи друго освен това, което казваме – от личността. Личността, която ползва антените на своя ум, която ползва прозренията на своята душевност и която е пригодна да понесе благодатта на Духа. Тази личност е получила име – човек! Именно тя е. Човекът, йерархирайки в усвояването на своя Бог, трябва да се научи, когато иска да Го следва, да се отрече от себе си. Но трябва да вземете своя кръст. А какво беше кръстът? Битка между Дух и материя. Но за да вземете кръста си, трябва да сте извършили онова, което се каза: И като се кръсти Иисус – т.е. точно тази битка между астрала и излизането нагоре – излезе от водата и отвориха Му се небесата. Тази голяма тайна – да се отречеш от себе си, непременно изисква да вземеш кръста си, т.е. да си във възможностите да се освободиш от това, което наричаме астралната потреба на всекидневието, от тотема, който ти е внесъл страх и го ядеш, за да бъдеш божествен като него. Оттук нататък вече Той казва: „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери.“

Много избистрена е тезата, че душата има свой личен път и че вие можете да я предложите в жертва за велико посвещение или можете да търсите откуп, за да си съществувате, така както сега правят хората. Една от най-големите дилеми – пригодни ли сме на жертва, да жертваме това, което е всекидневие! Тогава чак, когато човек надкрачи това, което наричаме всекидневие, тогава може да се каже, че той ще спечели душата си – защото я дава на върховенството, и тя, облагородена с енергиите на по-висшата негова същност, ще може да служи на онова, което е всекидневие. Тогава всекидневието не става бреме, а отговорна приложност или както съм казал – молитвена приложност.

Това е голямото – готов ли е човек да загуби душата си в името на нещо, което е Дух? Или ще прави пазарлъци, за да обитава тя в тялото му... Тогава докъде е изнесен кръстът?! Може ли да се каже, че този кръст, който е Дух и материя, е направил следгробната властност?! Ето това е, което трябва човекът да направи. И онзи, който не иска да пожертва ценността си, наречена душа, пазейки онова егоцентрично, наречено личност, той ще загуби. Значи пред човека има дилемата на преценка, както в Посланието казах – отговорна преценка на забравата. Коя стойност за кое можеш да пожертваш? Тлението е в наличност, но възможността да одухотвориш тлението си ти дава възкресение! Но кога? Когато си изнесеш кръста на Голгота. Тежък бил кръстът голготски... Да, тежък е. Но е за Голгота! Срещата между Родения и сътворения, между Кръста и черепа! Голямата тайна е да се отречеш от себе си.

И тогава вече, поставен е въпросът – може ли някой, както е казано тук, не само да погуби душата си, но да я повреди? Има един великолепен образ в българската народна реч – когато искат да характеризират смяната на фазите на Луната, казват: „Луната е нащърбена...“ Нащърбена – не е цяла. Не го казват с обида, но с констатация – нащърбена, повредена. Не е важно дали Луната в нейната пълнота е най-ценна и най-хубава, но имате констатация, че тя е нащърбена. Хората може да не са знаели фазите `и, но я характеризират. Значи нещо липсва от нея. Не е погубена, а е повредена. Това е да повредиш душата си. Научи ли се човекът нея да жертва – това, което таблиците на възпитанието, формулите на обучението или Божиите заповеди са му повелили? И научи ли се заради тях той да казва: „Аз на моята душа `и предоставям правото на жертва!“? Такава характеристика няма! Но когато искаме да видим щедростта на човека, който е готов да си даде душата, ние сравняваме с това, което обикновено обвързва човека – с мамона. И затова Христос казва, че не може да служите на двама богове! Вижте как го прави бог: Не може да служите на Бог и на мамон. Защото тягата на мамона е нещо страшно! Затуй и на друго място ще каже: Където ви е съкровището, там ви е и сърцето. Колко Му са били ясни нещата за целостта на приложната човешка битиейност на тази планета!

Така че, може ли човек да даде откуп за душата си? Да, може. И за съжаление това го прави хилядилетия културата на религиите, както безспорно и културата на социологиите. Културата на религиите иска и дава приношението, културата на социологията – верноподаничеството. Ето ги полюсите на голямата трагедия. Но те са оправдани, защото това е пък Духовните вълни в тяхната еволюционна система и пристани. Затова говоря за една култура на забравата. Ние трябва наистина да преценим – можем ли да забравим това, което обредното ни задължение в принос е правило откуп на душата ни срещу жертвата `и за божественост. И когато искаме да обвиняваме, ние имаме дотолкоз основание, доколкото дадената налична култура, наречена, разбира се, учения, религии, е сътрудничила в развитието, но е пречела в името на жертвата – сътрудничеството е пътят, който трябва да се извърви, жертвата е смелостта и дързостта, с която трябва да се преродим – всичко уж е на място... И тогава трябва да търсим – наистина ли „богохулниците“ правят големи тайни, с които сменят културите на вероизповедността? И ще видим смислеността в безсмислието на откупа. Смислено е дотолкова, доколкото не можете да направите жертва, и безсмислено е, че искате да останете на онзи стадий, на оная спирка, която прави спънка и ви пречи на прозрението за жертва.

Така човекът трябва да се научи в тази голяма тайна на своето служение. А то какво е? Личната отговорност да ни научи да се простим без болка със старите престолнини на своята мисъл, на своята душа, на своя Дух! Затова тези текстове дадох, за да имате ясната картина, че никой без идеята за жертвата не може да получи благоволение – не че „Това е Моят Възлюбен“, а правото му е да се осъществи като зрим теогон.

• Матей, гл. 25:
• 8. а неразумните рекоха на мъдрите: дайте ни от вашето масло, защото светилниците ни гаснат.
• 9. Мъдрите пък отговориха и казаха: да не би някак да не стигне и нам, и вам, по-добре идете у продавачите и си купете.
• 10. А когато те отидоха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха.

Значи винаги се е правила разлика между разумността, между измеренията на прозрението и мъдростта: Неразумните рекоха на мъдрите; значи съществува една призната формула на йерархия в идеята на познанието, с която в даден етап на своето историческо битие вие правите постъпки, които ви осъждат или ви награждават. Трагичното е, че човечеството на тези неща гледа като метафори, като една красива фраза, като някакво поучение, а не като една от най-дълбоките истини – битката между разумното и мъдрото. А представете си, между неразумното и мъдрото! Мъдростта е част от предвидливостта, т.е. от прозрението. Разумността е съображение, но когато няма предвидливост, пътят е много къс. Затова те идват до положение, че си купили за два лева, за да не дадат още един. Добре, но го няма Женихът и почват да им гаснат светилниците. Тогава искат от мъдрите. Мъдрите пак проявяват прозрение: Ако го разделим... Вижте сега разликата между добродетел и проницание и между великото чакане и пресметливостта: Ако и на нас, и на вас не стигне, кой ще влезе с Жениха?! Това е Мъдростта! Тя не се спира пред съображения. И затова, когато са ме питали дали ще се върна да търся тези, които си отидоха, отговорих, че Любовта можеше да го прави, Мъдростта – не. И тук е дадено: да не би и вам, и нам да не стигне... Ето един от най-големите конфликти между мъдрост и разумност, между Атина Палада и Арахна. Христос каза, че една овца да Му се загуби, оставя деветдесет и девет, отива да търси едната. Преди тридесет години казах: Една ми е достатъчна – щом може да бъде мъдра! Прозрение и разсъдък, съображение – това е голямата битка, това са доктрини, това са големи култури! Никой не ги разгърна...

„Да не би някак да не стигне и нам, и вам, по-добре идете у продавачите и си купете.“ И те отидоха, но вратата се затвори. Така е, така беше и при Него. Христос рече: Много са призвани, малко са избрани.

Всеки, който е закъснял, т.е. който не е имал предвидливостта, разбира се че след това ще отиде пред затворени врати. Ние не можем да осъдим поведението на хората, че повече забавленията им са в битието отколкото идеята на познанието. Но тук е много добре казано, че когато те отидоха да купят, Той дойде и само тези, които бяха там и се нарекоха готови да влязат, влязоха с Него.

Така че, този, който иска да ходи Пътя на Мъдростта, трябва да е наясно – не да се извинява и да хленчи: „Учителят е много остър, Той ни критикува...!“ Не само ще критикува – не, критикуването е гальовност... Защото, който трябва да ходи Път, трябва да знае тези неща, трябва да знае, че след това ще отиде пред затворени врати. Така че жадният пие, гладният яде и казва „Благодаря!“.

Прозрението е Пътят на човека, за разлика от онова, което върши мнозинството. Пресметливостта крие в себе си някаква много интересна будност – будността на дребния хитрец. Научили се, че ще дойде Учителят, научили се, че ще дойде Женихът и те ще пируват на сватбата! Но не си купиха достатъчно гориво... Това е пресметливостта на дребния хитрец. С малък ум в голямото огнище на огъня на жертвата не можеш да влезеш – ще слезеш долу. Дори Галилей се уплаши и слезе долу. Е, пак събра кураж, но долу да каже: „Все пак, тя се върти!“ А Джордано Бруно не слезе! Това са големите разлики. Може да дадете най-голямото откритие и пак да останете страхливец.

Ето защо, когато искаме да участваме на великия обред на Младоженеца, трябва с будност, с прозрение да проявим мъдрост вместо разумност. Разумността може да ви издиктува това, което и като богиня го прави, може да ви издиктува пресметливостта. Когато човек иска да прави жертва, пресметливостта отсъства! Много пъти съм повтарял и пак ще си позволя този лукс: Ако една клетка в Христос беше против Неговата жертва, Той не можеше да възкръсне. Това е голямото нещо – без пресметливост идеята за жертвата!

• Марко, глава 5:
• 16. Ония, които бяха видели, разказваха им, как стана това с бесния и за свините.
• 17. И наченаха да Го молят да си отиде от пределите им.
• 18. И когато Той влезе в кораба, оня, който беше по-рано бесен, Го помоли да бъде с Него.
• 19. Но Иисус му не позволи, а каза: иди си у дома при своите, и разкажи им, какво ти стори Господа и как те помилува.

Това е една от много странните повести в светото Евангелие за готовността да загубиш мамона срещу благодатта да спасиш някого. В човека винаги ще има това, което се казва мамон. Как прецениха акта на Христос да освободи бесния от неговата болест, от неговото притеснение, че пред своите си той е бесен? Христос трябваше да намери къде да прати тези бесове, които обземат съзнанието и правят човека болен. Молитвата на тези бесове е ясна: Какво общо имаш с нас, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Къде трябваше да ги прати? Праща ги в една жива твар – свините, в образа на глупостта.

Там има една хубава дума – „сурнаха“: сурнаха се и се издавиха в морето. Ако някой може да намери по-хубава дума!... Защото суркането е седнал, от височина. А какво са свинитата в идеята на Христовите поговорки, когато казва Не хвърляйте бисерите в нозете на свините? Свините са знакът на глупостта. Значи, прати бесовността в глупостта и глупостта се удави. Къде? В астрала. Тревогата, обаче, не е затова, че Този Човек направи една велика благодат. Тревогата е, че тези, които пасяха свините, загубиха пари от тях, от глупостта си, и поискаха Той да се махне от пределите им. Виждате как глупостта гони благодатта, как глупостта се противопоставя на щедростта: Иди си от пределите ни! Тези хора протестираха, те не се радваха на свободата. Виждате колко нужно е да можем да кажем тази голяма потреба – свобода от съдба. Те са готови да носят съдбата на болката, на бяса, но да не загубят мамона, да не загубят глупостта си!

И точно това са хората, които протестират срещу всяка новост – това, което направиха срещу Христос, това, което се опитват да правят някои и сега – точно те са, които не искат да загубят глупостта си. И се сърдят, че някой иска да им я отнеме. И тогава, разбира се, Той се качва на кораба, до него отива изцеленият и иска да остане с Него – помоли Го да бъде с Него. Освободеният от глупост, прероденият, готовият вече, с благодат на божие служение моли своя Учител да бъде с Него. В идеята на освободения стои едно – иска да служи. Христос му дава един от големите уроци: Иди при своите си, иди у дома си, т.е. влез вътре в себе си! Кой е у дома? Той изгони бесовете в астрала – у дома е твоята мисъл, твоят Адам. Иди там, при твоя Адам иди и кажи какво може Божеството, какво може Господ. Може да те преобрази! И не само да те преобрази, а да благоволи да те помилува, за да бъдеш друг, за да бъдеш вечен. Иди при тях и им кажи какво ти стори Господа и как те помилува.

Голямата култура на събудения, голямата култура на освободения не е нужна на Учителя. Тя е потребна на онези, които плачеха за своето им`ане. Това е смисълът на тази повест – битка между щедростта и мамоновия поклонник.

Разбирате ли какво трябва да научат Децата на Деня, когато в това Послание трябва да водят битка за свобода от съдба?! Само тези Евангелия човекът да беше прочел, само тези текстове Децата на Деня да научат е достатъчно да тръгнат да свършат своето: кръстът без себе си, жертвата да искаш служение.

• Марко, глава 9:
• 2. И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана и възведе ги сами на висока планина насаме, и се преобрази пред тях.
• 3. Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели.

Защо взима трима души? Защото човекът е трихотомен. Той взе мисълта, взе чувствата, взе и волята. И ги изведе. Защото, защо Му е Петър, на когото три пъти му казва Махни се от Мен, сатана? Или брат Му Иаков, който не можа да се освободи от еврейщината си и си остана в храма служител. Само Иоан беше онзи, който имаше нужда да види това; единствен той чакаше великата тайна на посветеното Откровение.

Какво трябваше да направи Христос със Своята трихотомия? Трябваше да преобрази Своята физика, трябваше да покаже Своя астрален блясък и трябваше да им открие великата тайна на Единицата в Троичността. И вие знаете, казано е, че на Преображението се явяват Моисей и пророк Илия – нещо, което аз не приемам, защото нито единият, нито другият имат място там. На това Преображение е именно тази велика тройка в лицето на Христос и неговите двама предшественици, Кришна и Хермес. Там, на планината! Затуй дрехите са тъй бели, защото всеки, който е имал едно астрално виждане, знае, че тази светлина е изключително мека, изключително хубава и изключително обаятелна. И разбира се, че не може цветовете да бъдат сравнявани с това, което белилникът може да направи. Идеята е обаче за възможността да се види, идеята е чистотата. Не можете да видите без наличие на вътрешна морална, духовна и физическа чистота. (Оттук е и смисълът на вегетарианството. Вегетарианството не е защитата на животните, не е в призива на етиците: „Нека не убиваме животните!“ Не. То е вибрация на вътрешната възможност. Вегетарианството е много велик закон.) Ето тази чистота е, която ви позволява да видите, за да може в нея да се влеят тези тайни, за които малцина са знаели. Това е изведе ги на планината.

Така че няма по-красива светлина от тази в астралното поле, няма по-красиво нещо от виолетността, с която се отива нагоре. И няма по-убедителна потреба от тази да покажеш, че физическото ти тяло е подвластно, да го приготвиш за онова, което след това Възкресението трябва да манифестира. Той им показа, че може да променя Себе Си. Без Преображението, много пъти съм казвал, не можете да направите надгробната властност. Без наличието на това, което можете в себе си да разграничите като култури на вашите живеения, не може да изнесете кръста на Голгота. В една студия[3] съм написал: Кришна, Хермес и Христос – духовно родство. Това са, това е великото Му съзнание – да се види в превъплъщенията на Своето Служение!

• Марко, глава 10:
• 49. Иисус се спря и заповяда да го повикат. Викат слепия и му казват: дерзай, стани, вика те.
• 50. Той хвърли горната си дреха, стана и дойде при Иисуса.
• 51. И отговаряйки му, Иисус го запита: какво искаш да ти сторя? Слепият Му рече: да прогледам, Учителю!
• 52. Иисус му рече: иди си, твоята вяра те спаси. И той веднага прогледна и тръгна след Иисуса по пътя.

Значи трябва някой да ви повика. Дерзанието пък е ваше право. Вика те! Когато те повика, не можеш да намериш извинение да не отидеш. И забележете: „хвърли горната си дреха!“ Следователно има някой, който иска да прогледне. Вие разбирате, че тук не се касае за физическия слепец, а за оная вътрешна потреба на духовния слепец. Защото, пак ще повторя – ако така трябва да се направи само лечение на физиката (преценката за кармата наистина не липсва при Христос), Той нямаше да каже страшните думи: Докога, о народе неверни, ще искаш знамения и чудеса? За нещастие цялата Църква направи Христос само чудотворец, а не духоведец.

Така че не става въпрос за физическа прогледа. Когато има случаи на физическо изцеление, Христос си служи с калчица – много ясно е дадено! Става въпрос за една духовна слепота, която е много повече от физическата. Но досега няма хоспитал за духовна слепота, има само за физическа, за съжаление. Религиите се опитаха да направят това и Христос го демонстрира, лекарят-духовник. Свобода от духовна слепота!

Слепият вика, той иска, той има вяра! Защото Христос е вяра и любов! Правдата е закон и отмъщение. Слепият има вяра и любов и иска да прогледне. Тогава Христос му дава идеята че: Твоята вяра те спаси. Тук благодарността на тръгналия с Него е това, че Той не го отпраща да се върне при своите си. Виждате какъв интересен подбор. На бесния му каза да отиде да се покаже в одухотворения си образ – свобода от глупостта; на духовно слепия, който прогледна, му позволява с Него да върви – да прави служение. Така прати Той спасения от бесовете да отиде при своите си; така прие в идея на служението вярата, която е изправила духовната сляпост пред ръката и властта на Учителя. „И тръгна след Иисуса по пътя.“ Не отиде да каже, че гледа – отиде да служи! Ето това е, което тук, в Посланието, стои: Нови пътища и в нови Домове на Мъдростта да ходим и осветим! Това е тайната!

• Лука, глава 9:
• 23. А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва.
• 24. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси.
• 25. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди?

Да, повтаря се с Матей 16:24-26, но има повторения, които не са майка на знанието, а част от прозрението. В Евангелието на Матей не е казано „всеки ден“. Ако някой иска да направи велико служение в едно Учение, той не може да каже: „Да, днес е събота, ще направя принос на Саваот“ или „Днес е празник на св. Петър, ще отида...“! Не само отричане от себе си, не само вземане на кръста. Всеки ден! Защото в деня, в който загубите идеята си на служението, ще изпуснете кръста си. Всеки ден! А то какво е? Да смените това, което се казва страдание, с развитие. Иначе ще кажете: „Аз издържах деня на страданията и чакам наградата“, както си го казва дори един апостол Павел.

„Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?“ Пак е сложена идеята за повредата (нащърбената Луна). Тя е фаза от живота. Но човекът включен ли е в този цикъл, за да претърпява повреди; и ако няма съзнание за възстановяване, както Луната има динамичността на Космичната енергия...?

Когато човекът прави спазаряване за жертвата, той поврежда душата си. Това ще го намерите в Корана много добре. Когато изначало се прави уговорка с Аллах, че трябва през деня по петдесет молитви да му се правят, някой пошепва на Мохамед: „Много са това петдесет молитви, не може ли по-малко?“ И почва пазарлъкът, докато стигнат до пет. Първом, единият няма измерения, а пък другият – не може да бъде наситен. Всичко е толкова реално, макар и понякога твърде смешно. Можете ли да си представите как един Мохамед е искал петдесет молитви за деня! Това значи никога да не станеш! Или онова, което в светата Четиридесетница трябва двеста пъти да повтаряш, или както будистките монаси – измислиха воденичките. Механизират се, вместо да събудят органи на отговорно зрение и с една дума, както винаги съм говорил, да кажат голямата молитва.

Броят на поклоните не е важен, важна е будността вътре в тебе всеки ден. Оттук е дошла идеята за благодарност – благодарност към хляба, благодарност, че отиваш в сънните си видения, благодарност, че се връщаш в слънчевото лоно. А това е всекидневно. Всеки ден ядете хляб, всеки ден отивате в ложето на нощта и всяка сутрин пътувате в слънчевата тайна. Това е „всеки ден“. И затова именно Децата на Деня не могат да правят пресметливости, защото първото нещо е отговорността.

• Лука, глава 14:
• 8. кога те покани някой на сватба, не сядай на предно место, да не би някой между поканените от него да бъде по-почтен от тебе,
• 9. и да не би тоя, който е поканил тебе и него, дойде и ти каже: отстъпи на тогова място; и тогава ще отидеш засрамен да заемеш последното място.
• 10. Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе;
• 11. защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

Каква по-нагледна нравствена, ако щете и дипломатическа формула за правото на човека в присъствие на социалната даденост, особено тогава, когато тя е израз на тържество! Когато има тържество, и то има външна страна, приоритетно показността надмогва контрола на отговорността. Защото човекът е себичен. Милиони години води битка за личност. Не е нужно, разбира се, милиони години да води битка за смирение. Но милиони години води битка за индивидуализация, за оная показност, която сега вече става обидна – че искате да минете за личност с повече привилегии от другите. Това е голямата беда, с която човекът трябва пък да намери най-доброто в идеята „аз“. И забележете, в характеристиките на народи, които винаги са търсили показността, каква е тяхната и историческа психология, и култура. Когато мине границите, тя е насилие или натрапчивост; когато се сгърне в молението, тя губи силата на личността в името на поданика. А поданикът е окрадена личност в идеята на подчертана свобода. Социална потреба, историческа даденост, но в същото време – енергии, които чертаят бъднината на даден човек. Колко много измерение трябва човек да приложи, когато се изгражда като личност, като дом, като социална реалност! Това е голямото измерение, това е великата тайна: „Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен!“ Разбира се, трябва да се намери уредът – има ли отклик в душата на унизения към пътя на смирението? Или се ражда една неоправдана злобливост, че някой го е обидил в неговите възможности, което много често срещаме в културните среди, в политическите среди, а да не говоря за религиите, където пасторите или свещениците се самоизяждат в своето „предназначение“.

Десетки пъти съм казвал: Само смирението не е обидило съдбата и Господа! Ето как Христос тук в цели десет реда ви изрежда посрамата, която човек, когато няма смирение, трябва да понесе. Разбира се, това е добрият урок, това е заслуженият плесник. Добре! Но трябва да го научим! Трябва да знаем! А себичността ли е единствената, алканието за власт ли, ужасът на съдбата ли..., или липсата на Божественост? Защото за Бог не е нужно величие. Човекът е, който чрез Него иска да се облече във величие – както го правят сега знайни и незнайни пророци, белязани и небелязани учители. И сядат все на предно място! Обаче някои пък разбират смирението, че не трябва да си позволят на негодника да му кажат, че е негодник. Христос в това отношение е изключително смирен, когато казва на Ирод „тази лисица“, и когато казва за цялата култура на Иудея „варосана гробница“. Това не е част от себичност, това е част от великото смирение, което пази духовността като плодове на Неговия Отец. Кой ще ги пази друг, ако не Неговата отговорност. Точно това трябва да се разбере!

• Лука, глава 21:
• 34. Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно;
• 35. защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице.

Разбира се, този стих има своята предходност в стиховете, когато предупреждава човечеството какви беди могат да го постигнат, какви внезапни ужаси могат да настъпят, че дори предупреждава бременните да не слизат от местото, където са, пътниците да не се връщат у дома си... И между другото поставя и това: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи.“ Човек не може да се отрече от своето присъствие на планетното поле. Но тук му е и храмът, а не само трапезата и не само кръчмата. Тук му е и грижата за дома, но тук му е и олтарът на молението и грижата за жертвата. Тази голяма тайна трябва да бъде надмогната – да не стане човек числител на един такъв знаменател, както оня, който си напълнил хамбарите и рекъл: А сега, душо, яж и пий. Но минава вестителят и му казва: Тази вечер душата ти ще бъде взета! Аз не мога да си представя защо трябва винаги със смърт да плашим, когато тя е най-нагледната и най-безспорната реалност! Някой да ми каже по-голяма реалност от смъртта? Няма! Защото тя е единственият свидетел на живота; тя е, която дава право на живота да кажете след това: „Аз искам да бъда безсмъртен!“ Не може така да се говори! И там е употребено това, което властта на смъртта прави, понеже е сложен законът за развитието – ограничават Бога само като Надвластник, а човека само като раб, който има дълг да бъде вечно послушен и предопределение за бедите или радостите. Защото, казва, този ден ще настъпи и като примка ще бъде над всички деца на земята.

Така че, човек не може да се предостави на елементарната радост, на пиянството, на яденето, на житейските грижи; не може без този, разбира се, условен човешки израз, където е казано: Да бъде Твоята воля! Това не го освобождава от грижа, но в никакъв случай грижата не може да бъде надвластна над онова, което се нарича воля на сътворения, защото в личното поведение човекът бележи своята воля да се надмогне.

И накрая Евангелието на Иоан, което безспорно с основание се счита, че е най-духовното, най-мистичното. Това е единственото от Евангелията, което е вече, както казваме, концепция на Христовата благоразположеност в идеята за човека – бог в развитие.

• Иоан, глава 5:
• 17. Иисус им думаше: Моят Отец досега работи, и Аз работя.
• 18. Но затова юдеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу.

Докато всички други назидания могат да се вземат като една морална схема, като един кодекс на поведение – човекът с ум, човекът със сърце..., при Иоана нещата не са така. Иоан извежда именно това, което казахме за Децата на Деня – извежда божествеността им.

„Моят Отец досега работи, и Аз работя.“ – това, което казах: дойде вече време да изведем чакащия Бог; това е изведеният Адамов вик, това е Божието у нас, което започва.

Няма по-добра духовна пълнота в израза на Иисусовото Учение с това, което в съпровод Учението Път на Мъдростта ви предоставя: човекът – един бог в развитие. Неговата дързост каза, че Неговият Отец работи и Той работи. Ако Бог работи у нас и ние работим, тогава можем да кажем това, което Той каза: Бог – Моят Отец. Тогава вече дързостта на прозрението, че Бог е в тебе и ти си в Него става обида за очите и културата на ума, каквито Учението за Правдата остави. Защото Той нарушил Правдата в нейния голям празник – събота. Да, наистина, в Десетте Божи заповеди го има: „Помни съботния ден, за да го светиш“[4], но Христос го отрече (преди съботяните да станат жертва на съботите). Вие знаете какво казва, когато Го упрекват, че Той в събота не може да прави нищо (така както е законът на Петокнижието): Съботата ли е за човека, или човекът е за съботата? С това сложи на играта на заровете погубената заповед, изигра я в световната история – Аз съм съботата! Не е тя, която трябва да Ми определи битието! Робуват още!...

Нещо повече – Той не само нарушава съботата, „но и наричаше Бога Свой Отец!“. И те Го похулиха, че има тази дързост. А иначе можеха да говорят: Вие сте чеда на Бога! Вие сте чеда на Бога, но на една трапеза с Бога не може да бъдете!? Все едно една майка да каже на детето си: „От тази гръд, в която е твоята храна, няма да ти дам!“ Че защо е майка; защо трябва да лишим детето от Божията храна, от Божието право? Представете си, Бога нарича Свой Отец! И това в лоното на еврейската религия, където нямаш право да кажеш името Иахве... А ти се правиш равен Нему! Точно това извика омраза към Него и те Го нарекоха, както знаете, „богохулник“, и Му намериха (без да искат, разбира се, защото нямаха прозрение) место в голямото Служение за бъдещо Възкресение. Ами сега като ни чуят, че човекът е бог в развитие?... Представете си колко разпятия трябва да бъдат извършени! Защото някой пише в своята книга, че „там, от „Пътя на Мъдростта“, се правят на...“ Те не се правят! Нито Христос се е правел, нито предшествениците Му са се правели, а просто са живеели в единство с Бога.

• Иоан, глава 8:
• 29. Тоя, Който ме е пратил, е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему угодно.
• 30. Когато Той говореше това, мнозина повярваха в Него.
• 31. Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъдвате в словото Ми, наистина сте Мои ученици,
• 32. и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

„Угодно“ не е най-точно да се каже. Защото Той върши онова, което е присъщо на Отца Му, а не угодно. Може би тази дума илюзира всички религии – мирянинът да върши нещо угодно: угодно на попа, угодно на олтара, угодно на Господа... Или лошо е преведена, или неправилно тълкувана. Присъщо! Така че: Той Ме е пратил и е винаги с Мене! Тогава чак ще разберем: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение! Искате да се освободите от съдбата? Ето ви път: Ако повярвате в словото Ми... Ето това е голямата тайна! Ако повярвате в това, което казва. Може ли някой да каже, че до такава степен са били кръстени във вярата си, щом трябваше три века да изчакат! (Разбира се, те са се прераждали докато научат една голяма истина – че Христос е Пратеникът на Духовната вълна на Любовта.)

Няма място сега за оная формула на вярата, а за знанието. Наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и тя ще ви направи свободни! Но какво? Едно пълно съзнание, че сте пратени от Него и че Той не ви е оставил никога самички, защото вършите онова, което е Нему присъщо. А какво е то? „Любете враговете си!“ За Него това е поведение, с което можете да кажете тогава: „Аз и Той сме едно!“ А когато изнесете, както казвам много често, къщните неща на улицата и внесете уличните неща вкъщи, какво искате в този дом?! Който и да ви освети олтара, няма да имате това, което е Посланието: Освободете съдбата – а ще бъдете подвластни на съдбата.

• Иоан, глава 21:
• 4. А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус.
• 5. Иисус им казва: деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговориха: не.
• 6. А Той им рече: хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба.

Странно е, че на разсъмване Той посещава Своите ученици и приятели и те не Го познават. Те ходиха на гроба на Възкръсналия, те имаха посещение в горницата, те имаха и своята Петдесятница, но нямаха зрение за Учителя си, не Го познаха. (А в плащеницата си личи!) Разбрахте ли колко са били будни, колко са вярвали в Словото Му! Не Го уловиха като аура и си казаха: „Да, Ти остана при Своя Отец, защото каза, че си при Него и Той – при Тебе!“ И тогава Той се обръща с онова, което бъдещето чертае, забележете това сега – не им казва „приятели“, както ги наричаше, не им казва „ученици“, за което пък им беше казал да не се наричат Учители. Казва им нещо, което надкрачва хилядилетията: „Деца...“ Вижте думата „Деца“ кога е употребена – когато Той е възкръснал, когато прави новото. Е, кажете тогава защо Децата на Деня не са апостоли, не са ученици?...

Деца, имате ли нещо за ядене? Мислите ли, че е бил гладен? Или чака трапезата на Учението, което им даде, да я дадат на света! „Имате ли нещо за ядене“, т.е. онова, което ви бях дал – толкова богати трапези, толкова пищно слово за Любов, за моя Бог. Те Му отговориха: Не. (Представям си какво Му е било!) Не, защото те се върнаха да си вадят прехраната с риба; не, защото не можаха да хванат нищо, защото се върнаха към онова, което са мрежи... Вие си спомняте, когато казах така: Моисей какво извърши – изведе евреите из Червеното море; а Христос какво направи – каза на Своите ученици да хвърлят мрежите си и да тръгнат с Него да ги научи да ловят човеци. Човеци! Адамовци да ловят, не риби! (Макар че зодиакалната риба послужи след това като секретен тайнствен знак за кореспонденция между последователите на Христос.) Ето, нямат нищо за ядене. И затова им каза една от най-великите тайни: Хвърлете мрежата от дясната страна на кораба! Защото отдясно е бъдещето. Коя енергия е, която прави обновите? Коя е, която отказва минало? Дясната! А какво е корабът – дилижансът на водите. Деятелността, Азът в употреба, животът в динамика – дясната страна в човека е страната на битието, което ще се осъществява. Хвърлете я от дясната страна! Защо не им каза от лявата? Защото трябваше да останат там, където няма риба! Хвърлиха и не можаха вече да я измъкнат поради многото риби! Цели зодиални знаци слага в мрежата, цели култури! Показа им, че има. Астралът е пълен с риби. Мрежите!

Така че, когато искате да усвоите в дълбочините тайната на тазгодишното Послание, научете тези неща. И чак тогава ще можете да кажете: „Започвам битка за свобода от съдба“; чак тогава знанието, което ви е дало Учението Път на Мъдростта, ще ви послужи; чак тогава ще освободите енергиите, които две хиляди години са изграждали вашата вътрешна физиономия, вашата вътрешна култура. Както в исканията на Посланието казах: Без болка да се простите с престолнините на вашата мисъл, с престолнините на вашата душевност, с престолнината на вашия Дух.

Ако това не може да се схване, ако тази тайна не се научи, тогава винаги ще хвърляте мрежата наляво, т.е. в миналото. А какво е идеята за свобода от съдба? Тя е безспорно и свобода от минало. Не мога да кажа, че съдбата е малко властна. Напротив, както знаете, тя е най-жестоката идея – „ужасът на властта на съдбата“ ви казват древните. И когато се опитате да повторите миналото, вие закрепостявате. Тогава ще трябва наистина да хвърлите мрежата отдясно!

 

Не Животът обслужва еволюцията,
Животът се обслужва от еволюцията!