за проф. Захари Стайков
Скъпи покойнико, скъпи ми приятелю, уважаеми проф. Стайков! Аз благодаря на свещеника за служението, с което изпраща земните жители към тяхното Небесно присъствие!
Мили близки, скъпи приятели, сделили пътя, съдбата и живота на една изключителна личност като дар на Небето на българската земя! Има нещо, което е неповторимо в битието на човечеството и на личния човек. Това е, че поселникът на Земята идва да `и отдаде своята плът, оная плът от която беше изграден, от която беше сътворен; Небето иска своя дар и го получава; и накрая – Бог взима Своето Дихание в идеята на това велико безсмъртие, защото в бъдната култура човечеството ще знае, че няма по-велико нещо от смъртта, която създава идея за безсмъртието. Тревогата ни е основателна, но тя е знак на заземяването ни. Небето ни освобождава в нашето пътуване.
И точно тук ние присъстваме при нашия покойник – като деца, които носят негова кръв и плът; като приближени, които са сделяли съдбата на този голям учен; и Децата на Мъдростта, с които той спохождаше един от големите пътища на великото посвещение. Ние му поднасяме венец, на който писахме: Будният човек е един събуден бог!
Може ли проф. Стайков в неговите търсения на велик учен, на един наистина признат голям социолог, един от тримата социолози на света – може ли наистина да бъде едно събудено божество? Този, който разтълми тайни на Времето и създаде една велика неизходност, а именно – да даде в това време, в което поселява земята, и в онова време, в което ще бъде гостенин на своите небесни селения, там, където ще бъде в лоното на Отца си, да остави една велика тайна, тайната на Универсалния закон – законът за Времето, за Капитала, който е духовното ни богатство, и за присъствието на Духа ни в Бога. Всичко това – в едно! Културата на света се лута, за да намери Универсалния закон, да намери великото perpetuum mobile, а то е вътре у нас и този човек го постави в своята книжнина. Той остави нещо, което тепърва Третото хилядолетие ще признае – че някой е могъл да сведе тайната, за която толкова хилядилетия са давани изкупителни жертви, тайната че човекът е един бог в развитие. Сведена тази велика тайна, ние я дължим и на него – този човек, който направи пътя на достойните.
Земята си взима своето, Небето чака, Бог иска да знае с какво ще Му послужим. Така Децата на Деня му обещаха навремето своята дан на признателност и днес те са тук в признание и поклон. Безсмъртието няма нужда да бъде унижавано със скръб. Преходността е един от свидетелите как се идва до непобедимостта на Живота. Само Животът е непобедим – другото са актуалности, които човечеството е изживяло чрез времето, за което професор Стайков даде знаците си.
Нека не намерим други сили, освен силата си на признание в безсмъртието на човека, който беше поселник на земята; човека, чийто дух пренесе даровете на големите Небеса; човека, който в лоното на своя Отец пребивава! Не е важно какво е изповядал, важното е какво направи в битието си – една неоспорност да умрете за социалната даденост, за достойнството на тези, за които сте се родили. Човекът! Човекът – бог в развитие!
Аз моля всички ни да приемем, че неговата душевност ще бъде несмутена, защото човечеството чакаше това, което професорът му даде. Сега вече той знае какво Бог иска от него!
Нека земята го приеме като дар, като син от плътта на българската родина. Той не потърси чужди приюти, нито лични благополучия. Това е дар, проф. Стайков беше дар на българската земя! Вземи го, земя, така както беше той достоен, за да не го унижим със скръб; приеми го така, както беше той величав в своето мислене, за да ти остави диря на нещо, от което ние трябва да се поучим. А това какво ще му отсъди Небесният свят, това е достойнството му, че приемаше идеята, че Време, Капитал и Бог са в едно.
Да благодарим на тази земя, че го отхрани, на тези спътници – съпруга, деца и пр., които бранеха достойнството на това, което се нарича родоначалие! Благодаря и на отеца още веднъж за достойното служение да отпратим нашия голям приятел в селения, които му отрежда Небето и Бог!
Мир в душата на Захари! Не може да бъде измерено друго, освен съпричастието в отговорността. Отговорност пред всички ни той имаше. Благодарим ти, мили приятелю! Твоите Деца на Деня ти поднасят този венец, на който пише: „Будният човек е един събуден бог!“ Приеми ги така, както ги обичаше и спохождаше техните Събори.
Мир в душата му!