(2000/2001 г.)

Децата на Деня правят история!

Деца на Деня! Чухме Молитвата на Мъдростта! Мисля, че никой не може да отвори по-широка врата за битието на човека от тази Молитва, която носи всичко, защото там е Онзи, Който ни предоставя Себе Си, за да Го осъществим и да Го живеем.

Какво можахме да направим в продължение на една учебна година или по-скоро с какво в продължение на бройните дни ние бяхме в съзнанието на това, което наричам Книгата на Живота, в съзнанието на Бога. Останалото е констатация какво сме извършили: да посетим една или друга лекция, да се срещнем с един или друг, да се направи някакво интервю или някаква културна проява... Имам основание да направим една равносметка; да признаем достойнствата, да приемем служението като отговорност и да благодарим на щедростта на Небето, че можахме във взаимност да извършим своето едногодишно ограмотяване в Пътя на Мъдростта. Затова като формула служи, че като правим закриване на учебната година трябва да кажем:

• Обществото Път на Мъдростта нито изпреварва историята, нито остава зад историята, защото то прави история!

Това е голямата, вътрешната енергия, това е голямата идея, която оставихме – идеята за Духовните вълни и тържеството или тронуването на тази Духовна вълна, която сега нарекохме Духовната вълна на Мъдростта, над усвоените, живяни, натрупани, разбира се, с достатъчно труфила Духовни вълни на миналото. Защото великата тайна е, че само Животът е непобедим, всичко друго е отживени актуалности, с които в дадените Духовни вълни сме легитимирали присъствие и поведение. А идеята, че Животът е непобедим може да бъде казана само в Доктрината и Учението Път на Мъдростта. Другите бяха обучителни институти. Те обучаваха човека. И то логично е тогава Бог да каже на Адама: Адаме, слез и обработвай онова, от което съм те направил. Величието обаче на Адама не е в това. Адам беше изгонен от Рая (който аз наричам ума), но Бог никой и никога няма да изгони от човека! Няма такава сила. Тази йерархия, за която говоря в Духовните вълни, е точно, която прави история. И точно тук е тайната, че ние правим историята, за да бъде тя вградена в същината на човека бог в развитие.

Това е, което трябва да се знае – другото е добрата последователност на отброените програмни формули. Обществото прави история! Самият факт, че ние поставихме тази голяма идея – Предизвикателствата на Третото хилядолетие, е достатъчен, за да кажем, че не изоставаме, нито изпреварваме. Имаме съзнание за отговорна будност, когато правим културата на Третото хилядолетие. Там ние казваме това, което тепърва онези, които работят само с фактология, но не с прозрение, ще могат да разберат и да кажат, че са изостанали. Фактът е, че ние имахме едно обръщение и една идея за Предизвикателство.[11]

Какво предоставя Учението Път на Мъдростта за Третото хилядолетие? Цялата онази голяма таблица „Мъдростта – духовен път“, която направихме. И безспорно, когато ще разглеждаме закриването на тази учебна година, ние ще трябва да я съчетаем в онова, което 1999/2000 година сложи – своята енергия, с която продължихме до едно ново Послание в 2000/2001 година. В едното бяхме казали, че е Послание на Присъствието, в което стоеше: Бях, за да Ме няма! Няма ме, защото бях – Възкресението! Единствената голяма тайна, която стана школа на култури – Възкресението. Не в личността, а в енергетичната даденост, която една Космична Воля или една Безпричинна Причина, или това, което християнинът изповядва – неговият Бог-Баща, предоставя на Своите деца в идеята да бъдат богове.

Тогава когато дойдохме до тази култура – културата на Възкресението, ние наистина поставихме голямата тайна – тайната на Пътя за Единосъщието. Това е, което трябваше Децата на Деня в тази своя учебна година да присвоят с воля, както казваме на молитвена приложност – идеята за Единосъщието, което е потвърждение на великата тайна, че човекът е един бог в развитие. Единосъщие, победа над материята, идея на Възкресение, среща на това, което се нарича черепът на Адам, т.е. сътвореното, с кръста на Възкресението – Роденото. И въз основа на тази динамика на Учението с идеята за Възкресението и за Единосъщието, в потребна програма бяха изнесени съответните лекции.

Така стана и след прокламирането на Посланието за 2000/2001 година, което нарекохме Послание на Живототворчеството. В него поставихме един от най-големите проблеми – проблемът за свобода, свобода от съдба. Не е достатъчна илюстрацията, че когато си отидоха боговете от една митология, безспорно трябваше да си отидат и богините на съдбата, които бяха към нейния антураж. Друго е важно – че в съзнанието си, като поведение на своята еволюция и усвояване на божествеността си, човекът намираше оправдание за бездействието си или на своето непроменливо изповедание, което с хиляди години стои като религия, с хиляди години стои като философия и като една опошлена социология. Това, че митологиите си отидоха, не освободи човека в неговата неритмична потреба от онова, което го заобикаля в идеята за промяната. Той продължава да говори „това е моята съдба“; той продължава да говори „това е моята карма“; той продължава да говори „това е нашето битие“. Той дори тогава, когато иска да прави формула за промяна, продължава да си служи с реквизита на миналото.

И ако християните водиха една битка срещу митологията само със сто или сто и петдесет божества, то бъдната битка на Учението Път на Мъдростта ще бъде със сто и петдесет хиляди светци и божества във всички поселения на тази планета. Разбирате ли колко отговорности стоят пред нас? Но идеята за свобода от съдба е ядката на битието на цялата култура, която в тези две Послания е сложена в тази учебна година.

Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция! Това е голямата тайна. Точно Възкресението освидетелства свобода от съдба, идея в Истината и живот в Свободата, която наричам Живот в Бога. И какво направихме тогава? Сменихме олтара, далечния олтар, тотемното олтарно божество, с Книгата на Живота – налистена в съзнанието ни като съзнание на Бога в усвоимост и приложност. Богоприложност, Богоусвоимост, Богосъщност – ето сградата, която в продължение на една година изграждахме, освещавахме... Това бяха лекции, с които исках Обществото в продължение на тази учебна година да изгражда мироглед в социална отговорност и личност с морал. Нов морал: няма зло, има нееволюирало добро, за да се освободим от една доктрина на древен Рим: „Да се греши е човешко“. Точно тази култура в една учебна година беше поднесена. И тогава чак ние познахме това, което се нарича енергия на Духа, която е прозрение в нейната приложна същност. А прозрението е валентност на откровението. И тогава, оная хубава лекция: „Битката между мисъл и откровение“ – мисълта очовечва, откровението обожествява. (Ако тези неща са послужили за развращение, аз трябва с болка да кажа на Небето да потърси извинение, че съм послужил на някой да бъде изкусен в безличното си величие!)

Тези големи тайни Децата на Деня в една особена своя учебна година можаха да ги получат. И никой в света досега не беше дал олтар вътре в човека. Човекът бе третиран като едно материално същество, вън от съзнанието на Бога. За първи път ние говорим, че човекът е съзнание на Бога. Олтар – Книгата на Живота, това получихте тази година! Това е голямата битка. Ако това не може да бъде осъзнато. Защото битката за мисълта привърши, трябва да осъществим битка за извеждане на Бога от нас.

С Учението Път на Мъдростта ние не правим само констатации, ние създаваме събудена енергия, която обслужва Мировото съзнание. А Мировото съзнание, в потребата му на разгръщане на божествеността в цялост, енергетира Обществото в неговата отговорност на голямата тайна, наречена Служение. И то не се изгражда само в това, че изнесохме поредните лекции, с които съзнанието на Децата на Деня се набогатява с едно ново оръдие – свобода от познание, което ви прави грях, и с идеята на прозрението, което ви прави човекът бог в развитие! Това е голямата разлика, която като констативност може да бъде цитирана, но като реалност трябва да бъде усвоена и приложена.

Ето защо и широтата не се изразяваше само в академичност, нито само в лекционност. Ние направихме нещо много особено в този период, в тази година – създадохме Дом на Мъдростта! Една дързост, която не мога да кажа, че е превара на историята, но е направена история – Дом на Мъдростта в наличност и потреба в неизбежната историческа пътност, която ходим. Дом на Мъдростта – първата институция... И какво съм казал – че човекът е свещен, а не институциите. Ние не слагаме вътре в него неосветения и несвещения човек, а слагаме Детето на Деня, което, ако няма голямата идея за свобода от себе си, не може да извърши служение. То е свещеното! Но ние вече направихме този Дом. Аз понякога изживявам тревожността, че голяма част от хората нямат събудената отговорност по отношение на този голям и наистина приложен план в програмността, с която Учението Път на Мъдростта си служи!

Това е материализираната енергия на Учението Път на Мъдростта. Отделен е въпросът доколко олтарът е осветен... Но безспорно Домът стана сборнина, в която, разбира се, с всичката отговорност направихме Тринадесет тематични дни, напълнени със знание, в които разгърнахме стойността на Учението Път на Мъдростта. Тези Дни бяха нещо изключително! И те точно съответстваха на това, което казахме в Посланието – Послание на Живототворчеството. По този начин внесохме духовната вибрация на Учението в усвояващите органи – мислене, пробуда, прозрение и отговорност. И когато трябва да даваме равносметка не, защото този, който прави равносметка, е извел калема на ума си, а не будността на прозрението и огледалото на съвестта като отговорност – понякога пропускът е достатъчна сила за будност, понякога така, както Христос каза: Царството Небесно се взема насила, но не и с насилие. Тази сила на Учението Път на Мъдростта като приложна воля и като молитвена приложност извеждаше именно тези тематични планове и тези набогатени тринадесет, наистина тематични дни, където се направи един основен глед върху онова, което Учението Път на Мъдростта извика на живот – България да бъде духовното средище на бъдната култура, така както като мирово предназначение, като историческа даденост, като национално самосъзнание в битието на планетата тази земя и този народ са натоварени с подобна задача. Ето как трябва да се схванат нещата (а не в изброяване на тезите), защото трябва да се разберат в този план на приложната българска даденост – на онзи тангристки аурен свят, на онази безкръвна жертва, която този народ е полагал, когато трябва да пази светилището си, на онази голяма обреченост – да спасиш континенти и да принесеш светилища.

Ето защо, когато искаме да кажем какво даде в тазгодишната си последователност Обществото Път на Мъдростта в своята приложност, ние трябва неизбежно да признаем, че даде именно Дома на Мъдростта като институция в неговата приложна тайна да направи и от Родината си благодатния олтар на новото духовно битие на човечеството.

Така ние имахме две Послания, които за тази учебна година взаимно се проникваха, защото вие не можете да правите Живототворчество, ако не направите това, което казахме: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението! Идеята на Живототворчеството става тогава, когато сте Единосъщ. А не можете да бъдете Единосъщ, ако нямате Възкресението. Затова съзнателно или несъзнателно, предвидливо или непредвидливо в учебната година тази взаимност е безспорна. А сега, когато идва моментът на разгадаването, тогава можем да кажем, че проницанието, но не и пресметливостта, е решило този въпрос.

Така че годината, която минахме, е именно Домът на Мъдростта. Една реалност, в която Децата на Деня и гостуващите можаха да имат една изобилна трапеза, а освен нея имаха онова, за което може да се каже: създадоха своя личен празник, празникът, който във взаимност ражда спомен и във взаимност внася спомена в промяната на един нов лик – преходността с вечното. Тогава вие разбирахте тайната, че няма болка, а има развитие, но в утешност на човешкото самочувствие, в утешност, както казвах, под чадъра на скръбта той искаше да страда. Учението Път на Мъдростта освободи човека от идеята и от потребата внушена му, че трябва да страда, вместо да се развива – идеята за мъченичеството. Няма мъка, която може да убие Бог в човека! Това е голямата тайна, това е битието на Учението Път на Мъдростта в чедата, в Децата-чеда!

Обществото Път на Мъдростта, ведно с тази зримост и в същото време наситило с духовни енергии преходността, роди и своя календарен празничен път, който остава в непроменност, тогава когато някой иска да създаде мотива на своята принадлежност. Учреди седем празника като формула на тържественост в идеята на всекидневието – както е казано всеки ден да изнасяш кръста си. И ако го направиш като тържество, ти отвземаш болката на заземения човек. И затова седем празника са въведени, с които храним деня, който след това еманира своята благодат.

Така ние ще имаме 7 януари – ден на Рождеството.

Ще имаме и 13 февруари – ден на списание „Нур“. Може ли някой да направи съпоставка на списание „Нур“ с каквато и да е достижимост на културата на вековете?... Човек наистина може да се загуби в лабиринта на цар Минос и все пак да му дойде идея да си направи крила. Дедал беше гениален, че можеше от този лабиринт да си направи и крила, за да измъкне своята душевност. Аз не зная дали някой може да си направи крила, ако влезе в прозренията и дълбочините на списание „Нур“. Има фрази, които без да са минали през литургийното освещаване са свещеният хляб на Вечността, а не някой някъде да говори: „Ние така казахме!“ Не вие казахте – Един каза! А се облича дрехата, че са го казали, защото не разбират властта на Словото! Научете се да живеете! Искам да се освободите от онова, което мисълта дава – упование, че сте! А когато ядете храната, от която няма да огладнеете, тогава чак може да кажете: „Да, аз и Отец сме едно!“ Това е дързостта на Христос; това е истината на Пътя, който очерта. И затова първата фраза, която казах навремето, беше: Пътят е един, улиците са много. Да, много са!

Мотивът защо имаме един 8 април, който световната култура призна, че това е истинският ден на Възкресението, това е смелостта на Децата на Деня да изповядат не достоверности, а прозрения, които историята или човешкото знание трябва да потвърди. Това е смелост, това е да надкрачите битието на всекидневието и културата на хилядите години без страх в голямата идея на Служението. Дори сега, когато имат този факт, пак не могат да намерят институциите социален кураж и верско поведение, за да сменят традицията, за да го вземат. Световната култура се поправи петдесет години след като бях казал, че 8 април е Денят на Възкресението, реалният Ден! Светът се коригира, а институциите продължават да държат в завързан чувал своите незнания. Отвържете чувала на социалните измами и на личните ви съображения! Дайте право на поселника, който ви казва, че сте богове в развитие!

Друг празник, това е 28 август – идеята за безсмъртните 13 българи. Ние имаме една история, която е 13 века. Някой да ги изведе?! Само един, когото вложих сред безсмъртните, имаше прозрението да не го смущават хилядилетията и да каже: Бог и България – единство в двойна плът! Това научихте. И това ви прави съземници на България – на една велика земя!

Другият празник – 13 октомври, е денят на Децата на Деня. Това не е формула на ден на апостолите. Никога не съм се водил от съображението дали има, или няма ден на апостолите. Не! Разликата е много голяма и вие знаете, че Децата на Деня не са вестители – Децата на Деня са освободители! Ако тази енергия не се схване, аз питам тогава какво прилагате! Вестителство? Не! Идея за свобода, свобода от себе си!

Друг празник, това е 1 ноември – празникът на Дома на Мъдростта. Аз съм, който съм казал, че институтите не са свещени, но когато вие го осветявате в поведението му на велико тайнство, наречено Служение, освободете го от безсмислие и го осветете! Ден на Дома на Мъдростта!

Ето и 21 декември – това, което се знае от астрономията, това, което се знае от различните там школи... Но никой не го направи Ден на Посланията. Ден на Посланията!

Тази година създадохме голямата идея на един Алманах – Алманах, в който се сложиха двадесет и пет Послания. Хората го приеха като утешна радост, че имат нещо, а трябва да извървят тази Иакова стълбица като битка, както Иаков го направи – със своя Бог, за да може да получи ново име, а именно Израил. Тази голяма битка трябва да извършат. Какво беше казал Ахура Мазда на своя първороден човек Йима: „Бди над световете, които са Мои, направи ги плодородни...“ Плодородни! Голямата идея е да оплодиш! „Направи ги плодородни!“

Вижте, ние не се далечеем от социалните реалности, защото не може да правим Общество в междините между Небе и Земя. Имаме достатъчна будност за Небе, но трябва да имаме и достатъчна отговорност за Земя! Тогава една студия беше великолепна – „Обезземяване и възземане“. Отземяване! Това е другата тайна. Точно тези взаимни конфликти са, които създават целостта на неизбежно присъствие в Небето и в опорност на планетата, наречена Земя, за която казах: тя също ни дължи своите благодарности, че сме я извели в божествено съзнание.

Така че формулата за създаването на тези празници е потвърждение, че ние наистина не сме вън от правото си на присъствие. Затова си имаме и Ден на Дома на Мъдростта, затова си имаме Ден на Посланията... Всички тези неща са аурата на социалното и духовно съществувание на Обществото Път на Мъдростта и личното битие на Децата на Деня, за да можем наистина да имаме реална представа за това, което Учението предоставя. То не е идея на мъченичество, то не е отрицание на миналите еволюции. То е дълбоката тайна, че ние нито искаме да изпреварим историята, нито имаме право да закъснеем – ние имаме за задача да правим история. А тя се прави с това, което Учението Път на Мъдростта в неговите основни принципи, в неговата нравствена таблица и в неговата приложна молитвеност предоставя на Децата на Деня, на културата на човечеството. Това е физиономията, върху която бъдещето може да гадае какво е направила духовната енергия върху образа на човека, когото нарекохме Дете на Деня. И тогава вече ще почнем да търсим – наистина ли физиогномично можем да отгадаем бъдните черти, или те са глиптирани вече върху образа на Децата на Деня в едно от най-тежките му предназначения, а именно – отговорност в идеята на Служението.

Така би трябвало да гледаме на тези големи истини, пред които сме изправени и които трябва да осъществим. В Предизвикателството към Третото хилядолетие казахме, че не може да се влезе там с това, което като формула на мъченичество създаваше богопокорници, наречени грешници. Достатъчно е една фраза да стои на будност, сложена в огърлието на нашето мислене: Знаещият е повече от безгрешния – дори от безгрешния! Това е, с което едно Общество излиза направо в своето служение. Да не говорим за онези остатъци, които още са идея на поклонение, на мантруване, на търсене на школи, в които трябва да се посвещават... Нищо обидно няма, че човекът в своята еволюция е търсел това, което се нарича школовка, обучение, за да израсне в готовност да приеме провиденцията, да чуе един глас: „Това е Моят възлюбен...“, да види в потвърждение на този глас образа на един гълъб – Светия Дух. Но тайната не е в това голямо обучение, през което се мина; тайната е това, което каза Учението Път на Мъдростта – да отидете в една пустиня, в която трябва да извършите прощение, без да се страхувате, че ще закъснеете в историята. Защото прощението се върши точно за свобода от това, което наричам власт, без която овдовелият трон създава хаотичност и безсмислена жестокост. Но трон, който може да осветите като свобода от изкушение, за което са намерили една дума – наречено е сатана (!), е тронът на необходимостта, защото историята се прави от този Цезар, когото нарекохме Лъч на жизнелюбието[12]. Свобода от чудо, понеже то трябва да бъде изгонено като изкушение: Не изкушавай своя Отец! Вижте, в Евангелието е казано, че дори чудото изкушавало. И примиренческото поведение на оня „Отец“ да понася чудесии създава религия на чудесата, вместо на това, което се нарича реално овладяната божественост. И тя има олтар – олтарът на Посветения, Който направи великата жертва, жертвата наречена „евхаристия“. Евхаристия!

Това са големите неща, които Учението Път на Мъдростта предостави и в тази своя годишнина, та когато искаме да затворим една страница от обучителната му приложност, да не сме изкушени, че не сме направили всичко и че не сме дали всичко или да не получим упрек, че е скрито нещо, което би трябвало Децата на Деня да имат. Но те винаги трябва да знаят, че получават онова, което могат да понесат. Аз много пъти съм казвал, че свободата не е в измеренията колко се дава, а колко може да се понесе. (Изобилието е излишна щедрост, но не може и щедрост пък да бъде облечена в дрехата на милостинята.)

Това са големите конфликти. И затова Христос казва: Да, на вас се пада да разгадая притчите, а другите само да ги чуят. В това измерение именно, ако някой насочи очи за преценка, ще види, че е получено много. Молитвата е да се понесе, а Пътят е отговорно да се приложи. Затова е казано: Аз съм Пътят, Истината и Животът!

Точно тези календари, които бяха изработени с нашите празници, точно тези посещения, които се правеха в нашия Дом в тези Тринадесет програмни дни, точно тези срещи, разменените взаимности и тези утешни дни са пътища, в които всеки наскърбен, може да отиде в своето олтарно тайнство, научено, разбира се, от Учението Път на Мъдростта – олтарното тайнство Книгата на Живота. И там, в заключената стая – както казва Христос: Влезте навътре, навътре, навътре, не на показ – там да направи своето моление. Това са дадени, това са посочени пътища, това са открити трапези, с които човекът в своята огледална потреба утешава нарушената си съвестност и удовлетворява недотам щедростта си в Пътя на Учението.

Така ние създадохме едно средище, което наричам духовно средище; така ние сложихме началото на културата на Третото хилядолетие, която акумулира в продължение на повече от дванадесет години щедростта на едно Небе, неизмеримостта, която довчера беше смут в поведението на човека – както да приеме идеята за служението, така и да освети и одухотвори своята плът в една предречена възможност за Възкресение, а оттук и Единосъщие. Това е голямата тайна. Всичко това вървеше в тази поредица на откриването на този Дом, на прокламирането на тази култура, на създаването на идеите или по-скоро продължаване да създадем плът на един скелет, който нарекохме Духовна вълна на Мъдростта. Ние даваме жива плът, Слово – така, както Иоан рече в своето Евангелие, че какво е Христос – Логосът, Словото: Словото, което беше Светлина, Светлина, която беше Живот на хората; Словото, което стана плът... И тази реалност не е в изброимостта на численост, тя е в събудената готовност, която наричаме жертвопринос. Страхът да вземете жертвата, страхът да я принесете, отколе мина в забвение. Ние трябва да изживеем идеята на това, което казах: Не слушайте ехото на съдбата! Голямата тайна на прощението не е вече да събудите любов, а да дадете светлината на Мъдростта. А ако някой огладнее, когато е ял хляба на Мъдростта, това значи, че неговата пригодност не е в този Дом на Мъдростта. Имаше и такива, които си отидоха. И в Светото Евангелие го пише – тръгват си някои и Христос пита тези, които са останали: И вие ли си отивате?, те отговарят: Не, при Тебе има думи за Живот! А Животът не огладнява! Затова казах, че хлябът, трапезата на Мъдростта не носи глад. Но на друго място е казано: Не преяждайте! Някои до такава степен преяждат, че стават „учители“ пред Учителя си!

Ето това е да преядете и да подбуждате в съзнанието на другия недоволство, когато нямате измерение на отговорност. Пак ще ви повторя – отделният човек има право на убеждение, но и право на морал; общностите имат право на свой статут, но и право на отговорност. Този, който иска в една общност да живее, не може да минава за личност тогава, когато знаменателят му е безкрайност – значи числото му е нула и не може да подбужда. Недоволството на себичната неудовлетвореност в Обществото Път на Мъдростта няма място!

И пак ще цитирам Христос: Не се наричайте Учители! Не е проблемът, че се краде звание. Учителите никога не са се страхували, че някой може да Ги окраде, защото това, което може да откраднете от Учителя, не може да го понесете. Може в общ тон да се говори, но не може да се понесе в отговорността и можете да злоупотребите, като навредите на личната си „величественост“. Необходимостта да се узрее и тогава да се жъне е по-важна, отколкото личните изкушения. Защото като личности може да се изкушавате, но като Деца на Деня не бива да си позволявате дори самоволието за някакви „неповторими“. Не се изкушавайте, а с това не изкушавайте и тези „малките“, така както го каза Христос.

Така Домът на Мъдростта може да приюти чедата си. Това, което съм казал: Само смирението не е обидило Господа и съдбата! А ние вече водим битка за свобода от съдба. В такъв случай този, който иска да има съдба вън от свободата, може да отиде да си гради свой храм. Будността! Писах вече: Будният човек е един събуден бог. Не искайте да играете ролята на събудени богове, без да сте будни като човеци.

Годината, на която можем да бъдем благодарни, е неизмеримо богата, както казах, с този Дом, с тези Тринадесет дни, с тези седем празника, с тези срещи в изобилието, с това право на присъствие на всички хоризонти. Това, което трябва Децата на Деня когато привършват своята учебна година да направят, е своята схема, своето програмно битие, което градира познанието като посветена тайна, а не като евтина хвалба: „Аз съм достатъчен на себе си!“ Изживял ли е някой Мирово съзнание, за да знае какво значи достатъчен на себе си! Достатъчен бил!... Това не може да бъде друго в измеренията на окачествяването, освен низост, облечена във величие. Много е потребно човек да бъде велик, но много е отговорен да бъде скромен!

В същото време ние приехме една велика формула, а именно че Възкресението е една надгробна властност. Въпреки че някои вече си я предписаха. Подобен род „скромност“ говори за липса на будност и достатъчно неовладяна себичност. Тъжното не е в личността – тъжното е в поносимостта на това, което го заобикаля! Себичността на човека изначало е по-голяма от възможностите му. Логично е – хората са напарфюмирани, хората са наградени с титли, хората с укази са станали големи... Но с божествеността си, не става въпрос за елементарната божественост, не бяха отваряли олтар... Изживял ли е някой надгробната властност на голямата идея за Възкресението, когато не е изнесъл малкия си кръст до гробното място на своите родители дори? Загубил ли се е някой, когато е бил дете, в храма, за да може да каже: „Защо ме търсите другаде освен в това, което принадлежи на Моя Отец?“ Това не е фразеология. Както в статутите, които сме дали в Учението Път на Мъдростта, това че човекът е един бог в развитие не е фраза и ние не сме издали схема да искаме покорност и подчинение! Преситен съм от евтини признания и обидни формули! Тайната е да носите собствения си кръст, както се казва в едно от Евангелията „всекидневно“. А не както в другите – да остане човек с убеждение, че един път само може да вземе кръста си и да го изнесе някъде. Не – всекидневно! За да не се утешава човекът с някакъв обред, че е изкупил, така както цяла институция внесе изкупване на грехове!

Ето това е, което трябва Обществото Път на Мъдростта да съзре в своята идея на Служение. Това е, което трябва да имате; това е, което може да ви изведе в служение на Посланието на Живототворчеството. Там е сложена цялата величественост „Аз и Отец сме едно!“.

И точно когато е извървян пътят Бях, за да Ме няма, точно тогава вече Той има основанието да каже, че ще им даде Всемирността, ще им даде ново небе и нова земя. Това не е нито ясновидство, нито гадание, нито жертвопринос, на който гледате съдба. Това е великото откровение на планетната утроба, която енергетира в своята бъдна еволюция в услуга на човека; тя – задължена като благодарност! И тази плът ще бъде нова плът, и това небе ще бъде ново.

Това е тайната, която вековете са оставили, и това е Пътят, който Децата на Деня трябва да извървят. Затова казах, че Децата на Деня не изпреварват историята, но и не закъсняват, защото те я правят. Това е повелението, което тази учебна година Учението Път на Мъдростта в своите две големи Послания предостави, а безспорно Школата осъществи в своята теза на обучение.

Обществото Път на Мъдростта не може да бъде ограничено само със своите Деца на Деня. На трапезата може да дойде всеки и да вземе хляба на Мъдростта и идеята за свобода от себе си като път на тайната на Служението. Тайната на Служението! Себичността може да огорчи, но не бива да стане китайска стена за преминаване в храма на онова дете, което се загуби в храма. И ако всеки намери начин да се загуби в един храм, ние след това ще го видим как възкръсва от гроб...

Човекът винаги може да търси – не защото забравя, а защото е отговорен. Забравата не улеснява и не извинява отговорността. Забравата е поведение на ума, чието лентяйство е прословуто в културата на източните народи. Отговорността е плясъкът на крилете на будността – онази велика тайна, която е в светото Евангелие; над апостол Иоан е сложен орелът. Орелът! Затуй на него бе поверено Откровението. Това трябва Децата на Деня да поемат. А оттук нататък, когато в отделните лекции те намерят своето, така да се каже обучение на ума, там ще намерят и поредица от знания, които изграждат Третото око, което пък трябва да услужи на ума. (Защото и Третото око още не е Хилядолистникът.)

Така че йерархията ни – в идеята да правим история, а не да се страхуваме, че я дезавоираме и не да се тревожим, че я изпреварваме. И това, което мога да ви пожелая е: Научете се, не оставяйте съдбата да ви прави. Разбира се, това е бил нейният дълг в милиони години като енергия, която животът е ползвал. Не оставяйте съдбата да ви прави – правете съдба! Затова влезе една нова междинност – правете себесъдба. Точно тази себесъдба, т.е. свобода от себе си, е, която може да приложите в идеята на Служението.

Направете това, което ви открива Учението Път на Мъдростта, а вашата отговорност е, която ще ви изправи на личен съд. Няма място да бъде заплашван човекът, че ще отговаря; няма място да се употребява това, че ще гори в геената огнена. Тогава когато усетът на човека не е бил толкоз изтънчен, намекът е достатъчно фрапантен – тогава му се е внушавало с насилие, че ще носи отговорности и ще гори в някакви геени огнени. Не, не! Човекът в себесъдбата си е син на Отца. И ще повторя фразата: Човекът към пътя на безсмъртието не е яден от Бащата Бог, както безсмъртните богове ядяха своите чада. Само тази култура да беше оставена на бъдното човечество – че боговете на безсмъртието в митологиите ядяха чедата си, защото се страхуваха за своята битнина...! Там нямаше огнени геени, както еврейството ги измисли, но там имаше ядене на собствените си деца, които посягат да им вземат трона. Христос смени света. Учението Път на Мъдростта ви поднася само една жертва – Служението на човека бог в развитие!

Това е, което мога да ви пожелая за една бъдна учебна и в служение година на Децата на Деня. Честитя ви това, че минахте през тази велика тайна на Школата в едно универсално око – окото с триъгълника, чрез обучението на триъгълника със змията.

Това, което трябва като дълг да принесете в своята отговорност за благодарност, ще се изрази не в личността, чиято преходност във вековете е най-доброто нещо, за да не остане вечен истукан. Благодарете на щедростта на Онази Универсална Безпричинна Причина, на Онзи моделиран Бог Отец; на онази Учителюва дейност, която е съпътствала историята на човечеството. И все пак великата тайна ще си остане благодарност към Това, Което се нарича Бог Отец.

Честито ви завършена учебна година, с пожелание за онова, което Христос бе казал на едни Свои съпътници: Когато някой ви покани да ходите една миля, вие ходете две. Учението Път на Мъдростта прикани своите Чеда на Деня да ходят една обучителна година. Родете копнежа си за другата учебна година.

На добър Път!