Служението като принцип е обожествяване, като принос – обучение!

Не може огънят на Духа да загасне и не могат да бъдат нестоплени Децата на Служението. Децата на Деня носят призива на Служението да осъществят това, което Бог вложи в човека, т.е. човекът е един развиващ се бог! Това е, което те съпроводно живеят с Учението Път на Мъдростта.

Обреченият не може да има местожителство, не може да има дълг, който да го обвърже. Идеята за безподслонието е една от най-големите тези в школите, когато са възпитавани децата за посвещение, за да си позволя сега да говоря за йерархията Деца на Деня. Безподслонието е наистина голяма тайна в пътя на възпитанието. Но когато самият Живот е усетил безподслонността, тогава вече има нещо странно – че той, който го е умил в сълзи на едно раждане, му предоставя своя вечен подслон – това е казано в една от може би най-крилатите песни на Учението на Мъдростта:

• В тъжни дни ли съм роден,
• тъжни пътища ли съм ходил,
• та не помня и до днешен ден
• мен какъв ли жребий е редил,
• животът своя коловоз кога извил?
• Затуй се взирам все натам...,
• че казаха със сълзи някой ме умил,
• да не би от старата икона
• във малкия ни къщен храм –
• предсетил мойта безподслона -
• Животът да е плакал сам!

Животът е плакал сам, когато е видял безподслонността на своите деца – Децата на Живота, Децата на Отца. Те са винаги безподслонни и нямат нито местожителство, нито друго задължение на присъствие. Те са безподслонни, защото трябва да изграждат нови храмове и да дават нови битиета, трябва да чертаят свобода от цел, жертва за Служение.

Това, което ни оставиха боговете, е Служението. Не е въпросът за предаността, защото човекът, който може да позволи на волята да го отведе там, където трапезата на Духа му поднася битие, има преданост. Но сигурно е нахранен и от убедеността да смени път, да отдаде признание на своя Сътворител в идеята на милионите години, в които взаимно са се търсили в една предсета: Богоосезаемостта се търси в човека и Богоприсъствието свидетелства на своя Сътворител: Адаме, где си?

Принцип и принос на Служението в Духовната вълна на Мъдростта! Може би най-трудното е да се разделят нещата, които са толкоз единосъщни, и все пак те могат да бъдат разделяни. И човекът е единосъщ, и Троицата е единосъщна – и все пак: всеки със своето си.

Това, което беше израз на цяла култура в хилядилетията, най-възвишеното, което се поставяше на човека, е свързано не със служение, а с цел. Безспорно не можеше да се каже нещо, което не е чертано, което не е предсетено и за което не се знае предназначението му. Предназначението на Служението бе много дълбоко скрито в школите. И чак тогава, когато счетат някой от децата на посвещението готов до такава степен, че може да направи онова, което ще обслужи идеята за Служението, т.е. себежертвата, тогава могат да го пратят някъде и да му кажат: „Иди да служиш!“ Да извърши служение.

Съвсем естествено е културата на нашия век да е култура на целенасочеността. Телеологичността дори в религиите и философиите стои – телеологичността, целенасочеността в Бога. (А дали Той е една целенасоченост?!) Камо ли да се сети някой да каже друго освен тази „върховна“ потреба – цел. С нея религиите и културите оправдаваха и жестокостите си. Тежките злини на инквизицията как бяха оправдавани? „Целта оправдава средствата.“ Именно тази фраза бе употребена без церемонии, но с признание от цялата католическа институция в нейната приложна жестокост, наречена „инквизиция“. Няма по-брутално нещо в историята, въпреки че има много жестоки войни, които също така могат да бъдат мотивирани от това, че целта оправдава средствата. Но когато една религия или един дял от нея, владеещ милиони, си послужи с този израз, това е покушение над божествеността. Защото ако всички същества, сътворени от Отца, са синове Божии и можете с оглед на това да ги опазите за Този Бог да употребите насилие – това вече не е Божие учение, а само форма на приложна сила на отрицанието „целта оправдава средствата“.

Във всички случаи човек може да осъществява цели. Те се осъществяват, но рискът е да бъдете многоцелни било в жестокост, било в плодородие. Тогава Служението не може да бъде осъществено, макар че влизате в тази велика тайна на божество в развитие. А представете си колко ви трябва, за да се изявите до онова Божество, Което може да бъде Сътворител, Което не може да бъде ограничено. При идеята на Служението вие имате вече будно око – Триъгълникът на Отца е у вас и не може да си послужите с лъжа, с насилие, с убийство, защото всичко се вижда.

Така че когато се поставят цели в йерархията на духовните вълни, те са оправдани. Но в никакъв случай многоцелност, употребена в една жестокост, не бива да служи за път на никого! Защото човекът, който е в изпълнение на една Доктрина за Правдата, защо да не я облече в благородната дреха на малкото служение, а трябва да я оставя в целта, за да защити само чистотата на своя Бог, като омърси всичко друго, което пак е направено от Него. Ето защо „целта оправдава средствата“ е най- голямата гавра, която можеше да си създаде човекът в защита на Бог, Когото не познаваше и на Когото не е служил почтено никога.

Безспорно целта, по-скоро идеята за знание, създава раздялата за добро и зло. Служението няма съмнение в принципа, който дава „няма зло“. Докато в идеята на целта, с която човекът решава да научи нещо, раздялата е налице – непременно трябва да има и другия бряг. Следователно целта си го създава, защото тя води битка вътре в себе си по пулсациите на еволюцията, която дава закона на прераждането и закона на възмездието (кармата).

Целта е, която разделя и която може да се каже, че приема страданието. Но тя не предоставя освобождаване – малка е, за да предостави свобода. Затова когато се приложи в идеята на инквизицията, тя извършва престъпления, като се илюзира, че освобождава от това да бъдат по-големи грешници. Защо? Защото се изпуска един велик закон, законът за прераждането. Като убиват онзи, който правел магии или не изповядвал тяхното, те не го освобождават той пак ще дойде. Това е голямата им грешка, когато си приписват целта на спасители.

И затова човечеството не можем да го видим да върви, защото се контрират две големи тайни: тайната на Свободата, която чак когато усвоиш Истината, можеш да намериш, и тайната на еволюцията, която те етажира в страдания и илюзии. Така че принципът на доброто и злото е в илюзорността „цел“ и прилагането му създава измамата, че се върши „добро“. Виждате колко логично и колко добре е ползвана върховеността на целта в културата в хилядилетната `и история, за да се позволи не само жестокостта (тя е някаква форма), а и престъпността.

Ето защо, когато ми се поставя въпросът каква е моята цел, отговарям, че нямам цел, имам Служение. Защото целта ограничава – Служението е свободно от ограничение. Целта наистина ограничава и тя се храни от полетата, които съставляват по-нисшия свят на човека като задача за неговата еволюция. Лошото е, когато тази цел се облече с идеология.

Служението не може да бъде в кръга на полето, в което се живее. То е неизмеримо, а целта е тук и тя много лесно може да бъде осъществена, ако носите благоволение, благоразположение и енергии за действие. Но когато се осъществи целта, почваш с друга и както казах, ставаш многоцелен.

• Служението не може да бъде изчерпано нито във Физическото, нито в Астралното, нито в Менталното поле – само в идеята на Божествеността!

Децата на Деня като изповедници на Духовната вълна на Мъдростта правят своето присъствие реално и носят отговорности в няколко от степените, чрез които човечеството се е извървявало, за да опознае тайната, надкрачила вече вековете – Служението. Най-големите енигми, с които ще влезем в новото хилядолетие, това са Посланията, свидетелстващи за йерархиите, с които са извървени и културите, и нашите безспорни душевни богатства в т. нар. духовни вълни, и пълнотата на реализиране от онова, което можехме да наречем „човека с тотемното изповедание“. А тайната на присъствие на Служението в различните духовни вълни, тази градация за Служението, е нещо съвършено ново, нещо съвършено неприложено в битието на човечеството.

Да обработиш себе си! Така започна цялата поредица, като се тръгна от Духовната вълна на Сътворението и се мина след това през Духовната вълна на Митологиите, защото в митологиите ние сложихме на стихиите дрехата на божества, която след това нашата еволюция можеше да им отнеме. Именно в идеята на Духовната вълна на Митологиите тези разкъсани божества чакаха да дадат своята бъдна енергия. И това направи човекът в своята йерархия – обработвайки се, търсейки олтар на признание на своя Сътворител.

Самият човек беше също творител, като раждаше с най-великата идея –възпроизводството. Макар че в социалните доктрини и в социалните формации ние често намирахме тезата „Homo homini lupus“. Идея на това, което нарекох паяка, спекулативния ум, който трябваше, когато нарушава нравствените таблици, да си намери оправдание как да упражни насилие и жестокост. Тогава можеха римляните да кажат: „Човек за човека е вълк.“ Но вълкът се плаши от змията, а змията във всички култури е символ на мъдрост. Затова и Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба. Кротостта на гълъба Го осени, когато Го кръщаваха, и този гълъб стана Светият Дух, т.е. провиденцията на знанието, което Небето, или вложеният Бог в теб, ти дава и ти с очите си го виждаш да стои над твоята глава.

От разкъсания бог (стихийните божества) човекът трябваше да премине в Духовната вълна на Правдата. Да намери съотношение на взаимност в битка между правда и расов принцип, който пророческата институция сложи като идея за кръв и приложи всичката жестокост. Духовната вълна на Правдата имаше основание да изработи в човека нравствено поведение, да го изгради в добродетел към съответния, когото не приемаше, че е негов събрат, защото енергията на расовата даденост го отдалечава и съхранява една общност, която се възправя чрез човешките личности срещу друга общност, а дори понякога и срещу себе си.

Учението за Любовта се опита да научи човека да надскочи омразата и да го отведе в едно признание на личността. Сега за нас тези неща са измерение на историческа, морална и психологическа социална преценка, но те са били реални битки. Стои един израз: „Око за око, зъб за зъб!“, а Христос казва: „На тогова, който те удари по страната, обърни и другата“ (Лука 6:29).

Така се изгражда човекът и във всичкото това време ние имаме една приложна воля – търсеща, обработваща. Това са големите битки в културата и жизнения му път. От пещерата, където е бил, е излизал с една главня огън, за да си направи вече външен олтар, защото Адам, който се себетърси – „Къде си?“, иска да има паметник. Илюзията на човека да се види вън от себе си! Тя е хилядилетно скитничество, което аз наричам скинията в пустинята. Това е трагедията на човека и в същото време необходимата изходна пътека, в която той трябва да се прости с чадъра на страданието и трябва в края на краищата да не си купува кърпи и да отива пред стената на плача. Той трябва да има дързостта, така както Христос му я даде – една изключителна дързост, за да роди новата доктрина, доктрината на Любовта.

Човекът минава този процес на своето изграждане в идеята за развитие, която му донася страдание; минава през един процес, в който започва да се себеосъзнава за търсено величие или достойнство. Трябва да се изживее във всички потреби, които са вложени, за да започне един обратен процес – процесът на неговото възземане да отиде при своя Сътворител. И да може Духовната вълна на Мъдростта да му предостави правото, че той е един зрим теогон; че той е един бог в развитие, както Христос предрече и каза: Аз и Отец сме едно. Човекът е, над когото стояха всички потреби в страданието за развитие, и той е, който може да хвърли дрехата на миналото и да чуе гласа на бъдещето с идеята, че зримият теогон носи една безспорна отговорност. Цялото съчетание на слизането и възземането е работило върху тази велика тайна: развивали са се, водили са битка; имало е човека zoonpolitikon, имало е homo sapiens, имало е Ессе Homo. („Ето Човека“ може да не е биологична, но е социална категория. Това е за нас и духовна категория, както и „homo sapiens“ – не е биологична, а социална, но и интелектуална категория.) За да се дойде до една дързост да му се каже: „Ессе deus“ („Ето божеството“). За да може в наследието на Христос като идея за „Ессе Homo“ да потърси дълбоката вътрешна признателност, изживявайки и усвоявайки Своя Сътворител в онова, което е повеление на Безпричинната Причина – в смирението на Вечността.

Така стигнахме до необходимостта от Новата духовна вълна, която постави и едно ново измерение в оценка на човека като Богоосезаема необходимост, а щом е Богоосезаема необходимост, тогава енергиите на Сътворителя ще му предоставят и ново духовно зрение в идеята на себеосъществяването.

Какво остави Христос на човека? Иисус е и историческо, и биологично, и социално същество. Той е и Божественост, защото като рождение и благоразположение осъществи това, което Го прави Син Божествен. Той освидетелства победата на Духа над материята с Възкресението – вложеното в бъдното човечество Служение.

Възкресението е последица на една даденост, която има един реален израз – жертвата. То е в състава на голямата тайна на Служението. Затова Служението е принцип на обожествяване, а не на усъвършенстване! Възкресението като победа на Духа над материята даде това, което се нарича овладяна материя, одухотворена материя, а не тезата, която продължава в различни религии да предоставя на материята енергии на сатана. Идеята за присъствието на Сатаната като страна в битието на човека изиграва най-лошата роля в неговото основание да се търси като бог в развитие. За първи път Христос изведе материята, овладяна от Духа, с право на Възкресение.

Тридневната гробност даде надгробна властност на човека в бъднините. Тайната на Служението започна оттам, че има човекът право на надгробна властност. Това е първото свидетелство, с което вие може да кажете: човекът не може да бъде победен, защото той е един бъдещ Бог. Надгробна властност – материята е одухотворена и вие я пръскате и събирате. Така Иисус Христос освидетелства една от бъдните Си победи, заради която прие Възкресението. И ние на Голготския път не бива да слагаме само знака на страданието, а и на обожествяването, защото това е Служение не само на личната битка, която водите във вас. Това е битка в природата като космична даденост, тя е битка и социална...

И ето този човек може и има право да одухотвори материята си и да се освободи от Земята. Светът ни е оставил всичко! Само трябват очи, а те не могат да бъдат тези, за които казвам „доктрината на очите“; трябват очи, които са светлина на съзнанието. Когато очите станат светлина на съзнанието, тогава може да четете Книгата на Живота. Тогава естествено идва Духовната вълна на Мъдростта, която дава ново виждане, т.е. с очите – светлина на съзнанието се прокламира тезата на промяна на нравствените казуси; прокламира се няма зло, има нееволюирало добро. Сега познанието е усвоено със светлината на съзнанието, извикано е от духовните ни очи.

Роди се и другата тайна – да сменим работата си със Служение. Служението! Върши го онзи, който е минал своята школовка; онзи, който е усетил Богоприсъствеността, Богоосезаемостта; онзи, който е вървял и върви пътя на развитието, за да можем чак в културата на Духовната вълна на Мъдростта да кажем, че той е един зрим теогон. Тогава ние можем да кажем и какъв е приносът, който Служението ни разкрива. Затова когато квалифицирам принципа и приноса му в Духовната вълна на Мъдростта, посочвам безспорното: Служението започва с доктрината на Духа!

Служител може да бъде само един – онзи, който чрез Служението като принцип има отговорността да направи своя далечен и вечен, бъдещ и безкраен, обожествен.

Изучавахме труда. Самият Сътворител, след като чу Собствения Си глас в творението, прати творението Си да обработва земята. Богоосезаемостта Бог я чува, но Богоприсъствеността Адам я чува и тогава трябва да слезе, защото това служение е начало на доктрината на Духа. Затова наричам Служението принцип на обожествяване!

• Като принцип Служението е обожествяване!

Защото слезлият се е усетил като богоприсъствие, усетил се е като осезаемост и е минал йерархията – бил е човек, който е работил, за да стане сега зрим теогон.

Така Служението може да се приложи в Духовната вълна на Мъдростта. А тя е първият свидетел на божествеността, който оставя на човечеството ново име. Какво бях казал? Че Христос е едно живяно човечество и едно въплътено Божество. Първата йерархия на това е зримият теогон. Този принцип на обожествяването засвидетелства една от безспорните тайни в идеята на развитието и йерархиите – тайната на безсмъртието. Ако нямате безсмъртието, вие не бихте могли да кажете що значи обезземяване. Това толкоз фигурно и красиво е дадено в културите. Обезземяването на Антей е част от идеята на обожествяването, а ние сега говорим за Служението като принцип на обожествяването. Разбирате ли какво се е вършило?! Какво се е писало в Книгата на Живота ни – великата Книга!

Ние сме изпречени пред една от най-големите битки – битката за себе си. Какво казахме? Битката за човека привърши, започна битката за извеждането на Бога от човека. Тези битки са не хиляди, а стотици хиляди години, ако трябва да мерим живот с години.

• Живот не се мери с години, а с осъществяване – само Бог живее, другото е мерилка.

Една битка лична, една битка планетна и една битка всемирна, космична! Това са тайните, в които човекът се изгражда. Ако вие не можете да се видите в планетната отговорност, тогава Адам е безсмислен, а ако не можете да се видите в Пуруша, тогава божествеността ви е непотребна. Това са нещата, с които трябва да се тръгне в идеята на Служението – не на работата, която ви прави за обикновеното трудолюбивите деца; не в страданието, което ви прави достойни; не във величието, което ви дава право да бъдете героични; дори, ако щете, не и в тайната на жертвата, за да се научите на възкресение, защото безспорно Служението, което е обожествяване, е и власт, която нарекох „следгробна властност“. Ето ги големите неща, когато искате да правите принцип от Служението. Това е Служението, а не целта, която характеризирам като неизбежна потреба на еволюцията.

Когато вървим в тази идея да дадете зримия теогон, безспорно че утрешната потреба е да бъде овладян; вдругиден той трябва да стане Божеството. Това е път, но трябва да се мине през идеята за безсмъртие. А безсмъртието е убеденост, че може да се сумират енергиите на Творителя, които Той е дал в света. Този, който умее да ги събере, става едно теогонно божество, става едно стихийно божество. Това е да овладееш енергиите на Бога, за да създадеш божеството в себе си и след това, когато се съзреш като потреба на Сътворителя си, да си хвърлиш дрехата на това, което нарекох митологии. Служението е надмога над митологиите, но то не може да мине без тази велика тайна, тайната на безсмъртието, акумулирала енергиите на Сътворителя във всичко това, което е наречено божества.

Децата на Деня опорност намират в дарението си, че са белязани. И тогава цялата им жертвеност се осмисля. Но е речено – надмога! Това е в една потреба, за да можеш да се волеизявиш в Осъществяване, да можеш да се видиш свободен в идеята си на Себенадмогата и да можеш да се видиш жертвен в потреба на Възкресение. Тогава ще дойде това лично познание, извършвано при всички върховни моменти. Човек трябва да се научи всяка нощ да възкръсва, всяка нощ да се одухотворява.

Възкресението безспорно не е основният белег, защото когато то стане реалност – да владеете материята си, няма да се говори за възкресение. Все едно сега ние да говорим за уникално раждане – няма уникално раждане, има раждане. Защото не е уникално вече, то е тайна не, а истина от самата Космична сила. Все едно да говорим за чудотворна смърт – няма такава, тя си е смърт, но е врата на нов живот. Така че един ден Възкресението няма да бъде чудотворност, въобще няма да има чудеса в този смисъл. Не може да бъде чудотворност едно възкресение, след като ще е поредица на възможностите – одухотворена материя, извикана материя, извикана душа...

Човек трябва да има познания, които му създават плът, която е Дух. И тогава Служението е обожествяване. Така ние можем да потърсим във всичката битка на този принцип овладяването на Кундалини, което всъщност какво е? Едно познание на това, което наричам Богоприсъствие, защото там, там ще стои Огънят, Всемирният огън Кундалини. Той е в дъното на всичко. Кундалини е единосъщие с Богоприсъствието; това Дихание е Самият Бог! Тази Змия-Огън е огън на самото Божество вътре у нас. Тогава ние вече бихме могли ведно с тази всемирност да се научим да носим отговорност и пред онова, което ни разкрива прозрението, онова, което в края на краищата ще бъде урокът на приноса – обучението.

• Като принос Служението е обучение!

Ясно е, че принципът обожествяване трябва да остави в сътрудничество това, което наричаме принос. С какво трябва Служението да си послужи в тази тайна на обожествяващия принцип, за да можем да кажем: Ето, пред нас е Той? С обучението!

Обучението е най-доброто нещо, с което се върши вече една битка, която е не само лична в отвеждане на съзнание за човека. Когато човекът добива очите, първото нещо, което прави, първата реакция, с която се явява в себе си, е да се отдалечи от колективността. Това е една от големите битки. Започва обратният процес. Обучението е един обратен процес на инволюцията, която създава всички предпоставки, за да намерим след това идеята за събуденото божество чрез Служението и да го направим Бог. Обратният процес на слизането на Кундалини – слизането на душевните ценности, слизането на духовните тела, с които се определя тази голяма, вечна ритмика, наречена човек. В този обратен процес наред с личната битка започва световната, универсалната битка. И точно тук Служението извежда големите тайни.

Този голям процес на самата еволюция, започнат с идеята за обучението, е приносът, който ни дава Служението чрез обожественото същество. И ето защо в Посланието сме казали „да победим“ – да победим йерархия, да победим преходността. (Йерархията е една преходност, която ние тепърва в обратния процес – обучението, ще я преценим.) Ще слезе Висшият, ще дойдат нисшите тела, ще дойде плътта – тя ще загради, тя ще капсулира Духа и той ще почне своето търсене. Преходът е надмогване на йерархиите. Трябва да надмогнем какво? Съдбата и боговете!

Колко много енергии е могла човешката образност със събуждащото се Дихание в нея да събере – енергиите на Всемира и Твореца си! Стихиите като енергии, които пълнят света, понеже човек не е в състояние да ги владее, предоставя ги на образци, с които започва съслужение. Дори станаха богостихии, което е акумулиране енергията в изразената същност на Твореца. Това е урок; това е тайна – да вземете енергиите. Сега трябва да се обучават как да дадат енергиите.

Как да работи Служението, за да обожествява? В него ще трябва да метаморфозираме цялата духовност, която се е изсипвала във вълната на вода, на огън, на слънце, на луна. Всичко това, за което винаги казвам: нищо повече няма в човешката душа от богове! И то основателно. Всяка клетка е едно божество. Трябва сега да извършим обожествяването, или за този зрим теогон да кажем: ето божеството съработник на боговете. Това е голямата тайна. Ако някой това не разбере, ще има още да работи. (Но няма нищо обидно в това да се работи.)

Така ние намираме един път, в който трябва да започне обратната страна на онова развитие – обучението фактически е обратната страна на развитието, – което трябваше да мине йерархиите; на онова, което трябваше да страда; на онова, което в края на краищата трябваше да сумира Богоенергиите. И представете си какво стана, че тези енергии ги освободихме и останаха стихиите. Стихии, ама ние сме властни над тях, не те над нас! Ще каже някой: „Ние не можем да спрем дъжда.“ Ще се научите, за да може в обратния процес да овладеете стихията и да остане само принципът: ето ти огън – няма го в реалността ти Вулкан, има само енергията; ето ти вода – няма Посейдон, има енергията, която ти владееш.

Това е обучението – когато започваш обратен процес и когато сваляш всичко, за да можеш (защото ти ставаш господар), дори и да изглежда нелогично (но не и за боговете), да кажеш на дъжда, на вятъра: „Спри!“ Да, това ще стане! Ако няма някой кураж да го прави по-рано, ще стане, когато всичко ще е възможно. Няма нещо, което, щом е дело на Бога, да не може да го върши и бъдещият бог – човекът. В развитие е и ще се научи! И дъжд ще може да спре, и всичко да владее. Но не е там проблемът, защото потребата на универсалната ни отговорност в еволюцията е и това, че нашият побратим дървото иска дъжд; плодната ябълка иска вятър, за да може някой да я оплоди; и нашата приятелка лисицата иска глупав гарван, за да може да го измами и да му вземе сиренето. Разбирате ли колко са странни нещата и в същото време едни и същи? И в тази хармония именно обучаващият се ще намери своя вечен Властник. Тогава ще дойде тайната молитва за Безпричинност – смирението към Безпричинността, защото твоят Сътворител също се търси. Щом се търси като Богосъзнание в тебе, Той се търси във Всемира. Онзи, Който никога няма да се търси, Той е битието на бъдещето!

Така в този голям процес само Служението може да създаде идея за обожествяване – това е безспорната тайна. Но ако някой мисли, че със Служението сега, с което обожествяваме, сме си свършили работата, явно не е разбрал, че още две духовни вълни имаме да осъществяваме. Тогава в това обучение стоят и различните морални и нравствени таблици. Безспорността в цялата култура на бъдещето на Духовната вълна на Мъдростта ще бъде няма зло, има нееволюирало добро. Да освободиш човечеството от един потребен, но вече свършил работата си принцип „добро и зло“!

Това е една от големите тайни на еволюцията – свобода от себе си. Това е и надмогата – свобода в потреба на Себенадмогата.

• Себенадмогата е върховна потреба – в Служението се влиза само без себе си!

Логично е тогава тази верига, която е била необходима, да можем да я отхвърлим. Не е казано, че само себенадмогата е, която ви освобождава изцяло в идеята на Служението, но тя е, чрез която влизате вътре; тя е, която няма да ви препречи в дързостта или пък в смирението да направите жертва. Когато себичността бележи със своята стрелка било белега на съмнението или белега на страха, естествено е жертвата тогава да не може да бъде до такава степен осмислена, че да даде право на Възкресение. Логично е, че тази верига трябва да падне от нозете ни, когато искаме да тръгнем да вършим Служението. Тя е част от основанието в идеята за жертвата, дори и част от основанието да се волеизявите, защото себичността може да каже: „До тука...“; себичността може да събуди стари апетити за величие, което много често наблюдавам.

Без себе си! Със себе си влезеш ли, Служение не можеш да правиш: не аз, не Моята воля, а Твоята. Твоята! Ами нали след това каза: Аз и Той сме едно. Това е голямото. Другото е да си купиш сергиен окултизъм. Така че трябва синхронизиране на себенадмогата с цялата тази тайна на другите две – волеизявяването, за да може да се осъществиш, и след това жертвата, която те употребява за Възкресение. Това са тайните на Служението, които човекът безспорно ще трябва да усвои. Тогава разбираме защо посветените започват знанието си в школите. Такива школи са донесени с техните книги на обучение. Обучението е първата голяма тайна, с която Служението си служи, за да направи от човека посветения. Какво има посветеният? Две неща: получава прозрение и спазва великия закон на мълчанието. Прозрението е, с което можете да надкрачите всички свои животи; прозрението е, което ви казва: чуйте гласа на Съдбата, но в никакъв случай не ставайте жертви на ехото `и, на миналото. И какво е тогава прозрението? Очите на съзнанието да станат светлина. Едни очи ви освободиха, за да ви индивидуализират, други, когато станат светлина, тогава вие сте не същество, а сте Богоживеещ.

Познанието и възкресението, еволюцията и битките! Така приносът фактически в принципа на Служението е обучението. Обучението не е принципите или правилата на школите. Там работеха; там ги причестяваха. Там ги учеха как да ползват жезъла с енергиите на божеството. Там Тот даде жезъла на Изида да извърши великата благодат над своя брат и съпруг, за да го върне в живот. Това даде. Там се учеше властта на Духа, който трябва да лекува, а не който ви прави богове. Озирис беше разкъсан, а жезълът му върна взаимност за цялост. Жезълът, това е потребата в еволюцията на усвояването на жреца – власт. Там трябваше да се види тронът, на който фараонът ще седне, а под думата „фараон“ се е разбирал целият дворец, не само личността, т.е. господарството. Там ще се научи, че господарят, както каза Христос, е най-добрият служител: Ако Аз, Учителят, ви измих нозете, какво остава за вас? Това е Господарят! Той им изми не физическите нозе, с което сега папската институция се превзема, не, не! Той им изми ония нозе, които в милиони години ходеха в какви ли не щете калници от – тотемното божество, човекоядието до какво ли не. Освободи ги в колективната им отговорност и ги направи личности. Това е голямата тайна!

Истината, за да може да се изгради човек, е крита хилядилетия чрез това, което се нарича „страх“. Страхът е най-тежката беда и оттук – най-необходимата потреба е да се освободи човекът от него. Това е бъдещият зрим теогон. Първата му битка безспорно ще бъде в тази свобода и в усвояване на живота като цялост – не на една позната добродетел, която е услуга, но не и същина. Защото човекът в първичните си стъпки е считал добродетелта си за божество. Сега той трябва да я осъзнае само като услуга. Защо? Защото тя също е заредена с идеята на еволюцията, тя също трябва да бъде променяна! Ако е бил добродетел канибализмът, сега е проклятие. А той не само е бил добродетел, но цяло тайнство. Представете си колко битки са водени човекът да бъде освободен от това тайнство на себеядието!

Човек трябва да има вече не само лична отговорност, не само планетно служение, но и мирова карма. Тази мирова карма е благодатта, не добродетелта, а благодатта на бъдещия човек, с която той ще освободи и карми, и всички еволюционни процеси, с които сме обвързани в милионите години. Взаимността между хората ги намира утвърдени в хилядилетията, в които те са се търсили. И сега не е само идеята за прощението, която като изживяна категория в битието на човешката душевност дълго, почти две хиляди години, уж плаща данък, че нещо в душите им е свързано. Онова, което е повече от идеята на взаимното прощение в хилядилетията, това е родената нова енергия!

Законите на прераждането и кармата са преходни. Затова, когато говоря, че в Учението на Мъдростта трябва да се научим да надделеем, да се освободим от принадлежности, това е свобода от тези вторични закони, на които човечеството е било подложено в идея за съвършенство. Служението като принцип е обожествяването, Служението като принос е обучението! Другото го минахте. Сега правите Служение, в което трябва да имате тези две неща – обожествяване и обучение.

Обучението е обратният знак на цялата идея за развитие, на цялата битка от човека до извеждащия вече Бога. В битката с планетата, от която е взета вашата плът, властта, дадена на Антей, сега я отнемете. Освободете го! И другата тайна – тайната на Възкресението. Вземете я сега и направете това, което е казано: освобождаване и жертва в потреба на Възкресение[3]. Ето големия принос, който е част от принципа на обожествяването. Това трябва да се разбере и да се запомни! И виждате йерархията – човекът мина през всички етапи на развитие до етапите на извеждане зримия теогон в идеята на обожествен човек. Тогава è ли е това част от познанието, което обучението ще ви даде? Тепърва човекът ще почне да се обожествява и да се обучава в идея на преданост и всеотдайност към Безпричинния, защото неговият Бог Отец също има Своя Сътворител – Безпричинния! Тогава чак разбираме силата на Богоосезаемостта в една еволюция, която ви води от Син Човечески към Син Божий. Всички тези големи тайни, с които човечеството се осъществява, имат този много особен момент, когато енергията води Сина Човечески към Син Божий. И там ние слагаме един термин да създадеш „Синовност“. Защото иначе е казано: Всички сте синове Божии.

Синовността е именно предварата, с която някой в обучението си е могъл да събере енергии, които са го извели в идеята на Свобода; Синовността е, която го прави единосъщ. Човекът е единосъщ, така когато го погледнем, и все пак е с разкъсана гръд на воля, на мисъл, на чувства. Единосъщието е белегът на Синовността! И това единосъщие може да бъде осъществено само чрез Служението.

• Синовността е Служение, а знакът на Служението е Син Божий, Който не се е освободил от Син Човечески.

Защото Син Човечески бе създаден бъдещ Бог. Това бе голямата тайна! И няма защо да се освободим от него, защото Богоосезаема потреба е човекът. Как да го освободим тогава и защо? Кого да отречем? Себе си като дарение или Него като Дарител?! За да Му дадем признание, ние ще потърсим Неговия Творител – Безпричинният, към Когото започваме да дължим всеотдайна отговорност. Така трябва да приемем отговорността като прозрение и предназначение, когато определяме това, което ни служи в нашата социална присъственост – да  кажем, че не губим отговорността си пред историята, защото тя също тъй е част от стъпалата на всеобемността човек-Бог-земя. Така трябва да поемем своята пътнина в тази голяма идея на Служението!

На обожествения в идеята Служение човек трябва да се види какво богатство е дадено като знание и колко многопластова, макар и толкоз опростена истина е, че той е един бог в развитие. И че този човек в своето обучение ще трябва да си сложи надслова „няма зло“. Няма зло! Тогава вече бихме направили най-голямото чудо, което светът, безспорно, ще приеме и трябва да има прозрение да разбере – че няма чудеса, а има знания, за които не беше се приготвил.

Още в предишните години, когато съм давал Посланията, съм белязал, че Служението е нашият безспорен, най-верният ни път, който може да ни изведе в това голямо пътуване на човека от дните на неговото Адаме, где си? до момента да може да каже: „Аз и Отец сме едно!“ Това е пътят, който е извървян. И ето още в 1976 година е казано:

• Дай ни сили на Служение да изпълним Твоята воля;
• Вземи усилията ни да се слеем със Закона на Еволюцията;
• Съхрани планетата ни в мир и пътя на Учителя в сигурност![4]

„Дай ни сили на Служение да изпълним Твоята воля.“ Защо? Не само затова че доктрината на Мъдростта е стояла като знание в съзнанието ми, но ако искаме да изведем една подпора, ние трябва да кажем нещо голямо – Христос извърши първия акт на Служението Си, когато беше в Гетсиманската градина. Там Той каза: Ако може, да Ме отмине тази чаша. Той им показа цялата Си еволюция – в тази чаша бяха всички неща. Това е чашата, в която има всичко, което човек е могъл в своите хилядилетия да събере – от това да слезе да работи, от това да се научи да страда, от това да се научи да се жертва до великия момент на принесеното, което трябва да хвърлиш в забвение.

Много често се счита, че Иисус е проявил колебание в начина на Служението Си. Нищо  подобно! Точно това трябва да се научим – да отминем. Ако може да ме отмине. Да, и Той я отмина! Той се освободи от чашата на всекидневието, а те мислят, че се бил уплашил. Не! „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42).

Това е първият акт на велико Служение, с което Христос направи брегораздялата между Любовта и бъдното Учение. Да бъде Твоята воля! – това е актът. Това е голямата тайна, което е потвърждение на предишните Му слова: Аз работя това, което работи Моят Отец! Той не отпрати гонителите Си да търсят Неговия Отец, Който Го е научил така да работи (да отхвърли всички техни ценности). Това е една антитеза, която трябва да се разбере. А те не смееха да поменат името на своя Отец...

Да Ме отмине, но – да бъде Твоята воля. Нещо, което се вършеше в пирамидите, в школите на посвещението. Там престояваше инициираният три дни в ковчега на Изида, в ковчега за възкресение. Вижте идеята за Възкресението как стои като урок, който е по-малко властен от това да можеш да отминеш всяка чаша и да направиш Служение. Там, в посвещенията, не само съблазни са сложени, но и величие. И ако този, който иска да стане посветен в битието на бъдното Служение, отхвърли чашата на миналото, той вече минава в редиците и го пращат да работи. На него вече се доверява школа на посветените.

Така че в тази велика нощ в Гетсиманската градина Христос отмина чашата на миналото Си и направи пълния обрат и изведе от обучението Си (приноса на Служението) Своето обожествяване. Това бе голямата Му тайна.

Идеята на Служението стои като основен белег на това, което в тези десет години ние можахме да изградим:

• На Духа ни Служение, на Пътя ни връх,
• на живота ни достойнство;
• На душата ни светлина, на братството обич,
• на дните ни знание;
• На телесния ни храм здраве, в сърцето
• благодарност за благата и на очите радост
• за Слънцето, което ни пращаш![5]

Знание! Знанието на Откровението. Само обожественият може да има Откровение. Затова то е дадено на двама в познатата ни световна култура – на Хермес и на Христос. Те не правят митологии. Митологиите, безспорно, и на Древна Гърция, а особено на индийците, са богати с мъдрости, но загадки. Тези две Божества дават истини, и то толкоз плътни, а хората, когато искат да си послужат с тях, не ги разбират и упражняват воля на насилието. (Нещо, което е една грешка, една неистина.)

Идеята за Служението е, която чрез принципа си „обожествяване“ създава това, което казахме в 1986 година:

• Дай ни сили да Ти служим като синове, свободни от себелюбие;
• Научи ни да не плачем на гроба на миналото;
• Пази ни от жестокост, предрешена като милосърдие![6]

Една от най-великите тайни на Служението, изречена пак в предишните години:

• Води Духа ми на молитва и смирено Служение.[7]

Само смиреният не е оскърбил Господа и Съдбата. Смирението е един от лицеобразите на Служението. Безспорно, защото за Иисус е казано, че се смири до смърт. И точно този акт на жертвоприноса на Разпятието, което се извършва, е именно смирение до смърт.

Служението е една от големите велики тайни! И какво казваме:

• Тя, Мъдростта, не повелява, тя ви волеизразява в потреба на Осъществяване;
• Тя не повелява, тя ви освобождава в потреба на Себенадмога;
• Тя не повелява, тя ви жертва в потреба на Възкресение![8]

Уроците, които след това ще ни предостави другата тайна, а именно:

• Дай ни прозрение да изходим пътя на Служението и познаем гроба на Възкресението.[9]

Да се изходи този път, се иска прозрение, а Мъдростта, която не повелява, ви освобождава или ви жертва в потреба на Възкресение. Това Служението ще ви научи в този път. Служението е тепърва идея, когато властността на Духовната вълна на Мъдростта стане това, което наричаме Път, Истина, Живот. Посланието за 1999 година, а то е върхът на това, което като дарение на Небето идва, е зов за Служение.

Нещата сами за себе си вървяха към този зов, а ние ще намерим йерархията в хилядилетията. Но защо не можем да говорим за Служение в предишните духовни вълни, въпреки че посочихме отделни моменти, когато то е в битието на дадена духовна вълна? В този случай, когато искаме да кажем, че човек е една Богоосезаема необходимост, естествено е тогава, че този глас на Богоосезаемостта може да бъде глас за Служение, но целостта на Служението идва едва в Духовната вълна на Мъдростта.

В Духовната вълна на Мъдростта ние отработихме основни принципи, отработихме нравствени категории, отработихме и приложна молитвеност.[10] Това са големите неща. (Те са били загатвани или са вършили работа и в миналите духовни вълни.)

Всички тези средства, които поставихме в Школата „Път на Мъдростта“ – основните принципи, нравствените категории, приложната молитвеност, имат характера да създадат една сила у нас да отворим малко повечко дверите на храма. А там, бях казал, че има олтар, трон и жезъл. Този, който може наистина да държи достойно жезъла, няма защо да се страхува да седи на трона. Достойнството е най-добрата идея на Служението! Този, който може да потърси мястото на трона като велик олтар на бъдещето, той е, който може да каже: аз имам жертвата и дързостта за Свобода. Тогава чак ние можем да разберем тайната мисъл, че само Истината ще ви направи свободни.

Истината в Служението има един извор, това е Кундалини. А Кундалини има свой път. И ако някой не иска да се съобрази с този път с оглед това, което наричаме „обучение“, тогава няма защо да се учудваме, че неговата пробуда в ниските степени създава излишни социални страхове, каквито бяха случаите с медиумните виждания на уж посветени. Още една такава „тайна“ излезе Нострадамус прероден във френски медиум (?) . Ако нещо е вярно, поне това е, че Нострадамус беше медиум – никакъв ясновидец. Толкоз много култура бе създадена – цели науки са в реалност вече, наречени окултни, и да се занимават с такива вестникарски дребномислия е ужасяващо. Затова човек много прецизно ще трябва да опипва тези поселения, от които му пращат това първично знание. И ако, както често става, някой излезе с едно такова знание, естествено е, че неговият престиж няма стойност в това, което се нарича култура, културата на третото хилядолетие!

Цялата тази схема, която отработихме с Учението Път на Мъдростта, има безспорната задача да направи обучение с Децата на Мъдростта предвид бъдното им Служение и изграждане на тяхната божественост. Това е предизвикателство, зная! До известна степен е и неудобство, когато се употребяват такива термини. Но представете си, ако тази водаческа гръд на еволюцията на човечеството се спираше пред пречките, както когато светът на животните се изправяше пред човека и не му позволяваше от пещерата да излезе, за да си направи наколно жилище във водата! Пътят от твърдата плът до това, което нарекохме астрален образ на светлината – водата, е бил твърде мъчителен. От пещерата до наколното жилище са минали столетия. Можете да си представите как бавно, но съвършено рефлексно вярно човекът е изнасян да работи в различните си тела! Затова Антей е властен до момента, когато Херакъл го вдига. Оттам-нататък неговата майка може да го оплаква – той е безсилен. Така че идеята на Учението Път на Мъдростта с великото Служение това е обезземяването. Затова другият, паралелен словесен израз, е обожествяването.

• Обезземяване – обожествяване!

Дали Херакъл е носил тази благодатна тайна да каже на Антей: „Не се страхувай, че те обезземявам!“ Не вярвам, защото страхът на човека за опорности ще продължава и в другите полета. Властниците в астралното поле се страхуват от по-горното – менталното поле. И затова са толкова властни – не позволяват на някого да си събуди чакрата на виждането, а искат само да ги храни с енергиите си. Така че винаги тази йерархия ще върви и страхът на онзи, който в дадена заслона продължава да живее, ще се уголемява до момента, когато мисъл-формата ще може да бъде разбита само с Причинността. Причинност, която трябва да ни отведе в търсено признание и смирена преданост пред Онова, което наричаме Безпричинната Причина, за Която не можем нищо да кажем.

И така, Служението е принцип на обожествяването. Вярно е, човекът мина през всички градуири, с които му се даваха наименования: той беше грешен; от него се искаше да бъде правдив; искаше се да бъде любвеобилен; искаше се да обича врага си. Дори на Голгота Христос помоли Своя Отец да прости незнанието, предоставяйки неотворената врата на бъдещето – че знанието е повече от безгрешността, че Мъдростта като вещина в нашето приемане и преценка на света е наистина повече от безгрешността. И всичко това беше, за да изведат човека в онова благоволение, наречено „съвършен“. Светът нямаше дързост, светът нямаше и учение, нито духовна вълна, с която да може да създаде предпоставката на това, че този същият, който е дете на Отца си, е един бог в развитие (Онзи, Който Го манифестира като Син и Божий, и Човешки, е вече обожествен.)

Според някои съвременни учени нов вид човек ще измести homo sapiens след половин-един век. Дава се една характеристика какви ще бъдат тези нови същества, как тази култура нова ще ги раздели на „посветени“ и „непосветени“. Отдавна тези неща в окултните науки се знаят. Но все пак това, което се казва, е, че в третото хилядолетие ще трябва да се влезе с една нова личност, т.е. с една нова характеристика на този, който можем да кажем, че стана личност. (Христос точно това направи – Той отлъчи от колективното съзнание личност, Той противопостави личността на расовия и кръвния принцип.)

Така че излиза се с тезата, че ще се влезе с един нов човек. Ще настъпи раздяла на хората според интелектуалните им способности, ще се обособят два вида хора, които условно могат да бъдат наречени „малцинство“ – на елита, и „мнозинство“ – на обикновените хора, като интересите ще се повторят в тяхната органична материя. Елитът ще има големи знания и ще владее много тайни, а обикновеният човек няма да може да влезе, без да класира нещата, и школите са, които ще го изведат. На него, обикновения, му предоставят още да се занимава със своята прехрана, да се занимава със секс и т. н.

Отдавна редица учени или както те казват – „експерименталните науки“, ни предоставят изключително много доказателства за нова епоха. Това е само потвърждение, че културите, а, разбира се, и науките се създават от духовните учения и религии. (Не всички духовни учения са били религии, но понеже прозвището „религии“ е общоприето, така се говори.) Цялата култура на човечеството от нейната метафизика до нейната експериментална сила се крие в това.

Ако светът имаше йерархиите на духовните вълни, щеше да забележи, че в различните моменти на човешката история всяка една от тях е имала своята водаческа еволюционна гръд, с която е отваряла просторите за тази велика голяма тайна – да се даде един нов лик на онова същество, което хвърля косматата си дреха и слага своите антени. А школите на Египет и елевзийските и римските сибилски знания отдавна изчезнаха. Дори това, за което се опитват розенкройцерите да говорят – малтийските храмове, отдавна опустяха. Следователно светът има основание за нова духовна вълна, която трябва в безспорност да бъде призната. Не мога да разбера защо не искат да намерят прозрение за тази голяма тайна! Може да се приеме идея за Сътворение, след това да се създадат богове, които безспорно еволюцията ги отведе в музеи; може да се създадат Учения за Правдата, за Любовта, да се мотивират като изповедни Учения, станали религии, и да нямаш право да родиш друго!? Къде е тогава Истината, която ще следва Мъдростта, къде е идеята за Свободата?!

Служението слага бряг между битката за човека, която казах, че привърши, и една битка за Бог в човека. Това е дързост! Аз зная, че тя е повече от едно атомно взривяване, но това няма никакво значение. Христос, когато рече: Аз и Отец сме едно, беше много повече от атомен взрив. Хората не са го оценили, затуй се влачат още в принос на триста говеда пред олтара. А не можаха да принесат в личния си олтар собственото си минало божество, покорника, който е грешен и трябва да се устреми към съвършенство! И му предоставиха Христос като идея за изкуплението, а го държат още пленник... Служението това върши. То, изграждайки голямата теза да четете вътрешната си Книга, ви я предоставя като бъдещ олтар. Олтарът като Правда – на жертвоприноса, свърши. Олтарът на кръв и тяло Господни – на вино и хляб, като причастие на Учението на Любовта си отива. Чрез това причастие трябваше да се разбере, че Синът Божий и Синът Човечески – нашият Христос, ни е дал правото да кажем, че сме бъдещи Синове на Бога.

Безспорно, пътят на обучението нито е еднодневен, нито е вековен. Той не може да бъде вечен, защото Христос остави още една тайна. Когато Го питат що е Истина, Той отговаря: Тя ще ви направи свободни. Тогава надписа на списанието няма зло, има нееволюирало добро, ще разберете като идея на част от обучението, то е знак за Свобода. Знак за Свобода! Идеята за Свободата е, когато няма да има духовна вълна, защото Бог и човек са единство. Ние имаме основание да поискаме в съслужението си една победа над своите йерархии, над своите преходности, над своите богове и над ехото на съдбата. Ако това не осъзнаем, ще правим обреди и курбани за съжаление. А Христос Сам се направи велика жертва! Ако това човечеството не ще да разбере, тогава вложеното Божествено дихание, което наричаме Огъня на Кундалини, ще го гори, когато го насили.

Кундалини чака! Нейното търпение е от пещерите до това, което Той рече: Аз ви предлагам царства Небесни, както ви извеждам от преизподните. Този път е извървян и аз мисля, че е време да поемем космична отговорност в идеята на Служението, т.е. на обожествяващия се човек, на Кундалини в Живот!

Учението на Любовта изведе нашата духовност до съприкосновеност с най-свещеното, до седемте печата на Книгата на Живота – да чупим печат след печат! Никой в световните религии и култури не стигна до тази вътрешна тайна – Книга на Живота. Тя има страници, които малцина са чели. Засега само Един счупи печатите `и... И Той позволи, както е казано в „Откровението“, на бъдните да получат камъче с новото си име (Иоан 2:17).

Така ние сме пред Служението като една от най-великите наши потреби и безспорно един от най-знайните белези. Белег, който не беше предоставен като право на човека, а само като благоволение – белегът на обожествяването. Можехте да бъдете грешни, можехте да бъдете добри, можехте да бъдете съвършени, но не можехте да бъдете божествени! Тепърва Учението на Мъдростта чрез принципа си Служение предоставя на човека правото на обожествяване. Така Свободата сама за себе си идва, защото божество, което може да бъде в свободата ограничено, е обикновен човек; а човек, който не може да поиска свобода, още еволюира и вегетира. Идеята за Свободата при боговете ще остане най-важната потреба – доколко един бог е свободен, за да създаде образец на приемане от следовниците идеята за Служението. Никой не може да послужи, ако се съмни в това, което е определено и което е дадено!

Ограниченият Бог прилича на свободен човек, но свободният човек трябва да стане Бог. Това е вашият път!

Служението е човекът в Бога и Бог в човека!