Книгата на Живота е съзнанието на Бога!

Децата на Деня сложиха в изпълнение на Всемирното служение своята обетност. И затова е повикът на едно всеобщо признание с дадените Послания и с една прокламация към света. Именно 2000-та година е голямата територия, в която ще се пише третото хилядолетие. И трябва да издухаме пепелта от огнищата на съдбата като ехо, т.е. като отминало, за да направим Служението. А самата мистична космичност ни доведе с Духовната вълна на Мъдростта пред прага на новото хилядолетие. Рядка радост, но съм казал, че радостта е усмивка на Мъдростта. И ето че на нас се падна тази радост – да стъпим в хилядолетието с Учението Път на Мъдростта. Благословението е сложено, изборът е направен, олтарът е осветен – Служението ще извършим ние!

Човечеството не е лишавано от будност, но в идеята на Служението то е избирало според йерархията си олтара на молението. Докато дойде до това, което в тази лекция ще поднеса: когато този олтар на молението е именно Книгата на Живота, която за мен е съзнанието на Бога, изхождайки от това вътрешно моление като Деца на Деня. Деца на Деня – защото Денят може да бъде освидетелстван само от Мъдростта като идея на непреходност в познание. Затова, колкото и смутително да е, мисълта ми беше ясна навремето: знаещият е повече от безгрешния!

Книгата на Живота е един от най-важните проблеми на човека – зрим теогон, който има обреченото си задължение на Служението. Зримият теогон има една повеля, сложила му в неизбежна отговорност да се изведе от себе си като човек, за да изяви Сътворителя си като отговорност и богоосъществяване.

Защото казахме, че човекът е Богоосезаема необходимост. Щом е Богоосезаема необходимост, в сътрудничество с вложеното в него Божество той има тази повеля – да се изведе. Затова Служението в различните духовни вълни, които оставихме като доктрина, ще го намерим не само като вложено и подсказано, но и хранещо тенденцията човекът да се потърси в идеята на своята божественост. Първият такъв вик в идеята на Сътворението, това е когато Адам казва сам на себе си, вътре „Адаме, где си?“, макар че е писано в книга Битие, че Господ Бог го потърси. Господ Бог не може да не види къде е Адам. (Това е твърде невъзможно, че не знаел къде се намира, след като е Вездесъщ и Вездевиждащ.) „Где си?“ – това беше първият зов (от Диханието), с който Адам се потърси, когато беше облечен в дрехата на материята като последна вибрация на Духа – „Да сътворим!“ Предостави му се една голяма идея – да осъществи вложеното в него Божество в реалния исторически живот. А реалният живот на човека, колкото и да е преходен, е част от цялата битиейност на света, сътворен в неговите царства – царството на земята в нейната природна даденост, царството на животните и безспорно – царството на човека, еволюиращ в Божество. Но най-напред ще трябва да се осъществи като човек.

• Битката между Дух и материя съпровожда изначало еволюцията на човека и създава в различните духовни вълни и различните стадии поведение на търсещия се Бог в човека.

Върху тези два атрибута, в които човек се осъществява, именно Дух и материя, в световната история много ръкописи са оставени и много мисъл-форми са давали облик и характеристика. Културата на човечеството се е движила в тези рамки, в двубоя между Дух и материя. Тези две субстанции всъщност имат само един Извор – Творецът, Сътворителят. Но в размисъла на човека те са създавали различни концепции от едната крайност до другата, макар че всеки човек в себе си съчетава и двата атрибута. Съчетава материя и в нея изявява и другия атрибут – Духа, който си е отработил органи на изява: мислене, воля, чувства... И все пак нито един от тях не може да изчерпи вътрешната същност на големия проблем „човек“. Разбира се, човекът като изведен венец на творението, е, който може да даде характеристика, и затова той е направил философия на Духа. Тя е влязла в културата на човечеството като философия на идеалистите, дори в крайната `и степен, наречена солипсизъм, т.е. реално е само това, което мислите.

Другата крайност, това е проблемът на материята – материята, която не приема одухотворението, не приема в себе си вибрациите на други субстанции, които ние наричаме Дух, мисъл. Вулгарният материализъм, така както е познат във философията, довежда до крайност упражнената сила на материята. Създава се и т. нар. диалектически материализъм, в който предоставят на материята една друга гласност, наречена движение, която я прави високо организирана, мислеща материя. Тук не може да се оспори една тънкост, която са успели да хванат (вулгарният материализъм и това отрича). Защото, когато говоря за мозъчната материя, твърдя, че няколко милиона години са отделени от страна на най-върховната сила, вложена в човека – огнената сила на възпроизводството, на половата енергия, работила в създаване на мозък и ларинкс. Половата енергия е най-съвършената, най-странната сила, чрез която можеш да направиш това, което се самопроизвежда. И оттук възможността да се изведе една от най-големите тези: Щом може да се възпроизвежда човекът, то той може да възпроизвежда от себе си вложения Бог! И тогава ще видите тезата ни колко е обоснована, когато говорим, че човекът е един бог в развитие и че битката за човека привърши. И започна една битка, както казахме в доктрината на Мъдростта – битка за извеждане на Бога от човека.

Така в битката между тези големи два атрибута на Живота – Дух и Материя, се създават в културата и историята на човечеството различни школи, които са ги усвоявали в една крайност или в друга, въпреки че по средата винаги е имало едно течение, което е търсело възможността на сработването.

• Не може да манифестирате Дух без материя и не може материята ви, ако не я одухотворите да изрази Духа.

Затова във всички религии, във всички философии, в цялото историческо знание на човека като демонстрация на планетата, се показват тези две субстанции.

Религиите поставиха ударението върху първата валенция – Духа. Дори някои стигнаха до съвършено грешната теза да отричат материята, предоставиха `и всичко, което след това сложиха като дреха на сатаната. Такъв е докетизмът[11], който в Европа се ширеше и който непосредствено след християнското Учение овладя света.

След това дойде доктрината на дуализма, който богомилството сложи в своята вероизповед и философия, и по този начин се разграничи светът в две свои субстанции, което е съвършено невярно по същина. Ако изходим от идеята на Сътворението, ние ще видим, че светът се сътворява от Бога. В религиите и във философиите този Бог се разделя на приложен и на феномена на Метафизичния, или Безпричинната Причина, или Абсолюта, Който не може да бъде характеризиран, и за Когото не може да има наименование. Може би затова в стълбата се е слизало, за да се даде възможност на усвояване на онова, което след това от Самия Сътворител е получило своето право на мислене. Това обосновава правото на религиите, че всичко е от един Духовен извор, от един Космичен разум, от една формула, която древната култура нарича Пуруша – Човекът Бог, космичната тайна на Пракрити, т.е. на Материя и Божество в едно. И твърдя това с безспорност, защото посветени са давали основание за безспорността, че светът е сътворен от един такъв Дух. В нашата религия това е Бог Отец. Има известни етажирания, или степенувания в идеята на познанието, с което човек достига в признание на Бог Отец, и в онова, което далечни философии и митологични идеологии са предоставяли – че светът е сътворен от една Безпричинна Причина, на Която никой не може да остави название, защото названието е част от ограничението.

Така някои религии поставят ударението върху Духа, върху това, което е само Сътворител, изпущайки изпредвид (нещо, което философията и верската доктрина на Индия не изпусна) идеята на низпосланието, или инволюционната теза, с която този Дух, манифестирайки Своята крайност, създава материя. Религията, когато дава основание, че Духът е първенствуващият, не може да лиши материята от духовност! И в идеята на Сътворението се говори, че човекът е сътворен от планетната материя, която обаче преди това е получила благоволението да бъде това, което съставлява материалната субстанция (небе, земя, вода) с една благословия на проницанието, и това, което можем да кажем – именно идеята за движението. Там е казано: Fiat lux – Да бъде светлина!

Когато се сътворява земята, когато се сътворява водата, когато се сътворяват другите потреби, с които ние физиономираме сътворен свят, онова, което го прави потребен в идеята на еволюцията до божественост, е Fiat lux – Светлината, с която енергията на Духа влиза в това, което като последен Негов пристан започва своята еволюция. В този смисъл трябва да изведем материята като одухотворена. Защото в изначалото, когато се създава, тя наистина е задвижена в една жизненост с „Fiat lux!“. А Светлината е форма на движение на Духа в по-ниските пластове. И другата тайна – водата е астралният образ на светлината. От тази светлина ние правим своето второ тяло след биологично-материалното. В такъв смисъл това, което съставлява нас самите, целият наш клетъчен анатомичен организъм – всичко е в подкрепа на мисълта ми, че нищо по-поселно няма в душата на човека от богове. Странното е, къде можа да им намери толкова много приюти, че всяка клетка сама за себе си е един бог?! Могат ли боговете да бъдат само материални? Никога! Логичното тогава е този клетъчен свят, тази Fiat lux, която стои в него, да довежда постепенно до одухотворение на материята. Това свидетелства следгробната властност на Христос – когато е излязъл от гроба Си, Той е светлеел. (Тези, които познават йерархията на нашите тела, знаят че „аструм“ буквално значи „светлея“, макар да се превежда и като „звезда“.)

Цялата божественост на Сътворителя е във всичко, в каквото казва Fiat lux! (вибрационната властност на Бога Творец), от което след това Той сътворява човека. Тази Светлина няма нищо общо със светлината на слънцето и звездите. Тя е именно Духът, който броди над невидимото в бездните, за да го изведе в живот. Следователно материята се осветява. Затова сътворението на човека е от онова, което има в себе си освещаването. Сграждането на организма, или на нашата биология и анатомия, която е плътта на планетата, носи в себе си вибрациите на Светлината. Ето защо в доктрината на религията стои идеята на одухотворяването. Затова еволюцията, предшествана от инволюцията, т.е. от слизащия Дух, или Fiat lux, започва своето съществувание. И в обратния процес – на еволюционността, ние започваме да събуждаме, да усвояваме онова, което е във формата „да сътворим човека“. И вижте къде е странността – когато е сътворен Адам и е още без Божията даденост – Диханието, той не е Пуруша. Но още с акта на Божествеността – Fiat lux, той е одухотворена материя. Идеята на Диханието е идея на еволюционност!

Така сътвореният Адам е направен от цялата планетна плът, а тази планетна плът по повелята на Сътворителя е осветена от Fiat lux. Светлината като енергия влиза в материалността и създава един клетъчен свят, който е осветен и е динамично разгърнат в идея за еволюционност, защото е слизала инволюционността с идеята на Fiat lux и е създавала в кристала първата вибрация на одухотвореността на материята. Така сътвореният Адам, фактически, е клетъчно божествен човек. И този именно клетъчно-планетен човек вложеното Дихание го обожествява. Така Адам е сътворен от планетната плът, която е клетки; клетки, които в себе си носят и Диханието на Бога – те сътворяват! В него стоят всички еманации на божества, поселен е с цялата безбройност на богове!

Човекът е поселен само от богове, т.е. клетки-богове, стихии-богове, които след това подчинява и ги прави съставка в идеята на своето усвояване и търсене на Божеството. Защото днес ние нямаме един Посейдон, но имаме още океани и морета. Посейдон като стихия в идея за божества е у нас, но като реалност водата, астралният образ на светлината, е тук. Ние сме поселени от стихийни богове, но властникът – Диханието, е в Адам, сътворен по Божий образ. Тази „малка“ прибавка е съществената, тя е, която ни дава основание след това да се разгърнем, защото Духът може да опложда материята! Тази „малка“ съставка, фактически, е всичко – това е Диханието! То създава в културата на религиите идеята за подобието. Така че имаме образа, имаме и подобието.

Когато се създава образът, взима се от цялата планетност, която е одухотворена, но не и обожествена. Тези стихии, каквито са и планетите, какъвто е общият осезаем живот за зрението ни, са възможностите, осветени, но не обожествени. Така в идеята на изграждането на човека ние стигаме до една велика тайна: Бог го прави от планетната плът, в която има жизнеността на материята като Fiat lux. Затова Сътворителят вика съществата около Него – „Да сътворим!“, и те сътворяват. Но когато трябва да го направи вече подобен – не образ, а подобие, тогава не вика никого! Бог Отец Сам дава Диханието Си.

• В поселната корпусност на човека, където има хиляди клетъчни божества, идва не Осветителят, Обожествителят идва, Който му казва, че той – Адам, е Негово подобие.

Ето защо в Служението човек трябва да изведе битката за Богоизнасянето напред, защото битката за човека привърши. Затова когато говоря за Служението, говоря, че то се води от прозрение и предназначение! (Другото е кармични задължения и товара на греховност, която аз не признавам.) Тогава човек себе си трябва да забрави – клетъчния себе си, за да бъде изведен Вложеният чрез Диханието – това, което се нарича подобие.

Винаги можете да разглеждате този голям конфликт – Дух и Материя, с онова основно решение, което Духовната вълна на Мъдростта каза, че най-същественото в тази битка е прозрението и предназначението! Ако предназначението на човека, уловено чрез прозрението, го прави един зрим бог, го прави един зрим теогон, тогава мястото за колебание не е свободно, защото убедеността не може да ражда съмнение в предназначението, че материята трябва да бъде обожествена. Битката в света между двете ценности Дух и Материя може да бъде решена и тя ще бъде решена, когато една нова доктрина докаже тази безспорност, че материята може да бъде обожествявана, одухотворявана, а не е тя, която създава дух. Одухотворената материя може да подскаже, че в Книгата на Живота е живото съзнание на Бога!

Същественото в нашето битие не е Дух и Материя, а одухотворената материя в услуга на бъдния човек.

(Следва)