Битката за Служение е битка за обожествяване!
С волята на Бог, с жертвата на Христос и с дарението на зрими теогони – на път към третото хилядолетие в отговорност и служение! Да благодарим на щедростта, с която Небето наистина не прецени друго, освен богат дар в откровенията, които даваше в годините. И в хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година се получи едно признание – Деца на Деня. Признание, което безспорно беше извоювано; признание, което затвори, разбира се, вратите на посвещенията със Словото на Христа още навремето, когато каза: Аз и Отец сме едно. Вечните религии и култури ни оставят също така свои свидетелства, че човекът е един бог. Както виждате и египетската култура (в „Книга на мъртвите“), дори и римската култура в лицето на Овидий загатват тази тайна. Но това, което затвори вратите на египетските посвещения, това, което спря церемониите към елевзийските храмове; това, което не продължава да свидетелства за гаданията на девственците-сибили в Рим, което спря потока на поклонение в Делфийския храм, където се търсеше оракула, а не човека – бог в развитие, бе словото на Христа. Дори и там, на същия този храм, стоеше един надпис: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Конфликтът между зримото и незримото остана.
Искаше ми се за човека-бог да дам доказателства из това, което се нарича голямата култура, голямата наука, голямата философия, голямото изкуство, за да имаме достатъчно аргументи (както стъгдата обикновено желае, а не както прозрението и посвещението трябва да знаят). Това знание като доказателство исках да го приложа за улеснение, но се смутих. Смутих се, защото лабораториите са най-доброто доказателство за безспорност, но правят само това, което вече е дадено. Не направиха нещо, което не е от даденото! Дори се клонира живот, дори „in vitro“ се прави човек... И все пак никой няма смелостта от „in vitro“-то или от клонираното да изведе това, което казах: не само богове, а зрим теогон. Идеята за боговете улеснява социалната форма за тероризъм – религиозен тероризъм. За да се държи човекът непрекъснато вързан в идеята за надмога: „грешен, братоубиец...“ – какво ли не!? А всъщност така ли е? Съвсем не! И точно затова се учудвам от трансценденталността на големите философи. Оставят в една глуха улица за „предшествие на душите“, както ще ви каже един Платон. И когато я изведе тази предшестваща душа, не `и даде правото да стане сътворител. А в пирамидата на историческата памет за боговете идва идеята за Свободата, която ви прави Сътворител, идва идеята за Истината, идва идеята за Мъдростта, идва идеята, която приложи вече човечеството – за Любовта, дала може би най-добрата смелост: че човек и Бог са едно и също.
Деца на Деня – през 1994 година официално в Послание се обърнах към онези, които сте в живота на една Нова духовна вълна, на която безспорно дадохме наименование „Духовната вълна на Мъдростта“. Сложихме един дълбоко врязан апостроф на цялото човечество срещу изповядана от него скръбна теза и плачещи очи – идеята за борбата че няма зло, има нееволюирало добро. Това е първият знак, с който трябва да отличим своето битие. И то стана нашата изповед, върху която градирахме идеята и доктрината за духовните вълни, за онази историческа памет, изградила пирамидата на човека – бог в развитие: от това „Бог в човека“ до онзи момент, когато се получи един знак на признание, а именно знакът, че Децата на Деня са и зрими теогони.
Преходността на всяко нещо, което ни е дала тази планета, ни свидетелства единствено, че ние сме, които можем да отбележим непреходното, т.е. човекът – зрим теогон. Само той е, който може да свидетелства за боговете. Ангелите нямат нашата еволюция и могат да пеят колкото искат „Свят, свят...“, но не могат да счупят печатите на Книгата на Живота. Човекът!
Това, което историята ни даде, е вписано, както винаги ще твърдя, в Книгата на Живота на всекиго поотделно. И дойде с тази възможност вече зримият теогон – да чете личната си Книга на Живота. Защото печатите `и бяха счупени; защото една Нова духовна вълна, която йерархира познанието и която надкрачи доктрината на очите, надкрачи и доктрината на сърцето. Духовната вълна на Мъдростта ви дава прозрението, дава ви интуицията. Тя отмени предопределението, с което се слага ласо около врата на човека с неговите безспорно и несъвършенства, но не бива само с този воденичен камък на грехопадналия да се ходи път, път към Отца.
И така, тези храмови врати, които човечеството имаше като свои заслони на скръбта, отминаха. Отмина дори и онази еврейска стена на плача. (Когато вършеха стотици злодейства върху човечеството, се радваха и казваха: „Бог ни благослови“; когато ги сполети бедата, отиват да плачат, че Бог ги наказва!?) Голямата битка, която човечеството хилядилетия води, беше битка за човека. И тя излезе на преден план с онова Ecce Homo и с Това е Моят възлюбен Син. Големият двубой между Бог и човека! И знаете тайнствата с какво са набогатени – с възможността когато ядете „този хляб“, да ядете тялото на своя Сътворител или на Сина Божий. Това е една сублимация на материята в Дух – на плътта на животното, която трябва да се яде от вярващите, за да бъдат наситени с божество, за да могат да вършат божествености. Неща, които Христос отрече и прати в забвението. Защото каза: Този хляб е Моето тяло – хляб, който се трансформира в енергии; хляб, който се преосвещава в живо тяло.
Древните религии имаха и търсеха чрез някакъв феномен да се приближат до една от големите идеи на човечеството – битката за безсмъртие. Във времето на митологията боговете са безсмъртни, а човеците изживяват тревогата си, че са смъртни. Дават обет или техните майки трябва да станат любими на някой бог, за да родят някакъв получовек, полубог, който да носи идея и поведение на безсмъртен. Виждате една Тетида, която ще хване собствения си син (тя пък е богиня с човек) и ще го потопи във водите на безсмъртието. Идея за безсмъртие! Защо – защото властват богове. Ама стихийни... Няма никакво значение. Това е йерархия, йерархия на служението. Стихийни богове, но майките искат безсмъртни деца. И какво – Тетида ще го хване, ще го потопи и там ще остане един белег, който в културата получи нарицателното „ахилесова пета“. Значи – идея за безсмъртие с потапяне във водите на безсмъртието. Търсена потреба! Или другото – няма да го потопят във водите, но той самият трябва да направи дванадесет чудеса, за да получи йерархия. Йерархия на божественост, йерархия на властник победител – ето ви един Херкулес! Виждате, че лежи във вътрешната потреба, в нашия вечен усет за божественост – това, което и християнството с Диханието, с идеята за Богосътворението, слага. И затова говоря за този порив на Бог вътре в човека – Адаме, где си? – Божествеността се пита где си, за да се търси. Да се търси в идея на безсмъртие, защото това, което дава свидетелство за божественост, е безсмъртието.
Боговете си отидоха, защото бяха стихийни. Но как се дойде до голямата тайна, до този йерархически знак Деца на Деня. Бяха Посветените мъже, бяха Воините на Любовта... През какви ли стадии не мина човекът! Както казах и през идеята да го потопите във водите, за да стане безсмъртен (а още не бог), или да извършва чудеса, което стои и в християнството. А Христос негодува: Докога, о, народе неверни, ще искаш чудеса и знамения – няма да ви дам друго чудо, освен това, което направи пророк Иона, миналото. Защото по този начин продължаваше (в ковчега на Изида) да се търси посвещение и божественост, а не да се извика Вложеният, а не Диханието, което е изразът на Бог, да излезе на живот. Затова казвам, че битката бе за човек. Сега, когато смелостта не, а именно дарението на Небето (чиято щедрост, разбира се, не се определя от това каква култура ще го поеме) даде тази голяма тайна Деца на Деня, се рече: Денят започна!
Някои до такава степен бяха хиперболни, че счетоха, че денят, в който е казано, и... започва Денят на Децата на Деня?! Такова илюзорно живеене изживяват и първите християни, когато Иоан написва своя Апокалипсис. И понеже там, в изначалната още глава, пише „скоро“ (дори още в първия стих), те веднага отиват и почват да чакат апокалипсиса. Както и в последната глава – също пише „скоро“. Голяма беше пътеката, почти две хиляди години и това „скоро“ не стана. И няма да стане така, както го тълкуват някои, независимо дали са отрядно признати за окултисти от мащаби – с школи, с теории... Не е въпросът в това какво знае рационалното мислене, а какво дава вътрешното прозрение.
Защо се скриват известни тайни? Точно заради съблазънта като тази, с която рационалното мислене много му се иска да завърши светът! Аз питам: ако светът свърши, къде ще се отиде с тези ценности, къде?! То е до известна степен оправдание върху доктрината на юдаизма, а и на християнството, че нямаш прераждане. Значи с този багаж, с който си, с това „богатство“, което носиш... Бедният щял да има признание отвъд – там бедния Лазар ще го извика богаташът да го прати да каже на братята му да не бъдат толкоз лоши... Не може светът да получи своята нощ, както е казано, Нощта на Брама, с такава оскъдност на души! Тогава къде отива тезата или порядъкът, че Животът е Богоприсъствие?! Животът! После ще се редят другите ценности. Животът е Богоосезаема необходимост, Богоприсъствие. Какво казахме: Само Животът е непобедим, другото е забавление. Забавление, и то на отживяности. Трагичност, ако човек свърши дотам, ако човек приеме само това. Безспорно едно удовлетворено съзнание дотам ще се изживее. Но кое е най-потребното? Не непокорството, което може да отиде в безверие, не. Най-потребно е прозрението, което няма да те оскърби, че не си бил посветен, а ще ти даде основание да извикаш божественото в себе си.
Като богоприсъствен човекът ще влезе в духовните вълни, ще мине съответните йерархии, след това ще види, че е една Богоосезаема необходимост. Така той ще върви своята йерархия – ще стане един зрим теогон. Колко смутително е да си бог! Наистина – смутително звучи. Аз винаги поставям този въпрос: ами питате ли първичния човек, който е изживял себе си като човек? И на него не му е било много удобно.
Когато говорим за този дар, получен в 1994 година, ще трябва безспорно да признаем, че Децата на Деня са придружени с едно Откровение, в което е казано:
- Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещето!
На бъдещето благодатна воля е Вълната на Мъдростта. Отмина времето, когато трябва да ви сложат в някакъв преизподен свят и да ви посети, примерно казано, един Одисей. Дори ще отмине и времето, когато трябва да извоювате едно царство. А колко много царства сте имали... Точно тук е йерархията, която обаче в тезата на развитието още не е служение. Затова бях казал, че няма религия без олтар и няма олтар без обред. Това е една йерархия, йерархия на елементарната потреба, но съвършено вярна като убеждение. Разбира се, вече неудобна. Защо? Защото убеждението трябва да дойде от прозрението; то трябва да дойде от това, че Ти, Иисусе, Синът на Мария, Си облечен в дрехата на Христос и рече това, което никой не рече в света (вижте как изведнъж се взривиха всички служения) – че Ти и Отец Сте едно и също.
Когато е казано Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещото, е точно това – именно Мъдростта ви открива чрез интуицията знанието, за което рекохме: Научи ни повече да не грешим, научи ни да възкръсваме. Христос рече навремето: Прости им..., и направи прощението акт на милосърдие вместо акт на наказание, но остави идеята на бъдещето – знанието: защото не знаят.
Всичко това ще бъде съпроводено и с една тайна: Душата ни се преселва от скинията на надеждата в храма на обричането. Виждате ли как се израства за миг! Да преселиш душата си от скинията, от скинията да я преселиш в храма на обричането, това вече е битие! И ти я обричаш на едно знание; ти я обричаш на един акт на служението вече не на това, което се нарича „знание чрез обред“. И аз мисля, че не е имало никакво съмнение от страна на Учителите или от страна на който и да е, който създава религиите, в потребата тази йерархия да върви. Затова говоря за йерархия и служение. Защото, когато човекът няма събуденото преселение на душата от скинията, какво ще прави, какво ще усвоява, къде ще ходи? Ами ще прави обреда, ще повтаря, ще принася жертви... Колкото и да изглежда чудовищно по сто добичетата да се принасят, факт е. И днес го правят – при известни победи и битки или при някои тържества. Упражнява се насилие заради удоволствие – ужас! Някога е било простимо, защото това е била йерархията – сега е непростимо.
Категорията Деца на Деня е едно ново измерение в йерархията на богознанието, на богоживеенето и на Богосътворението. Една нова йерархия като форма на вътрешната даденост – чрез интуицията да направите знанието си предсещане, да направите откритието си не евристика, така както извика „Еврика!“ един Архимед (когато се къпе във ваната и една кора от дърво изплува, той измерва водата и казва: „Открих закона!“), не! Това е доктрината на очите; доктрината дори на сърцето, която роди Любовта; доктрината на ума, която роди Правдата. Правдата е измерение на мисловните преценки – затуй тя изгради възмездието и безспорно наградата. Доктрината обаче на Мъдростта успя да се освободи от правда, защото в нея е тази голяма реакция, този взрив, който Христос постави върху цялата култура на човечеството. За съжаление и културата сложиха във веригите на ума. А и богооткровенията така ги замъглиха – само отмъщения: от седем чаши ще се изливат злини; ще се изгарят човеците; ще чакат своя съд, и то – „праведен“. Праведен съд!? Та дори и Бог ще го сложат там, отгоре на тази „праведност“! В ислямизма пък ще има една везна и там ще стои Аллах и ще отсъжда: праведен – тук, неправеден – там. Това е ужасът!
И затова не мога да ви поднеса доказателства и от науката, философията, изкуството, защото те, както казах, се извеждат от даденото. А даденото е от ония, които са имали прозрението в своята йерархия. Защото това, което храмовете на посветените, египетските мистерии са разкривали, е във възможност на човека според йерархията, а онова, което е било за бъднините, за него се дава клетва да се мълчи.
Когато в Посланието за 1994 година съм казал Деца на Деня и Денят започна, съм имал предвид преселението на душата от скинията на скитничеството в храма на обричането. Отделен е въпросът вече в коя част от храма тази душа ще продължава сега да прави своето служение. В преддверието ли ще я държите както християните?! Новопокръстените са ги държали в преддверието и когато ще почне литургията: „Оглашените да си отиват!“ Не са ги пущали в наоса, в храмовата същност. Да не говорим за това, че дори първожрецът на Иерусалимския храм само един път в годината влиза в олтара. Но ние сменихме скитничеството с обричането. А кое е обричането? Не е служението в притвора, нито в храма – обричането е в олтара, защото там се дава клетва и там са хлябовете на жертвоприноса.
От 1994 година насам работи тази нова енергия. Питат ме има ли енергийни спонсори. Да, има! Не е ли вярно онова, което казват и създават институциите?! Ами какво е Светият Дух с Неговото осенение?! Енергиен спонсор. Нека си Го наричаме Свят Дух. А какво е това да имаш не чужд, а собствен енергиен спонсор? Твоята Кундалини, от която няма по-благодатен дар в целия свят, където и да отидете, каквото и да правите. Да се събуди Кундалини у вас и да ви прати един малък лъч, а после и повече обилие – да ви направи това, което казах: Деца на Деня. Да събуди третото око! Това е голямата тайна, това са Децата на Деня.
Години вие се храните от тази енергия; години този невидим или видим спонсор енергетичен събужда и ви носи из пустините, за да се простите с онова, което бе толкоз обвързано и толкоз потребно, а е в излишността си сега. Да се освободите! Да свалите дрехата и да сложите висона, както е казано, защото той е дреха на светеца.
Църквата си ги йерархира. Ще видите там и апостоли, и ангели, и какво ли не – архангели и серафими, ще видите и мъченици. Да, потребно е. Но когато човек може да се види свободен, тогава разбира, че щедростта на Небето не е дори ограничена и от сърцето на живота. Небето има потребата от Деца на Деня, те преобратяват света. Те са, които казаха, че няма зло, има нееволюирало добро; те са, които направиха йерархия в Служението вече; те са, които извикаха Възкресението като неизбежност, за да се погрижим да направим материята си одухотворена. (Възкресение – неизбежно! И ще трябва да го направи всеки, но за това се изисква да одухотвори материята.) Те създадоха много от тайните, които времето ще потвърждава.
Тази нова категория, която можем да дадем на човечеството, не е проблем на революции, не е проблем на реформации. Тя е битие – Денят започна! Денят, който има своето зазоряване, своето голямо пладне и безспорно, както във всички духовни вълни – своя достоен заник. Този Ден започна, и то вече с една надмога – че трябва да се живее не за смъртта, която ви кара да раждате идея за безсмъртие, а за самото Възкресение, което в доктрината и Духовната вълна на Мъдростта е една от великите тайни (вече демонстрирана), защото тя е, която дава идея, че можеш да се надмогнеш че си материален.
Материализацията на човека като инволюция свидетелства за Бога. Защото Той в друго не може да се изрази. Светилата небесни не могат да говорят; Земята ни дава всичката си благодат – и плод, и електричество, и гориво, но не ни е проговорила. Целият свят, който бе заведен до Адама, до човека, получи име. И те отговарят на името, но не питат. Човекът е, който пита; човекът е, който вътре в себе си чу гласа: Адаме, где си? Бог вътре в него го повика, а не Бог отвън! Защото смешна е тезата, че Бог не може да види Адам къде е – много е смешна и неудобна. Бог – Всевиждащият, Всезнаещият, Всемощният, не може да види Адам! Не, Онзи, Онзи вътре, Той пита „Адаме, где си?“ Отговорът е ясен: Гол съм! Това е ключът.
Този Адам се облече – облече се в цивилизация. Първом, той направи раздвояване, раздвояване в единство – отдели Ева, за да бъдат единни. Той даде един метод на работа – съня. Роди Ева, роди живот – Кама, както казват индийците. А Кама е какво? Кама е синът на Шива. Кама е желание, Кама е реалността на нашата страст! И какво става с този Кама? Майката на Кама, т. нар. богиня Ума, когато Шива бил в дълбоко съзерцание – както Адам, когато влиза вътре в себе си, за да се изведе Ева, – искала да му препречи зрението. И знаете ли какво се е получило? Излязло третото око. (Децата на Деня в своята еволюция, в своята утрешна стъпка, ще имат събудено третото си око.) И ето каква е мощта на третото око – лъчите на тази събудена сила убиват дори на хиляди километри! Изведнъж – силен огън; от средата на челото на Шива излиза огнен и до такава степен мощен лъч, че убива собствения му син, който е на хиляди километри.
Вижте каква алегория – когато Кундалини се събужда, няма го този син. Логично е това, което наричаме астрално тяло, да е синно у вас, но не е съвършеното. И Шива убива своя син Кама! Разтълмете го, вижте какво предстои пред човека, който е Дете на Деня! Кого трябва да убие – астрала си, желанието си, но не в смисъла на будисткото учение, а в смисъла на надмогата, с която трябва да го направи. Този теогон ще излъчи лъчите, с които трябва да надмогне своите желания, да ги отпъди от себе си. Събуденият Кундалини ще убие сина ви; ще се яви третото око в Духовната вълна на Мъдростта.
Идеята за жертвата! Жертва в старобългарски превод значи „огън“. Колко вярно е определено! Огън, с който изгаряш всичко, с който трябва да смениш пътеката си, с който трябва да кажеш, че сатаната не ти е роднина и нямаш нищо общо с него; да се освободиш от улицата като знание – не да отиваш при оракула, а да влезеш в себе си. Разбира се, задачата е много по-вътрешно същностна – да се отгърне и лист от Книгата, на която не си писал нищо. Писал си в книгата на трагедията, писал си в книгата наречена „развлечение“ – малкият ум иска да бъде удовлетворен. Като не може да бъде удовлетворен, той си прави развлечения, прави си опити, клонира..., това е, от което не може да се освободи. Идеята за клонирането след столетия ще бъде реалност – ще можеш да правиш плът и ще можеш да поканиш душа за преселение. Но това е бъднина. А сега – развлечение и незнание...
Децата на Деня знаят, че третото око, което се храни от интуицията, не е най-съвършеният център, но е притежание на шестото сетиво, с което започваме да работим в света. То няма да ни улесни с това, че на този свят ще виждаме къде сме загубили една крава или една игла – не. То ще ни улесни да не позволим на Кама волности, както на Фаетон му позволи баща му Хелиос да се разходи, а той не удържа колесницата на Слънцето и падна. Много е важно да премерим какво трябва да знаем и с какво да си послужим. Не с всичко, каквото знаем, можем да си послужим. Много пестеливо трябва да се съхранява енергията, а не времето. Време колкото искате. Енергията! Особено висшата.
Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещето. Преселва се душата ни, преселва се от всички тези духовни вълни, които сме извървели, за да влезем в един нов храм – на обричането. А то какво е? Да убиете Кама; да дадете на човечеството главнята на Мъдростта. Децата на Деня да тръгнат от дом на дом с всичката отговорност – да не се гаси Бъдникът, Който е свидетелство за Рождества, а не за рождения. Рождества!
- Децата на Деня имат своите рождества, за да могат в Рождеството си да загубят целта и да служат. Тайната на Децата на Деня е Служението, не целта!
Те могат много лесно да сложат на огъня на Кундалини онова, което се нарича карма, или онова, което официалните религиозни съзнания, непризнаващи пътя на прераждането, наричат „воденичния камък на греха“. Това не значи, че човекът е безгрешен. Въпросът е дали той е съвършен, а не дали е грешен! Битката е да бъдеш съвършен, а не, че си грешен. Ти не се бориш, за да се спасиш, защото Служението от теб изисква божественост, то не е дългът към греха, който дълг трябва да ти даде спасение. Не! Битката за Служение е битка за обожествяване! Идеите за спасение са дребни радости, с които накичват цялата пътнина на човечеството.
Затова хората ще поставят идеята за йерархия. Те ще търсят и една преценка: ето ви Деца на посвещението, ето ви Воини на Любовта, ето ви орфеевци, питагоровци, апостоли, светци, велики мъченици... Всичко това е било йерархия, за да се изгради онова, което наричаме „човек“. Човек, който е мамен в идеята, че ще бъде награден, като бъде спасен, а не да бъде съвършен, за да служи. На човечеството трябва да свалим дрехата, която му тежи, дрехата, че е грешен. Защото всички тези светци, ангели, архангели, херувими, серафими..., в края на краищата – всичкото това ще ви даде какво според апостол Павел? Венеца на правдата. Не казва, че ще ви даде венеца на любовта, нито венеца на мъдростта, венеца на свободата, а казва – венеца на правдата, защото апостол Павел не можа да се освободи от своето еврейство. Не го упреквам, напротив, той свърши една голяма работа. Защото за него Христос казва: Ти си Ми избран съсъд, който трябва да носи името Ми сред езичниците! Виждате ли – всяка вълна си има своята предпаза, едно преддверие. Но огънят на Мъдростта, огънят на Кундалини, лъчите на третото око – дори собствения ви син унищожават! И нека никой не се страхува, че ще си убие сина. Действието на Кундалини в Децата на Деня е, което в един миг може да махне всички грехове – това, което са му натрапвали в десетки и култури, и религии, и храмове...
Негодуванието ми е, че световната култура дава това, с което плетеницата на ума прави човека жертва. Не можаха да разберат една тайна: Хвърлете си мрежите и елате да ви науча да ловите човеци! Това рече Христос! Той не ги прати да ловят риба, защото рибата е в астрала, във водата – а човекът е в най-великата вибрация, въздуха! Правдата може да ги прати там, но Христос – не! Тази фраза си остана тъй – нито разгадана, нито приложена. Много евтино е да се каже: „Бяха прости рибари...“ Мрежата, мрежата е да ловят в астрала, желанието си, а Той казва хвърлете, за да ви науча да ловите човеци, т.е. ума.
Така и сега с Мъдростта: хвърлете човека, погрижете се за зримия теогон, за Оня вложен и чакащ. Всички култури дотук правеха усилието си за онзи, който извика „гол съм“ – облякоха го в астрала, облякоха го в ментала, облякоха го във висшия ментал. Това правят тези култури за боговете в развитие, които трябва да йерархират чрез духовните вълни. И им се създадоха молитви и идеи за жертви. Жертви, които те улесняват, че не отиваш вътре – не в себе си още. Вие знаете какво рече Авраам, когато неговият син го попита къде е жертвеното агне. Иехова-ире! Йехова ще помисли! Това рече. И какво му отреди помислилият Йехова? Един овен. Защото не можеха да пожертват себе си! А какво направи Христос, когато Му каза Петър: Ние ще Те спасим! – Махни се от мен, сатана! Мислиш само за земните неща. На Петър каза, Петър отгони от Себе Си! И какво? На онези, които извършиха насилие, намери идеята за прощението, ползвайки я като даденост на Учението на Любовта, но не каза, че те са извършили неправда. Не каза, че те нямат прозрението за Любовта – рече нещо, което остана да се решава в бъднина: Те не знаят какво вършат! Остави отворена една врата за храма на знанието – онова, с което бяха обвинени първородителите: в идеята им за знанието бяха набедени в грехове.
- Децата на Деня имат знанието като прозрение и пътя като предназначение!
Не като предопределение, което ви е обвързало, а като предназначение. Още в XV век един от папите, Инокентий Асизки, рече нещо много властно: „Какво сме се вторачили в този първороден грях, та изпускаме да видим първородната ни непорочност и чистота!“ Не зная как не са го анатемосали тогава за такава „хулност“.
Така Децата на Деня ще носят разликата, която безспорно ще отчетат в собственото си познание – познанието от школите, обучението край сфинксовете; от служенията, които са вършили различните елевзийски и наши тракийски тържества. Какво се прави за един Залмоксис? До такава степен този и цар, и роб, и жрец на нашата тракийска религия е велик, че след като умира, в негово име някой избраник ще бъде сложен на шишове, за да отиде в отвъдността да каже какво и докъде са стигнали. Вижте каква убеденост! Да пратиш избраника, гениалния да свидетелства на Небето – като идея за спасение, идея, която по-късно става всемирна жертва!
Всички тези неща в своята неизмерима пътека, която сте ходили, сега като зрими теогони ще ги потърсите и ще ги сложите на една голяма клада – кладата на свободата. Свобода от себе си, казах, трябва да имате, за да отидете и да извършите делото на Децата на Деня. Свобода от себе си! Една такава клада направи голямата героиня, която освободи Еней – Дидона. Освободи го да отиде да основе държава и да създава история. Любовта `и колкото и властна да бе, тя прозря предназначението. Предназначението на Еней да основе Рим. Отделен е въпросът Рим колко ще е благороден – това е другата страна, това е историческата потреба на еволюцията, която налага, както казах, волята на цезаря и молитвата на жреца. Но Дидона е единствена – отиде на кладата, за да освободи Еней. А Децата на Деня, когато отлистят, трябва да изгорят на кладата на свободата. Защото те вече имат право, те са вече достатъчно силни, за да строшат печатите на Книгата на Живота и да четат в нея своите елевзийски церемонии или сибилски целомъдрености, оракулските тайни или пътеката към обикновения друидски молитвен дом – към гората. Когато ги съзрат, те трябва всичкото това – защото зрелостта ги е довела до едно не посвещение вече, не, а до Служение – всичко, що е било, да изгорят на кладата на свободата. Тогава може да се извърши делото на Децата на Деня, които безспорно в йерархията си носят интуицията. Защото Мъдростта е знание – умуване Мъдрост не ражда! Тя извира от това, което наричаме Причинен свят и над него, идва с осененията на Божествеността. Йерархията е известна: добър, по-добър..., благороден, гениален... Но има още нещо – божествен! Затова – свобода от стихийни богове. Но колкото и осъдителна да е сега нашата позиция към тях, ние не можем да не признаем идеята за божественост, която, безспорно, им е дала едно голямо благо – че са безсмъртни. А човекът се бореше за безсмъртие. Това е, което трябва да научим – кладата на свободата е нашият олтар!
Разбирате ли каква е голямата тайна на Децата на Деня, които в йерархия и служение трябва да се осъществят? В служение в голямото им предназначение! (Правил съм тези разлики между – предопределение и предназначение.[2]) Децата на Деня имат право на предназначение, на зримо предназначение. Защото този вложен теогон в другата духовна вълна, която ще следваме, а именно Истината, ще бъде вече един овладян бог.
И така, да чуем гласа на Съдбата, а не ехото. Защо? Защото в Послание е казано, че този зрим теогон трябва да знае три големи неща, трябва да си послужи с тях. Първото – трябва да знае какво иска Бог, второ – какво чака Човечеството, и трето – какво му позволява Съдбата. Върху това той ще изгражда своя триъгълник, за да може в него да събуди третото си око, което е да знаеш какво иска Отец. В него ще трябва да извърши Преображението, за да свидетелства, че материята е на човека, а не човекът е на материята. И най-после, да види какво му е позволила Съдбата – да не се занимава с работите на онзи, който краде земен огън, на Прометей. Кради, събуждай, но живия огън на Кундалини! Недей да отиваш да крадеш огън земен – достатъчни ти бяха разпятията, които си живял във всички тези културни и еволюционни духовни вълни и земните йерархии, с които си търсил своята божественост! Това искам да знаят Децата на Деня. И точно тук е тяхната тайна. Точно тук изживявам неудобството да ви дам аргументи от голямото знание на културата, на философията, на науката, на изкуството, защото епруветката, защото експериментът е още работа на очите – не на прозрението.
Прозрението е свобода – не е в отричането на онова, което си бил, а свобода. Онова ти е послужило, но трябва вече да се освободиш от него. Това е прозрението – да му кажеш „благодаря ти!“ Достатъчно послушен си бил – и като мисъл, и като чувство. Някои от чувстволюбие – не от честолюбие, а от чувстволюбие жертват знание, което могат да получат. Играят ролята на обидени – чувството им било докоснато, че някой им казал, че не са пораснали; съблазняват се във величието си! Когато не можеш да пожертваш чувстволюбието си, себелюбието си, заради знанието, което ще получаваш, ти нямаш място в низата на духовните Деца – бил си от Воините на Любовта, бил си от плачещите край съответните там стени или живеещите с епохите на мирова скръб... Да пожертваш бъдещото си за знание, което можеш да получиш!? А оценка на знанието може да даде само онзи, който, ако не една звезда на Мъдростта, то поне светулчица му свети.
Колко детска невинност в прозрение за светлина сме имали, когато улавяхме светулки и ги лепяхме на челото си! Да залепиш светулчицата на челото си и да вървиш, като мислиш, че си фар, и то Александрийският фар, който даваше векове светлина на всички там пътуващи? Едно от седемте чудеса... Ето, това е! И когато си научил, че са го разрушили, ти не отиваш да се отречеш, а признаваш, че е имало фар, дори да е било светулката. Защото е знание. Знание за повече от това, което си бил – знание за повече от всичко, каквото очите ти са дали, ако щете – и твоят ум, и творческата ти ръка, и нотнопението, с което си дарен – защото то е услуга на природата, а още не си получил дара на Твореца. Услуга на природата е това, което тя ти дава, но дарът на Твореца е нещо друго. Това са Децата на Деня!
Тогава ще разберете – йерархия! Има йерархия! Тя е била и тази изправена мечка, която откриха и се радват, че няма да търсят „сноумен“-а, онова, с което се тръгна между човека и животното. А как да се измъкнеш от минотавъра? Или от сфинкса, който нарекохме „скованата воля и смълчаната мисъл“ – цялата тайна, но още вкаменена? Ето това е йерархия, през която са минали Децата на Деня, като са влизали в ковчега на Изида, за да чакат чрез сън да видят сестра си смърт, а след това – възкресение.
Безспорно започна се от Адамовата работа: Иди долу, Адаме, да работиш! Писано е: „Ora et labora!“ Когато ви казвам тези изрази, те не са реторика, нито разукраса, с която искам да попълня – не, това е йерархия. Йерархия – иди, Адаме, да работиш, а после ще си направиш олтар, ще си правиш молитви, ще принасяш жертви..., докато те науча на най-същественото. Ти даде имена на животните, за да можеш да ги извикаш в жертвопринос, но Аз ти казвам на тебе, Адаме, който си сътворен, а работи в тебе роденият Христос – пожертвай се ти! И какво? Роденият Христос, работещ в сътворения Адам, направи личната Си жертва. И тогава вече можем да кажем, че Неговите деца, Воинство на Любовта, бяха голямото. Разбира се, светът не свършва дотам.
Чудя се защо световните религии, за които казвам, че много бавно стареят и дълго стоят стари, държат ключа – дори и онези, които вярват в прераждане (и индийските), стоят на едно и също място хиляди години. Страх от какво? Страх от себе си! Трябва да вършите служение, а не работа – защото работата е това, което Христос каза: Царството Божие със сила се взема. Това е работата, а другото е откровение. Работил си, йерархирал си, имал си цели – една след друга, докато дойде Служението. Тази йерархия е много съществена. В изведените от Учението на Мъдростта в таблица основните принципи, съответните им нравствени категории и приложната молитвеност безспорно сложихме за първи основен принцип „Животът – Богоприсъствие в Целостта“, като в приложната молитвеност му съответства елементът „огън“ и числото „тринадесет“. И тъй като с най-висшето, с което се е работило в акта на Сътворението, чрез него продължава да се работи с най-нисшето (най-нисшето е нашата плът), в последния принцип: „Съдбата – рефлекс за истина“, там пак ще се работи с числото тринадесет.
„В края и в началото“ – това е окултен закон, който трябва вече да се знае. Така че най-висшето и най-нисшето у нас – там работи една и съща енергия. И тогава с основание ще признаем тайнствата, с които освещаваме. Защото Христос го каза: Ето този хляб е Моето тяло! Освещаваме! Правим го до такава степен преобратен, че да е одухотворен. Без одухотворена материя не може да се направи Възкресение. А Възкресението е велика тайна в Пътя на Мъдростта. Това вече могат като преценка да изведат Децата на Деня, свободни да направят разлика между посвещенията, които индийците са правили и египтяните са оставили, и Христос, Който затвори всички тези храмове и врати. Той знаеше идеята на Аватара, знаеше Пътя на Ишвара и създаде съвършено друга идея: именно Богът, който може да стане човек – това е Ишвара, това е и Христос; и човекът, който може да стане Бог – това е Иисус, това е Ману. Чрез тези големи идеи, чрез тези тайнства ние се осъществяваме в йерархия – йерархията на Служението, която освобождава у нас боговете.
Боговете! Без тях човечеството не можеше да тръгне. В църквата с това, което дадена религия предоставя, тя отваря на човека дверите на мъченика, на светеца, на пророка... Но школата на пророчеството, институцията на пророчеството, отдавна свърши. Още християнството я надкрачи. Защо? Защото пророчеството е действие, низпослание на Духа отгоре надолу. А Христос каза една мисъл: Щом си пожелал в сърцето, ти вече си направил нещото. Значи действието в сърцето, пожелаването е мисъл-форма, която е повече, отколкото да ти „вливат“ прозрение. А Децата на Деня не могат въобще да говорят за такова нещо, защото Кундалини е вече не само знайната и вложена сила като Диханието на Отца, но е манифестирана в поведение. Тя храни човечеството в неговата еволюция за съвършенство чрез онова, което може да го наречете дори „мъченик“, макар че това е едно от най-неприятните и недостойни неща – да търсиш мъченичество на плътта, вместо да се освободиш от мисълта да я измъчваш. Не е въпросът за хигиената, с която човек се храни – не, защото когато правиш хигиена на храненето, ти укротяваш онова, което се нарича Кама.
Децата на Деня носят тази особена отговорност – в йерархията да изградят това, което нарекохме нравствени категории, или онова, което като вътрешна потреба на нашата приложност нарекохме молитвеност. Защото все пак това, което се прилага, когато му слагаме тази изразност „молитвеност“, имам предвид чистотата, с която човекът отива да извърши молитвата. Прилагаш нещо, което е ново, но ако то не е така чисто, така молитвено... Защото в молитвата човек отива като чист и тогава можем да измерим потребата от съвестност; можем да видим, както е казано, радостта като изява на божественост; можем да търсим смирението, за което съм казал, че единствено не е обидило досега нито Съдбата, нито Бога!
В този смисъл идеята за третото око, безспорно, ще ни даде прозрение, което е свобода от доктрината на очите. Не че човекът ще бъде лишен от очи, но точно когато има прозрението и осенението на своя Кундалини, той много добре ще знае – защото очите му са дали познание за материалния свят – къде да вложи своята енергия. Както обикновената птица – когато мъти яйцата, знае къде `и гнездото и не се лута. Вътрешното прозрение, тази енергия трябва да искате – и вън, и вътре. Вътре Кундалини чака, а отвън – другите осенения. Ето кое трябва да се научи. И тогава да се освободите от това, което като забавление удовлетворява сега, както е потребна за детето играчката. (Дори когато му я вземете, то плаче, а когато му дадете биберонче – то мълчи.) Точно от това са свободни Децата на Деня – от заниманието, от развлечението. А са предано обречени: „Влизам в храма на обречението!“
Ако човек още отчита страдание, значи работят очите му, но не работи Кундалини. Ако той отчита още болка, не е разбрал еволюцията – че страданието е форма на свобода и знание. И тогава болката я няма. Човек не може да бъде безчувствен, но не трябва да бъде жертва на чувствата си. Това е, което зримият теогон или Детето на Деня, трябва да направи със себе си!
Казват – адепт е онзи, който е постигнал целта си. Добре, нека постигне целта си, но трябва да премине над нея. Иначе много целни ще станем – днес една цел постигам, утре друга и ставаме „целни“. Не! Затова дойде думата „Служение“. Тя не може да бъде ограничена в „гонима цел“, но безспорно човекът, който ще се освобождава от себе си, ще мине през всички тези болки. Така че адептът трябва да поеме към Служение, за да може от това, което нарекохме Мъже на Посвещенията, Воини на Любовта, да премине в Деца на Деня, да премине в това, което индийците казват – Аватар.
Аватарът е нещо много велико. В буквален превод значи „спускам се“. Кое? Духовността, за да може да се манифестира в човек. Ишвара, или онова, което цялостно може да се нарече Вечният, Божественият – Адам Кадмон или Пуруша. Но има една друга тънкост в Аватарното слизане – è ли си дете на родители, или се идва без родители. Добре е, че са раждани такива подскази, за да знаете, че ще дойде време, когато ще можете да правите плът и да викате души. И са го казали, когато се касае за Аватара. Има и Аватари, които са без родители. Овидий го пише в своите „Метаморфози“. Учудвал ме е този поет на прозрението – Овидий говори за едно дете, което няма родители, а ние и досега се борим „in vitro“ да го правим! Папата пък забрани на Петручио да прави деца в епруветки. Може да забранява, но Овидий преди 2000 години го е рекъл. Ето това са Децата на Деня – да предварите с хилядилетия пътя на човечеството! Това е дългът ви и бремето ви. Но Христос рече: Моето бреме е леко. Леко! Защото: прозрението – не болката!
Така че йерархии има! И чакане има, и награда има. Но този, който работи за награда, винаги се лишава от благодат. Поощрението е идвало не от това, че работиш за награда, не от това, че правиш добрини. Сега вече процесът ще се смени: да правиш добрини, за да минеш за добър – не. Работи се заради общността: Идете и кръщавайте света. Един много ясен пример им даде Христос: Не си носете торби, но работникът заслужава своята плата.
Йерархия и Служение. Висшата йерархия, на която можем да кажем, че се е качил човекът, това вече е Децата на Деня. Не че преди това не е работено, напротив, много се е работило, много. Но трябваше да се мине през няколко големи тайни. Една от тайните, която митологията ни остави, това е реката Стикс (Лета) – да се потопите заради забравата. Много трудно беше голямата част от това, което казвам, от ехото на съдбата, т.е. миналото, да се забрави. Въртят си една Иерусалимска броеница – едно, две; едно, две... Отче наш, Отче наш... Или пък ония с машинките – ом, ом, ом, ом – пет хиляди години! И понеже се умориха умовете им, сега им направиха технически едни мелнички... Разбира се, за това няма вина никой – защото то бе много потребно тогава, когато не бе ехо, а глас на съдбата. Когато не искаха Одисей да става все по-порочен, какво направиха неговите съпридружници – вързаха го, за да не чуе песента на сирените, убиха му „Кама“-та.
Това са годините, които изживяхте до 1994 година. Със знайност, възприета под различни процеси и с различни градуси, с която се освобождавате, за да може една воля, воля на бъдещето на Вълната на Мъдростта, да изведе една душевност, да извика един Дух на осенение за път на Децата на Деня.
Богове – богове в развитие! Много неудобно, много смутително за обикновената стъгда, която изрази своето поведение на негодувание, когато Той рече: Аз и Той сме едно! Какво каза първожрецът? Богохулник! – и си разкъса дрехата. Богохулник! Този „Богохулник“ Го изповядат милиарди – те останаха няколко милиона... Ето това са аргументи, които трябват за ума, въпреки че не са потребни, когато носите Кръщението на Мъдростта. Затова този обред ще се запази – Кръщението на Мъдростта. Свобода от вода, от астрал, свобода и от зрими гълъби. Феникс, Феникс – това ви трябва!
Така ние ще поемем Пътя на тази отговорност и безспорно, ще свършим своето дело. На Голгота остана един белег: Един Си свърши великото дело и Неговият Кръст възкръсна; друг свърши своето дело като добродетел и неговият кръст замина за Рая; трети не свърши нищо, напротив, оплака се и кръстът му остана там да стърчи. Човекът е, който избира правото си да не остане несъбуден и да поеме отговорност заради човечеството, заради боговете, заради себе си! Отговорността – това е, което ви предстои. И вие трябва да го направите! Този, който не може да го направи, ще си остане на една голгота, на която насила са го закарали. А няма насилие, има сила!
Във вашия път вие ще дължите отговорност и благодарност на себе си. Няма благодарност, която може да бъде достатъчна награда, нито пък достатъчен израз, че да каже всичко. Сами трябва да свършите това – без страх в кой лин на обикновеното вчерашно минало ще бъде сложен гроздът на нашето познание в Пътя на Мъдростта, за да го смачкат в обикновено вино. Ние не само признаваме причастието, ние го приемаме – приемаме го от ръцете на Всемирността, която ни прави зрими теогони!
С волята на Отца, с жертвата на Христа и със зримия теогон отиваме в третото хилядолетие за Служение на човечеството – без награда за себе си!
Човекът е едно Богоизбрано богопослание!