Човекът е най-скъпото дете на Бога!

Великите закони, които боговете създават, не са за тях, а за нас, хората. Отговорността ни не е само лична, не е само социална, не е само и национална – тя е и нравствена, и космична, Божествена. С волята на Всевисшия и с нашата преданост в дните, които ни чакат, защото: Денят започна! А този, който е тръгнал, не бива да спира. Затова Христос казва: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори!“ (Лука 11:9).

Разбира се, че този, който не е мъдър, ще каже немъдра дума пред Отца си – и пак ще му се прости. Защото Христос рече толкоз любвеобилно: „И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба?“ (Лука 11:11). Но мъдрият няма да оскърби Отца си с искане! Искайте и ще ви се даде, но трябва да знаем какво искаме.

Търсете и ще намерите, но трябва да знаем какво сме загубили. Може някой да търси загубените си пари, друг загубената игла... Но ако си търси зрънцето от загубена мъдрост или от главнята, наречена свобода – огънчето на свободата, тогава безспорно ще му се даде.

Хлопайте и ще ви се отвори! Къде хлопаме? На вратата на кръчмата ли или пред вратите на храма, където богаташът дава от излишъка си, а бедният – всичкото си.

Има само един дом и този дом сме ние! И Той казва: Вие сте храм Божий. Всичко това като изходен път го дължим на великия акт на инволюцията, която след това дава тласъка на еволюцията. Космичната еволюция – тази голяма духовна сила, това неопределено, безпричинно висше духовно, което излива своя златен дъжд! И вибрациите, които оставя като инволюционно градиране на света, за да можем да го изведем след това в обратната посока, са частица от нея. Именно еволюцията, законът за причинността и възмездието като отиване и връщане, е нашата стълбица, по която се качваме към Небесата.

Един от най-съществените въпроси на битието ни след този за Сътворението на света и създаването на човека е въпросът за принципите и законите на еволюцията. Той създава много доктрини, които взаимно се отричат, но и взаимно се допълват; градират познание според възможностите, които носят – наука, религия и окултизъм. Този въпрос е бил пред взрението на човека: пред взрението на учения, в съзерцанието на мистика, пред тези, които създават различни окултни школи, за да характеризират същината на този процес. Доктрините на материализма, на теологията, на окултизма и общите научни доктрини имат свои схващания, които се различават, както небето от земята. Еволюцията е основен закон, признат или непризнат, достатъчно достоверен макар и научно недоказан, защото науката няма крачката на нашия Крали Марко – от Хемус на Пирин! Прозрението, сложено в езотеричните науки, допринася в много религиозни виждания да се кажат изумителни тайни. Полковник Олкът през 1882 г. в една от своите сказки на теософското общество твърди, че електричеството е материя.[2] И разбира се, науката сега го доказва.

Твърде неустойчиви са понякога доказателствата. Те могат да удовлетворят един временен акт на прозрение или на достатъчно като ниво на познание откритие, но ето че древността чрез прозрението извежда тезата за енергиите особено в теориите за Сътворението. Там би трябвало още да се търси: моментът кога ще дойде, къде е брегът, от който ще започне еволюцията, защото за да се говори за еволюция, ще трябва да се знае и инволюционният период. В теорията на Сътворението в християнството ние намираме преди човека еволюционно създадени същества; и цялата планетна плът обслужва сътворението на човека.

В по-висшите светове се изграждат онези потреби, с които във физическия свят ще трябва да слезе цялостният човек. И тогава той ще трябва да мине през божествените духове, през различните йерархии в астралните и менталните светове; или през тези ангели, архангели, архаи, власти, сили, господства, престоли, херувими, серафими, както ги дава християнството; или аватарите в индийската култура, великите посветени в египетската школа... Малко е даденото в първи, втори и трети план, които образуват великия триъгълник, където липсва окото още. Това е планът на Духа, на Божествеността извън формата. След това ще се мине в плана на света на предобразите, които Платон нарича предсъществуващи идеи. Предобразите слизат постепенно в по-нисшите светове и се стимулира тяхното битие. Така се идва до света на разума – висш и нисш. И накрая – във веществения свят на създаването; именно на Земята ще дойде това Да сътворим човека...

Човекът е най-скъпото дете на Бога на Земята. По-скъп е от ангелите, защото те не слизат в еволюция на физическото поле. За човека Бог дава още енергия, за да го направи материално осезаем на тази четвърта планета в кръговрата на манвантарата. Ако в Сатурновия период му дава вибрацията, ако в кристала влага Своя първи вибрационен пулс, за да изгражда физическо тяло, то, минавайки през Слънчевия и Лунния период, идва на кръстопътя на разделянето, на Земята, където фактически започва еволюцията. В предишните периоди човекът има инволюционност, има слизане. Един процес, наречен еволюция – възземане, не може да започне още от Сътворението, защото Бог излъчва енергия, която слиза, за да образува йерархиите, за да дочакаме разделния момент на четвъртата планета, когато започва обратният процес. Земята сега е в четвъртия цикъл, този, който дава еволюцията на човечеството. Тя е и нашето най-голямо благо. И ето колко точно митологията ни го дава чрез Антей – този, който бъде вдигнат от Земята, става безсилен. Човек тук трябва да направи еволюцията си, тук трябва да премине през кармичните си и прераждащите го задължения. За никой друг свят от нетленните Му йерархии горе Бог не жертва толкова много обич и толкова много Себедарие. Дори позволява на Онзи, Който е човек – Син Човечески, извършвайки делото Му, да каже, че е и Син Божий. Голямото, което великият закон на Еволюцията предназначава след процеса на Божието дарение до нашата физическа плът, е да започнем да се връщаме у дома си, при Него, за да стане това, което чрез устата на Сина Си рече: Аз и Отец сме едно!

Не Го оскърбяваме, когато се устремяваме, колкото и да сме несъвършени. Достатъчно основание ни дава, че е готов да ни прости, и достатъчно прощение, като предоставя енергии, с които ни развива. Ако в този град има петдесет души праведни, Аз ще го спася от разгром. „... може би ще се намерят там десет? Той отговори: „няма да погубя и заради десетте“ (Битие 18:32).

Това е величието на големия закон: да слезете от Божествеността – не от Божествеността като еволюционно достижение, че сте богове, а от самия Бог – да стигнете до това, да се видите облечени в кожени дрехи и после да ви каже: Аз заради вас дойдох! Представете си колко грижовност (не в човешкия смисъл), колко енергия трябва да бъде дадена, за да го разгръща, за да се върне – дава му законите, открива му пътища чрез олтари, чрез нравствени закони, чрез войни, чрез жертви, чрез Собствения Си Син! Ето колко предпоставки има, за да дойдем до еволюцията, да дойдем до човека. За мен най-скъпият гостенин на Земята ще си остане човекът, защото той има пълната духовна сила и генералната привилегия да еволюира с тази дреха на физическата плът и с всичката благодат, която Творецът (Безпричинната причина, или Себепричината) му слага – Своята собствена енергия, Своята собствена еманация. Не е известно дали Лунните предци, Слънчевите деца и подобните им горе йерархии ще се върнат в същата стойност, с каквато на нас е сложена тайната: „Вие сте богове, вие сте синове на Бога“ и след това изумителното прозрение на великия Христос – Аз и Отец едно сме.

„Еволюция“ произлиза от латинския глагол „evolvo“ – развивам се, разгъвам, разяснявам, разказвам, изтиквам. Ние много често изтикваме неща, които вече не ни са потребни, за да поставим нещо, което е усвоено и което ни приближава до съвършенството. Най-добрият символ на развитието е спиралата. И в гънките `и ние научаваме това, което в правата линия не можем. „Еволюция“ (evolutio – лат.) е непрекъснато и постепенно изменение. И тук е двубоят между формите на еволюционизма – теорията, която не приема скоковете и тезата на революционността. Марксизмът говори за вулгарен еволюционизъм – една непростима и недостойна преценка. Това че някой не изповядва вашето убеждение и не стои на градомера на вашия знак не значи, че той е вулгарен. Никога не слагайте епитет на оногова, който не ви споделя. Болка да изкажете – да, ако наистина не може да узрее, както и възхвалата си, когато той е повече от това, което вие сте. Защото човек трябва да се възхищава и от светлинката в малкия път човешки. Но да се отрича, да се обижда – никога! Човечеството за съжаление се бори да даде достатъчно доказателства, да ни поднесе експериментален материал за неща, които ги има отдавна в окултното знание. Теорията на материализма има поглед само върху наличието и не приема вложената градация като пулсация на Върховно същество, на Себепричинност. Тя не може да обясни тенденцията как обикновената материя дава това, което се нарича мисловност, въображение, пророчество, откровение. Как да обясни!? Приемайки развитието, теорията на материалистите му приписва скокообразност, революционност...

Теорията на креационистите не приема въобще изменението. (creo /лат./ означава „създавам“.) Това е теория, която официалното християнство и юдаизмът имат за защитна своя формула; създаване типизирано, без развитие.

Теории за еволюцията съществуват във всички времена, защото има една нагледност. Но формирана вече теория с идея за развитие ни оставя ламаркизмът на Жан Батист Ламарк[3]. Според нея сътвореното се изменя от обстоятелствения свят и придобива нови качества. Ламаркизмът не приема тезата на материалистите, че количественото натрупване създава качествено изменение. Природните обстоятелства, които изменят въздействието си, по-скоро унищожават неприспособимото, но качествено не го правят ново. (Ето че ги няма ихтиозаврите.) Неприспособяването не е въпрос на натрупано количество, което се изгубва в някакво придобито качество!

Дарвин също не приема скока и революционността. Той развива идеята за произхода на видовете, произхода на човека: остави, че в основата стои изменението, наследствеността, които създават т. нар. естествен подбор, както и тезата за половия подбор. Разбира се, последните експерименти ни дават и съответните мутации и преминаване към нови видове, но ядката, основата на това битие ще си остане. Изменението фактически е исторически биологична даденост. Защо слагаме и историчността? Защото когато вече имаме биографичност, тогава можем да отбележим феномена. Само човекът прави история!

Това, което може да се проследи в еволюцията, са трите важни условия, оказващи основно влияние – средата, полът, който подбира, и необходимостта от самозащита като идея за съществуване. Оттук и идеята за приспособяването. Затова скоковете не могат да се приемат като биологичен закон на еволюцията. Тя е постепенно развиване, а периодизацията, в която може да става, катаклизмите, които могат да дойдат, създават нови условия, при които биологичният вид извършва своя подбор или своето приспособяване. И тогава когато един белег влиза поради силата на съображение за съществуване, законът за защитата и самозащитата ще се приложи, тъй като приема тази промяна. Наследствеността безспорно е част от нагледната история, но не и пълнотата на истината. В края на краищата къде отива онова съзнание, с което е дошъл един човек?! Отработва го, а след това предава на детето си един минимум качества. (Хората казват – наследи на дядо си пиянството!?)

Ето колко процепи има, колко неясни проблеми, светът колко много тайни носи! И колко първично би било да се приеме, че една еволюция крие в себе си само това да се натрупа количество и след това то да избие в някаква „висше организирана материя“, т.е. да настъпи „качествена промяна“. Вижте необходимостта от тезата за личното съзнание, което е нанизано на душевността на човека, нанизано е на нишката на Духа му, на онази инволюционна сила на Съществото, с която То му дава Себе Си. А сега – връщай Ми го, сине Мой! Това е голямата тайна на Еволюцията! От този разделен момент, когато започваш да се индивидуализираш, да се самосъзнаваш, да се самосъхраниш и изграждайки себе си, да дойдеш до великото тайнство, което се нарича „жертва в другия“. Тогава ти влизаш в онова признание – по-добре капка в океана на Еволюцията, отколкото капка на личния си лист.

Науката не дава друга информация за космичната еволюция, в която боравят сили, създали обстоятелствения свят – това в теориите на учените липсва. Липсват двата големи принципа, липсват седемте различни лъчи, с които се изгражда човекът. Когато се създава светът или когато еволюцията подема своето развитие, именно те правят хроника, с която той – индивидът (растението, животното, личността) се съобразява. Двубоят между силите на отрицанието и силите на доброто присъства във всички религии, но тъй като религиите или по-скоро митологиите са „заучени приказки и фантазии“(!), никой не се съобразява с тези наличности. Има една астрална светлина (аnima мundi), която носи двойственост – един по-висш и един по-нисш принцип. Това фактически дава идеята за божество на злото, което наричат Ариман, и за божество на доброто – Ахура Мазда или Ормузд. А в предисторическо време в книга „Битие“ ще намерим идеята за Йехова, който е отъждествен от гностиците като Син на тъмнината.

Защо принципите на доброто и злото се възправят почти във всички религии? Защото съществува съпротива в по-нисшето поле, в което Висшият дух слиза, и обратно: „загубеният“ Божествен дух при издигането среща съпротивата на възземащите полета. Тогава еволюцията е най-благородното страдание – страданието е вашето добро! Народът казва: „Всяко зло за добро.“ (В действителност някой, който е бил изключение, някога го изрича, но остава като народна поговорка.) Една река, за да отиде до океана, ще трябва да си пробие път. Предоставена е идеята за страданието. Страданието, т.е. еволюционният гърч или еволюционната устременост, която трябва да пробива, безспорно ще среща съпротива и човекът страда. Но не съм съгласен с другото – на радостите да се предоставя само преходност. Този, който приема идеята за еволюцията с прераждането и кармата, не може да си затвори очите пред това, че вибрацията на радостта е една градация на съзнанието за преценка. Радостта може да бъде изразена: радостта е усмивка на Мъдростта. И щом е мъдрост, тя ви създава вече позиция.

Защо радостта, защо насладата е мъдрост? Не става въпрос за сладострастие. Сладострастието е първата еволюционна потреба, за да започне полът да създава живот (човек преди не се е оплождал по този начин); то е желанието, което е трябвало да задържи. Не можем да приемем тезата на окултистите (където кармата и прераждането играят най-важната роля), че радостта, сладостта, възхищението са преходни. Не. Именно вибрацията на усладата от победата създава защитното знание, а то, от своя страна, дава отначало светулчицата на прозрението. Прозрението най-добре обслужва свободата от карма и като възмездие – идеята за прераждането. Прозрение! Ама било колкото светулка... Онзи, който е могъл да избяга от пещерата, за да си направи наколно жилище, е имал светулката на идеята да излезе от тъмнината. Така че не приемам тезата, че в еволюцията играе роля само страданието и търсената цел.

В „Агни Йога“ има един великолепен израз, в който се казва: „Всяко възхищение пред прекрасното събира зърната на светлината“ (§546). Възхищението е едно от най-възвишените дарения на човека, защото, за да се възхитиш, трябва да си направил преценка, а еманацията, чиято енергия ви дава възхищение, е именно частица от онези стъпала, които нарекох ходене между Дух и материя.

Развитието според различните доктрини трябва да бъде преценявано от ранга, който имаме в личното си познание, в личната усвоимост на един процес. А той може да не съвпада с това, което светът ни е дал. Упрекът на Ян Хус: „O, sancta simplicitas“, не е обида за бабичката. Той просто прави преценка, че нейната вяра е свещена, макар тя да отива да хвърли съчки, за да изгори „еретика“. Защото това е нейната оценка, нейната еволюция е тази. Отделен е въпросът, че това може да бъде инспирирано от определена формация.

Християнската доктрина не приема еволюцията, макар че толкова очебийна е в „Битие“ еволюционната йерархия на периодите на сътворените едно след друго битиета – небе и земя, вода и твърд, растителен, животински, човешки свят. Върховенството излива в една инволюционност Своята духовна енергия, която след това ще трябва в пътя на новото пробуждане, именно на еволюционността, да се търси в Бог.

• Еволюцията е пътят по скалата между Духа и Материята.

Затова материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана.

Християнството приема изцяло идеята за Сътворението от Старозаветието. Официалната теза за съжаление много малко е осветена от окултното знание, което ни дава Кабалата. В религиозните доктрини на християнството, както и на мохамеданството, не лежи идеята за посредник в Сътворението. Митологията ще има едно златно яйце, от което ще се роди Брама, който ще създава свят. В концепциите на християнското вероизповедание Върховното Същество, самият Бог е сътворител на всичко. Тогава как да се приемат измененията, които се получават? Повтаря се не още индивидуализираната единица, докато стане индивид, докато приеме белега на човек, с който ще започне еволюция. В неговото единство – чрез преповтарянето, а не чрез милионите години на въздействие! Човекът като сътворение, носейки целия вибрационен клавиш на материята, има и Диханието. Именно чрез Диханието в идеята за Сътворението на световете до материалния, (т.е. в седемте свята, които се развиват в седмичния цикъл на планетите) се осъществява вибрацията на Божеството, създавайки човека, който се връща в Него. И тогава ще намерим пълнота на идеята, че човекът е един нееволюирал бог.

В идеята за сътворението на човека като инволюционност намираме много интересни характеристики. В книга „Битие“ е употребен глаголът „да сътворим“. Безспорно за юдаизма и за християнството Бог Отец е, Който повелява. Но „да сътворим“ значи има и някои други. Той е, Който дава енергетичното начало и призива за сътрудничество на онези, които имат изградено свое тяло (не физическо). И те трябва да вземат участие в сътворението, защото са част от Него. А някои от тях трябва и да слязат! И в Старозаветието е дадена идеята, че част от ангелите се възгордяват, противопоставят се на Бога. И те, наречени сатани, отпадат от еволюцията на нивото на Бога. Именно една част от предшествениците (лунните предци, слънчевите деца...) отказват сътрудничество във физическото поле, не искат слизане, инволюционност до най-плътната материя. Елена Блаватска разработва доста подробно тази теза. Каква е пълната достоверност е въпрос, който времето ще доказва. И така в юдаизма и в християнството се приема бунтът на възгорделите се ангели. Но според Кабалата има и протест за сътворението. А в мохамеданството съвсем открито Иблис изразява своето несъгласие и когато Аллах (или Бог Отец) сътворява човека и поканва всички да му се поклонят, Иблис не отива и предупреждава Сътворителя, че той ще допринесе за големи злини на света. Така се получава големият конфликт в онова поле. И ангелите остават там... Човекът носи завидната съдба да има този еволюционен момент, тази дарба, която Бог му дава – да слезе на последното поле, за да Му бъдем най-верни и вечни с Него. Затова казвам, че човекът е най-скъпото Му дете. Ангелският свят, архангелският свят нямат еволюцията, която ние имаме. В Псалом 8:5 на Давид много интересно е казано: „Що е човекът, та го помниш, и Син Човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал!“ Що е човекът? Безспорно велика тайна е цялата тази космичност – висша разумност, за да може всичко да бъде казано. Но ангелите нямат нашия опит. И те наистина ще бъдат помощници на човека, макар че бяха отказали сътрудничество. (А подобен род сътрудничество вършат и всички починали наши близки. И в някои школи се говори за т. нар. „невидими помагачи“.)

Когато Аллах прокълнава отрицателя ангел, че никога няма да бъде спасен, Иблис го моли да бъде все пак някога простен, когато светът ще има своя свършек. В своя труд „За Началата“ Ориген също защитава тезата, че, когато дойде последният съд, и дяволите ще бъдат спасени. Според доктрината на окултизма свършването на една манвантара е всъщност страшният, последният съд, за да се прецени онова, което ще премине в друга еволюция, и това, което ще продължи в тази, защото не е завършило Божественото си сливане.

Светът има своите големи закони, по които се развива, конфликти... В Пураните са дадени Великите войни на Небето. И в Откровението има нещо, за което малцина знаят, а врачуват – война на Небесата. Там светлото войнство се води от архангел Михаил. И чак когато то победи, след още четиридесет и два месеца ще бъде повален змеят...(Откровение 12:7-9). Видял ли е някой горе войната дали е свършила?! Дали войнството на архангел Михаил е победило?! Казвам „горе“, но то е в нас – светът в астралното, в менталното му поле, неслезлият долу човек! Още в най-древно време са дадени тези периоди и за знаещия са обяснени войните на небето – на ангелския свят с тъмните сили. Същата война виждаме между Тифон и Озирис, между Ариман и Ормузд... Тя с будността и божествеността се пренесе в душата на човека – там той води своята война. И как е определена тя? Казано е: Яде плода на знанието и се роди злото...

Тези символи, които фактически са борба за съществуване, имат своя материален израз в теориите на еволюционистите. Кронос и Зевс – виждаме идеята за безжалостност в природата – баща и син! Ако изходим от моралните устои, създадени от религиите и след това от обществата, бащата е този, на когото трябва да се отдава почит. Във всичките тези свръхвойни намираме точно обратния принцип – война на сина срещу бащата. Зевс се бори срещу баща си Кронос. Нещо повече – след това Зевс е застрашен и той приковава Прометей, за да каже кой е онзи, който ще го свали. Старите светове победени от новото! Тези неща не могат да бъдат далеч от закона за развитието, а как са обяснени, това е вече отделен въпрос. Науката с ирония ги нарича приказки, официалните религии не искат да приемат вътрешните закони на еволюцията, а те имат свои и вътрешни пулсации, и външно облекло. И точно така великите символи ще ни служат. Всичко ни е дадено, трябва само да знаем да ги разгадаваме – да знаем ключа, с който да отключим кутията на Пандора. Пандора пуска злините, но в кутията `и остава надеждата... Ако от своето ковчеже, наречено човек – тази сома, пълна и с мисъл, и с чувства, и с дух, сме пуснали злините, защо не помислим, че остава надеждата?! След като една духовна вълна идва и дава на човека идея за Правда, друга – идеята за Любовта, да се извиняваме за злините с Пандора – не! Трябва да насочим самосъзнанието си в наша услуга, а не към пуснатите дяволии от нас! А кой е у нас? Нееволюиралият бог.

Как трябва да се разбират другите символи, какво у нас е градът например? Това, което е зидано с милиони години, за да приюти една душевност – приют на хиляди, на милиони душевности. Дали този град е един нов Йерусалим, е проблем вече на вътрешно откровение, защото „Йерусалим“ значи „град на мира“. Ако в душата на един човек има размирности, той не може да бъде Йерусалим и следователно не е иззидал големия си храм. Ако един град в своята физическа, географска, етническа същност не може да изгради толерантност, а само упражнява социалната си функция, той всякога е размирен. Но ако вътрешната хармония има за идея да се изгради целостта и по този начин всичко да е лесно достъпно, тогава градът като символ е точно това, което е човешкото тяло. (Представете си, че ръката ви е на километър от вас или главата е някъде другаде.) Това е градът, това е и държавата, това е и Всемирът. Древността казва – вие сте микрокосмос. Така че човекът е също символ, човекът наистина е един град. Там, където двама души са в Мое име, Аз съм при тях!, казва Христос. А за да бъде там Той, вие сте обител – обиталище, което може да приеме висшата духовност.

Винаги актуалността, в която живеем, може да стане символ. Ако някой направи една изключителна добродетел, ние му издигаме паметник. Какво значи това – символ на добродетелта. (Като статуите на братята Георгиеви пред Софийския университет.) Така че трябва да търсим символите не само в митологиите, а и в настоящето. Дори и сигналните знаци на известни формации са символи на една идея. Един дъб също е обявен за символ и става олтар на моление. Защото в него има всичко: корени – глава; стебло – тяло; листа, които символизират социалните добродетели. (Широколистните дървета са израз на социалност.)

Всичко това е велика тайна. Христос направи един Голготски път, който също е символ! Искайте да познаете тайните, включени в символите. Защото кадуцеят като Дърво на живота, като битие е една мистерия на света, така както Дървото на знанието за добро и зло е една мистерия на човека. И тази мистерия на човека го разгръща – в инволюционност и еволюционност. В кой момент Адам и Ева се осъзнават във физическа плът и в кой момент ги наричат богове? След като ядат плода. И някой ще се попита – защо богове се наричат тези, които знаят що е добро и зло – разбира се, богове на една степен, на една йерархия на развитието. А там, когато ще бъдете свободни, великият закон няма да го има, само ще остане голямата тайна на Еволюцията. На Адам и Ева беше забранено да ядат още от Дървото на живота, за да не станат безсмъртни. Боговете на Олимп бяха безсмъртни, а вършеха човешки неща. И пазеха безсмъртието за себе си. Когато ще се яде плод от Дървото на безсмъртието, няма вече да се вършат човешките неща – те са в еволюцията!

В книга „Битие“ стои и една идея за проклятие към човека, който е сътворен. Това е най-голямата грешка и в юдаизма, и в християнството. Отпадналите ангели водят борба със светлия Бог и също са прокълнати, но жертва в тезата на християнството и юдаизма остава човекът, и то в една много странна ситуация – иска да отвори книгата на познанието. Ето какви предпоставки са изпуснати, когато официалните доктрини изграждат своите теории за еволюцията. Проклятието пада върху човека, който иска да знае! Това е трагичността – и на наука, и на църкви. Това е голямата беда на човечеството! Направиха човека такъв грехопадник, че след това Христос се явява като спасител. Но той си е пак същият... Не мога да приема тезата за грехопадението.

Овидий казва: „Ако за всеки грях Юпитер изпращаше своите мълнии, той скоро би бил обезоръжен.“ Ето че е имало смели хора, хора с проницание. А известни формации, църковни общности бързат да сложат клупа на врата на изповедника и на мирянина, като го държат в постоянен грях. Боговете не желаят да слагат наказания, те биха искали да видят до себе си чедата си – да стават безсмъртни, като вършат смъртни неща. Това не значи да правим грехове, защото Юпитер трябвало да си пази стрелите... Не Юпитер стреля – стреля нашата съвест. Не може да се спре този вътрешен разчет, наречен съвест. Тя е налице и човек под напора на това си битие отива в съответното свое молитвище и пред този олтар прави своята молитва и признание за сторена грешка. Не е имало идея за спасението, каквато се поднася – само като идея за изкупление. Има просто начертан и показан път, който еволюцията налага; йерархия на духовните вълни, които са пулсация за ново, друго еволюционно съзнание. В стари мехове ново вино не се налива! Това е генералният път на еволюцията. Христос дава една нова духовна вълна, която въззема душевния свят на човечеството, за да го постави на една нова перилност. Било е Правда, сега – Любов, утре Мъдрост, след това – Истина и Свобода.

Когато сложим еволюцията в своя личен живот, според окултистите с два пояса сме опасани – две златни вериги ни слагат. Защото целостта на човека след това се води от съдба. Но веригите това са прераждането и кармата. Окултните школи, които за нашето европейско мислене са придружители на религиите, имат тезите за прераждането и кармата. Безспорно и в европейското мислене стои проблемът за причинността и следствието, и в официалната религия стои идеята за възмездието. Чрез акта на Сътворението е сложен проблемът на прегрешението, който сам за себе си поставя тезата за спасението. Защото не може след като е сътворен, човек да бъде оставен без онова Дихание – да изтлее в земята или да се разпилее като душевност, защото бил сгрешил!

Така че когато се създава предпоставка за един грях, т.е. човек има дързостта да наруши забраната да познава закона за доброто и лошото и да се включи в еволюцията, силата му налага грехопадението. Но може ли да го остави Творецът? Не! Ето как излизат на преден план следствие и причина, причина и следствие!

Безспорно стои и въпросът дали законите на прераждането и кармата са вечни, или са само съпътстващи? И дали когато ще определяме тези формули на еволюцията, трябва да изходим само от това, което досега официално е прието в идеята за Сътворението: ето ти един човешки род, или и от ония окултни знания, които поставят въпроса за коренните раси. За Първата и Втората коренна раса нищо не можем да кажем, за Третата само можем да набележим историчност, без да говорим за битие. Защото едно битие, недемонстрирано на Земята, т.е. без видими белези, не може да има историзъм! Но идва Четвъртата коренна раса с ясно демонстрирано вече историческо поведение!

Ако човекът е още в онзи латентен период (който е извън полезрението на космогониите) преди Великият да каже: „Да сътворим!“, имало ли е карма? Безспорно не. Когато слизаме – в инволюцията, ние не можем да правим карма, защото формирането ни не е наша воля, не е наше деяние. А преди да е имало карма, имало ли е нужда от прераждане? За мен и кармата, и прераждането трябва да имат в основата си наличие на съзнание. Другото е движението, което дава гъвкавост, пластичност, устременост на всичко онова, което трябва да направи човека – този скъп гостенин. Принципите на еволюцията създават съзнанието ни за отговорност и служение и тайната на развитието. Тези закони, тези тезиси в душата на човека – причинността, вечното течение, божествеността, ни връщат загубения глед, глед, който ни е даден от Божеството в Сътворението.

От деня, в който започва обратният процес – да се върнем на парад пред Сътворителя си, ние сме включени в кармата. Обратният процес е наше деяние и следователно ние ставаме причина за валидност на кармичното си задължение, т.е. на деянието, което сме извършили. Само човек има карма, но не като причина и следствие отначало, когато няма още натрупана нито зряла карма. Кармата не е нито вечна, нито изначална. Отначало тя е тенденция на еволюцията, за да може да ни тика в развитието, после тенденция за божественост – за индивидуализирано съзнание, за упражнена воля, и в края на краищата, за осъществения бог. Слизащият ще минава в света на предобразите, в света на разумното; ще се индивидуализира, ще проявява воля. Така индивидът започва да се изгражда. Когато упражнява лична воля, когато егото започва да разтваря страници от свещената книга на Живота (на този неизявен, нематериален триъгълник, който стои над всекиго), тогава човек започва да изгражда своя биография, свой живот. И осъществяването на това като една изначална воля за развитие е енергия от първия лъч – лъча на ръководството, или на жизнелюбието. В този път, който е едновременно път на развитие и търсене на съвършенство, приближаване към Този, Който е вътре у нас, започва да се създава личната причина и личното следствие. Човек трябва да стане приспособим и отстояващ. За този, който не може да се приспособи и отстои, се създават законите. За мъдреца законът е верига, но за обикновения човек законът е защитност, парапет, за да не падне. Ето изграждането. Законът на кармата точно това прави – „карма“ означава „действие“. Кармата е деятелност, поведение на мисъл, на желание, на дело, а не на прераждане. Тя се натрупва, но се и разрушава с действие. От действие е направена, с действие се разрушава. Не трябва обаче да смесваме деятелността с приложното действие.

Може ли една карма да бъде разбита и разрушена с мисъл? Да, може. Тогава се ражда необходимостта от съзерцанието, до известна степен и потребата от молитвата за грешника, но за грешника, осъзнал поведението си – извършеното действие, което му е създало причина и следствие. А не непременно човек да се себеотрича и обвинява, че е грешник – както стои над главата му първородният грях. Всяка самосъзнателност, с която преценяваме постъпката си, е енергия, разбиваща мисъл-формата на извършеното действие: престъпление, грях. Нужен е обаче именно този момент – разкаянието, което е вътрешно съсредоточаване за признание. Тогава идва тази енергия, която ще унищожи създадената мисъл-форма или консумираното действие, което трябва да сложим на огъня.

Покаянието и разкаянието са форми на един запален огън, който започва да гори веригата на извършеното деяние. Покаянието може да не изкупи изцяло греха, но е първата стъпка, чрез която човек влиза в училището. И колкото по-дълбоко, колкото по-сърдечно, колкото по-цялостно го направим, толкова повече мисъл-формата на това, което е извършвано, ще бъде разрушена. И понеже човек не прави това, много често създадената мисъл-форма, която е карма, не може да се изкупи в едно само живеене, тя се напластява, тя е вече една потенциалност, която чака. Но кармата не е неотменимо задължение! Тя може да бъде струпана някъде и в един момент се налага, фигуративно казано, „кръстоносен поход“. И там – в собствената си жертва, може да изгорите всичко. Някога ви е липсвало достойнство и акт на жертва и сте стояли кротичко и сте гледали как загиват... Сега, когато ви се предостави случай и се открива нов път, може да се жертвате и кармата ще изгори. Това е безспорно! Не бива кармата да бъде страшилище! Тя не е Минотавърът, който иска да изяде седем девици на година. Една карма, която е дело на деятелността, много по-лесно се разрушава, отколкото една карма, която е получена от лошата мисъл, направила лошото деяние. Когато Ева е изкушена, се казва: Очите `и гледат един плод, който е многожелан. Ето събуденото желание, което се материализира в мисъл-форма – да посегне, да го вземе, да изпълни акта на деянието.

Има една мисъл, която поразява: „Да благодарим на Бога, че не е сбъднал всичките ни желания, защото, като се обърнем да видим желанията си, ще се ужасим.“ Много трезво човек трябва да ражда желания, след като знае, че те са товар върху самара му. В молитвите си всички казват: „Дай ми, Господи!“ Никой не казва: „Господи, вземи ме, прати ме там да върша нещо...“ Понякога желанията са твърде несъзнателни и като възраст, а често са толкова дребни на ръст, че на човек после му е смешно и си казва: „Как можах да пожелая това!“ Ето защо контрол на мисълта е крайно необходим! Защото никой не може да извърши действие, ако няма събудено желание, което се храни от мисъл за приложение. Всеки адекватен на разумното си живеене трябва да мине своите действия през мисълта си. Никой не може да бъде лишен от мисъл, която го е накарала да действа.

Светът не се заключава в нашата биологична зримост и биологична осезаемост като констатация – вън от нас съществуват други светове. Не, разбира се, в онзи опростен вертикал, в който се говори за безсмъртието на душите ни, след напускането тук на своето физическо поле. Става въпрос, че ведно с това ние живеем и в други полета с други тела и следователно там нашата душевност осъществява и доработва събудените тук мисъл-форми, събудените тук желания – човекът и там работи. И безспорно след като мине през една кристализация на съпоставката между преходното и вечното, между тази мъдрост, която може да победи съдба, и онази лутаница на мисълта ни, която се удовлетворява в биологично или в астрално желание, след това, носейки се в тялото, наречено ментално, ние спокойно в един обратен път взимаме нейните енергии и нейните кристали – тези малки бисерчета, които понякога непринудено раждаме, понякога трудолюбиво обработваме. Ювелирната страна на човека е задължителна, защото бисерчето е една прашинка от пясък, влязла в мида и образувано от отлъчената нейна киселина. Така и нашата събудена мисъл, влязла във висшите ни полета, отработена и след това ювелирана, ние донасяме в своето връщане. Тогава знаем какво значи мъдрост, откровение, какво значи да ни гостува идея. Човек се ориентира чрез закона на еволюцията, човек работи, защото има закон за кармата, човек се бори за свобода с морални стойности, защото има закон за прераждане, но хрумналата идея е път, дело и вие тъй или иначе ще ги донасяте.

Изворът, източникът на мисълта, безспорно е менталното тяло и менталното поле. Колкото по-възвишено става, колкото по-малко е обременено с облъчванията на желанията, толкова повече се приближаваме към причинността, която ни дава идеи, толкова по-близо сме до интуицията. Така че кармата е действие, а човек трябва да знае, че и мисълта е действие, че всеки акт на съзерцание, на събудена духовност е също действие. Затова казваме – духовни деяния, мисловни действия; затова магията се прави с мисъл, както и обсебването. Това са мисловни деяния с твърде лоши резултати, каквито наблюдаваме и не можем да ги отречем. Това с което най-много работим сега тук, на Земята (и затова именно правим една нова йерархия), е мисълта като приложна енергия, вложена в една духовна вълна – Мъдрост. Мисълта като еманация на менталното тяло в менталното поле е именно китайската стена, която не пуска врагове както вън от границите, така и вътре в тях. Мисълта е най-съществената наличност в човека. Мисловната дреха си остава една от най-сигурните ризници, с които човечеството се облича, както за да се брани, така и за да въздейства, защото мисъл-формата е една кондензирана енергия, с която може да се работи и за добро, и за лошо. Разбира се, възхвалното е, когато мисълта като енергия я упражним за възземането – не само лично, не само социално, не само национално, а и космично.

Ето защо, когато се пробуди четвъртият център, човекът получава едно универсално съзнание – разбира се, не равно на космичното съзнание, когато е буден седмият център, но съзнание за космична мисъл, с която може да работи, да я взема и да я дава в мисловното поле, в мисловното тяло. Това е първият Адам – великото мисловно тяло, великото мисловно поле. Така че това, с което са започнали съответните школи, е овладяването на мисълта и прилагането `и в добри дела, за да може тя да контролира желанията и те да ферментират от по-нисшата си степен в по-възвишена. Като се загърне с мисловна енергия и сила, човек може да спре всяко нисше желание, идващо да го нападне, всяка опростена мисъл със своя себичен характер. Себичността е именно демонстрация на мисъл-форма, показване на Аза – индивидуализираната цялост, но в неравна пропорция с чистотата. Себичността, егоцентричността, с която в хилядолетията стадният човек се е отлъчвал, е била много необходима, но след това тя става верига.

Когато човек се освободи от своя астрален превес, когато ударението му не е в желанията, т.е. обюзден е конят на желанията му, тогава той може да стане мислещо отговорен. Когато може в едно вътрешно съзерцание да даде път на интуицията, която изразява един още по-висш свят у него, тогава се е развил. Затова школите започват с упражнения, които дават подстъпите да се овладява постепенно нисшата мисъл – да се трансформират нисшите енергии на мисълта във висши и да се позволи в нейната чистота да прошари интуицията. Мисълта е платното, върху което можете да рисувате откровението, защото чрез нея трябва да го дадете. Тя е инструментът на словото, тя е ръката, с която можете да кажете: „Върви!“ Така че не само можем да се предпазим от отрицателни въздействия. Човек не трябва в своето битие на изграждане на мисловния си свят да се загръща единствено в собствената песен на собствената си раковина; той трябва не толкова да търси да се пази от отрицателни въздействия, колкото да дава положителна енергия, достойни мисли, величави интуиции, божествени откровения – равното на това, с което неговата мисъл може да предаде част от голямата симфония! Трябва много съзнателно да работим за раждащата добро мисъл. Казано е: „Направи добро, пък го хвърли в морето – то ще дойде, ще ви намери.“ Но не е достатъчно да се прави добро, просто – бъдете добри! Да си добър, това е вътрешна отговорност, а не деяние. Бъди добър и когато не правиш добро! Измерението на направените добрини е проблем. Защото какво да прави онази вдовица, която има само две лепти!? Отива и ги пуска и Христос казва: Тя даде всичко, а ония – от излишъка си. А добрината, която се прави, безспорно чрез закона за кармата ще се върне. Много е лесно – днес направих една добрина. Не! Когато никой не ви иска добрина, вашата доброта си прави доброто дело.

Толстой има един много интересен разказ – дошло някакво нареждане всеки да си вземе греха (камъка) и да отиде пред Великия съд. И ето че някой си извършил тежко престъпление и носи голям камък. Надсмял се този, който с лекомислието си тук е хвърлил небрежно едно камъче, там е хвърлил друго (като кака Сийка на плета на клюката). Но когато започнал да ги събира, се оказало, че и два чувала му били малко. Точно този разказ говори за „дребната“ мисъл, за „малкото“ престъпление, за „позволената“ лъжа. Всяка мисъл може да бъде преценена и както казва ап. Павел: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно...“ (1 Кор. 10:23). Човек, без да иска, преценява стойността на добрата мисъл и се съхранява от предизвикателството на отрицателната. Овладяването на мисълта е първата стъпка. Елена Блаватска пише: Мисълта е най-непокорното нещо. И не е достатъчен страхът от отрицателно въздействие на чуждата мисъл, страшно е, когато не владеем своята мисъл, когато не я употребим за възземане. Да оставите мисълта си да се наиграе на жежкостта на вашето проницание, да играе до умора – следете я само. Не я укорявайте, не се опитвайте да я хванете – оставете я да играе с всичките `и падове и висоти. Някой път ще видите висотата на мисълта си и ще се самовъзхитите – и изведнъж ще ви заведе в унижението! Оставете я, наблюдавайте я и когато тя се умори (а няма начин да не се умори, защото и тя е енергия), тогава започнете да я обработвате. Това е великото съзерцание – да я овладявате постепенно, постепенно. Затова в школите се говори за съсредоточаване, за размисъл и след това вече за съзерцание.

И така кармата има определена за нея страница в душата на всеки човек от това, което като деяние, действие или прозрение се слага в личния път. Ето защо поначало друга карма не може да се изкупи. Затова екстрасенсите когато лекуват едно заболяване трябва да знаят на какъв принцип е дошло. Ако е нарушение на някоя добродетел, липсваща на този, който е получил заболяването, то не може да му се отнеме кармичното възмездие, докато не научи частица от това, което трябва.

Има социални движения на кармичните вълни бих казал, които създават отрицание и възправяне на хората едни срещу други. Известно е от биографията на Буда, че аурата му, която е била почти петстотин метра, е акумулирала отрицателните енергии там, където е минавал, за да не се създават предпоставки за нови кармични ужаси; освобождавал е от гняв, който още не е станал бунт. Опитайте се някога, когато видите разгневения, възправения с меч – словесен или юмручен, да направите това, колкото и малка да е вашата аура. И ще видите непринудено родена усмивка. Ние не сме навикнали да упражняваме доброто си в услуга на другия. Защото под карма не бива да се разбира само това, което е минало. Нали свободната воля създава възможности да правите и сега карма за бъдеще, т.е. контактите, разприте, които имате, хваленията, които се дават и пр., създават кармичната плетеница. Така че някой може с ръката си и с благослова си да спре друг да направи едно отрицателно деяние, една лоша постъпка, която ще му създаде верига на карма, но това не значи освобождаване от карма за предишното. Един човек иска да извърши убийство. То може да е възмездие от минало. Но има нещо друго – ако вие го спрете, кармата на другия, към когото може да е дължано, е изкупена, защото този вече го е решил като деяние. Но вие спирате да го извърши и да създаде нов възел в собствената си карма. Тогава ще търси начин да се освободи и в мисловната си деятелност. Така че спокойно човек може да простре ръка и да възпре някого, който върши зломислия или злодеяния, но има разлика в осветляването на тези въпроси. В Евангелието е казано, че вечер Христос, уморен от всекидневието Си, отивал в планината. Отивал е там, за да предаде отрицателните енергии, които е поемал. Значи този гняв, който сте спрели, трябва да знаете къде ще го пратите – да му намерите място къде да отиде, иначе остава у вас.

И така, кармата се складира и докато не узрее, човекът не може да я осъществи, не може изцяло всичко да освободи. Той може да узрее и за един момент – дали едно дълбоко далечно минало му донася някаква свяст, или някаква струна в него в даден момент от едно слово само се докосва и той просветва, и той се освобождава от това, което го чака от миналото... Но какво освобождаване да стане, когато той ругае страданието си, като го счита чуждо! Човек трябва да разбере, че то си е негово. Ако имаме социално страдание – тогава е на всички ни. Човек ще узрее да съзнае, че няма страдание, а има развитие. Когато обаче нещо го сполети, връхлети върху него, хората казват: „Толкоз добър човек, а колко зло му се случи!“ Никой не изрича: „Този добър човек намери най-после време и сили да го сполети онова, от което трябва да се освободи.“ Трябва да се освободим! Когато на някого му гостува беда, трябва да направи молитва за благодарност. Да каже: „Добре дошла!“, както народната ни поговорка: „Всяко зло за добро!“ Ние я казваме, но колко я осъзнаваме... Сполети го някого нещо и веднага: „Та все на мене ли?“ Трансформираната беда е знание, тя е добре дошла свобода. Това не значи, че човек трябва да каже: „Елате злини да ме освободите.“ Кармата е преценена. И тогава когато ръководителите – липиките[4], намерят, че една душа е узряла, я освобождават. Защото това се ръководи – и много съзнателно, и много отговорно! На никого не е дадено толкова много, че да не може да го понесе. Но ако човек се види – види какво го очаква, няма да издържи. Безспорно целият наш организъм трябва да е пригоден да понесе съзнателно онова, което е извършил – и ум, и желание, и воля, и биология. Духът не може да извърши злини, значи цялата след него форма-живот носи отговорност, носи информация. Най-голямото страдание на човешкия дух е, когато знае нещо голямо, а корубата му не позволява да го извърши. Не всякога, разбира се, това е плод на карма, а на историчност, на космичност. Но за отделния човек безспорно и кармата играе роля. А будността, че нещо е плод на една бивша карма, освобождава; на човека с прозрение не му тежи. Ако в Иисус само една клетка бе протестирала към тази жертва, която Той трябваше да направи, светостта Му за Възкресение нямаше да бъде. Толкова цялостно трябва да бъдете изградени. И много хубаво е казано: Когато дава дясната ръка, да не знае лявата. Знае ли, няма цялост! Ето затова всичко у нас е генетичен, мисловен, астрален носител на кармата. А има кой да я учредява, преценява, кой да я филтрира, за да я даде.

(следва)