Изкуството и религията си делят огъня на сърцето!

Не тайна, а разкрита истина е, че живеем в благодатта на Бога, но се осъществяваме по личната си воля. А изкуството като израз на неизбродността на душата, като вътрешно вдъхновение и като Божие пратеничество е най-пищната разцветка, най-хубавата панорама на духовността, изразена в песен, картина, приказ, скулптура, архитектура... И най-същественото в изкуството е самият човек. Трудно е да се каже, че Отец е бил скулптор, художник или поет, когато е ваял човека от плът, но е вложил изкуството в душата му, която Го изразява. Ето каква обширност и какво вътрешно усещане трябва да носим, за да можем да осъществяваме тази благодат. А потребността от изкуство не може да бъде изчислявана, както душевността не може да бъде измервана!

Велико преживяване е, когато човек застане пред един творчески образ. Как го усвоява, как го признава, с каква всеотдайност благодари, е въпрос на йерархия на личния му свят, но в същото време е достижение и на личността, която поднася от великия хляб на Божествеността. Има хора, хранещи се с трохи, но винаги има и неизбродни големи души, които отиват в незнайни светове, за да кършат от голямата пита и дават залък на всички.

Разбира се, не можем да съдим оногова, който иска да прави съвършено изкуство, но не може. Ние винаги трябва да делим изкуството от опита да се прави такова. Радостно е, когато една душа се пробуди и иска в песента или в картината да сложи личната си мъдрост, но трябва да живее в смирение, че това още не е всичко. Човекът не може да се лиши от пробудено чувство за естетическа оценка, нито да спре ръката си, когато някое вълнение премине през нея, нито да каже на гласа си: „Не прави напеви, защото ще смутиш природата!“ Може и фалшиво да пее, но пее; може да не е Рембранд, но рисува; може да не е Омир, но създава картини със словото си; може да не е Микеланджело, но с длето и чук вая образ; може да не е Иисус, но прави молитви! Свидетели сме на достатъчно праисторически образи, които трудно възприемаме като велико изкуство, но все пак този, който е правил молитвен кумир или идол, е вложил в него и естетика, и религия, и молитва.

Малцина наистина правят изкуство, защото то трябва да съчетава и музика, и поезия, и картина, и мъдрост – трябва да създава форма на светлината! В една пирамида има и светлина, и зазидана сянка, има и песен, и писмо (под мумията стои „Книга на мъртвите“, т.е. правила на живот). Така изкуството събужда око, ухо и сърце, събужда ум и откровение. В него е и линията, защото без овладяно пространство не може да се прави изкуство. Стихотворната образност, ритмиката, певността, вложената мъдрост са късове овладяно пространство, които трябва да уловим. Затова този, който ще извае образец в някоя от формите на изкуството, трябва да го носи в цялост; затова онзи, който ще прави пирамида, трябва да има целостта в душата си – тя да вибрира в плътта му, та когато гради, окото да вижда архитектурната форма в светлина, ухото да влага музиката на седемте сфери в тяхната песенност. Наистина през прозорите на пирамидата се вижда Вселената в звездната `и цялост – в нея са измеренията на геометрията, там е песента на сферите (за която Питагор ще говори чак хилядолетия след това).

Още древността е носила целостта на изкуството! Но защо тогава се изгражда йерархията на божествата? Понеже не може всичко да бъде жива плът в живота на всеки. Ето защо се слага пред пирамидата Сфинксът – волята и овладяната мисъл, но още неизразена. Наричат Сфинкса „въпросника“, „смълчания“, „неразгадаемия“, защото да се гледа само, не значи още да вибрира с него. А нищо не е възможно да бъде направено, ако не го носим като живот.

Най-хубавите светове, достигнати от човечеството чрез велико вдъхновение или вътрешно откровение, са тези чрез лъча, който окултните школи (с различни нюансировки) наричат Лъч на изкуството. Той изгражда ведно с другите шест лъча целостта на личната ни култура, на социалната ни цивилизация и на всемирното ни развитие.

• Изкуството има своя идеология – религията, свое осмисляне – философията; свое утвърждаване – науката!

Светът отива напред. Той е длъжен в своята еволюция да не се спира само на Седемте чудеса. Те са велики, изключителни, но не са всичко. Към Фидиевата фигура на Зевс, храма на Диана в Ефес, Родоския колос или висящите градини на Семирамида, към Хеопсовата пирамида, Халикарнаския мавзолей и Александрийския фар отдавна са добавени осмо, девето, десето „чудо“. За времето си Седемте чудеса на света изразявали чувството на удовлетворение от естетическа цялост, мъдрост, от красота и хармония в човешката потреба за божественост, но съвремието вече не описва чудеса, то живее в границите на изкуството и евристиката. Сега не е чудо, че вълшебното килимче ни занесе на Луната. Митологията вече е реалност, и то хармонична реалност. Съчетаха се волята, изповеданието, науката и изкуството.

Науката прилага изкуството в лабораторията и там преоткрива откритието. Но тя борави и с метафизика, за да се изработи реалното гостуване в отвъдността на планетния ни свят! Чудо ли е?! В митологичните времена наистина щяхме да кажем, че е повече от чудо, но сега е живот!

Изкуството, оплодено от ума, е в едно ложе с науката, но на него му се предоставя правото на фантазия. Какво е фантазията (не фантазьорството, което е опасно) – реално мислене, даденост на прозрението. Най-позволена е била винаги тя, фантазията. И затова е покровителствана от Луната – от бледоликата Селена, която ни мами, която прави отливите и приливите и е вдъхновение на всички поети. Неслучайно Луната стана и нашата първа гостолюбива приятелка.

„De septеm orbis miraculis“[3] – Седемте чудеса на света са надкрачени, но това не ни дава основание да не изпитваме чувство на признание към тях, защото без градежа и без вложената изява на гениалност нямаше да вървим напред. Затова Лъчът на изкуството за мен е Лъч на предсказанието, Лъч на ясновидството (неслучайно „поет“ значи „ясновидец“). Древността е раждала, пазила и водила „ясновидците“ чрез скриптирането, йероглифа, пиктограмата от образното мислене и изразявяне до вокалния азбучен напев.

Лъчът на предсказанието сътрудничи за изграждането на цивилизацията и отбелязва културното присъствие на историческите човеци. Ето защо те са живели с богинята на паметта – Мнемозина, която ражда от Зевс деветте музи. Паметта лежи във валенциите на изкуството. Това е една от големите му тайни. Без музите, без вътрешното откровение нашият мозък, колкото и да е голям, нищо не може да ражда.

За да ражда, са му необходими евристичност като прозрение, воля за жизнелюбие, религия като идеология, философия за небесни и земни неща; нужни са му деветте музи, защото всяка от тях има своя покров и събужда у нас онова, което твори. Музата е идея за върховното вдъхновение – тя е нашето служение в даден клон на изкуството. Казваме: „Имам вдъхновение, музата ме споходи.“ Това е великата песен, събудената наша духовност, припомняща ни животи, в които дори не сме имали съзнание, но глиптирани вътре, дълбоко у нас. И факт е, че успяхме да стигнем до определено могъщество. Затова с особена признателност трябва да влизаме в пирамидите, да се възхищаваме на изумителния Аполон Белведерски във Ватикана. Ние успяхме да хванем паметта – Мнемозина, и да я вложим в компютър; пращаме спътници – вълшебни килимчета, до различни планети и „разговаряме“ с тях, за да узнаем що е там и какво сме ние. Това е изкуството – то носи и философия, и наука; то носи и воля, защото без приложена воля само ще се възхищаваме, но няма да направим дело, което е паметник.

Лъчът на предсказанието е един от най-ширните, защото изкуството не само взема мирогледните си идеи от религията и осмислянето им от философията, но и може да се сложи във всеки лъч. Изкуството не всякога е съвършено, но то обхваща цялата ни същност: от ръката до сърцето! Дори когато религията е нямала обект на моление, а е била почитание – събуждащо се преклонение пред Слънцето, някой е рисувал, друг с песента си или със словото си е правил изповедание. Така се раждат молитви за Слънцето, химни на Слънцето. Оттук са и химните на Сътворението – да се възпеят видимият и невидимият свят.

Човек не може да събуди божеството за благоволение, ако не носи в себе си молитвата! Ето защо религията си служи с изкуство. Какво е обредът? Една игра в религията, но и изкуство! Затова с основание можем да кажем, че религията и изкуството си делят огъня на сърцето! Изкуството притежава този орган – сърцето. То приема Божието слово, то го дава на света. Безспорно има изкуство, което е и откровение. Йерархията позволява това, за да се върви напред. Тя дава поносимото, но в същото време носи пулсацията за еволюция. Този, който не може да еволюира, този, който стои само в поклонение или от история не разбира, или само във фанатизъм живее.

Разбира се, и без благоволението на Лъча на молението не може да се прави изкуство. Дарението на изкуството не може да бъде предмет на лаборатория, когато освобождава божествеността. Дори първичното изкуство е стимулирано от божествеността като вътрешна пробуда на все повече обгръщащия се от материята дух! Но това не означава, че изкуството не отразява. Винаги трябва да разделяме отражението от вдъхновението, което разкрива тайни. Безспорно е така – затова са родени музите!

Има подражателство в изкуството – докато откровението надмогне очите, които правят отражение! Човек се възхищава на света, който го заобикаля, и за да не го изгуби, рисува картини, които го възпроизвеждат. Но може да изрисува и картина, която не е видял в света, когато нещо в него му открие перспективи – било онази вибрация в кристала, чрез която е станал човек, било онова чакане в съня си, за да роди Ева! A чакането на Адам така безмълвно ли е било? Защо му се казва: „Заспи!“ В съня се раждат реални образи!

Изкуството излиза из духовните сфери и дава опорност, че светът е реален, че молитвите са необходими, че храмът е потребна душевност.

Религията и изкуството делят огъня на сърцето в една изумителна равновесност! Когато отлистим историята, ще видим Партенона – възпятата Атина Палада, ще видим пагодите на будистите – един материализиран будизъм... Да, Буда отрича Бог, но него направиха бог! Ще намерим и хиляди каменни божества, но и свещените книги на Индия – Ведите. Индийците единствени в света оставят митологията си в свещени книги. Там е дадена идеята за религия в епос. Разбира се, не стигат до концепцията на монотеизма, въпреки че са гениални в прозрения. Те не успяват да се освободят от митологичния свят, макар и божествен, защото ги владеят страстите. Все пак за отлика от другите митологии в свещените им книги има правила, които са и морал, и философия, и образци на молитви и заклинания. (Заклинанието също е изкуство. Затова в театъра се преповтаря и акцентира – този, който от словото не направи заклинание, той не може да въздейства.) Ето нещо странно във великата „Махабхарата“:

• Каквото има в тая велика епопея,
• и другаде го има. Каквото няма в нея,
• приятелю, да знаеш, че никъде го няма.
• Изслушай я, та равен стани с бога Брама.

Ето изкуство – когато чрез тази култура, чрез този епос ти влезеш в живота, доближаваш се до великите богове и ставаш бог!

„Илиадата“ също ни води към боговете. Кой ни е дал по-добра теогония?! Хезиод пише теология само, а Омир извайва в своя най-велик епос стратегията на войната като наука. Представете си каква вещина е имал този певец – да разгърне волята на боговете и човешките нещастия и борби, да даде ответ на всеки бог и възмездие на всеки човек! Омир не само разказва как Атина Палада, обидена от Парис, застава на противната страна, но той мотивира и как тя мисли! Ето изкуство, което дава реалности, отричани от модерна Европа до миналия век. Светът не искаше да признае за истина омайната приказка на слепеца Омир, а по-велик стратег от него няма – стратегия и военно изкуство в слова! Девет години война и накрая – Троянският кон, една провинциална идея на хитреца Одисей да ползва измамата за религия и религията за измама! С каква колосалност Омир е виждал тази война! И след това какво прозрение е имал Шлиман, за да каже още на седемгодишна възраст: „Аз ще открия Троя и ще докажа тази приказка!“ И след като изрови Троя, показа, че няма митически заблуди. Това е изкуството като доказателство, като археологически паметник. Това е религията в изкуство, изкуство, което дава реалности.

Омир има прозрението да предостави на Вулкан – бога на огъня (а няма нито ясновидство, нито живот без огън), да вмести цялата вселена в един щит, който е най-блестящата художествена образност на всичко, що светът до него време има. Чрез Вулкан като творец Омир отразява една реалност, но показва и нещо, което друг няма – присъствие на вътрешното зрение. Затова казвам, че боговете на Олимп слизат на Земята да вършат човешки неща, а човекът Адам като бог, който знае що е добро и зло, слиза да върши Божии дела. Иисус довършва великото дело – с Разпятието Си, което е кръстът на Христос и черепът на Адам!

Колко живителна е божествената тайна на Христос, когато казва: Аз Съм лозата на Живота! Всяка пръчка, която не дава плод, се реже и хвърля в огъня! Има ли по-хубав образ за реалността на личен и духовен живот! Това е поезия и религия, това е мъдрост и жизнелюбие. Може ли от трънка да берете смокиня? Може, но само ако я облагородите! Точно тук е идеята на промяната. Всяка от седемте напътени духовности, от седемте гения на човечеството, които ръководят седемте лъча на еволюцията, работят точно за тази ферментация, за тази промяна, за това наше пътуване към съвършенството!

Съвършено е съчетанието на Лъча на предсказанието с Лъча на молението и в една друга тайна – изкуството на светителството, на оттеглилите се в пустинята. Представете си каква корекция в цветовете на собствената си аура нанасят, как с длетото на Вечното трябва да отмахват от себе си „гнойните рани на Йов“! Затова Лъчът на предсказанието е търпение, както и Лъчът на жизнелюбието. Този, който управлява и няма търпение, който няма проницанието да понася недостатъците на поданиците си, той не е държавник. Това не значи, че поданиците трябва непрекъснато да грешат! И ето идеята – човек може да стане пустинник, за да излекува гнойните си рани и да се освободи от скръбната безизходност. Никой прибулил се в безизходност не е добър поданик, нито религиозно служещ, нито може да стане философ или да прави изкуство! Лъчът на предсказанието е идея за велико търпение. Колко много трябва да се чака една муза да осени, да изсипе своята щедрост като дете на Зевса и да извади от паметта всичко, що събужда тенденция за развитие и осветяване! Недоволство от себе си – това е отново да вземем лък в ръката и да свирим на струните на душата; отново да се осъществява у нас двубоят между Атина Палада и Арахна – коя ще изтъче по-хубава тъкан. Богините са по-съвършени и затова Арахна ще бъде превърната в паяк. Легенди ли са това? Не, всекидневно живеене! Ние винаги тъчем мрежата на обикновения си свят и когато го сравним с вдъхновението на богинята на мъдростта, ще изглеждаме бледи. Но къде е великото – че дръзваме да творим! И когато мъдростта ни намери достатъчно готови, музата ще ни нашепне. Затова агеологията е изкуство, защото прави валенция за велико свързване с боговете.

Лъчът на предсказанието се ръководи от Серапис. Той е едно късно египетско божество от времето на римското господство, на Птоломеевата култура, която въведе Европа в заблуди (геоцентристката теория е нейна). Счита се, че Серапис е акумулирал старите Апис и Озирис и отначало се нарича Осарапис. Озирис пък е божество на възкресението и на Слънцето. Затова Серапис носи слънчевия бог Аполон, който е покровител на оракулите и бог на изкуството, носи и Плутон – бога на подземните тайни. Съчетава ги в себе си и с Ескулап, бога на магията и медицината (която също е изкуство). Носи и Меркурий, бога на науката; отъждествяван е и с Юпитер. За мен това са различни състояния, в които Серапис минава. Ето как той поглъща в себе си почти всичко. В изкуството можем да намерим нотирането на науката, щом то носи Меркурий. Там е магията, която лекува, щом има вибрация от Ескулап. В него е и боговиждането, щом има присъствието на Аполон. Той е всичко това, но само посветените знаят пластовете на боговдъхновението и богооткровението. Другите се тълпят край Делфи, за да чуят Питията, която, упоена от треви, стои над триножника и говори. Какво е тогава изкуството?

• Лъчът на предсказанието е разкриване на боговете у нас!

Колкото по-съвършено предадем чрез този лъч знанието, което имаме, толкова по-близо сме до божественото, толкова повече сме осъществили „Познай себе си и ще познаеш боговете!“

Изкуството бива три вида. Първото е изкуството на ръката или мануалното изкуство – дяланият камък, който по-късно става Фидиевата богиня. Изначало това е потребата за оръдие на труда – брадва, нож..., идея да се обработва. След това се прави олтар и се възпява това, което възхищава човека. Ако в едно изкуство не се вложи идея за възхищение, то е само отражение, защото онова, което възхищава, е утрето! И музите дават своята песен за бъдещето. Те събуждат религиозната ни съвест, която започва да се търси в Онзи, Който ни е сътворил. Бог не може да дава милостиня, а щедрост, защото в нас вижда Себе Си. Затова се търсим в съвършенството, затова в чувство на благодарност ръката извайва образите на боговете.

Представете си каква вибрация трябва да е отработила ръката в милионите години, та когато държи длетото и чука, мисълта да извае съвършенство! Когато великият Микеланджело завършва статуята на Моисей, я удря с чука и извиква:„Говори!“ – дотолкова живителна е била! И когато видим тази скулптура, как няма да изживеем неговото чувство, как няма да вибрираме! Ето великото изкуство – ръката да вибрира с мисълта! Жестът трябва да бъде жест на душата. Това е ръката – тя направи прашката, с която Давид победи Голиат; тя рисува икони, пред които коленичим, защото са наша вътрешна вибрация; тя пише писмото и издига пирамиди; тя прави компютъра и строи ракети, за да отлетим до далечни светове.

Магията на ръката завладява пространство. Колиба е била защитата на пещерния човек, но една пирамида е архитектура за вековете – и сега буди възхищение, защото е паметник, който най-оптимистично ни свидетелства идеята за безсмъртието. На малкия човек се прави величествена пирамида и пак душата му не е задържана там, а `и е дадена „Книга на мъртвите“, за да знае в пътуването си какво да прави! Пирамидата е овладяно пространство от Божествения свят за видима и невидима реалност. Ако в нея няма вложена астрология, а само геометрия; ако там няма дори и геометрия, пак бихме казали, че е изкуство! Така Лъчът на предсказанието ни дава трапезен хляб за безсмъртие и за Божие служение.

Нужни са ни светлина и очи, нужни са ни ухо и сърце, ум и измеримост, за да вложим изкуството в своето битие, в своето Златно сечение, докато сме още само приемащи, но не и даващи. Този, който дава, трябва да е научил пропорциите на Златното сечение. Един от гениалните архитекти на нашето съвремие льо Корбюзие откри „инструмент“ за линейни измервания подобен на музикалното писмо, който улеснява и хармонира строителството и конструирането – „модулор“. Това е гама от мерки, изходяща от пропорциите в човешкото тяло. Човекът, възправен с вдигната ръка, дава основните четири точки за заемане на пространството. Първата – (1), е между стъпалата, втората – (2), е в слънчевия сплит, третата – (3), е на върха на главата и четвъртата позиция – (4), е е в дланта на протегнатата нагоре ръка. Пропорциите (2) – (3) – (4) и (1) – (2) – (4) образуват златни сечения и са основни, а те, от своя страна, пораждат други. Според льо Корбюзие „Язвата на архитектурата е „пергелът на Академията“ – безразличен към мерките, към размерите, борави с тях в абстрактни действия без кости, без плът, без живот и без кръв – проста последователност, събиране, редуване на еднакви стойности – една блудкава точност... Има и друг вид пергел – „пергелът на Геометъра“, способен на онази геометрична игра, която открива пътя към опасните и безпределните наслади на символите на метафизиката“.

Какво е пък баграта? Цялата природа е багра, но трябват вътрешни очи, за да се види коя вибрация на Божественото дава съответния цвят. И затова има цяла наука за цветовете. Те са не само Божие присъствие, но и акумулация и отдаване на енергии. Нямаме ли ги отразени в себе си като хармония на аурата?! А изкуство без хармония не може! И затова в системата на тибетските духовни учители този лъч се нарича „Лъч на хармонията чрез сблъсък, влияещ главно върху човечеството“. Тук са близо до големите тайни. Какво е тогава изкуството? Хармония и вътрешно равновесие, но и борба да се надмогне обикновеното и да се изведем в съвършеното! Одухотворяването не е борба срещу природата, а приближаване и търсене на естетическа хармония с онова, което е Божие в цялост.

За Рафаело има един надслов много странен: „Природата се сепна и се уплаши, че той ще я засени в красотата на своята багра, затова го прибра!“ Много учудваща оценка е дадена за четката на младия творец – природата се смути, че той може да е по-съвършен от нея. Естествено тя никога не се страхува, но изразът е великолепен. Няма друг по-добър начин да се каже колко съвършен е Рафаело. Така че изкуството съперничи в благородния смисъл дори на Божията багра. Затова в египетските свещени йероглифи, които Шамполион разчете, художникът е наричан „творец на живота“.

Египтяните вярвали, че бог Хнум е изваял първия човек от глина, т.е. че човекът е продукт на божественото изкуство.

Вторият вид изкуство е на устата – оралното изкуство. То е вокалът, вълшебният глас; то е ораторството и пението; то е словославенето и дори приказната гълчава на махалата. То е словото, изразяващо тайните на голямото въображение! То е и молитвата, която, макар да извира от сърцето и да е нотирана от душата, се мълви дори в безмълвие. Разбира се, устата могат да изрекат и много клевети и махленски хлевоустия – дребни мисли, с които оскверняваме себе си, а не другите. Светът не може да бъде омърсен от нас. Той има достатъчно вътрешна сила, за да се пази чист. Иначе, ако се съберат клеветата и хлевоустието, отдавна той да е потънал, а виждаме, че живее! Винаги има един светъл лъч вътре дълбоко в него! Господи, прости им, защото не знаят какво вършат! Тези думи на Христос са велика хигиена, която душите ни получиха. А не само Той брани човешката душа – десетки велики посветени бдят над нея, защото знаят, че човешкият ум и уста ведно с молитвата могат да родят и клевети. На тях, на великите посветени, дължим изкуството – живот.

Много е трябвало да се работи и върху изкуството на устата. Например великият оратор Демостен заеквал и търсил начин да се надмогне. Отивал край морските брегове, слагал си едно камъче под езика, за да не се спъва, и надвиквал шума на вълните. Така впоследствие става знаменит с известните си „Филипики“ (прочутите му речи срещу Филип Македонски).

Гласът първо се е учил на напевност. Когато викнете отсрещния, не трябва да го уплашите. А начинът, по който го викате, определя поведение. Другият трябва да ви приеме като близък, за да не живее с чувството на страх и несигурност. Следователно изкуството в цялост е било и идея за сигурност. Така се е идвало до разговорката, до песента. Значи преди да е имало друго изкуство, е била песента. Тя е кореспонденцията, от която се извежда контактът.

Второто е ритмиката, защото без преповтаряне на фразата музиката няма сила. Повикът като вътрешна музика, за да не плаши отсрещния, е трябвало да бъде хармоничен, а докато другият усвои това, се ражда идеята за повтарянето. Затова в песента фразата се повтаря.

В музиката пространството е по-малко материално. Жан-Филип Рамо[4] казва, че „не музиката е част от математиката, а обратно, науките са част от нея, защото те се основават на пропорциите, а резонансът на звучащото тяло поражда всички пропорции“. Има някаква логика и някакво предсещане в това – нали човек преди да почне да смята, е пеел. Слухът е предшествал и зрението, за да се събуди реалност в материята. А когато се победим като материя, т.е. когато я одухотворим, ще можем да слушаме и музика, която няма звуци. Тогава няма да имаме нужда от материалния звук, от ноти, но дотогава ще я схващаме с определени вибрации.

Когато Бетховен загубва слуха си, написва най-великата симфония – Девета (на съдбата), защото е имал вътрешно откровение. В предсмъртното си писмо до своите братя той иска тяхното признание и обич, тяхното право да не го съдят, че страни, че е един чудак, понеже е лишен от слух: „...винаги съм бил разположен да върша дори велики дела, но помислете в какво ужасно състояние на неизлечимост се намирам...“ А това е било благодат на Небето! Той, който няма ухо да улавя външни вибрации, написва съвършената Девета симфония, защото тя е вътре в него, но се чувствал неудобно да признава глухотата пред събеседниците си. Тази скръбна песен на съдбовността е в душата му, защото той е Лаокоон – жрецът, който предупреждава Троя и с гласа на своята весталка Касандра изрича: „Timeo Danaos et dona ferentes“ – „Не приемайте дара на данайците.“ Е, може ли човек, който е имал едно такова битие, да не пише музика, гонг на съдбата! Тази болка за несъвместимост в света на човешкото „... ме довеждаше до отчаяние и без малко щях да туря край на живота си; само изкуството, то ме караше да се въздържам. Ах, струваше ми се невъзможно да оставя света, преди да изпълня туй, за което се чувствам призван... Затова препоръчвайте на вашите деца добродетелта, която единствено може да донесе щастие... тя е, която ме е крепила в страданията. (Той прави от страданието добродетел!) На изкуството дължа, че не турих чрез самоубийство край на живота си.“

Виждаме докъде е отивала болката човешка и откъде е започвала отговорността пред Висшето. Идея за самоубийство поради недостатък и една велика добродетел – да се трансформира, да се преобразява страданието в съдба и да се живее чрез изкуството!

Разбира се, не всеки в своето време е признат или награден. Има случаи някои да искат щедра награда, когато в тях живеят две души, както казва Гьоте. Едната може би му е служила да бъде велик, а другата – да отиде до магьосницата, да пие питие за вечна младост и да изживява съблазни и земни истории! Изкуство?! А при Бетховен изкуството не е само музициране, не е само композиране, а и достойнство. (Затова когато го поканват да дели държавни трапези, той отказва.) Когато някой е казал: „Е, това е Бах!“, Бетховен извиква: „Не, това не е Бах (поток, преведено от немски), това е океан!“ Виждаме как изведнъж реагира душата му – можеш ли да събереш Бах в един поток! Бах е океан, в същото време и проповед, а Бетховен е една цяла Вселена! Изкуството му е стратегия на войната (Четвъртата симфония), поведение към един реален свят (възхвалната Пета) и една голяма болка (Девета симфония), в която изживява трагичната битка и нечестивия гостенин – Троянския кон.

Разбира се, във всяка картина можем да видим един оракул. Но доколко тази картина е откровение или творческо вдъхновение, или само идея за отражение...

• Изкуство, което променя света, е творческо вдъхновение, а изкуство, което служи за живот, е вътрешно откровение!

Затова Бетховен не се самоубива – изкуството му служи за живот, не за промяна.

Третият вид изкуство е на писмото, изкуството на скриптума. Писмото се ражда, защото паметта се уморява. Представете си милионите години, в които сме я пълнили. Този, който може да влезе в паметта дори само на своето минало живеене, ще види една грандиозна планина, едни Хималаи на спомени от първичната вибрация на кристала (от физическата плът на Сатурн) до мисловния човек, който може да гостува на планетите – ето каква памет носим! И затова изкуството наистина е един начин на живеене.

Когато паметта се препълни, идва нуждата от писмо, което едновременно с това е и изкуство. Изписаният знак като израз и понятие едновременно удовлетворява две неща – естетика и необходимост от знания. Естетиката влиза като потреба и в писмото, и в картината, и в скулптурата. В писмото има йероглиф, криптограма, азбука, има и възхвално Господно пеене. Ето как от първичната сигурност до възхвалата присъстваме в една цялост. Затова онзи, който схваща изкуството отделено от космичната цялост – немотивирано от волята на жизнелюбието или като непотреба на религията и неосмисляне на приложението, не разбира същността му. Лошото е, ако изкуството се впрегне в доктринерство – тогава вече то е слугуване. А когато се слугува, не се знае дали чуждата воля няма да нареди като Данте Алигиери девет кръга в ад. За мен тези, които са писали такива странни и страшни произведения, са идеологизирали религията в нейната пошлост! Целта на изкуството и религията е да направи човека бог, а не да го смути, когато греши. И тогава, когато Данте остави девет кръга на Ада, в които се пластят грях след грях, за да смути цялото вероизповедание на католическата църква, се роди най-страшната корупция – индулгенцията. (Нека имат куража да си го признаят!) Такъв род изкуство е всъщност разсъждение върху доктрини. А това е една гибел!

Трагедията на европейското мислене е, че си върна еврейската уплаха – възмездието да бъде по-важно от прозрението и развитието! Трябва да погледнем реалностите – упражни се насилието и страхът от грях, вместо да се импулсира развитието чрез изкуството, което открива тайни. Така Джон Милтън ни поднесе „Изгубеният рай“; един „налудничав“ Дон Кихот на Сервантес се впусна в борба с вятърни мелници (но поне в борба!), а Дулцинея Тобозка бе идеалният образ... Данте пък остави Вергилий, римския езичник, да го води из Ада без право да влезе в Рая (трагедията на старозаветието – няма право да се влиза в Рая!), в него трябваше да го въведе Беатриче – образ на Любовта, на Христовото учение! А Христос слиза в Ада да изведе всички! Данте Алигиери не прозря това и прати човешкия род в девет адови кръга! Трагедия на непрозрението е да се купуват индулгенции да прощение! Защото страхът, който идва от астралните ни вибрации, може да обземе и нашия ментал.

Индийската митологична религия остави едно солидно стъпало. Там все още се къпят в Ганг, но от своето епосно изкуство те изведоха Упанишадите, т.е. мъдростта. Европа не можа от Христос да изведе мъдростта, не можа да приложи Любовта в идеята на прощението с най-великото начало: Обичай врага си! Значи не е толкова страшно, че има разбойници и грешници, важното е има ли Рай и кой ще ни води там. Виждаме каква идея дава Омир. Когато увлеченият по сирени Одисей губи свяст и пилее време, той не казва: „Възпей, о, музо...“, а моли своите съпроводници да го вържат. Така минава край острова на сирените, като само ги слуша, но не отива при тях. Виждате ли изкуството какво може да направи – може и да руши! Одисей е съблазнен, но отпътува в немощ и послушен на своите подчинени.

Есхил ни завещава „Прикованият Прометей“, Софокъл – „Едип цар“, а Еврипид – „Орест“. Това са концепции, а не развените байраци на разни мислители с евтини знания.

Поезията носи три тайнства: първото е музиката. Когато някой слуша една хороводна песен и носи музиката, той вибрира – с крака, с рамене, с всяка своя клетка – просто не може да се спре. Друг, когато чуе „Реквием“ на Моцарт, не може да не си представи картината с каруцаря, ковчега и кучето, които изпращат самотно великия музикант!

Второто тайнство на поезията е картината, която се помни, защото е живителна реалност на зримата ни памет. И затова поезията е едно образно мислене. Писаници има много, стихоплетства има чудесни. Те не са за осъждане, защото са проблем на търсене на съвършенство – неуморността е добър повод за похвала. Но неуморността не е достижението още!

И третото тайнство е мъдростта. Мъдростта е като кръвта – не се вижда, но дава живот. Ако в поезията няма мъдрост, ако в нея няма концепция, тя е само отреагиране на действителността, а не „ясновидство“. Изкуството е божествена действителност!

Това е изкуството: започва с картина и свършва с фонетичност. А ще бъде ли освободено човечеството и от него? Според Мондриан изкуството ще изчезва в размер, в който животът ще добива по-голямо равновесие. С виждането и предаването на мисълта ще се освобождаваме от изкуството. Но нека не бързаме, нека в табличките на паметта не трием и не се опитваме да правим телепатия. Рано е – още буквата ще прави писмо, баграта – картина!

Изкуството трябва вече да търси идеята за свобода от съдба. Тази фаталност, тази Ананке, която лежи в древното изкуство, трябва да освободи душите ни от възмездието. Аристотел казва, че „изкуството трябва да преодолее страх и състрадание, да освободи отъждествилия се с Орест или Едип човек – да го издигне над сляпата съдба“. За съжаление дори големият, наистина гениален творец Шекспир остава в трагичната разпра на добро и зло. А Христос беше направил стъпка напред, като изрича: Прости им, те не знаят що вършат! Вижте как се влачат последици от неразбиране тайната на големите духовни учения, а те са всичко – и изкуство, и воля, и религия, и философия, и делотворство. Трагичното е, когато една религия идва с всичката си величественост, а след това я намятат с вретище, както казват в Старозаветието, за да погасят огъня на чистотата.

Изкуството трябва да прерастне в идея за свобода от съдба. И това е необходимо да направят хората на изкуството като първи нашественици в хармонията между личната душевност и божествената цялост! Трагедиите човешки не могат да бъдат битие, те могат да бъдат само уроци. От уроци имаме нужда, а щом ги има, значи сме още на път. Когато живеем битие без предназначение, само с уроци, значи сме се капсулирали. Това е нещастието и на съвременна Европа! Тя е капсулирана в доктрината на себеизмъчването, на безизходните идеи, на статуквото, балансирано с милиони жертви. Това показва, че на света е нужен нов вулкан. Изкуство и религия, философия и администрация, наука, преданост и дело – седем лъча ваят една нова фигура, величествената фигура на Мъдростта. Нея никой не може да нарисува – тя не е ангел с крила, нито е Цербер. Мъдростта е опорност, от която трябва да се тръгне, за да не кажем като голeмия френски поет Луи Арагон в последните си години с разочарование:

• Голяма пустота във думи аз изрекох,
• механично, както се изсипва и снега
• И с тези думи много пъти аз облекох
• вестници натруфени да странстват по света.
• Вървиш и спира те във смут внезапно
• от изпаднала монета звън по тротоар;
• нявга тъй и думата звъни – натрапно
• и продължително в твоя слух, като кошмар.
• И кажа ли аз облак, роза или вятър,
• или вечер, време и небесна ширина,
• жътва или минзухарче под есенен шатър,
• аз слушам думата да плаче – на сърцето със скръбта![5]

Виждате колко е била обидена думата, когато `и е натруфил шарении, когато механично я изсипвал във вестници да странства по света.

От тази хабилница на енергии трябва да се пазим, от изтъркани думи и конвеционалност. Затова Лъчът на предсказанието ни учи на ясновидство – той предупреждава, той изобличава, той милва и прощава. Ако пророк Натан не беше упрекнал цар Давид за похожденията му, нямаше да имаме неговите псалми; ако Христос не беше рекъл: „Прощава ви се“, не бихме имали голямата идея за обич.

Ние сме на бедни скърби жителите в сравнение с онова съкрушено от болка сърце на Всемирния бдител, когато децата Му са непослушни! Най-прекрасните души живеят в Слънцето, но най-мъдрите – в Сатурн! А Сатурн – това е страдание, обърнато в развитие!