Огънят е утробата на мисълта!

• 38. На желаещия да се приближи към сътрудничество дайте възможност да схване нужното. Кажете на лекаря – можете да се усъвършенствате в употребата на мускуса, валериана и кедровата смола. Можете да проявите устойчивост в стремежа към Учителя без съмнения и предразсъдъци. Само в живота може да се оцени качеството на достиженията. Ние ценим всяка стъпка напред.
• Всеки час може да донесе нова ценна възможност. Явното превъзходство може да се достигне чрез явна проява – успехите се постигат по закон.

Посочените пътища и стъпалата, чрез които можем да стигнем и влезем в храма, са ни нужни, защото те са енергии да проходим. Затова на този, който желае да се приближи, трябва да се даде възможност да схване нужното – за да узрее за сътрудничество. Човек под пулсацията на всемирната еволюция се осъществява чрез законите на кармата и прераждането, но осъзнатата нужда за развитие, предреченото обещание във воля на изпълнение – това е вече в храм да се влезе.

Понякога, изхождайки от преднамерени свои схващания, поставяме изисквания, които не дават възможност на някого да се осъществи: „Не, този е еди-какъв си, онзи идва от еди-къде си...“ А не сме прозрели зад вратата какво се крие! Затова вярно е, че трябва да се предоставя възможност – възможност, която носи и съвети, и корекции, която може да оправдае даденото доверие. Ако не дадем доверие, как да искаме една възможност неизпробвана да очисти и отвори път! В този смисъл ние облекчаваме всяка съдба. Оттук е и идеята да се посочи на лекаря път към съвършенство: Лекарю, можете да се усъвършенствате в употребата на мускуса, валериана и кедровата смола. Значи има лечебни качества, които се откриват със силата на опита и с по-голямо oт наличното знание, за да се получат и резултати, защото и най-просветеният не всичко знае. Лекарят трябва да се усъвършенства – зад всяка пречка има незнайност, която може да е наше благо. Затова Христос казва: Чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите. Но трябва да сме предоставили възможност. И тогава, когато дадем съвет, фактически подкрепяме идеята за търсенето на Учителя. В това търсене човек прави по-устойчив хода си, а опитът ще му дава знание, с което той ще оправдае грешките си по пътя. Опитът е най-доброто вътрешно огледало за поправка, той дава най-добрата възможност за себеосъзнаване. Внушението може да предизвика динамика на промяната, но опитът като вътрешно съзерцание освобождава от мисловно съмнение, защото е личен вкус, лична скала.

Когато се слиза надолу в Земята, градусът на топлината се увеличава. Следователно когато човек навлиза в своята духовност, градусът на знанието расте. Така ние ще укрепим устойчивостта.

„Можете да проявите устойчивост в стремежа към Учителя без съмнения и предразсъдъци.“ Съмнението е игра на нашата мисловност, а външните ветрове, наречени желания, разлюляват клона на убедеността ни. Но след като ядем от плода на Дървото на знанието, се освобождаваме от съмнението, защото личният опит е прозрение. Дори когато една светулка ни свети, няма да сгрешим пътя, а камо ли да изгрее една звезда, камо ли да изгрее слънцето на Учителя. Несъмненото дава устойчивост. Затова е необходимо да се позволи приближаване с идея за сътрудничество, а не с потребата да се краде.

„Всеки час може да донесе нова ценна възможност.“ Всяка стъпка напред, която правим по стъпалата на храма, е вече една ценна възможност да имаме знание и прозрение. Свобода обикновено липсва на човека – поради задържането на зрението му за доказателство. Трябва да се освободим от закотвеното мисловно доказателство, за да позволим на прозрението си да ни дава знания. Понякога и един малък успех е достатъчен да ни освободи от веригата на кармата, а тази верига трошат именно знанието и прозрението. Когато осъзнаем, че нищо вън от нас не ни приковава, че ние сме се закотвили към нашия праг, тогава идва свободата – като наше дело. Дотогава знанието и прозрението получаваме като даденост от Учението, от ръката на Учителя, простряна за еволюция. Но когато човек сам управлява своята лодка по течението към океана на всемирното и сам се преборва с вълните на вседневието, няма нужда неговата виртуозност да бъде защитавана от някого. Защото нито един косъм няма да падне от главата ви без знанието на вашия Отец. Следователно какво се иска? Не само смелост, но и дързост. Куражът дори не може да се сравнява с дързостта!

„...успехите се постигат по закон“. Да, така е в обикновеното време на развитие, което следва пулсацията на еволюцията. Но има моменти в живота на човека, когато той стои над законите, когато променя законите. Ако само се е търсил пулсът на закона, щяхме да си останем в недрата на най-далечното минало. Смисълът на това, което нарушава закона, е великата тревога, създавана от Белязаните синове, Божиите чеда.

Казано ви е..., Аз ви казвам.... Може ли, когато едно дете поиска от родителите си хляб, да му дадат камък? Когато зрелостта на човека е налице и поиска, трябва да му се даде Учение; трябва следваният закон или старото вретище, с което си покрива главата за разкаяние, да бъде хвърлено. Не може хилядолетия да се покриваме под вретището, а да прибавим нова формула, която да нихилира отрицанието на развитието. Няма друг път! Индийците и досега се къпят в Ганг, но изцеление и път не са намерили. Това трябва да преодолява законът на дързостта!

Всеки успех се постига по определен закон само когато сме в условията на една еволюция. А еволюцията се пулсира с вливането на нови духовни вълни. Новата духовна вълна прави взрив в еволюционното развитие, но не като призив за бунт, а като поведение за борба. Ако човек не се пребори, то по силата на закона ще продължава да влиза в един храм и да си пуска лептата на своето старо кредо. Но Христос показа, че е повече от закона, и милионите Му последователи потвърдиха, че могат и без старото вероизповедание, защото имат благодатта. Моисей донесе закона, а Христос – благодатта, е казано в Новия Завет.

• 39. Не бива да се мисли, че тук лесно може да се изгуби нещо; много по-трудно е да се намери. В понятието за загубата се подразбира нещо придобито. Всичко придобито е свързано с този, който го е придобил и върви с него. Понякога е невъзможно да се освободим от веществената и отвлечена собственост. Собствеността може да се приеме заедно с пълната отговорност за нея. Оттук произхожда високото качество на нещата и мислите. Тежко е да влачиш след себе си дрипите на миналите преживявания.
• Как да унищожим язвите на страхливите и предателски мисли? Аурата не може да се лекува с кедрова смола. Язвите трябва да се обгарят с пламъка на потресението и да намерим в себе си мъжество да понесем болката. Но как ще се прояви мъжеството в малодушния? Ужасът е потресението на малодушния, но за нас ужасът е неудобен.
• Ти, който вървиш по пътя на достиженията, мисли за качеството!

Има един закон на самосъхранението – самосъхранение в световете на вещите, на биологията, на чувствата, на мисловността. Всеки, когато роди едно дете на своя труд или мисъл: картина, поезия, музика и пр., получава една собственост и изживява стрес, когато тя изчезне, когато я загуби. Изживява един ужас и напряга сили да я намери, да я върне.

Наистина в понятието за загуба се подразбира нещо придобито – значи имал си нещо и то е избягало от тебе като притежател. Вярно е, че съществува вещомания, която е довела човечеството до нетърпимост, родила е завист, но и мисленето е една вещомания – само че в друга категория. Всичко това е тежък товар върху душевната същност на човека – една планина, трудно преодолима за духовността. Като необходимост вещоманията е трябвало да изведе енергетичната потреба на човека за самозащита. Това са елементи, с които той е бил задържан да присъства на Земята – особено в четвъртата коренна раса, за да може сведеното му до Физическото поле земно тяло да заживее с оглед на работата тук, а след това и с идеята за съвършенство.

Трябва да се схванат тези полярности – Бог и плът, за да се разбере потребата от притеглянето, от обвързаността. Разбира се, след това са нужни много повече усилия за обратния процес – освобождаване на душевността от земното притегляне. Така че когато се говори за загуба, винаги ще се има предвид нещо, което сме имали, което сме придобили, като ценността на загубеното се определя от това какво е било усилието ни за придобитото. Тук е нашата болезненост. Колко много сили трябва човек да прояви, когато идва смъртта, за да разбере преходността на придобитото земно присъствие! Защото когато духът не е искал да слиза, много усилие е трябвало да се упражни, за да бъде присъствен той тук. А човечеството трябва да извърши подвиг на еволюционно възземане – това е големият ни кръст: борбата между дух и материя, свободата от веществена и отвлечена собственост. Ние ще трябва да приемем еволюцията, за да се освободим от закона за земното притегляне!

С придобиването разгръщаме мисъл и плачем над собственост, но с освобождаването от нея ще се радваме, че започваме нов живот. Ако така схванем нещата за присъствие и за борба между загубено и придобито, тогава ще разберем, че нямаме друга собственост освен отговорността да ставаме богове! Но не можем да съдим оня, който още плаче за собственост, още плаче за тяло, за чувство, за мисъл, защото Бог е непроявен още в тях.

„Как да унищожим язвите на страхливите и предателските мисли...“ Тези мисли не са нито страхливи, нито предателски. Не е предателска мисълта, която ни връща в това, че сме и материална същност; не е страх трепетът, че детето ни е болно. То е проницание за взаимността от дух до осезаема материя, защото материята е толкова дух, колкото и духът е материя. И тогава е логично в душата на една майка да се роди сълза.

Така че не са нито предателски, нито страхливи такива мисли. Разбира се, в човешки план всяко нещо, което ни далечее от храма, веднага се обявява за предателско или за страх да се жертваме. Та нали именно тези неща са неплодими и нали изрично е казано в Старозаветието: Страхувай се от Господа! Защо тогава ще се наричат предателски?! С хилядолетия човек е обучаван да се страхува от Бога, а след това се нарича този страх язва – не!

„Аурата не може да се лекува с кедрова смола.“ Това е много важно. Възможностите ни по скалата на знанието са човешки. Когато се усъвършенстват, няма да грешим да прилагаме онова, което не е потребно. Това напомня и съвремието: всеки контактьор, всеки екстрасенс, без да знае дали това се лекува с кедрова смола, маха с ръце. Резултатите – пакост. Ето какво трябва да знаят техните общества – та когато видят аурата на човека, да знаят дали да прилагат кедрова смола, мускус или валериан.

Липсата на знание внася смут и в човешкото мислене, и в човешката физика. Това, което правим с тялото си, се отразява във висшите ни полета, както онова, което правим с мисълта, се отразява и върху тялото ни. Поставете си само за един ден една голяма въодушевяваща мисъл и я съзерцавайте. Внесете я в собствения си свят и се наблюдавайте в огледало – ще видите, че се променяте с часове. Обратно, поемете една ужасяваща храна, внесете в тялото си една смола, която не е в хармония с вашата аура, и ще видите обезобразяване на мислите си. Ето тази хармония трябва да се разбере – вътрешна същност и външен израз. И тогава ще се познае мъжеството и то ще се отдели, ще се раздалечи от малодушието. Когато човек се види ужасяващ, тогава трябва да прояви мъжество, за да надмогне онова, което чертае лоши бразди и в мисълта му, и в тялото му, и в живота му и когато го сполети беда за изкупление, не трябва да се смущава, а да поеме пътя на освобождаването.

Показателен е случаят с Леонардо да Винчи: след като нарисувал почти съвършения образ на Иисус Христос, започнал да търси образ за Юда Искариот (отделен въпрос е кой и какъв е Юда). Търсейки прототип на Юда, Леонардо скита из кръчмите, намира един човек и си казва: „Да, това е той.“ Хваща го, гледа го, гледа – и изведнъж познава в образа му нарисувания вече от него Иисус. Не се знае достоверността на тази история, но като теза е вярна и може да се случи. Някои от картините на Леонардо да Винчи свидетелстват, че той е познавал тайните науки, защото е изобразил знаци, които са присъщи на знанията на окултистите.

Не внасяйте в себе си малодушието, защото Юда е онзи кръчмарски несретник, който върши отрицания на собствената си духовност, който прогонва от себе си Иисус. Това е метаморфозата – малодушие и мъжество. Aко „ужасът е потресението на малодушния“, то този ужас може да доведе и до обратен ефект. Ето защо е неудобен, защо потресът да не дойде, когато някой се огледа в своята отрицаваща и отблъскваща го физиономия – и той да се върне към Бога, Когото съзнателно е прогонил? А Бог никога не бяга от човека и го очаква.

„Ти, който вървиш по пътя на достиженията, мисли за качеството!“ Безспорно, когато човек върви по пътя на развитието, трябва да мисли за качеството – човек се себеоценява като вътрешна потреба, а не като показно огледало!

• 40. За награда мечтае слепецът, проглеждайки, той би се поразил от самонаграждаването. Разширявайки съзнанието си, човек върви напред, изпълнен с радост. Мисълта за награда би го върнала в робство. Въпросът е там, че робите са много и те се стараят да скрият робството на духа под ледената непроницаемост и лицемерното отричане на това, което не притежават. Всеки, който получава награда, е роб. Еволюцията се изгражда само от свободното съзнание без самомнение и самоунижение.
• Млатът на духа е най-доброто оръдие за постижения.

Вярно е, че човек с престижно йерархическо място в еволюцията не бива да търси награда за своето дело. Пътят на поощрението има своето значение, но само за недостатъчно зрелия човек – като подбуда за действие, като потреба за самозащита и личностно престижно искане.

Искането на награда може да бъде осъдено в една будна вече човешка душа, която между колебанието и преценката не е още наясно, но онова, което ще извиква у човека служение като себичност, е потреба тогава, когато той няма зрялост. Затова случаят трябва да се прецизира.

Ако ние кажем, че за награда мечтае слепецът, бихме сгрешили, защото слепецът като прозрение не може да не мечтае за слънце. Но ако този, който е видял слънцето, иска да го сложи само в своята пазва – да, тогава трябва да го осъдим. Другото е логика, защото будността ни тласка към прозрение, а развитието – към себеизява.

Себеизявата ще осъдим тогава, когато душата ни стане съдница, когато дойде разширеното знание, когато вече сме в божия път. А идеята за егоцентризма е един потребен акт, за да се оформи човек вън от стадото. Но след като той е вече едно обществено същество („зоополитикон“ – както казва Аристотел), тогава проявата на егоцентризъм е порочна.

Така че ако слепецът е съблазнен в необходимостта от слънце, не може да бъде упрекнат, че е търсил себенаграждение. Но ако знаещият, човекът в йерархията за божествено служение търси самонаграждаване, той проявява индивидуална потреба за показ и тогава става роб на наградата.

Идеята да се себесъзнаем е борба за развитие, а когато притежаваме вече съответната вещина, идеята да се самонаградим е пакостна и отрицателна. Това трябва да се знае, за да не виним всяка потреба от награда и да считаме, че непременно е оробяване. Има награда-поощрение и тя е нужна на колебанието. Защото колебанието има два полюса. И ако дадете ръка на поощрението, извеждате на бряг, а ако се въздържите или върнете пътника, той може да умре по пътя неудовлетворен. А неудовлетворението го връща с недовършената задача в живота.

Толстой казва: Всяка проява на злото е едно отрицание, но трябва да се прави разлика между двете различни схващания – Толстоевото непротивене на злото и мирната съпротива на Ганди. Идеята за мирна съпротива лежи и в учението на Христос. Когато Го съдят и един войник Го удря, Той казва: Защо ме биеш, ако съм виновен – докажи. Това е мирна съпротива, не е око за око, зъб за зъб. Така че трябва да преценим дали човекът е един съработник на еволюцията или е личен борец за освобождаване.

Ние не можем да кажем за поведението на Прометей, който отива да краде огън за спасение на човечеството, че търси признанието на човечеството, без да го съпоставим с мисълта на Зевс, че този род заслужава да бъде унищожен. Трябва да се попитаме кое у нас е належащо да бъде унищожено и тогава да решим дали чакаме награда от тази победа. Няма по-голяма награда от тази да свалим една верига от своята мисъл, от своето тяло, от своите желания.

„Еволюцията се изгражда само от свободното съзнание без самомнение и самоунижение.“ Ето полюсите. Нито непрекъснатото оплакване ще ни помогне, нито непрекъснатите венцехвалия ще ни направят царе. И може на хората да кажете, че им давате короната си, но без да я свалят, а само да ползват вашия трон. Корона носят великите; пътят на развитието не е още път на коронованите – той е на еволюцията.

„Млатът на духа е най-доброто оръдие за постижения.“ Безспорно в Духа няма полюси, въпреки че работи в поле с два полюса – той самият и онова, което трябва да се обработи. Дух над материя!