Будителството е сублимираният национален дух за историческо осъществяване и културен бит.

Време е да отметнем булото и да сложим едно ново начало за това, което беше прибулено като булка, от която чакат да се роди бебе. Време е да почувстваме потреба от трапеза! Трапеза, която има само един хляб – култура, яде се само с едната ръка – религия, и остава само на едно място – сърцето, защото то е служителят на човечеството и на Бога! Никой не може да прави път без Божията воля и никой не може да каже, че се е жертвал, без да принесе сърцето си. То е и свидетел, и мислител. Ние имаме право да видим лицето на булката и с радост да чакаме отрочето, защото то ще бъде или воин, или продължителка на рода. Така че дойде и нашият „Йордановден“, когато трябва да отметнем булото на запретата, за да празнуваме будителството, което за първи път беше ознаменувано през 1909 г. в град Пловдив на деня на монашеския будител свети Иоан Рилски. Когато цар Петър му носи дарове – злато и плодове, той взема само плодовете и го съветва със златото да се въоръжи, защото Византия може да ни нападне. Той ли не е будител; той ли е бягал от живота?! Този велик мъж е носил реалното виждане, че всеки си има своето място.

От 1922 г. Денят на народните будители е вече официален празник, но по времето на безплодната булка на миналите пет десетилетия той беше не занемарен – той беше пратен в забвение! Трагедия за всяка история е чрез евтини детски играчки да създава съблазън за ценности. Но това е и преценка за онези, които ги дават. А има азбучни истини, за които азбуката не стига! Будителството като феномен е една от тях – азбуката не стига, за да направим слово и звук да изразим същината на тази провиденция на Духа в историзъм! Тогава са необходими пробудността, далновидството, прозрението. Когато азбуката не стига, за да характеризираме истината, тогава идва пробудността – преклонение, което можем да наречем проницание, демонстрирано в признателност.

Христос, когато обяснява на Никодим тайните на Духа, казва: „Вятърът духа дето иска и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан 3:8). Това е знание! Човек се удовлетворява в една своя мисловност или емоционалност, в свой творчески акт на събудено търсене – и изпуска прозрението. А то е повече от всичко, защото само прозрението оставя трайност. Умът винаги е недоволен, но това е и радостно, понеже така се създават предпоставки Духът да иска повече, с което и умът се усъвършенства, за да може все повече да приема.

Словото наистина не може да изрази какво значи будителството, какво е в плътта на тези люде, които го правят, и на онези, които вземат причастие от него, за да тръгнат на път за духовна и политическа свобода, за социално радетелство и учителство – да търсят свобода от невежество!

• Прозрението и поклонението са ни направили проницателни, за да сложим в историята си названието будителство – пълно със съдържание и енергетичност, пълно с личности и жертви!

Българските будители не създават век на просвещението, както във Франция; не казват дори, че имат нужда от ренесанс. Не, в България има не ренесанс, а възкресение – възраждане с будителство! Ренесанс правят европейците, защото им липсва самородност и собствена култура, която да търсят, и те започват да връщат древногръцките, еладските мислители и философи (Аристотел изгонва Платон от църквата). Така се освобождават от схоластика и страх от вещици – това е векът на Ренесанса на Запада. Ние няма защо да връщаме Елада. Българското възраждане не е спомняне на чужди идеи, не е хуманизиране на човешкия дух! Европейците имат нужда да се хуманизират, защото кръстоносните походи погазват душевността. Ние не вдигаме войски, които да унищожават християнски ценности. Кого тогава ще хуманизираме?! Кръстоносните походи ограбват и унищожават Цариградската империя (едва през 1964 г. папата връща черепа на апостол Андрей на Цариградската патриаршия), те потъпкват същини – културни и духовни ценности. А Инквизицията и индулгенциите погазват човешката същност и достойнството на личността. Ние не сме отнемали правата на никого, не сме нарушили хуманно дело в душата на никого, не сме тъпкали съвестта на никого, за да търсим оправдание с нови нравствени добродетели! Дори нашите първи два века с меча пак не погазват ничия нравственост. Прабългарите никога не са имали статут на робство. После нито в Първото, нито във Второто българско царство имаме роби. Дори в Търновската конституция е приет член, според който влезлият в държавата ни като роб е свободен. Свободен! Единствената конституция в света – тук в Европа няма роби!

И така, ние правим възраждане не за да връщаме погазено, а да отстояваме величие, което сме имали! Българите не търсят култура вън от себе си – нямат нужда от Платон и Аристотел, защото имат Йоан Екзарх.

Денят на народните будители е един спомен – и за майката, и за родината. България – нашата родина, ни дава възможност да проявим силата на своето харизматично дарование. Българският народ е изключително дарен и прави феномени, единствени в света.

Много малко се знае за духовното битие на земята ни – за религиите, които тя е живяла; за паметниците, които е оставила; за имената и делата, които са свидетелствали за величие. Тази земя, наречена Тракия, има благоволението на Небето. Затова във Финикия се е наричала Ракхива, т.е. небесна твърд, етерно пространство. Значи тя е белязана с една духовна страница. И няма защо да се учудваме, че тук са идвали духовни пратеници, станали по-скоро мит, отколкото реалност, каквито са Орфей, Дионис и другите тракийски богове. Тук ще видим и славянските митологични богове, а по-късно и Танг Ра. Тангризмът е едно изключително явление в световната история – не само на религиите, но и на социалното живеене – като най-чистата монотеистична вероизповед.

Да спомним и майката, откърмила онзи велик син – Аспарух, който с динамиката на коня идва тук, за да основе България, държава, на която после трябва да се създаде опорност. Затова Покръстителят я освещава и покрива с духовните си криле да я защити, като създава стратегия за култура. Достойнството на Борис е в прозрението, че не бива да се остави един народ неук, ако трябва той да оцелее – дава му Аз, Буки, Веди, Глаголи! Така будителството като феномен в нашата история започва с каления меч за основаване на държава и защита на земя, но и със Златния век на българската книжнина – едно явление, което за радост и слава на нашата историческа съдба е неповторимо в историята на народите. Епохи има – златни, сребърни, медни (дори великият, чутовен херой на Персия ще сънува своя идол със златна глава, сребърни гърди и ръце, медни бедра и корем, железни и глинени крайници), но Златен век на книжнина друг народ няма! Това е прозрение, което Покръстителят сложи в духовната ни съкровищница. Дори ако далновидността на княз Борис се състоеше само в културизацията, в събуждането на личния духовен и творчески живот, за да се каже: нямаш „чертами и драсками“, а азбука, то и това е достатъчно величаво! Велико е и прозрението на Климент – от глаголицата, която е само фигури, да създаде кирилицата, за да бъде свободна ръката ни, когато мисълта ще дава поточност и динамика на бъдещето. Ето това е Възраждане, това е будителство! Така че нямаше откъде нещо друго да внасяме през Възраждането, освен от собствената си съкровищница, от собствения си кладенец да извеждаме мъдростите на националния дух. През IX-X век ние правим култура, имаме идеи за философия, концепции за човешката душевност, а Хамлет идва цели шест века по-късно! (Затова трагично е, че се сгърнахме под обръчите на една империя, която искаше да ни вземе духа, и в подчинение на партийни и други функционери станахме безличие – ние, които сме творили и история, и пътища!) И ако говорим за нашето Възраждане, за този знаменит, пълен с енергии феномен будителство, то е защото наистина е възрожденски. В същината си това е един момент, в който пущаме кофата за жива вода в кладенеца на нашето минало – там, където са били големите школи. През XIII-XIV век имаме школа в лицето на исихастите, а преди това през IX-X век се обучаваме в Преславската и Охридската школи. Те са един възродителен процес на свобода от тангризъм, който е много ценностен, но е трябвало да се внесе в душите ни Учението на Христос. Тези две школи са школи на култура! И ако някой мисли, че културата ни не е била самобитна, нека прочете „Шестоднев“ на Иоан Екзарх и ще види, че той не само превежда казаното преди него от Йоан Дамаскин, но изказва свои мнения и тези. А Климент Охридски не прави само църковна книжнина – той гради една изключителна школа, в която дава възпитание, както навремето Аполон, учителят на човечеството, учи троянците как да сеят, как да жънат, как да пасат стадата си и да облагородяват растенията. Това върши и Климент Охридски – личност, която беше забравена. Ето защо когато говорим за будителството, то е за да върнем Климента, да върнем Константин Преславски и: „Литна днес и славянското племе милостта на кръста Твой да търси...“. Какви школи е имало на Запад?! Школи имат само онези народи, които имат потенциална енергия за повече от всекидневието, и само те дават посветени знания! Другото е всекидневно упражнение. Знанието е било в душата ни, а се е търсел изговор, за да бъде изведено. Когато българинът още няма азбука, той има жизненото дарение на един белязан зодиален знак – да бъде прорицател! Иначе не може да си позволи смелостта от степите да дойде на тази земя, където доминира Византийската империя със своите десетки племена, обединени от една религия. И той я побеждава!

Разбира се, времето дава и друга тежка, но достойна съдба на този народ. Съдба горчива, когато говорим само за страданието, и велика относно ролята, която играе спрямо Европа. Нашето петвековно робство не е казън, не е това, което се пее в „Благоразумният разбойник“ (този, който е от дясната страна на Разпнатия) – разпнати сме, но не поради липса на благоразумие. Ние не вървим пътя на изкуплението, а спираме инвазията на отоманското нашествие от Азия към Европа! Прекланяме меча, за да дадем на Европа право на цивилизация и култура. (Тя и досега не ни се е отблагодарила.) Не искам да отивам в разглобката на някои тълкуватели, че имаме тежка карма като история – че робството ни е дадено, защото сме гонили богомилите. Преди всичко богомилите не са родно явление – целият свят на Персия е имал дуализъм. Много грешки, ще кажат някои, сме правили – позволяваме в утробата ни да се родят отклонения. Да, защото е плодна душата на българина! Не се колебае Духът, колебае се умът! Богомилството е било двубожие, но не двудушие – българинът не е притежавал двудушие никога! Регулатор ли е било богомилството, е отделен въпрос, но то е зад стената на бъдещото ни Възраждане. От него възродителите нищо не вземат – исихазмът е големият стълб в храма на нашето будителство! Това е връщане – поради историческата ни съдба да възродим едно духовно живеене!

Онзи непроницаем, но останал съвършено верен на Божието дело служител – Патриарх Евтимий, слага в своята Търновска школа мистичното съзерцание. Така народът ни носи съдбата си изначално чрез динамиката, после чрез обречената клетва за вярност, а след това с мълчаливата всеотдайност на исихазма. В душите ни исихазмът като вътрешно съзерцание е опорната ни устойчивост – не непоколебимост, а убеденост. За цели пет века! Това велико мълчание, мълчаливата жертва на исихаста ни съхранява в идеята за национална същност и бъднина.

Знае се легендата за Патриарх Евтимий, който тръгвайки на заточение, забива един кол в земята и казва, че когато цъфне, тогава народът ще види свобода и добавя: Оставям ви на Светата Троица – и сега, и навеки! И наистина сокът потича, корените ни не са унищожени: разлиства се дървото за култура, връзва плодът за национална борба и духовна свяст – защото този народ трябва да откъсне великата ябълка на знанието, за да я даде на човечеството.

И така започва великото дело на будителството. Вековете се връщат в съзнанието на българина; затваря се страницата на отрицанието между държава, църква и известни религиозни отклонения. Раздорът престава, идеята за единството – не като идея за оцеляване, а за духовноплодие – е по-властна от съзнанието на обикновеното ни разминаване. Целостта на българската душевност е отдадена на това дело – съзнателно или несъзнателно, много или малко. Защото обикновеният човек е въведен в историческа непонятност – бил е под робство, без да е роб! Тогава не може да не носи болката, че неговата църква трябва да е три метра под земята и да не стига в никакъв случай полумесеца на минарето. Българите сме били в робство, но никога не сме били роби! А сега много неестествено се употребява „робско племе“. Има разлика между примиреното негодувание и непресметнатия евтин жест на бунтовника. Наистина няма в историята друг народ, като изключим индийския, който да е изтърпял толкова векове робство – седемстотин години! (Индийците четиристотин години са под робство, като двеста под английско, което дори им донася цивилизация).

Това, което наричаме Възраждане, прорязва бразда и изписва страница в нашата литературна и историческа критика и наука. То е не само възраждане на Златния век – ние правим будителство за нови дела! Клетвената убедителност се слага в онзи пистолет и Евангелието, с които Левски ни вика. Нямаме институции – църква и държава, но правим историзъм чрез църковни деятели, бунтовници и държавници.

• Историята е провиденция на Духа, а историческият факт е само свидетелство, че се прави история!

Върху историческия иконостас на българския народ има десетки образи, пред които днес се прекланяме. Именно Духьт на българина отстоява цялото Възраждане, за да прави будителство. Така будителството чертае лик след лик, цар след цар, патриарх след патриарх, воин след воин. Расоносци, монаси – духовници по дух и предназначение, но бунтовници по дела; дамаскинари, жени-войводи, кървави сватби, учители, учени със звания и без звания, поети на клади и бесилки, политици без парламент, четници и войводи без пагони – синове, които съставляват огнения път на българското народно водителство, чертаят върху олтара на българския исторически храм! Това е народност, плодена с творци!

Затова можем да говорим за една пълнота на нашия исторически олтар, който не трябва да забравяме никога и пред когото трябва не като на дежурство само в празничен ден, а във всекидневието да отдаваме своята почит. Волята на българския народ като цялост устоя независимо от почти седемте века робство. Мечът не притъпя в ръката на воина, на бунтовника, на харамията; плодната утроба на българката не спря да ражда юнашки чеда. Девици везат знамена с надпис „свобода или смърт“. (Сега дойде времето, когато от знамето си трябва да махнем „смърт“, за да остане само „свобода“.)

Искам да върнем спомена за тези големи личности, които съставят иконостаса на българското народно будителство; да коленим с мисъл, с душа, а когато е потребно и с колене, пред този храм на свободата. Защо се слага като надслов над тяхното дело „будители“, a не „освободители“? Будя, събуждам някого, за да види деня, да се роди в душата му желание да променя битие и да твори история. Така че „будя“ е не само някой да бъде разбуден от сън или незнание, но като го събудят, да се впрегне на работа. Макар че в песента се казва: „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди“, никъде не бяха угаснали пожарите на бунта. Една забрава може да покрива от време на време идеята за духовната ни и физическа цялост, но тези мъже в дни на робство, без да бъдат оробени в душите си, правят не освобождение, а събуждане.

Освобождението не е още будителство, защото човек може да бъде освободен, без да е свободен (както се случи с историческата ни съдба при Санстефанския мирен договор). Будителството крие в себе си не само книжнина и култура, то е ден на нови писмена в душата и родовата памет на народа и в хамбара на вечността. Повикан да се събуди от вековния си робски сън, нашият народ имаше в себе си чеда, готови за дела. В същото време поревнаха душата и сърцето му да прави това, което е вършил неговият предшественик. И е трябвало един зов, зов който наистина събужда цяла България, събужда милиони българи в земята, която е известна като провинция на Турската империя, но е България. Имало е миллет, наричан български, и един зов го връща в историческа отговорност: „О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?“ Ето това е големият взрив на будителството! И кой изрече великия повик в тъмата, в глухота историческа на уж несъществуващи, а всъщност много живи български рат и земя, на които не са знаели името? Имахте царе, патриарси, духовни водачи, имахте култури – събудете се! Бяхте властници от Егея до Карпатите, от Охрид до Черно море. Кой не искаше в онова време, когато бяхте третата голяма държава в света, да бъде в родство с вас?! Паисий връща историята в душите и сърцата, в пътя на българина: История имате и ставате народ! Така светогорският черноризец събужда соковете по ствола на дървото на българската култура и държава. Никой не може да каже, че Паисий не е изпълнил своя църковен дълг, но и никой не може да твърди, че този човек не е разнесъл искра за бунт.

Трябва да се даде признателност и на будното дело, което преди Паисий върши Петър Богдан – католическият архиепископ на София, с неговите два исторически опита. Той написва история – описание на България, и става подбудител и вдъхновител на Чипровското въстание на католиците-българи. И когато в своя заник трябва да каже нещо за страната си, Петър Богдан дава един неопровергаем мотив за онези, които имат чувство за родност: Мене ме роди българска земя. Забележете – не отгледа, а роди! И Чипровското въстание цял век преди Паисий ни прави достояние на Европа.

В робските години нямаме държава, нямаме социална образност на църквата, но имаме бунтовника, свещеника, монаха; имаме приглушената молитва в манастири и скрибящото перо на дамаскинаря, който пише на „прости язик, ради прости люде“. Това вече не е онази хвалебствена реч, каквато сме имали в края на четиринадесети век – като например похвалното слово за Евтимий Търновски от Григорий Цамблак. Панегирикът е слово, удовлетворяващо само известни слоеве, а будителството връща в действие меча на защитата на всички – и лична, и чужда. Тлеещите огньове на въстанията преминават в живи клади на целостта на един народ; хайдутството снове, четничеството шества в земя, която считаме за своя, и в килиите перото паче пише истории и книгите се разнасят. Още след оробяванията ни вдигаме въстания. След по-малко от тридесет години византийско робство пламват първите бунтове и отново се коронясват царе български!

Идеята за царете не е идея на поклонение, а на борба. Онзи, който не може да прозре какво е тронът, не би искал и да се везе знаме с лъв! (И понеже сега нямат нищо лъвско, нищо царствено в себе си, спорят дали на герба ни да има лъв с корона! Това е трагедията на мислители с ограничени не възможности, а пътища – защото някой може да има повече възможности, но кръгът, в който се е затворил, му ограничава пътешествието.)

Така възрожденците връщат образа на царете ни, правят тайни молитви за своите патриарси, кръстили славянския род. И тръгва будителското дело, което не е подражание и няма предшествия, а има самородни и неповторими деца на Мати Болгария. Възраждането е дело на собствените ни сили. Будителите извикват на живот чрез дамаскинарите народната гълчава, а не парлива фразеология! Йосиф Брадати, Паисий... А една вулканическа личност – Неофит Бозвели, разлюлява Отоманската империя. Това страшилище за империята ще отправи един вопъл: „Ах! Болгариа, всеокаянная Болгариа!“, и ще се бори за нея! Нито краката му се уморяват, нито духът му се подчинява – от заточение към заточение до героичната смърт!

Един друг размирник – епископ и велик син на народа си – Софроний Врачански, гонен, преследван, снове от село на село, от град на град. „Страдание грешнаго Софрония“ – в съзнанието на българина идеята за греха стои като религиозно убеждение, но не и като национална черта. Ние няма да намерим идеята, че нашите войводи са грешници, но духовенството е правило молитви заради „грешен“ народ. Вярата ни обаче е не само причастие за спасение от грях, а идея за непокорство в дела бунтовни. Тогава няма защо да се чудим, че един Левски си сваля расото – делото му е бунтовно, а духът монашески. И в това няма нищо оскърбително.

Наши будители са и учителите, които с шаени абички ходят от село на село, от едно килийно училище в друго. (Левски също учителства година и половина, Ботев отива да се цани и той за учител.) Тези хора правят будителство – „Рибният буквар“ в дни на несвободност играе ролята на онази калчица, с която Христос намазва очите на слепия и му казва: Иди в Силоам, умий се и ще прогледнеш! Това е ролята на будителите – да прогледнат очите, и тази роля не привършва с Освобождението. Пак ще повторя: те бяха будители, не освободители! Освобождението е друго поведение в душевността на човека. Будителят иска това поведение, но будността го предшества!

• Този, който не знае как да се храни с идеята за национална свобода и духовна свяст, пак е роб – роб на невежество!

„Рибният буквар“ е тази азбучна истина, за която нямаме слог, за да определим какво извърши с битието и душевността на народа ни. А котленецът Петър Берон е най-мащабната културна личност не само на българската бездържавна народност, но и в Европа. Наистина никой не може да бъде сравняван в световната култура с него – той е едно чудо в Европа за деветнадесетия век! В откритите досега двадесет тома, в неговата „Панепистемия“ в осем тома са сгърнати науките, чудесата, които сега се откриват – култура, астрономия, медицина, история. Доктор Петър Берон! Когато се носеха портрети по време на манифестациите, човек не можеше да не изпитва унижение! Българският народ понасяше собственото си унижение, защото или не знаеше за величавите фигури, или му липсваше доблест да ги почита! Да не се преклоните пред Петър Берон, братя Миладинови, Неофит Бозвели, Йосиф Брадати, Раковски, да не носите портрет на Неофит Рилски – патриархът на българските писатели и педагози, т.е на българската култура!? Поколенията не ги знаят, познаваха един дядо Паисий в някаква килийка там – „един монах тъмен, непознат и бледен...“

Книжнината е била първата ни необходимост – идея за култура и идея за държава! Това събужда един народ; това връща от блажения сън на елинската култура Васил Априлов, който след като прочита „Древните и сегашни българи“ (от покровителя на българската култура – руснака Юрий Венелин), покрусен от собствената си небудност, че в него пулсира кръв на българин, прави Габровската гимназия (през 1835 година). Сега е трудно някой да дари и една банкнота, а братя Георгиеви дават милиони, за да изградят Университет. (Добре, че се намери един благоразумник да спре тези, които бяха решили да махнат братята от каменната им постановка, за да сложат някой съвременен „будител“. Тъжна, но вярна история.) Ктиторството е част от дейността на голямото будителско дело на народа ни, който го е вършил от изначалните векове досега. Тъжно е, когато го губим, но човекът е родено бъдеще и споделя тайната: утроба майчина и гроб. Утробата ще му даде вик, което значи „искам да живея“, а за да живеем, Христос ни съветва: Не правете на другите това, което не искате на вас да правят. Христос ни оставя и идеята за благотворителността (не спонсорството): Когато дясната ръка дава, да не знае лявата. Апостолите Му прилагат това и се себежертват.

Нашият будител Григор Пърличев се отказва от наградата на Атинската академия да следва в чужбина. Той преведе „Илиада“, за което един присмехулко ще рече, че заслужавал „лобут“ (ирония не му е липсвала, но и неудовлетвореността винаги ще каже: „сърце зло се в злоба обвива“). А имаме ли по-добър филолог навремето от Иван Богоров? Кой сега издава такова списание?! Смеем се, когато четем, че вместо „кибрит“ бил казал „драснипални клечица“, а този човек с отговорно внимание е гледал на език и понятия. Братята Миладинови – тези два сокола, „оковани и в тия тъмници живи закопани“, както казва поетът, още през 1861 г. издават сборника „Български народни песни“, не македонски. А сега се чудят как да променят заглавието на книгата, за да не свидетелства, че тези земи са в България. Не е въпрос на шовинизъм; трагична непристойност е да наричаме западните покрайнини на България източни крайнини на Сърбия! Това е низост пред делото на будителите!

Раковски е един велик наш държавник без държава, който пее най-хубавата песен на будителството! Той ще възхвали изначало четничеството, а след това ще отработи идеология за народно въстание. Не чета прави Раковски – той прави държава! И отива да изживее мизерни дни при друг един будител – Странджата. Малка ли е тази фраза да се каже: „При мене ще сте гладни, но от глад няма да умрете!“ Това е кураж за онзи, който иска да напусне родните простори; за онзи, който, както Ботев пише, не желае да подвие врат в хомота робски. Там, при Странджата, ще има един черпак чорбица!

Дядо Петко Славейков пък от народната гълчава ще пише гъвкава поетична реч – най-хубавата звънка словесност на българската поезия. Той слага основата на звучния български език и сумира народната мъдрост в поговорките и пословиците – така те оцеляват. И макар че казва: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, той прави немирства! Всъщност съветът му е към тези, които не могат да понасят плесниците.

А Любен Каравелов?! Няма по-хубави книги за българина от неговите – една психология не на роб, а на човек с дарения, които, ако бяха впрегнати в свободно време, щяха да родят много повече от това, което Европа даде!

Пак ние – не само на Балканите, но и в света, поставяме идеята и правим една величава пирамида за култура и национална свяст, наречена Църковен въпрос. И ако Египет може да се величае със 147-метровата си Хеопсова пирамида, ние нямаме мерилка за височините на будителите си в Църковния въпрос! Защото докато египтяните градят, за да затворят малкото тяло с голямата душа, ние с голяма душа градим идеи! През 1860 година на трети април, навръх Великден, както казва хубавата българска реч, се обявява независимост на една институция, която е загробена повече от четиристотин години. При нас Възкресението е най-живият, най-реалният празник – то е едно будителско изживяване! Затова са се палели огньове на височини (т.нар. „машала“, което на персийски значи „огън“) по време на предвеликденските Заговезни, за да се сигнализира надалече, на всички, че идва „Христос Возкресе!“; затова и в деня на Възкресението се обявява независима българска църква свободна от Гръцката патриаршия и фанариотство. Църквата се подчинява на султана, за да има право след това и на ферман (в 1870 г.), който очертава религиозните диоцези, политико-географските граници на българския миллет и създава Екзархия. С това отстояваме съвест, култура, народ и държава, защото чрез Екзархията Империята фактически очертава бъдеща България. Нещо невероятно и като далновидност, и като постижение! Институцията, която не е призната, върши историзъм – приема акта на Екзархия и след две години си избира екзарх. И границите на българския етнос, който след това трябва да получи политическата си свобода, са очертани: Охрид – Черно море; Дунав – Бяло море. Ето диоцезите на българското християнско население. Това е възрожденски проблем, това е будителско дело! Дава се идея, която по-късно Цариградската конференция потвърждава, а Сан Стефано в прелиминарния (предварителния) си договор узаконява – идея за държава, без да я има. Така провиденцията на Духа историзира! Професор Борис Йоцов казва, че Сан Стефано е гробницата на византийщината!

Цариградската патриаршия ведно с новоучредената и освободена гръцка държава иска да върне покривалото на Византийската империя. (Византия никога не успява да покори българите! Когато ни поробват в Първото българско царство, извършват го с помощта на Киевска Рус. После си отиват с онова, което Крум казва: „Щом не щеш мира, ето ти секира!“)

След Освобождението Руската и Гръцката църква в заговор с турското правителство повеляват Екзархията ни да напусне Цариград. За около две години нашият екзарх е в Пловдив, но пак се връща там. Така Екзархията продължава будителското ни дело и след Освобождението. Екзарх Йосиф остава в Цариград до 1913 г., за да брани националното самочувствие и верското богослужение на българите и в Македония, и в Беломорието; остава заради историческото битие, което е белязано и няма никога да се заличи! (Той умира през 1915 г. в София.) Руската, сръбската и гръцката църква още преди това ни предават – в 1872 г. сме низвергнати от Цариградската патриаршия и до 1945 г. сме под схизма, защото искахме своя църква и направихме своя Екзархия. Несмутено обаче нашето борческо крило – свобода чрез меч, прави своето признание и поклонение (най-вече Раковски) пред борците за църковната независимост.

Това са будители! Един Иларион Макариополски с елегантната си дипломатичност, обявявайки независимостта на църквата ни, не върши бунтовен акт към гражданска, светска и духовна власт – той отмята расото си от Цариградската патриаршия, а след това и от Османската държава. Гаврил Кръстевич – един изумителен правник, изработва устава на Екзархията и след това подготвя съединението на България. Стефан Богориди подарява къщата си, за да имаме църквата „Свети Стефан“, която е храмът на Екзархията ни. Когато говорим за този дял от провиденцията на Духа в историчност, ние не можем да не признаем нашите държавници.

Така историята може да спори кой има повече дан – тези, които са носили черното расо, или онези, които са препасали меча; тези, които са просвещавали народа, или онези, които с фина дипломация са давали институти на българската народност. Виждаме какво прозрение са имали будителите за политика и история! (Не да се измъкне някаква „творческа“ класа, която не можеше дори да се подписва, тя да прави история; или пък да създаваме някакви чудати интернационали, които нямат представа за националното ни достойнство!) Какво е Екзархията? Не капитолийската вълчица на Рим, нито хищната хиена на Византия, а идея за свобода и право на институция! Тя е майката-кърмачка, която насити детето си с идеи за свобода! И затова беше възможно едно Априлско въстание.

Това, с което са започнали нашите будители и което безспорно е най-потребното, е молитвата „Отче наш“ – да ни се дава насъщния хляб, да вървим към свобода от лукавия (който независимо от преображенията си винаги ще си отива) и да се дойде до това възходно „Верую в Единаго Бога“, което един от големите будители на Априлското въстание в Панагюрско – поп Груйо Бански, преобрази, без да го лишава от същината му. Колкото и да изглежда, че поп Груйо светотатства, той върши велик акт, когато обръща Символ-веруюто: „Верую в единаго хъша балканскаго небо и земли!“[6] Няма нищо оскърбително – това не е богохулство! Само късогледието може да каже, че този поп, който пее химн на свободата в Априлското въстание, е похулил Бога! Той сравнява хъша с божието!

А Бачо Киро! Защо няма името му на паметника на писателите? Той ли не е поет?! Бачо Киро пише поезия, запалва въстание и отива на смърт! А онзи смелчага Александър Екзарх, който казва, че се кандидатира за княз на България! Тези личности, тези деца на Мати Болгария, са възпети от народа. Песента ни пак е уникална в света – тя не е люлчина, макар и понякога незаслужено възхвална, както за Крали Марко. Но борбата беше величава в неизмеримостта да се правят жертви. Никой не може да помрачи величието на героите ни и макар и да се знае, че Крали Марко се бие на страната на турците, въображението на народа за неимоверни личности го слага в песните. Въображение и ръка за борба – това е легендарната ни песен, народотворческият ни път. Сложи се идеята, че една личност с единия крак стъпва на Пирин, с другия – на Стара планина, на Хемус!

Не бива да издигаме стената, че нашето Възраждане започва от Паисий и свършва до Освобождението. След Освобождението също има будителски момент – идеята за Съединението. Несъмнено това е едно будителство в историята ни. Защо се премълчава?! Защото трябва да се признае, че Батенберг дава своето съгласие, а беше наречен немски агент. Не се прави история нито с хленч, нито с клевети, нито с липса на проницание и в услуга на идеологии! История се гради от големи личности, от гении.

Будителското ни дело безспорно продължава и в идеята за Илинденското въстание. Малката и уж освободена България дава своята духовна сила на това, което е неосвободено. На частицата освободена България `и е трябвало голяма кърпа, за да бърше сълзите на милионното население от още неосвободени българи. И виждаме поведението на един от ратниците за свобода Гоце Делчев, следовник на легията на Раковски, който казва, че робът трябва да се бори за свобода, а свободният – за съвършенство. Това изрича македонският водител. Вследствие неговото будителско дело неосвободените изваждат мечове:

- Вие в България сте свободни, борете се за съвършенство – да не изкорубите съвестта си, когато трябва да бъдете жертвени към нас!

Остава ли ни сега време да се борим за съвършенство или сме роби на пристрастията си? Ще можем ли да вдигнем крак от Пирин до Хемус; ще можем ли да чакаме признание без награда? Олтарът на будителите винаги ще стои! Ние не можем да го махнем от историческия иконостас – там са всички! Величието е в това, че будителското дело не е идея само на отделна личност, то не е подражание, а е самородно дело на всички. Всеки поотделно е бил ратник в идеята за будителство; всеки е бил будител. Няма слоеве, има жертвено служение! Нашето Възраждане няма класов характер, както се опитват някои да проповядват. Имали сме, както добре е наречено, чорбаджии – заможни люде, някои от които може и да са били „изедници“, но болшинството не само са благодетели, но и са сложили главите си на дръвника! Така че смешно е да се говори, че нашето национално въстание, нашето национално Възраждане е дело на някаква специална класа. Който е имал имот, и той се е борил (и сега онези, които нямат, се продават, за да не се борят). Не може да се характеризира една прослойка заради престъпленията на отделни личности. Но това, което всеки с очите си може да види, е, че къщите на българските възрожденци са цели парламенти. Тези хора могат да направят въстание, защото имат къде да събират съмишленици и имат пари да дадат. А и каква буржоазна класа сме имали в робството?! Каква каста?! Това са евтини исторически постановки за т. нар. зли чорбаджии – една гавра с националната ни история! Липсвало е отрицание, имало е единство! И това е сложено в изговора – не само будители, а народни будители. От метохното училище до Габровската гимназия – всичко е било битие! Битие, за което трябва да съжаляваме, че го нямаме сега! Разбира се, времената създават други форми, но не бива да ни липсва идеята за будителство.

Потребността един народ да има свяст за национална отговорност, трябва да бъде цялостно дело. И това Вазов го изразява:

• Богатий с парите, сюрмахът с трудът,
• момите с иглата, учений с умът.

Нашето народно будителство е неповторимо именно защото е дело на цял един народ. То е култура самородна, то е бесилки на достойни и нехленчещи люде, които не търсят след Освобождението отмъщение. Никъде няма да намерим по-велик акт на милосърдие не, а на отговорност в идеята за прощението от българското будителство. За радост на Възраждането ни само трима души са обявени след Освобождението за предатели и никой не е съден за недостойни дела. Един народ в продължение на почти седем века е бил в разпятие, но не прокълна никого. Българинът е намирал много – както Христос – сили за прощение! Народът ни като психология може да се освобождава от злосторство. (Точно това Ботев не можа да направи – на никого не прости!) Има ли някъде по-достойно поведение от това на Самуил! – когато вижда ослепени пленените четиринадесет хиляди войници, той умира – от уважение към жертвите! А изнудителят получи име! (Сега се чудят македонците как да нарекат Василий Българоубиеца – Македоноубиец ли, защото Самуил бил техен цар!)

Така ще дойдем и до богопрозрението на Пенчо Славейков, който дава характеристика за род и родина – Бог и България – единство в двойна плът! Обърнете милиони страници в световната култура, върнете се в дълбочините на шумери, акади и пр., няма да намерите друг с такова прозрение – да направи плътта на собствената си родина единство с плътта на Бога! Един ще ни каже: Защо се срамите?, а друг – че сме единство с Бога. Тогава какъв е жребият на този народ? Че е белязан! Белязан с десетки образи на иконостаса на българската история – от конния динамик Аспарух до мъдрия цар Борис III.

Голяма будителска тайна в душата на българина е и една планина – Балканът помощник, който покровителства цялата битва на българското Възраждане. Само Пенчо Славейков можа да го нарече „побащим стар“, бдител над своя народ. Мощният Балкан – най-великата опора в душата на българина. И най-хубавата песен, която може да чуе народът ни, е песента за неговата грижовна ръка. Ето още един съратник в идеята на будителството, който е в съня на този народ по време на робството – не защото много му се спи, а защото бродниците са там, защото го вижда като жив свой закрилник. И няма защо да се чудим, че самодиви могат да се прегръщат край юнаците наши! Всичко влиза в една идея: бъдете будни! Това иска Мъдростта, защото будността е храна за свобода!

Ако един народ няма национална идея, ако няма културна програма, той не е белязан за историческо присъствие. По Божия воля и лични достойнства, имаме своето будителство, което не може да бъде нито оспорено, нито отречено, нито пък отменено в битието ни! Бягството от тази душевна предназначеност е едно унижение и поражение, което в следващите векове намираме в т. нар. родоотстъпничество. Не можеш да се отречеш от родината си, заради това, че не признаваш едно ръководство на своята държава – несъгласието с теза на ума не значи ампутиране на главата!

Къде е нашето будителство сега?! Панаирщината трябва да свърши! Будителите са ни оставили едно благородно дело – идеята да се реформираме. Когато непотребността диктува революция, трябва да намерим сили да направим реформа, но не да се съгласяваме с илюзорни промени! А малките народи винаги ги разпъват на кръст. И ние изживяваме няколко кръстни смърти: две робства, две различни епохи. И все пак – България е тук, Византия я няма! И Султанската империя я няма! (Но доблестта на султанска Турция е в това, че от време-навреме е давала знак, че може да прави дуализъм с България. Това дело се е водило от Раковски; тази идея е носил и Левски, и във възможността за спасение му я предлагат пак, но той вече не може нито да я приеме, нито да я приложи! Тезата за дуализъм поднася и Стамболов, а в противовес на нея сега се правят южнославяски съюзи.) Всички настоящи конфликти налагат отново будност на националния ни дух, защото не бива само робството да ни извиква на будителство. Отговорността пред историята и нацията имат нужда от нови Патриарх Евтимий, Григор Пърличев, дори и от Презвитер Козма. Трябват!

Трагичното за историята на народа ни е, че събуждайки съзнанието си, той се осъществява, но поколенията научават за това само от литературата и поезията, а не от реалните дела, (както в „Епопея на забравените“ се възхваляват много наши герои). А никой не е казал повече, никой не е възхвалил в целостта на гражданската ни история несравнимия и недостижим в историите на другите народи подвиг на Покръстителя, който е от първите ни будители! Будител е и Аспарух, който е имал съзнанието, че с меч и Танг Ра ще оцелеем два века, но Борис поисква с меч, перо и Христос да оцелеем – и оцеляхме след него вече единадесет века. Той ражда стратегия за култура – Златния век на българската книжнина, която Симеон осъществява като стратегия на културата! И братята Кирил и Методий дават азбуката (определена за други и съдбовно осъществена при нас), но за съжаление не получават друго признание освен един химн.

Когато празнуваме Деня на будителите, да си спомним, че в народната гълчава се говори за патрики – така е наричан патриархът ни, митрополитите; говори се за таксидиоти, които с торби на рамо събират левче по левче и основават училища, наречени метохи. (Всички големи църкви са имали метох, в който се е учило българчето!) Не е възможно да изброим хилядите будители! Колко незнайни учители просвещават; колко незнайни свещеници четат утешителни литургии, венчават в християнския обред и кръщават децата в християнство, за да оцеляват народ и нация! Нужни ли са нови будители?! Всякога! За да се осъществи в цялост един народ са нужни велики личности, а не назидатели, не „бащи на народите“. Идеята за обединена Европа иска будители! Целостта на културите изисква единство, но не родоотстъпничество. Възродителното дело на будителите е цялостно! То е история, социология, литература; то е култура на народа, за да се себеосъществи! Няма по-светло дело в историята ни от будителството, защото първо то е идея, а след това става и програма.

• Будителството като народно движение е сублимация на нашия национален дух за едно историческо осъществяване на култура и живот!

Тази сублимация е израз на духовните ни сили, които безспорно ще ни дадат нова проповед чрез олтара на религиите, защото България е избраница на Божия дух! От това не можем, дори и да искаме, да се откажем! Не можем да забравим нито песента, нито молитвата, нито щедростта, които са част от будителството. Това е наше битие! Всеки от будителите – минали и бъдни, е свързан с едно дело: На полза народу болгарскому! Всеки дава част от своето сърце, лъч от своя ум, твърдост от своята воля. Нека никой не се загърне само в своето небе, то е на всички! Отговорността пред утрешния ден е лична, но в никакъв случай не може да не бъде и национална. И ако трябва да се знае, предизвикателството за този празник направи Форум за духовна култура! Душевността на нашия народ, неговият нов буквар е Мъдростта – едно ново духовно учение! Духовната вълна на Мъдростта! Ако тя не може да ни послужи за живот, за да оправдаем едно поведение на будителство, тогава няма да минем Рубикон, за да кажем като Цезар: „Победих!“ Христос не се спира, когато вижда сарафите да си разменят златните монети, а обръща масите им. Нека се опитаме да обърнем ума и волята си за добро служение, като намерим своето възраждане и го продължим!

Учете се, мои птички, пишете, четете! – казва Любен Каравелов, а птичката има нужда някой да `и осигури живот и да я научи на полет! И нека вярата ни като жив израз, хранена от една идея за будителството, стане институция, която да дава образа на България!

Да благодарим на будителите, че създават в България идеята, че будността е бъдеще за човека!

 

Из словата на Ваклуш в градовете
Пловдив, Хасково, Разград, София, Варна, Асеновград