(продължение)

В библейските разкази и повествования се крият висши световни тайни!
Из „Зохар“

Кабалата е едно съкровение, което постепенно се е откривало на човечеството, за да могат откровението, като израз на дарение, и молитвата, като възможност за контакт, да станат единосъщни. Ето защо Кабалата, която е един вътрешен окултен тълмеж върху учението на Юдаизма, става предание, съдържащо в себе си ключа за ония знания, за които е имало табу да бъдат писмено откривани. Затова под „кабала“ се разбира „устно предаване на тайни“.

Всички философи, работещи с метафизични понятия (като Спиноза и Лайбниц), са ползвали Кабалата; всички алхимици са били едновременно и добри кабалисти. Това, което в съвремието така шокира и с респект се приема – екстрасенсните феномени, ще го намерим още в ХVI-ХVII век демонстрирано от авторитетите на Кабалата и то с много повече изявена енергетична сила и с много повече вещина в тази област (а в настоящия момент се използват енергии без съответните знания). Някои от владеещите кабалистичните сили са скитали от единия край на земята до другия и са давали окултни знания, вършили са лечения.

Кабалата фактически е един трезор, в който всеки от нейните представители, според духовната си будност, е могъл да сложи и своята ценност. Слагано е чисто злато, дубле или сребро, но всеки е внасял по нещо и така са се давали все по-пълни знания. Човек, дори да бъде удовлетворен в даден момент на позволено откровение (поради вложена възможност и разрешена познавателност на тайната), нещо някъде винаги ще чака. Ето защо различните представители на Кабалата, според доктрините към които са принадлежали, са допълвали през вековете окултните знания.

Кабалата сама за себе си има две разнородни линии (по отношение изразените идеи), създали и две главни нейни системи или школи – испано-прованската и немската.[13]

Испано-прованската школа, формирана от кабалистите евреи в Испания и Южна Франция, има две основни направления – систематичното, което излага в една абстрактна и дедуктивна форма основните идеи на Кабалата, и тълкувателното, или екзегетическото, което преимуществено има светлината на мистицизма. Тази особеност на екзегетическото направление го приближава до талмудското начало. Именно това прави „Талмуда“ – една екзегетика на свещените книги, предимно на Петокнижието, и то най-вече на книга Битие, в която са вложени метафизичните тайни на Сътворението. Човечеството винаги с мисъл ще се определя в пространство и време; пред зрението на всеки човек стоят въпросите: кой е той и откъде е, какъв е този свят и откъде идва – има ли свои начало и край, един ли е Бог?

В книга Битие е даден началният момент на Сътворението, след това период на развитие, в който се създава и човекът. После поставен в закона на етиката, т.е. отговорен за своето поведение, човекът извършва нарушението – т. нар. първороден грях. Да, но първородният грях не е ли внушение отвън? Един норматив, искайки ограничение, не подклажда ли сам по себе си и подбудата за нарушение? И каква беше подбудата, за да се наруши повелята Не късай, не яж! – привилегията да имаме знание!

Това са проблеми, които винаги са стояли и ще стоят пред човечеството. Те ще бъдат разтълмяни според възможностите, защото различни очи, различно виждат; различни умове, различни тайни донасят. Когато човек чете буквално написаното, той ще има представата, че наистина божията заповед е нарушена и следователно Адам и Ева заслужават наказанието си. Но когато може да види тази алегория и с очите на боговете, или с очите на йероглифното тълмене, той ще я сведе до едно друго знание. Това е възможно, защото в себе си ние носим три свята: божествен, духовен и човешки.

Белязани представители на испано-прованската школа са Исак ибн Дауд, Азриел бен Менахем, Исак Лурия, Хаим Витал, Нахманид, Моисей де Леон. За отбелязване от испанските кабалисти е и Аврам Абулафия, който в ХIII век със своята доктрина прави едно интегриране на немската и испано-прованската школи и с това се явява представител на синкретическото направление в Кабалата. За някои автори Абулафия е предтеча на бащата на практичната Кабала – Исак Лурия, познат още като рав Аари (1534 – 1572).

Основните черти на практичната Кабала ще открием по времето на т. нар. „велика катастрофа“ – изгонването на евреите от Испания. Тогава мнозина от сефарадските евреи (източните евреи) в своите молитви започват да търсят контакт със сефиротите – мировите сили, които Ен-Софът (Вечното и Непроменливото) е излъчил за сътворението на света. Те се обръщат към тях, за да измолят личната си закрила, но много е трудно в моменти на беди да се сложи тънка нишка на раздел между молението като търсена благодат за спасение и употребената формула на уж невинното заклинание и правенето на магии. Ето приложна кабала, която преминава даже в магьосничество. (Известни тъмни заклинания, както и приказки и легенди за умъртвяване и принасяне в жертва на деца, са налице и в стария Юдаизъм – там Молоха трябва да бъде удовлетворяван с човешки жертви. Това в прабългарите няма да намерим. И докато в историческия си път еврейският народ непрекъснато се е колебаел между езическите божества и единния Бог, прабългарите са били най-чистите монотеисти!) Тогава наистина Кабалата изживява една особена криза, стигнала дотам, че голяма част от посветените кабалисти, разтревожени от прилагането преимуществено на магични формули, побързват да се разграничат от тези действия, обявени от тях за богохулни.

Ето че идеята за богохулството, много по-късно от официалния Юдаизъм, е една формула, изведена и в Кабалата. В Юдаизма най-голямото богохулство е да се произнесе същностното име на Бога – Йеве (йод-хе-вау-хе). Ето защо евреите по един безпрецедентен начин поискаха разпятието на Иисус Христос, когато каза, че е Син Божий – Божеството не само беше наименувано, а Христос Си позволи да бъде и Негов Син – и то Единосъщ. (Между идеята за Сина Божий и идеята за месиянството има голяма разлика.) Понеже Кабалата е изцяло изведена от това, което еврейската култура беше сложила на трапезата на духовното развитие, то под давление на Старозаветието не прие идеята за Троица единосъщна. За кабалистите Бог е неделим – Той може да има пророци, Той може да има Месия, но не и Син Божий!

Най-бележитата личност в испано-прованската школа, представител на екзегетическото й направление, това е Моисей де Леон (1250 – 1305). Още в първите си съчинения („Сефер А-Мишкал“) той въстава срещу рационалното мислене, което обикновено доминира в официалния Юдаизъм и има повече характер на философия, отколкото на мистично въззрение. За Моисей де Лион „Библията е външната проява на Божията мисъл и колкото по-дълбоко се вникне в изразите и думите на свещените книги, толкова по-нашироко се разгръща тази мисъл.“ Затова той съставя един обширен коментар върху „Петокнижието“, който включва множество тайнствени сказания и кабалистични теории. Този сборник Моисей де Лион прави достояние на човечеството под името „Зохар“, но неизвестно защо той скрива, че е авторът й с твърдението, че това са преписи от някакъв стар ръкопис още от II век сл. Хр., съчинен от Шимон бен Йохай. Впоследствие обаче, след смъртта на Моисей де Лион, неговата съпруга свидетелства, че той не е преписвал, а както тя изрично казва: „пишел всичко от ума си.“

Така вече, с появата на „Зохар“, е налице един сборник от знания върху тайните, даващи на бъдещите тълкуватели това, което трябва да се знае за Сътворението; за Бога, природата и човека; за доброто и злото. Ето защо този труд се счита за метафизиката на Кабалата и е наречен „библията на кабалистите“. Приема се, че името „Зохар“ – „Сияние“, е изведено от израза: „И разумните ще сияят като светилата на твърдта“. (Дан. 12:3). Тази книга (основана на Кабалата и еврейската теософия) се състои от пет части, които са свързани помежду си и се разпределят на отдели, както е в Петокнижието – във вид на проповеди.

Към „Зохар“ са приложени няколко книги:

-„Книга на откровенията“, която се състои от пет глави и се явява първоизточник на Зохар;

-„Иара-рабба“ или „Голямо събрание“, и „Иара-зута“ или „Малко събрание“;

-„Разе-деразин“ или „Тайните“ – книга, трактуваща съотношенията между душата и тялото;

-„Сефер Хешалот“ или „Чертози“ – книга, описваща небесните чертози и ада (нещо, което намираме много добре описано и в Корана);

-„Рая меемна“ или „Верният пастир“ – това е беседа между Моисей, пророк Илия и раби Шимон бен Йохай върху „Алегоричното значение на Моисеевите повели, запрещения и равинските постановления“;

-„Мидраш а-неелам“ или „Тайния мидраш“ – книга, тълкуваща Библията в духа на мистицизма;

-„Сава“ или „Старец“ – беседа между пророк Илия и раби Шимон бен Йохай върху „Доктрината за метампсихозата“;

-„Янкута“ или „Младенец“ – книга, разясняваща необходимостта от измиването на ръцете преди и след ядене;

-„Ситре тора“ или „Тайно учение“;

-„Матнитин“, „Тосафта“ – книга, в която се споменава за сефиротите;

-„Зоар хадаш“ или „Ново сияние“;

-„Тиккуним“ или „Поправки“.

В „Зохар“ Бог е изобразен в една хексаграма(т.нар. „Велик печат на Соломон“) като старец, който горе е лик в светлина, по-долу се отразява във вода и най-долу е сянка. Ето йерархията на трите свята, в които се развиваме: светлината – божественият свят, водата – астралният свят, и сянката – материалният свят.

Основната мисъл на „Зохар“ е, че в библейските заповеди и разкази се крият висши световни тайни. Ето защо не бива буквално да се гледа на тях – „библейските разкази и повествования са само външната форма на божествените тайни“, казва Шимон бен Йохай. Това са светове на Бога, които са разказани, за да могат да бъдат разбрани от смъртните.

В „Зохар“ се говори и за месианските времена, които ще настъпят тогава, когато шестдесет и шестата година мине прага на шестото хилядолетие от сътворението на света. Според нея, преди появата на месия (прилива на нови духовни енергии), ще трябва да се извърши един велик акт на изкупление от страна на най-добрите синове на народа.

Друга голяма личност в испано-прованската школа, представител на дедуктивно-абстрактното й направление, това е Азриел бен Менахем (1160 – 1238). Той е известен с учението си за десетте сефироти, към което е искал да привлече философите. Този негов опит се оказал неуспешен (нещо, което споделя в предисловието си към трактата „Езрат Адонай“), защото те не искали да повярват в това, което не може да се докаже по логичен път. Ето тук е големият вододел между философското и чисто мистичното или екстатичното мислене. Системата на Азриел бен Менахем е имала за основа неоплатоническата идея за Бога, като безконечно начало – Ен-Соф. Той учел, че Ен-Софът, ако трябва да бъде характеризиран, това може да стане само по отрицателен път, но не и като Му се придадат позитивни атрибути.

Когато си послужим с отрицанието, че Ен-Софът не е мъдрост, не е любов..., ние не даваме предпоставка за възможност да Го ограничим, защото не Му отнемаме Безначалието, докато, когато Му придадем позитивни качества, ние вече признаваме в Него субстанциалност – нещо неприсъщо на Абсолюта. Той не може да бъде, Той е!

Втората система, или школа на Кабалата, е немската. Тя е едно продължение на мистицизма от периода на гаоните и е съставена предимно от евреи, които в Германия също са имали големи компактни маси. За неин основател (ХII век) и пръв представител се счита равинът Иеуда Благочестивият. Последователите на немската школа се явяват главно носители на екстатичния елемент в мистиката и са съдействали най-вече за изработването на т. нар. практична кабала.

Практичната кабала възниква през втората половина на ХVI век и се различава от испано-прованската (наричана още с термина „традиционна“) по това, че заменя умозрително-теоретичното познание с мистично-интуитивното. В практичната кабала за първи път се заговаря и за преселението на душите, за изкуплението на греха, за ад и рай. Разбира се, до този момент раят е съществувал – в книга Битие той се описва като градина с плодни дървета, от които човекът като син на Бога има правото на обилна насита (с табуто да не яде плодове от Дървото на доброто и злото). Но раят като нравствена категория го няма в Старозаветието. Кабалата го извежда като такава едва след като вече в Християнството той става и нравствен измерител; той е и вътрешно състояние, и пространственост, в която получаваме награда за доброто си поведение на земята. (Слизането на човека в райската градина е един инволюционен период, една еманация на монадите от Ен-Софа, за да може след това той да слезе и във физическото поле. А чак при Христовото Разпятие – двубоят между Дух и Материя, ще започне и неговият възвратен път.)

Практичната кабала става основа и за месиано-мистичните движения, от които най-бурното е това на Сабетай Цеви (1626 – 1676). Преди да се обяви за предопределения месия, той води строг аскетичен живот, придружен с изпълнение на установените мистични обреди. Призванието си за обещания месия Сабетай Цеви публично обявява на своите ученици в 1648 година и като потвърждение на думите си, той си позволява да произнесе свещената дума „Йеве“, т.е. да назове същността на Бога. Това вече е достатъчно основание Сабетай Цеви и неговите привърженици да бъдат отлъчени от синагогата и прогонени от Смирна (родния град на Цеви). Въпреки тези обстоятелства, той продължава месианската си роля, скитайки из цяла Азия. Вярата в божествената мисия на Сабетай постепенно обхваща и всички еврейски европейски центрове. Предупредителните гласове на някои от равините нямали сила да спрат опиянението на евреите, които се готвели да посрещнат народния избавител. Високата порта, узнавайки причината за тези вълнения, взела бързи мерки срещу нарушителя на общественото спокойствие. Така, когато Сабетай Цеви пристига в Цариград, той е задържан от турските власти, а впоследствие е заточен в Албания, където в 1676 година умира.

Ето че ХVII век не е бил по-спокоен от предишните векове, когато някои личности заради своите знания и то не мистични, а с провиденция в областта на науката (какъвто е Джордано Бруно), горяха на клади. Това че Католическата църква, в лицето на папа Йоан Павел Втори, намери сили да се извини на света, че неправилно е осъдила учението на Галилео Галилей (който макар да нямаше решителността да каже „не“, все пак, излизайки промълви: и все пак тя се върти), не може да свали позора от насилието, което приложи с инквизицията.

Така Сабетай Цеви – един от големите мистични представители на приложната кабала, в края на ХVII век остави диря с белег, че е месия на човечеството. Странното е, че когато кабалистите представят себе си за месии, няма официални данни да са признавали Иисус Христос за Месия. Това говори, че дълбочината на прозрението им, въпреки че Кабалата е едно тайно учение, не е минавала границата на общоприетото метафизично схващане на Юдаизма.

След сабетионизма, като необходимост да се даде ново направление на религиозното чувство, се ражда хасидизмът или учението за благочестието. Негов създател е Израел Баал Шем Тов, който е роден в 1700 година в Подолия. Още твърде млад той усвоява тайните на практичната кабала и започва да извършва лечения на различни болести и недъзи, посредством билки, заклинания и муски. Чрез „Зохар“ Баал Шем Тов предсказвал бъдещето, учейки, че истинското спасение за човека не се състои в умъртвяването на плътта, а в сърдечната привързаност към Бога, в безусловната вяра и горещата молитва.

В основата на цялата тази приложна схема за благочестието има две основни идеи – идеята за всебожието, или Божията вездесъщност, и идеята за взаимодействието на висшия и нисшия свят.

Според първата идея Бог е навсякъде и когато човек гледа предметния свят, трябва да съзнава, че се вглежда в лика на Бога.

Според втората идея между света на Божеството и човешкия свят има постоянно взаимодействие и взаимопроникване. (Тогава наистина има логика в мисълта: Вие сте синове божии.)

За Баал Шем Тов същността на вярата е в чувството, а не в ума. (Разбира се не се касае за елементарното чувство, а за чувството на благоговейност, което е вяра в Бога и молитва за сливане.) Той учел, че чрез постоянно духовно общуване с Бога може да се придобие ясновидство, пророчество и чудотворство. Ето че необходимостта от чудо стои и в тази доктрина. Усвояването и приложението на вложените у нас духовни сили може да е необяснимо за отсрещния, но не бива да се нарича чудо. Да се търси такова въздействие е много погрешно, защото чудото не само няма да задоволи искащия го, но и ще роди желание за ново. А това вече е риск за духовната схема на добродетелите в човека – колебанието може да дойде от най-малкото съмнение, а изкушението може да доведе нямащия знание за чудодействията до измамата, което е далеч по-страшно. Затова усвоената духовна сила и пробудността са по-важни, отколкото демонстрираното чудо.

И така, Кабалата е наука, която прониква в тайните на света, живота и смъртта. Тя обяснява скритата страна на битието и небитието, посредством десетте творчески сили, наречени сефироти, и учи, че всичко съществуващо в света е плод на един висш Творец, неограничен нито във време, нито в пространство, наречен Ен-Соф. Той е безконечен и на Него не могат да бъдат приписани понятията: намерение, воля, мисъл, действие (тези определения ние ползваме, за да се облекчим във възприемането на Бога), нито пък понятието промяна. Но след като всичко съществуващо не е вън от Ен-Софа, а Той е неизменим, как да си обясним тогава произхода на Всемира, който сам за себе си не може да бъде предсъществуваща реалност вън от Него; как Ен-Софът като безконечно, вечно и абсолютно необходимо битие, отличаващ се със своята чиста духовност, неразложимост и неунищожимост, може да даде начало на материалния свят с всичките му елементи на разнородност, без да се намират в Него каквито и да са отношения, съответстващи на този свят?

Аристотел (комуто еврейските и арабски философи са подражавали) учи, че Бог – Мислителят, и предметът на мислите Му са абсолютно тъждествени, само че едното е осезаемо, а другото неосезаемо. Кабалистите приемат тази формулировка, но те отиват и малко по-далече, като правят разлика между Божественото мислене и човешкото. Тук е талвегът. В човека мислите за предметите остават абстрактни, т.е. задържат само една чиста идея за предмета, като характерно е само нейното субективно съществуване в разума, а не в обективността. Божествената мисъл едновременно със субективното получава и конкретно духовно битие; с чистата форма в Бога се явява и субстанцията, чисто духовна и безгранична, но все пак е конкретна, тъй като разлика между субективизма и обективизма не може да бъде приложима към Първопричината и да се допусне разделяне между тях – за Ен-Софа субективност и обективност са едно. Тази формосубстанция, или първоначалната воля, като първи продукт на Ен-Софа непосредствено еманира от Неговата мъдрост и е тъждествена с Него. Следователно тя е също вечна и само по степен стои по-долу от мъдростта, но не и по време на възникване.

Така чрез посредничеството на първоначалната воля всичко е било сътворено, без да е предизвикало никаква промяна в Първопричината – Тя нищо не е загубила от Себе Си. А преходът от субективността към обективността е едно потенциално състояние на света за реалност.

С учението за първоначалната воля Кабалата се опитва да разреши възникналите въпроси относно творението и провидението, но възниква проблемът: как е възможно от абсолютната, неразложима и неограничена Първопричина да произлязат ограничения в състоянието на елементите, които намираме във Всемира? На това Кабалата отговаря с теорията за самосъкращението (цимцум на еврейски), която обяснява прехода от Безконечното към конечното. Според тази теория явленията са самоограничение на Безконечното (нечувстващо и невиждащо Себе Си), за да се създаде Всемирът. Ето каква е концепцията на кабалистите за Сътворението.

Кабалата признава съществуването на три свята: духовен, астрален и физически. Това намираме и в почти всички окултни учения – духовната реалност, която е усвоима, но недоказуема; астралната реалност, позната и доказуема; и физическата реалност, в която се самосъзнаваме, за да търсим другите светове. На тези три свята, според Кабалата, съответстват трите основни елемента, съставящи човека: руах – дух, нефеш – душа, и гуф – материя. Към руах принадлежат чистият разум и висшите духовни понятия и подбуди; към нефеш – разумът, чувствата и желанията; и към гуф – физическото тяло. Тези три елемента се изобразяват в три кръга (разположени отвесно един под друг), пресичащи се последователно в своите центрове. Първият кръг – духовното поле, съответства на Ен-Софа, а в човека – на духа; вторият кръг – астралното поле, съответства на Човека, а в самия човек – на душата; и третият кръг – физическото поле, съответства на Природата, а в човека – на тялото. Всички тези кръгове са включени към един общ кръг, изразяващ човешката воля. Следователно волята отразява човешката същност и обединява всички елементи.

Според Кабалата човек притежава три големи сили – воля, или божествен дух, мъдрост и любов, или жив дух, и дейност. (Човек е съзнателно деятелен. Тук е „страданието“ на растението, че е неподвижно и малката радост на животното, че макар и несъзнателно, е подвижно. Ето три свята – човешки, животински и растителен, съвсем категорични в своите различия.)

За Кабалата основата на целия материален свят е астралният свят, който от своя страна е отражение на Божествения свят. Но може ли материалният свят, който е ограничен и несъвършен, да произлезе непосредствено от Ен-Софа? На този въпрос Кабалата отговаря с теорията за десетте творчески сили, наречени сефироти или сфери, според която те се явяват посредници между абстрактния Ен-Соф и материалния мир. Следователно всичко, което е от Бога (и вън от Него), е божествено.

Първите три сефироти се наричат „свят на разума“, или горен свят; вторите три – духовен свят; и последните три (плюс още една, която се прибавя към тях) – физически, или долен свят.

Сефиротите включват в себе си две особености, две природи – първата дава началото на измененията или формите, а втората е абсолютното неизменно. За кабалистите Бог е иманентен в сефиротите, т.е. съществува и действа Сам по Себе Си, но той е повече от това, което е изразил във формите или в идеите. Подобно е учението и на Барух Спиноза, според което първичната субстанция притежава безконечно число атрибути, но се открива само в два от тях – природа и мисъл.

За образуването на сефиротите има няколко хипотези. Според практичната кабала Бог разделил сефиротите на десет, като в първата сефирота вложил елементите на останалите девет.

Всичките девет сефироти се реализират в десетата (една подсказка, че инволюцията на духа започва от Бог Отец и стига до последната Негова вибрация – материята) и посредством невидими канали, наречени цинароти, изливат върху земята небесните блага. (Знаем необходимостта от т. нар. Синове Божии, или както е в другите окултни учения – Великите посветени, Всемирните сътрудници, чрез които Планетният Логос излива енергиите за развитието на планетата ни.)

Първите три сефироти са Кетер (корона), Хохма (мъдрост) и Бина (разум). Първата сефирота – Кетер, е тъждествена с първоначалната воля и се отличава от Ен-Софа по това, че се явява първо следствие, докато Ен-Софът е първопричина. (Значи в йерархията на нашето развитие, в йерархията на духовните вълни, Кетер – Истината, е предпоследната духовна вълна, с която се влиза в Свободата, т.е. в Бога.) Какво е Синът Божий тогава? Той е короната, венецът! Така Кетер се явява пряка еманация от Бога и включва в себе си целия план на мирозданието. Следователно тя е обобщеното битие, в което всички сефироти се съдържат, но в скрито състояние. (Ето потвърждение на тезата, че Правдата, Любовта и Мъдростта са били сътворителни сили. А друг е вече въпросът за т. нар. духовни вълни – на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, с които като духовни учения човечеството живее.) От Кетер произлизат другите две сефироти, или два принципа, уж взаимно противоречащи си, а в действителност неделими един от друг. Първият принцип – Хохма, е активният, положителният, мъжкият, а вторият – Бина, е пасивният, отрицателният, женският. От съединението на Хохма и Бина се явява познанието, т.е. контрастът между субективност и обективност.

Когато змията (мъдростта – мъжкият принцип) каза каква е тайната на запретата на Ева (желанието – женският принцип) и тя взе плод от Дървото на доброто и злото, какво получи – познанието, една контрастност между добро и зло!

Горните три сефироти – Кетер, Хохма и Бина, представляват духовно-умствената същност на Бога, образувайки едно триединство, тъждествено с Бога (според мен е единосъщие, но тъй като кабалистите не са имали тази теза, разбираемо е защо употребяват понятието тъждественост). В такъв случай Всемирът се явява като израз на идеи или на абсолютни форми на разума. (Това по-късно намираме и във философията на Хегел – учението за тъждествеността, съзнанието и битието, или реалността и идеалността.)

Вторите три сефироти са Хесед (милосърдие), Гебура (могъщество) и Тиферет (красота). И тук имаме две противоположности – Хесед (милосърдието – мъжкият принцип) и Гебура (могъществото – женският принцип), които в съчетанието си правят нов принцип – Тиферет (красота). А възможно ли е да се съчетае могъществото с милосърдието? Безспорно, защото милосърдието е могъщество и могъществото е една воля на милосърдието. И тогава, когато слизат божествените сили, за да сътворят видимо и невидимо, безспорно че трябва да притежават могъщество с милосърдие. Природата е безжалостна, но не и жестока – когато трябва да прави развитие, тя е безжалостна, но никога като човека жестока.

Така могъществото, съчетано с милосърдието, дава нов принцип – един велик синтез, събрал всичко в своята пъпна връв – красота. Красотата е енергия, а не само естетичност! И неслучайно могъществото и милосърдието намират своя синтез в нея. Още старогръцките мислители са казали: „Красотата ще спаси света.“ Да, но затова трябва и могъщество, и милосърдие. Безспорно, тук не се касае за красотата на изкуството (статуите на Фидий са много изящни, но все пак са от камък), а за красотата на Духа. А когато човешкият дух има красота, той ще я даде и на изкуството.

Достоевски също поставя тезата за красотата в аспекта, че великият дух може да я кове и в преизподнята. Затова в неговото творчество ще намерим болезненото освобождаване на престъпност, която се одухотворява. Какво са Разколников и Соня в романа му „Престъпление и наказание“? Двама грешника, виновни пред закона, но велики в жертвата си, за да създадат най-красивото нещо – свобода от грях!

Последните три сефироти Нецах (вечност, тържество), Ход (слава) и Йесод (основа-зародиш) изразяват динамичните сили в природата. Подобна съпоставка можем да направим с т. нар. в митологиите олимпийски богове. Какво бяха те: богове стихии, богове човеци, които търсеха вечност, т.е. Нецах (затова Тетида натопи Ахил в реката Стикс, но за беда петата му остана уязвима). Олимпийските богове търсеха и слава, т.е. Ход, а славата е достойнство, самозащита на субекта, за да не може да бъде унижен.

И така, Нецах – мъжкият принцип, и Ход – женският принцип, намират своя синтез в Йесод (основа-зародиш). Значи носим вътре в себе си зародиша – зародиша на човешките раси, битието на нашето самосъзнание – частицата от великата Кетер! Това е основата, без която никой не може да гради. И Христос беше казал: На пясъчна основа не се гради, защото ще придойдат водите и ще отнесат сграденото.

Така тези девет сефироти, групирани в три триединства, имат своята обозримост. Първото триединство Кабалата съотнася към интелектуалния мир; второто – към чувствения мир; и последното – към материалния мир, наречен при Спиноза „natura naturata“, т.е. „естество на естествата“. Десетата сефирота е Малхут (царство). Тя съдържа в себе си волята и плана на действие, проявляващ се в постоянна и иманентна активност в сефиротите. Така тази сефирота се явява основа, от която изхожда всяко планетно битие. Чрез Малхут, който е иманентен на Ен-Софа, ние можем да направим своята вертикална еволюция, защото носим всичко – от Небето до земята; чрез Малхут съществува светът на възможно видимото – сътворен и познаваем, и възможността ни за единение с Божеството. (Известно е, че в определени дни от годината се излива специална енергия от Божеството, която, преминавайки през всичките девет сефироти, чрез Малхут стига до физическата материя.)

А с какво можем да усетим Бога и като вътрешна сила да Го живеем. С молитвата!

• Молитвата е некъсаната връзка между началното и Безначалното; тя е задание, вложено от висшия мир в човека, за единение с Бога!

Така че тайната за кореспонденцията с Бога е вложена у нас и именно чрез молитвата, която е дихание в ноздрите на земния Адам, се търси подобието. Според кабалистите чрез молитвата човек може да въздейства върху някоя от сефиротите, при което да предизвика изменение във висшите мирове. Следователно, молитвата като една интимна връзка е дълбоко потребна, но трябва да се знае тайната на комбинацията на буквите. Съществено е да се знае как се комбинират буквите, за да се получи желания резултат, защото всяка буква отговаря на определена вибрация, въздействаща върху дадена сефирота. А когато се прави дадена мантра без да се знае нейната ритмика, без да се знае коя буква на кое число отговаря и с каква идея, безспорно резултат няма да има. Това трябва да знаем, когато боравим с т. нар. окултни знания. За съжаление тайните, поднасяни в съвремието, не представляват окултни знания – едно е човек да се разходи пред мисловностите на различни гости от Индия или Европа, а съвсем друго да му се даде ключа, да е приспал в саркофага пред образа на Изида.

Според Кабалата сефиротите са съвършени и неограничени във време и пространство, но това неограничение не е абсолютното, защото чрез тях изтича енергия за свят, който е краен, т.е. тленен. Следователно при сефиротите има тенденции за промени (и то само по волята на Ен-Софа). Иначе няма да има сътворение, защото в Първопричината, както споменахме, изменение няма. Ето защо по отношение безкрайността и безначалието не може да се прави равенство между сефиротите и Ен-Софа. Сефиротите съществуват и черпят енергия от Него, без Той да губи нито атом от Себе Си.

Ето какво казва по този проблем бащата на Кабалата раби Азриел: „Всяко творение, което дава част от своята енергия на друго, губи от своята енергия. Но същество, сътворяващо чрез еманация, т.е. чрез „ацелут“, не губи нито атом от своята сила.“ Така че когато Ен-Софът еманира, Той не губи от енергията Си; Той излъчва сефиротите, които са Негови качества, за създаване на невидимия и видимия свят, оставяйки абсолютно неизменен.

Според учението на Кабалата сътворението на света се е обусловило от четири свята – от света на еманацията или „Олам Ацелут“; от света на сътворението или „Олам Аберия“; от света на създаването или „Олам Айцира“; и от света на делото или „Олам Асия“. Най-долният свят – светът на делото, е съставен от десет планети, измежду които нашата заема средното място. Тези четири свята не са идентични един с друг – между тях съществува голяма разлика по отношение гъстотата им, но не в качеството на материята, а в количеството. Ето защо Кабалата не противопоставя форма и материя, материалност и духовност, видим и невидим свят, приемайки, че те са продукт на една и съща Воля, на един и същи Разум. Това е едно потвърждение на идеята ми, че материята е продължение на Духа, а оттук и на тезата – не да отричаме, а да одухотворяваме материята. Така че материалният и духовният свят не могат да бъдат различавани същностно (макар единият да е видим, а другият – невидим), след като източникът им е един. Това намираме и в Символ веруюто на християнската църква – Бог сътвори видим и невидим свят (смисълът е същият, само че за кабалистите зад невидимия свят стои Ен-Софът, т.е. Абсолютът).

Тезата за еволюцията не се приема нито от Юдаизма, нито от Християнството – за тях след Сътворението не може да се говори за промени. Но процесът на трансформация на атомите от един свят в друг според съвременните кабалисти още продължава, за да може всичко, което е закърмено с Божествен дух, да еволюира към Божеството. Това за тях се постига чрез двата принципа – положителния и отрицателния, центростремителния и центробежния, доброто и злото. Ето че не е лишена от стимулатор тенденцията за развитието. А ще дойде ли време, когато обективността, след като е надживяна като стимулатор, няма да бъде вече предпоставка за развитието? Безспорно. И академик Александров, въпреки диалектико-материалистическите си възгледи, в своята „История на западноевропейската философия“ много добре го формулира: Когато обективният фактор престане да бъде пулсатор на динамиката на диалектиката, тогава ще дойде субективният фактор. Това е прозрение! И точно в този аспект можем да кажем, че Кабалата разглежда доброто и злото – като потреба с гаснеща възможност, като видимости, които имат субективност. Чрез съединяването на доброто и злото, на центробежната и центростремителната сила, се постига оная висша духовна връзка с Божеството, която кабалистите наричат „ихуд“ – сливане на малкия дух в Големия. А единственият тласък, който е в състояние да освободи човек от временното, за да стигне той до съвършеното, това са страданията.

За Кабалата страданията не са зло, а път към самоосвобождение, път към светлината. Ако така ги схващаме и наистина можем да ги трансформираме в развитие, няма да ги усещаме като болка. Тогава защо да не кажем смело, че злото е нееволюирало добро!

В Кабалата намира място и теорията за превъплъщението на душите. Тази теория приема наличието на три свята, в които душите пребивават – земен, астрален и духовен. Душите, които са постигнали своето съвършенство, отиват в духовния свят и вече не се връщат, тъй като нищо не ги привлича към земята. Ако те се въплътят отново, това става по тяхно желание и то с предназначение за мисианска роля, не обаче в смисъла на Месия, който дава мирово учение, а за подпомагане на развитието. Теорията за превъплътяването учи още, че всяка душа ще разкрие божествените си дадености следствие на събрания опит от многобройните си (до 777) прераждания.

Според кабалиста рав Витал задгробният живот се определя от земния (така е във всички окултни учения) и висшата справедливост се крие в това, че за всяко действие, желание и мисъл човек рано или късно получава заслуженото. Така животът на човека и в астрала, и на земята се регулира от волята му, от съдбата и от провидението.

Към теорията за превъплътяването на душите рав Аари е прибавил и учението за присаждането на душите. В него се застъпва тезата, че когато две души са немощни за изпълнение на своите задачи, Бог ги съединява в едно тяло, за да могат взаимно да се подпомагат в изграждането си, в победата над трудностите.

Етиката и психологията също заемат видно място в Кабалата. Тя, макар и по начало да е била една чисто метафизична доктрина, постепенно включва в себе си и елементи от догматичен, богослужебен и етичен характер. Това е логично, защото Кабалата има и своя практична страна. Глината е обща, но виртуозността на майстора дава фигурата (има много скулптури, но Фидий и Микеланджело са единствени). Така е и в Кабалата – тя е изведена във време и пространство, но не може без своя догматика, обредност, психология и етика. Чрез тях се дават метафизичните тайни за Бог, сътворение и човек, демонстрирани в света на видимостта. Бог с видимостта Го усвояваме, с ума си Го преживяваме и само с откровението сме в съприкосновение с Него.

В Кабалата човекът се счита за венец на творението, за най-висшия израз на боготворчеството! В представата на еврейското гностическо учение Адам Кадмон е първият човек или прачовекът на земята. За Филон Александрийски „първоначалният човек“, или „небесният човек“ (той първи употребява тази дума), е бил създаден по образ и подобие Божие – свободен още от тленното в земното битие, за разлика от земния, създаден от пръст. Така Филон под първоначалния, или небесния Адам, разбира идеята, а под втория – земния човек, създаден от плът и кръв, който според доктрината на Юдаизма носи вече веригата на проклятието, че е извършил грях. Не приемам тази теза, защото в основата си тя е погрешна. Нима Адам след като носи в себе си хохма, т.е. мъдрост, сгреши, че яде от плода на знанието, което е частица от Мъдростта?! Да се мисли така наистина е беда, която тежи върху човечеството. Без да отричаме еволюцията си като път за съвършенство (защото още не сме съвършени), ние трябва да приемем, че носим хохма – знание, за което се е борил Адам Кадмон!

Този първи Адам за талмудистите е бил създаден едновременно като мъж и жена, т.е. той е бил андрогин. Идеята за Адам Кадмон ще я срещнем и при апостол Павел, който казва: „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето.“ (1. Кор. 15:47). Следователно човек ще трябва да е така цялостен с духовната си същност, че да съответства на божествената си природа. Така външният свят трябва да бъде одухотворяван от вътрешната сила на човека и неговият Дух да променя вибрацията на физическото му тяло, за да може вътрешната му субстанция по-лесно да се отделя и контактът с духовността да бъде по-реален.

Важно място в доктрината на Кабалата заема и въпросът за доброто и злото. За кабалистите злото е обратната страна на Божественото начало, или лявата страна на Божеството, а доброто е дясната Му страна. По отношение на човека злото се проявява в това, че той приема привидното за действително и често доброволно се отдалечава от Божествения първоизточник, което води до нарушението на добродетелите. Така за Кабалата Божественото начало обладава истинско битие, докато злото е лишено от всякакво битие и от каквато и да е реалност.[14] Какво значи злото да е лишено от всякакво битие и от каквато и да е реалност, след като му се дава обратна страна на божественото начало и се внася в поведението на човека, който е в еволюция?! Когато злото се разглежда като нееволюирало добро, тогава вече можем да кажем, че то няма битие, защото неговата осезаемост е процес на еволюция – това е голямата разлика!

Злото и доброто като символи и като принцип на взаимно противоречие ще ги намерим още от най-древни времена. Двете колони на Соломоновия храм, двете преплетени змии върху жезъла на Хермес, двубоя между Дух и Материя, Светлина и Тъмнина са точно изрази на антитезата „добро и зло“. Тази полярност ще я открием и в действието на черната магия като противопоставяне на доброто или на бялата магия. Обратното използване на тетраграмата – „йод-хе-вау-хе“, също се счита, че е един антитез на доброто. Викът на вакханките, които разкъсаха Орфей – хе-вау-хе, най-добре свидетелства, че е знак на отрицанието, знак на злото.

Кабалата е свързала учението за злото и с теорията за грехопадението. Според по-късните кабалисти, в началото всички души са били събрани в една, наречена Адам, която е била съвършена. Но след като змията внесла своята отрова в Адама, неговата природа се помрачила и той, получил Божието проклятие, се отдалечил от първоизточника си. Тази интерпретация също не мога да приема, защото, когато змията „съблазни“ Ева – не, няма да умрете, а ще станете като тях, богове, да познавате що е добро и зло, Бог впоследствие потвърди думите й – „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло.“ (Битие 3:22). А щом може, както в Кабалата е казано, страданието да бъде импулс за съвършенство, тогава полярността е принцип на развитието и знанието е наистина Божественост. Следователно, ако приемем, че „грехопадението“ е инволюция на Духа в материята, т.е. Адам Кадмон става земен човек, то трябва да потърсим в кой момент ще ядем от Дървото на вечността, за да се върнем (чрез страданието и полярността) към Свобода и Божественост.

В идеята за грехопадението Кабалата не приема, че човекът изцяло е загубен. Според нея първоначалната му духовност ще се възстанови с настъпването на месианското царство, когато ще се явят новото небе и новата земя, както е казано в „Откровението“ на Иоан.

В Католицизма грехопадението е наречено „felix culpa“, т.е. „щастлив грях“. Католиците приемат, че този грях е наистина щастлив, защото още изначало има предречение от Бог Отец, че от семето на жената ще се роди Месия – Спасител, Който ще извърши изкупление на човешкия род, т.е. ще даде ново учение за връщане към Бога. И затова в доктрината на Католическата църква грехопадението не е разрушение на душевността ни като цяло, както е в протестантските формации. За тях след грехопадението човекът няма никаква святост и е напълно отпаднал от Бога. Така те идват и до идеята, че грехопадението е причина за смъртта, т.е. че на злото се е отговорило със зло. Това е много грешно разбиране, защото смъртта не е теза срещу злото, а е врата за живот. Смъртта е другата врата за живот и когато Христос каза: Къде е, смърт, жилото ти?, продължението беше: Дерзайте, Аз победих света! Когато си Христос, светът, който има обратите на ражданията и умиранията, наистина е победен! В такъв случай смъртта, донесла Възкресение – не даде ли точно тя право на Христос да каже, че е победил?!

И така, Кабалата не е гадание, а велика наука. Тя има своя същност, своя цел и свои методи на работа. Твърди се, че е взета от Халдея, но това има ли някакво значение?! Ако остане в съзнанието ни, че тя, Кабалата, заражда началото на хасидизма, т.е. на благочестието в душата ни, тогава спокойно можем да кажем, че сме взели частица от това сияние – „Зохар“, че сме намерили поне една дума, с която ще се опитаме да отключим ковчежето на тайните. И тогава ще видим как свещената наука е писала в нашите умове и сърца през всички свои времена!

 

Ваклуш

 

Мъдростта дава светлината на знанието!