Деца на Деня е нова категория в йерархията на служението, свързана с едно битие, което започва да се осъществява. Една духовна вълна вече е живот!
Денят започна!

Приятели, една естествена духовна потреба ни събира.

Христос беше казал в проповедта на Планината: Блажени жадните за знание, гладните за правда, миротворците... Всичко онова, което е една друга песен в нашата душа, ги събираше на тази Планина, за да получат едно друго знание или посвещение. Наистина влизането в нов храм на знанието е една нова йерархия на посвещение. Защото увеличаването светлината, с която си служат нашите очи, е облекчение; защото нова добродетел когато влезе в гамата на човешките изисквания, разширява потребите ни и ограничава зломислието. Точно в този смисъл казвам, че злото е едно нееволюирало добро, понеже самата му динамика за положително устремление ограничава периметъра на зломислието и злосторството.

Отново сме на кръстопътя на едно велико пътуване в космичното и в земното, защото на 21 срещу 22 декември започна астрономическата година, позната на света като геокосмичен закон. Това е дало знание на очите, на далекогледа; това е дало знание на астролога да погледне и да направи една наука, както на астронома да направи звездната карта на света. Но има и звездна карта на душата, звездна карта на нашето мислене, звездна карта на нашето поведение. Така че в тази нощ на разлъката великият Янус (това божество, което единствено има две лица в митологичния европейски свят) с едното лице ще остане там, където миналата година гледаше, а с другото сега ще отправи своя взор в далечина за една нова година.

Тази нощ на разделянето на Янус, при настъпването на Новата астрономическа година, ведно с астрономическия, ведно с астрологическия начин на знание и аспект на усвояване има и едно друго предназначение и една друга, Всемирна воля. Планетният Логос както ние се изразяваме, както нашата религия Го нарича Логос или Христос, Синът Божий, или както още Го наричат Всемирен разум – тази Висша космична сила не само създава природните явления, но е и силата, която мотивира, грамотира, която дава нашето мисловно, нашето нравствено и нашето духовно предназначение. Защото човекът има очи, за да има знания, които теорията на очите ще му даде, има сърце, за да получи знания чрез теорията на сърцето, но има ведно с това и свой дух, който се храни от Всемирната разумност, от Логоса (Планетен или личен), от Христос, от това, което в края на краища наричаме Отец или Сътворител. (Разбира се, когато има страх да се каже Бог, разумността слага разумност – Висш разум в Космоса, и се говори за Всемирен разум.)

Ще се спрем на Посланието, което Планетният Логос изпраща на Своите земни и космични същества, за тази година. Така ще можем със зрението си да видим изгрева, неотменно да изчакаме пладнето и безспорно да знаем, че има един кръговрат.

Всеки носи в душата си една воля или едно разумно просветление – това, което Великият му е дал с диханието Си в часа на неговото сътворение.

• Великото в човека е, че е планетна цялост. Затова говоря за вибрациите, които можем да приемем именно от Планетния Логос, от този Син Божествен и Син Човечески, защото всеки от нас носи цялата планета в себе си и нейното дихание космическо.

Така че човекът може в това велико сътрудничество да познае както видимата страна, така и тържествуващата литургия на божествения служител в своята вътрешна обител, в своята душа, дадена му чрез Божието дихание при неговото сътворение.

Планетният Логос отвори двери като ни вести Своето Послание, а ние с лична воля и с Негово ръководство да изпълним това, което е заръчано. Тази благодат не може и не бива да бъде разпиляна, тази благодат трябва да бъде сложена в зида на храма на обричането – от скитничеството със скинията в пустинята на търсенето да се върнем в храма на едно олтарно служение. Този олтар има своето определение, а то е – Денят започна!

Религиите безспорно диференцират свои божества, за да не се разлива нецелостта още на нашето духовно будно състояние, на знанието ни, за да не се стига до онзи пантеизъм, че всичко е Бог и Бог е всичко. Но аз ще говоря за тази Велика, Вечна, Всемирна, Космична сила, която призовава и тази година – призовава Своите синове на служението, призовава посветените мъже, призовава децата на Деня.

Децата на Деня са тези, които сега са носители на главнята на Мъдростта и трябва да я изведат от личния си дом, за да я поднесат на едно по-цялостно мирово служение. Защото човекът е една капка в Океана на Всемирността, а неговият личен път е оная поточност, която малкият ручей прави от своето изворно начало до Вечния океан. Деца на Деня – с това имате белега на неотменност. Дали ще го оправдаете, това не е важно. Сложен е един белег върху човешкото битие и върху онова, което е призовано да даде Духовната вълна на Мъдростта. Така в този Всемирен храм Планетният Логос, Който изрече и призова на Всемирно бдение, определи една нова градация в служението – Деца на Деня. Защото тайната, която тази астрономическа година ни дава в това Всемирно бдение, е – на молитва за Hебесен мир. Трябва да има Hебесен мир! Сменя се пулсът с нов – Небесен мир, земно светителство. Може би точно това е причастието да се нарекат деца на Деня онези, които ще служат на Вълната на Мъдростта. Безспорно че тя трябва да бъде благодатно хранена от един Hебесен мир, от едно светителство на Земята и тогава вече да се изгражда всечовешкото братство. Преди години имахме благоволението Мъдростта да бъде трапезен хляб на човечеството, както и на личната ни трапеза; имахме повелението да направим обител, в която трябва да съхраним себе си и другите, да опазим Мъдростта, но нямахме повелението, което сега дойде. Планетният Логос в този Всемирен храм на бдението и служението рече: Деца на Деня – Денят започна!

Именно затова са сега деца на Деня, защото Неговото изискване с този нов апел към човечеството в това Послание е: „Денят започна!“ Деца на Слънцето, които ходихте един далечен път, за да дадете трапезата на Мъдростта, Денят започна! Едно изгряване и устойчивостта ни в едно такова служение ще покаже присъствието на пладнето, ще покаже и заника на всяка духовна и културна вълна.

Този призив не е да се хвърли вехтата дреха, а да се свали, защото хвърлянето като знак на пренебрежение връща у нас енергията на отрицанието. Ние не бива да късаме и да не признаваме онова, което беше удобна дреха за едно тяло като мислене, едно тяло, което трябваше да бъде обличано. Не хвърляйте дрехата с презрение, а я свалете. Отдайте `и достойност, както една велика жена в света – Дидона, отдаде достойно своята жертва на обич към Еней, за да не препречи пътя му да основе Рим. (Това е, разбира се, символ, фигура.) Така ние трябва с достойнство да свалим дрехата на старото мислене. Не бива да късаме смислеността на едно битие, което сме имали, но можем и трябва с елегантния жест на духовно пробуждане да се освободим от онова, което вече не ни удовлетворява – от „старите мехове“, както казва Христос, защото в стари мехове ново вино не се слага. Точно такова „вино“ е Мъдростта като нова духовна вълна.

Повелята на Логоса (в благородния смисъл на думата, разбира се, не в онзи категоричен императив на Кант – че се покланя на моралния статут в душата си и на звездния свят в обителта на всемирното – не) е повеля, която е призив за жертвеност без насилие. Защото тайната на Неговото учение беше в дадеността, с която сме ходили хилядолетия: Милост искам, а не жертви. Тази тайна трябва да се разбере вече. И това като хармония в развитието, хармония на дадената Планетна повеля и евангелските текстове, ще го видим, че е наистина един голям съпровод или по-скоро онзи ангелски хор, който съпровожда Рождеството.

И Планетният Логос след Денят започна казва първата Си повеля:

• Вълната на Мъдростта е дадената благодатна Воля на Бъдещето.

Когато е отворена вратата на Вечното, от нея се излива този глас, този повик – Воля на Бъдещето. Ние имахме едно настояще, което беше в действията ни така, както казахме: „Деца на Слънцето, на Път сме!“ – идете и разнесете Мъдростта по света. Ние имахме една трапеза на Мъдростта и бяхме казали, че трябва да се яде от нея – „Вие сте хлябът на Мъдростта – дайте го на света!“ Бяхме казали: „Вие сте дом Господен, обител на съхранението – приютете света!“; „Вие сте Врата на бъдещето – осветете настоящето!“ Ето защо трябваше да утвърждавате Мъдростта, да умножавате светостта и да имате умението на служението като нов дар. Бяхме трапезен хляб, обител, която съхраняваше, избродихме дълги пътища в необятните разстояния на човешките души. Толкоз близки сме, а пътищата бяха толкова далечни, толкова дълги. Защо? Защото човекът още не е в Себе си. Когато той е изцяло в Себе си, пътят е много къс. Когато човекът трябва да броди в лабиринта на своите желания, когато трябва да отваря съкровените ковчези на своята мисъл от нисшето до най-висшето поле, до интуицията, това са дълги, трудни пътища. Бродили сме ги и ще ги бродим. Но тези пътища можаха да ни дадат пристани, на които сега вече, когато Денят е започнал, ще почне изграждането, защото „Мъдростта е дадената благодатна Воля на Бъдещето“.

Сега в душата ни, която в тези години имаше бродничеството и носеше своята скиния (защото скинията е подвижният храм на човечеството), дойде една пробуда да се изживее надеждата и да се влезе в храма на обричането. Затова втората повеля е:

• Душите ви се преселват от скинията на надеждата в храма на обричането.

Да се направи основа от този камък, на който Иаков сънуваше големия сън на борба с Бога (където ангелите слизаха от своята стълбица надолу, за да възземат човека нагоре). Този камък, който му беше възглаве, легна в зида на Йерусалимския храм и там скитничеството, или скинията на Авраам (и на всички ни), трябваше да получи устойчивостта си върху една основа. И Христос казва, че основава храма Си на канара: Върху тебе Петре, Kифа, който си камък, върху тази канара основавам Своята църква. Именно това е пожеланието тази година на Планетния Логос – душите ни да се преселят от скинията на надеждата и да влязат в храма на обричането. Това бродничество, което ни остави пристани, трябва да спре, т.е. преселение трябва да направят душите ни от оная молитвена скиния, от този подвижен олтар, който човечеството е имало в хилядолетието, защото той беше надежда, а сега ще градим храма на обричането. На тези пристани сме сложили крайъгълния камък, който трябва зидарите – нашите мисли, нашите желания, нашите духовности, да не отхвърлят, както навремето каза Христос на еврейския народ: Камъка, крайъгълния камък зидарите отхвърлиха. А всъщност на този камък се изгради църквата Христова. Представете си колко надежди са цъфтели в нашите скитничества, за да дойде повелята Мъдростта е благодатната Воля на Бъдещето, за да се преселим към една друга устойчивост. Надеждата е преддверието на храма, мисловната ни даденост и жертвените прозрения са храмът, а светителството, т.е. озарението на Мъдростта, е вече олтарът!

Преселението е вътрешна зрялост. Служението е обреченост! То не е дар, който искаме или за който търсим награда, а е изпълнение на дълг. Този, който е капка в океана вече, е изпълнил дълга си на динамика в потока, за да стигне океана. И всеки от нас със своята душевност – като динамика на Всемирната душа – е гонил Вечния океан.

И третата повеля на Планетния Логос е:

• С главнята на Мъдростта от личния дом тръгнете към Мирово служение!

Значи имаме благодатната Воля на Бъдещето, имаме изходения път на преселение от надеждата към истинския храм на обричането. Какво ни остава? Главнята на Мъдростта, която беше трапезен хляб на човечеството в годините, в които скинията ни беше храм, от личния си дом да я пренесем към служение мирово, всечовешко. Това е дадено. Но в Учението на Мъдростта няма нищо, което да е воденичен камък, защото ние никого не съблазняваме – просто просветляваме. Христос каза навремето: Тези, които съблазнят децата, по-добре е да си сложат воденичен камък и да се хвърлят във водите.

Можете да си представите колко много отговорност се поема при тази съдбовна камбана, която казва: Денят започна! Ние имахме своите отговорности, търсихме своята будност, скитахме. Ние вдигнахме жезъла на личната отговорност, за да си отворим път през Червеното море – да минем от робството на страстите, от дребномислието, от злодеянието, за да влезем в пустинята на едно велико скитничество. Ние играхме около своя златен телец (и още се играе около него), уморно отстъпвахме от светостта на това, което Бог ни казваше, но в края на краищата ще победим. Човекът като бог в развитие ще победи, защото там, в пустинята, изгаря всичко, което е било преходно. Знаете, че една чаша вода е повече от един тон злато, когато жаждата ви налага своята необходимост. Ето това минаване от скинията на надеждата в храма на обричането ни е най-великото, с което тази година Планетният Логос ни призова. Денят започна!

В индуската религия „Денят започна“ (ако мога така илюстративно да кажа, защото има съвършено друга теза там), това е събуждането на Брахма – когато излизаме на живот. Тогава има Ден, а когато Брахма заспи е Нощ. Животът е непреривен – той единствен е непобедим. Смъртта е победима и Христос го илюстрира след Своето Възкресение – О, смърт, къде е твоето жило? Чрез нагледността (дали признаваме безсмъртието или не) не може да се отрече Живота, защото смъртта, с каквато и коса да минава над човешкия род, той идва. А тези, които са приели тезата за едно Възкресение, обезсмъртяват живота и отричат правото на смъртта за вечност. Онези, които са приели тезата за едно прераждане, по безспорен начин също така обезсмъртяват живота и отричат валидността на вечност на смъртта. В принципа на прераждането стои, разбира се, и основната теза за доброто и злото като предмет на развитие, а не както е в нашите религии – като воденичен камък, който ни дава бремето на вечен грях.

Ето защо е това просветление, че започва Денят на Духовната вълна на Мъдростта. С тази именно запалена или искряща главня се илюстрира, че човешките души са дошли на света на изявяващото го Себесъзнание. Но ако се утешим, че само нашето земно поле е на изявяващо себесъзнание, ние нищо не сме разбрали от живота, защото той има различни свои полета на съществование. Христос безспорно показва това: Аз отивам горе, за да ви приготвя жилища при Отца; там, в Царството Небесно, има много жилища. И с тази главня ние трябва да тръгнем от личния си дом, където сме запалили личното си знание, към този всемирен храм, в който ни чака едно мирово служение, до онзи велик момент, когато една голяма светкавица на Мъдростта ще напише (а тя пише) закони в сърцата и в мисълта ни, правила на живот. (Още пророк Исаия казва: Този човешки род Ме хвали само с устата си и не Ме почита в сърцето си. Затова ще напиша закона в сърцето и в ума му.) Именно затова, че един Ден започва, зората на Мъдростта трябва да напише нови закони в сърцето ни, както и повелята на Христовото Обичайте врага си!, както и най-голямото в учението Му – Аз и Отец едно сме! Това е, което дава основание да вдигнем жезъла, за да се простим с онова родство и с оная дреха, с която сме навикнали.

Ведно с тези призиви, които Логосът отпраща към нашата душевност, към нашата духовност, към нашия мисловен и, естествено, към нашия земен път, Той еманира тази духовна вълна като я съчетава с енергията и с вибрациите на Светото Евангелие. И ние ще ги тълкуваме, за да познаем хармоничната цялост на това, което Логосът излива, и онова, което Светото Евангелие ни е оставило, защото не трябва безпочвено да вървим. Не можем да отречем това, което Отец е пращал, и от онзи виноград, който е насадил, да не берем хубавото грозде на духовното ни живеене. Тази планетна отворена врата, тази духовност на Логоса съчетаваме с онова, което наричаме Учението на Любовта, Учението на Правдата, Учението за божествата и посочените пътища за съвършенство. Ето защо когато казвам да свалим старата дреха на скръбта по миналото, никога не съм казвал – хвърлете дрехата на миналото. Просто я свалете. Тя е била вашата духовна одежда в пътищата на съвършенството и вашето божество е било образецът, по който вие сте се осъществявали към божественост. Затова и Посланието се хармонизира с текстове (дванадесет стиха) от Светото Евангелие, които попълват, и които никога няма да загубят своята чистота и своята стойност – попълват целостта на една голяма Господня песен, без която нашата душа би живяла много по-трудно, отколкото ние си позволяваме да се оплакваме. Именно тази Господня песен е хармонията, която съпътства новите повеления, новото Послание.

Защо от четирите Евангелия вземам текстове, които хармонират с Посланието? Защото, малко или много, избистрено или не, те дават това, което е казал Христос. В посланията на апостолите ние ще намерим техни схващания, ще намерим интерпретации, ще намерим и статукво как да се уреди един съвместен живот, как да се направят агапиите (дадени в „Деяния на светите апостоли“), как да се направи една обредност, как да се разбира една или друга добродетел (например апостол Павел за търпението изрежда няколко подтекста, които го обясняват). Макар и да са цитирани известни думи от Христос, в апостолството, особено в посланията на апостол Павел, ще намерите повече цитати от Старозаветието. От апостолите той е един от най-ерудираните (въпреки че идва след Възкресението на Христос) и допринася неизмеримо много за християнското утвърждаване, най-вече за универсалността на Христовото учение. И това не е следствие от познанията му върху Старозаветието, а че е римски гражданин и има съзнание за универсална империя. Иначе без неговата теза – да се стъпи на европейския бряг (а това е и сега обица за всекиго) – Християнството щеше може би да си остане една секта. Разбира се, говорим само за социалния аспект, ако не се разбира, че това е една мирова задача на един Миров учител. А Гамалиил много добре казва: Когато едно учение е Божие, никоя човешка ръка не може да го събори, а когато е човешко, то само ще се разпадне. Но за да излезе Християнството от пазвите на Юдаизма, необходим е бил човек, като апостол Павел, който има универсално съзнание дори като поданичество, а римският гражданин е универсален, защото империята им е неизмерима. Иначе Християнството щеше да остане, както терапевтите, както и есеите и други си останаха, един цикъл в големия кръг. А Христос стана световен като изповедание. Ето защо цитирам или хармонизирам Посланието с евангелски текстове – не с текстове от посланията на апостолите, не от „Деяния на светите апостоли“.

Ведно с това се дава една друга страница, с която известни напреднали „деца“, посветени, големи или малки учители ще открехнат вратата както за едно ново мислене, така и за една нова приложна воля за изпълнение, защото обществото, което сезира света с „Отбулената Изида“, вършеше Мирова задача с Мирова отговорност. То рече: Ние създаваме едно Всемирно братство с правила и задължения, които трябва да изградят поносимост и защита на идващия Миров Учител в света. Това беше дадено като повеление, а след това като книга, от която можеше да се черпи духовна устойчивост, познание за сърцето или светление за ума. Това беше Агни Йога. Съответните параграфи от Агни Йога са една будност, която човечеството изживя от края на миналия век досега с прозрението, че ще навлезе в света една нова духовна вълна чрез Огъня. Както предрече навремето Иоан Кръстител: Аз ви кръщавам с вода, а ето Този, Агнецът пасхален, Той ще ви кръщава с огън, така и тази книга предрече онова, което всички чакат – Второто пришествие, вълната на Огъня, вълната на Мъдростта. Дванадесетте текста от Агни Йога, които също трябва да намерят своя резонанс с Посланието, ни разкриват един всемирен, душевен и духовен образ за наше служение и наш път. Докато Евангелието е царствената врата за влизането в храма, Агни Йога е страничните врати. И така ние сме между онова, което беше крито от света, наричано окултно, и онова моление в храма – вътре, където не е скритото, а е откритото ни съприкосновение с олтарната тайна на причастието. Тези две течения или две духовни култури съпровождат влизащия в храма на Мъдростта. Дванадесетте параграфа от Агни Йога намират най-добър синхрон с това, което Планетният Логос изрече към Своите деца на Деня. Синхронът в тях е, който ще даде това, което бяхме обещали на света: с главнята на Мъдростта – от личния дом към Мирово служение. Не може само обещанието да нахрани гладния. Трябва да му отчупите от своя хляб дори когато има страх, че ще останете гладни. А никой не може да остане гладен, когато е дал всичко, което е имал. Защото, когато давате всичко, получавате всичко. Двойна мяра – каза Христос.

С това съчетание човекът (в личния си дом, където, както казах, има своята лична главня, осветяваща неговата икона вътре – там, където не гасне светилото на съвестта му), този служител на новата космична година има задължението, личната си отговорност да поиска сътрудничество в това битие и след това съхранение на собствената си личност – онова, което в благодатната нощ на Посланието се дава като лично притежание за лично изпълнение и за лична защита. Винаги Посланията се съпровождат от тази тайна. Не е изключен никой, защото всеки е потребен, докато стане всичко. И затова в Посланието има две искания, които човекът отпраща към Божеството и като воля на изпълнението, за да послужи на другите и едно искане, което да го съхрани – него самия, въпреки че Бог знае от какво има нужда. Но човек трябва да поддържа и светилничето си, докато стане свободен от себе си.

И първото моление към Господа е:

• Дай ми живяна радост на изпълнен дълг.

Сладостта да се изживее една благодат, сладостта да се озари една усмивка с радост (а усмивката, радостта, това е мъдрост) има стойност тогава, когато човекът каже, че е не само удовлетворен, а и живяна радост получи за изпълнен дълг. Какво значи човек да изпълни дълг? Ние казахме, че две от пожеланията трябва да са в сътрудничество с всемирното благо – да дадем будност на света и в собствената си духовност. Будност! В такъв смисъл и най-малкото нещо, което сме изпълнили – дори когато сме констатирали в себе си един само недостатък и сме положили усилия, и сме изпълнили дълга си за неговата корекция – това е не само личен пример и личен принос, а и социален пример и поведение за подражание, което е най-същественото. Когато станете поведение за подражание, вие можете да живеете радостта на изпълнения дълг, а това винаги ще ви подбужда за нов дълг и за нови радости. Радостта не може да има граници! И тя, макар и в дадени степени да се градира, няма по-голяма степен от това човек да има живяна, а не наименувана радост; живяна радост, но за изпълнен дълг – било, както казах, като лична корекция, било като социален или исторически пример за подражание. Когато една майка е изпълнила дълга си, тя е пример. Майката на Гракхите – Kорнелия, е пример на майката вън от матроната на римските благородници. „С какво можете да се похвалите?“ – я питат. – „С децата си.“ Великите Гракхи – трибуните на Рим! Но ако попитаме една Медея с какво може да се похвали – с жертвоприноса на децата си, за да смути живота на Язон. Това ли е? Може ли една Медея да влезе в съзнанието ни, че има право да изживява радостта на изпълнен дълг?! Ето колко далече стоят една от друга градираните радости. Радостен е, напълнил си е хамбара и казва: Живей, душо! Но какво му се нашепва: Безумнико, утре ще ти поискат душата... Това ли е радостта?!

Когато станете образ, който е тръгнал към подобието и в същото време става предмет на възхищение, това е приповдигане на вашата духовност и смяна на пулсацията ви. Затова в исканията ни, личните, към Планетната благодат стои: „Дай ми, Господи, живяна радост на изпълнен дълг!“

Дългът на Моисей беше до браздата на Обетованата земя. А дългът на Иисус Навин – да въведе изведения из робството народ в тази земя. Дълг е на всеки от нас да разкъса Червеното море на страстите и на дребномислието и да влезе в пустинята на своето духовно чистене, и да стъпи на браздата на чаканата Обетована земя. Дълг е на всеки от нас да събуди своите седем песни, своите седем тръби – седем пъти да обиколи Иерихон, за да събори стените му. Ние имаме в себе си седемте струни от лирата на Орфей. Нека ги събудим, нека направим най-добрата мелодия, нека съборим стените на нашето материално обвързване, за да влезем вътре в Обетованата земя, както направи един Иисус Навин. На него се даде това право. Ето така нашата мисловност, нашата душевност, нашата духовност трябва да изпълни своя дълг – да събуди песента, която може да събори стените на нашето само човешко мислене, за да влезем в хармонията на една обетована земя. Това е неизмеримо себеотричане, а себепоощрението да има радостта е утеха, че още не е изпълнил дълга си. Ей тази живяна радост е подтикът за изпълнение на дълг. Тя е, която вика; тя е законът на промяната – приливи и отливи; тя е, която ще остане на брега ни, ако сме изпълнили дълга си! Така че този, който иска да събира ценностите на изнесеното от морето, трябва да влезе в морето. Трябва! Приливите и отливите – това върши Луната. Значи нашите желания, нашата астралност, която има най-пряка връзка с Луната, трябва да извърши своето. Желание за изпълнение на дълга, за да имаме право на живяна радост – това е голямото, което трябва да се научи!

Второто искане, което е за всемирно служение, е:

• Дай ми свобода от зломислие, като дар на осъществена Любов.

Да искате да се освободите от зломислието – това е едно, но как? – като дар на осъществена Любов! А кой беше най-хубавият плод на Любовта, даден от Христос на човечеството? Обичайте врага си! Когато си свободен от зломислието, свободен като дар на любовта ти към врага, тогава наистина това е свобода. Значи, ще бъдеш свободен от зломислия, когато обичаш врага си. Защото не го ли обичаш, ще завиждаш. А когато си равнодушен, е казано: „Ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ!“ (Откр. 3:15). Значи по-добре е да нарушите, отколкото да бъдете равнодушни. Мисля, че няма по-обидно нещо от индиферентността. Тя е най-страшната обида – когато не се гневите на никого и когато никого не обичате. Тя е мъртвото вълнение. Това е онзи ум, който казва: „морето е до колене и защо да влизам, след като не мога да потъна“ или „защо да влизам след като има ужаса да се удавя“. Страх да се не удави и страх, че няма да потъне?!

Обичайте врага си! Наистина трудно се обича. Но обичта винаги трябва да бъде по-щедра отколкото обстоятелствата. Самата родена мисъл, самата излъчена еманация, самата дума да обичаш врага си, която е вече динамична и прави ферментация в съзнанието на равнодушие, омраза или ненавист, е една голяма сила, защото съществува като казана. Не може да се отмине от културите на света – светски, философски, нравствени, религиозни. Не могат да я отменят. Казано е нещо ново на света: Обичай врага си! Кога ще стане? Безспорно, някои са в притвора на храма, други са в храма, трети са в олтара, четвърти са първожреци, но е казано! Тази формула живее! Тя е като лавина, ще набира своята сила. Това е дарът! Другото, което Христос даде, беше пак свобода от страх – страх, че човекът е нищожество, защото рече: Аз и Отец едно сме! Това бяха големите неща, които Той даде на света. Другите правила ги има. Десетте Божи заповеди ги има и преди Моисей, макар и той да ги повтори. Смело мога да кажа, че част от молитвата „Отче наш“ също я има и преди Христос. Но това, което Той даде, и го нямаше, беше: Обичай врага си и ти – човекът, си Син Божий, ти можеш да кажеш: Аз и Отец едно сме. Кога? Когато си Христос, разбира се. Да се сее вълната на Мъдростта като благодатна Воля на Бъдещето – това е речено вече! То живее, то като извора в планината започва да шумоли, прави река и стига до океана. Губи ли се? Да, губи се, но губи се потокът, капките му – никога.

Това е свобода от зломислие като дар на осъществена Любов! Хората често казват: „Но светът сега е толкова материален, как може да се мисли за тези неща?“ Светът всякога е бил материален и точно затова Господ направи Адама от материя. Но е ли е вървял пътя на своето еволюционно възземане? Стигнал ли е известни неща? Чул ли е благодатната и освобождаваща от зломислие мисъл, казано ли му е: Обичай врага си! Казвам ли понякога материята да не бъде отричана, а одухотворявана? Христос направи ли от материята Си светило? Ама светът бил материален... Разбира се, но в този материален свят беше сложено дихание. Дихание, което осветява тази материя и което я прави велика тайна, наречена Човек. При кого Бог заведе животните и птиците да получат имената си? – при Човека. Ето защо светът ще бъде материален и ние ще го одухотворяваме.

И трябва поне с частица от тази голяма, наистина велика тайна на Любовта като духовна вълна да се мием, да пием от кладенеца на живата Му вода, за да можем да кажем в един момент: „Дай ми свобода от зломислие като дар на осъществена Любов!“ Разбира се, това няма да стане с магическа пръчка. Но когато прибавим Учението или зрението, или духовното осветяване чрез Мъдростта, което е знание на интуицията ни, което е божествеността в нас, тогава вече ние няма само да искаме равноправие, няма само да искаме обич – както каза Христос: Каква ви е ползата, че обичате този, който ви обича? – а именно тогава в другия ще видим себе си. И ако той има недостатъци, ще знаем, че те са и у нас. И не е въпросът да простим, а да знаем вече, защото Христос прости, но каза на простената: Повече не греши! А за да не се греши, ще трябва да имаме светлината на Мъдростта като знание. Защото на друго място беше рекъл: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Тогава идеята Му за любовта към врага е нещо повече от това, което е казал – тя е знание. Човек трябва да потърси в себе си това знание. Какво значи да обичаш врага? – да обичаш себе си, като се лишиш от това, което считаш за вражеско. Една порочна мисъл не е ли враг, и то не на чуждия, а на нашия, на собствения ни бит? Как можем да я премахнем? Костелив орех ядка не дава. Сложете го в топлата печка и ядката, като чукнете ореха, сама ще падне. Но ние невинаги слагаме врага си в обичта. Затова е казано: Люби врага си!, за да го стоплим и да му отнемем жилото на зломисленика. А ние просто изпречваме срещу него своя меч. Този, който иска да води една война, трябва да си изкове най-хубавия щит на защитата, а това е щитът на Ахила, в който има цялата природа. Всичко! Това беше великото на Вулкан, който го ковеше – познаваше света и всичко сложи там, та когато Ахил го гледа, да знае, че брани всичко, и когато загива, загива за всичко. Така ние трябва да искаме (а, разбира се, ще трябва да сме дали) свобода от зломислие като осъществен дар на Любовта.

Третото искане винаги е личното ни основание, че сме микрокосмос, че сме част от Вечното, че имаме в миговете не, а в поточността на еволюцията себесъзнание (но трябва да се пазим от себемислие), че имаме свое присъствие в този живот, в това битие. И това лично искане, дара, който ни дава Планетният Логос, е:

• Не гаси Бъдника в моята душа, който свидетелства за Рождествата!

Ние имаме в себе си едно вечно тлеене, ние имаме в себе си един събуден Дух и само той може да различи ражданията, които са историческият дар на земята, от Рождеството, което е духовната провиденция за нашето не само лично, но и всемирно битие. И именно той не бива да гасне, този Бъдник, защото само той е, който може в цялост да ни свидетелства, че има Рождества, че има Единици, които правят великите тревоги, които създават религиите. Защото, ако Бъдникът е погаснал, ние като мисловно съображение или като идеологическа подкваса бързаме да отречем Единствения, който е създавал или е Рождество. Това е голямата тайна – да не загубим тлеенето на Бъдника, защото с това губим паметта за Рождество. Иначе се раждаме – като историческа потреба, като биологическо задължение, като социална необходимост. Не, Бъдникът не бива да гасне, защото е единственият свидетел, и ако някой не е прочел страницата на написаното вътре в себе си Рождество, той няма участие в живота, а само в своята биология. Затова е третото искане – за всяка личност поотделно, за всяко ходено битие, което трябва да прави своя малък храм на преселение от скинията в храма на вечното обричане.

Не гаси, съхрани ме от бурите на всекидневието, от вековните натрапни морали, доктрини, философски и нравствени концепции. Не гаси Бъдника в душата ми, който свидетелства за Рождествата! Този Бъдник трае вечно. Той е, който дочаква всяка Рождествена вечер. Това е нашата съвест, това е нашата душа, това е нашият дух. В инстинкта на защитата си ние имаме проблясъка на светулката съвест, в усвоеното приложение на живота имаме светлината на душата и във великото ни пожертване имаме Духа. Нашата съвест, нашата душа, нашият дух не могат да не спомнят Рождествата – от тотемното божество, което това съзнание е запечатало или тази светулка на нашата съвест е имала, до духовното прозрение, което Духът свидетелства чрез другата Ипостас: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение. Ето това ще свидетелства винаги!

• Рождествата в идеята за Единия, Който носи една духовна вълна, макар и през хилядолетия – ще идват! Раждания има всеки ден, а Рождества – през хилядолетия, докато се осъществи целостта човек и Бог в единство.

Това е, което всяка вечер, когато го желаете, това е, което в тревожни моменти и в тържество на душата в пълната радост, можете да извикате в своето моление.

Човешкият род вече си образува своите празници за тържеството на този Бъдник. Външната страна не е съществената, но тя поддържа или тя е духането да не загасне Бъдникът, особено в тъжни и тежки исторически дни. Той – Бъдникът, вътре у него. А няма народ и няма човек без Бъдник. Дори от една лична радост, която му се е родила и която не е потокът от мисли и желания непрекъснато съпровождащи го, човекът прави паметник на своето битие. Особено хората на творческия труд. Когато един Бетховен написва „Девета симфония“, тя не може да не бъде Бъдник в душата му, извикан на живот. Това е един велик спомен на негово битие в далечини – едно шествие на великата война в Троя, където гонгът на съдбата предупреждава чрез своя жрец и чрез своята Касандра: „Timeo danaos et dona ferentes“ (Не вземайте, съмнявайте се, когато данайците ви дават дар). Ето този Бъдник в душата на твореца не може да не бъде и големият му паметник на великата потреба да имаме свидетели.

Аз нося едно задължение колкото лично, толкова и всемирно. Лично е, защото в душата си празнувам Рождеството; всемирно е, защото духовността го даде преди хиляди години и ще продължава да го дава. Рождеството е, което отделя летоброенето и се нарича Нова ера, защото това е път, който трябва да се изходи. Тези дванадесет клона от дървото на годината дават своите плодове. Hека дързостна ръка в душата на всекиго да бъде задвижена, за да си вземе онзи плод, който предшествениците го направиха, за да дадат знание – знание, за което беше казано, че ви прави богове.

Деца на Деня е нова категория в йерархията на служенията. Не е проблем на ученичество, а е ново градиране, което се обвързва цялостно с една духовна вълна, която трябва те да осъществят. Както апостолството е една дреха на Християнството в градацията на неговото разнасяне по света – духовната дреха, така Деца на Деня е свързано вече с едно битие, което започва да се осъществява. Една духовна вълна вече е в живот. Денят започна! А когато започне, денят няма спиране. Има си изгрев, има пладне, има заник, но е ден. В Старозаветието само на едно място е казано (когато Иисус Навин спира Слънцето, за да завърши битката с победа), че денят не спира.

Денят започна! Така в битието на човека – и в личния, и в социалния му свят, ще намерим олтар. Скитахме се със скинията, ще влезем в храма и ще дойде ден, когато великото служение ще ни позволи да отворим олтарната завеса. Ще мине послушанието, за да дойде служението. Отговорност не за лична вече, а за мирова съдба – това е Денят започна. И този ден, както е казано в Библията – „йом“, не значи нито 12 нито 24 часа, а значи хиляди години, ера, епоха. Така че когато казвам Денят започна, не може да се живее с малката крачка на малкото ни въображение, че утре вечер ще има заник. Не. Е, ще кажем: „Не сме толкоз съвършени, че като го искаме и да стане.“ Разбира се, но защо трябва човекът да се лиши от вложената възможност да бъде съвършен с едно предварително отричане, че не е толкова съвършен. Та какво казва Христос: Има неща, които само Моят Отец знае. Ето виждате и Той го казва. Но Христос Си върши голямото дело. Не бива да се спъваме от това, че не сме достатъчно съвършени. Та нали точно това искаме да направим – да подготвим почвата, в която да сеем, да сеем вълната на Мъдростта като благодатна Воля на Бъдещето. Битието на Деня е битие на цялото ни космично себесъзнание. А човекът не може да се себесъзнае само в двадесет и четири часа щом е един бог в развитие. Това ни казват всички Велики посветени и всички пратеници – вие сте синове Божии; вие сте храм Божий; вие сте обител, в която там, където двама души са в Мое име, Аз съм при тях.

Когато говорим, че човекът е един бог в развитие, ние не богохулстваме. Иисус Христос, когато рече, че е Син на Отца Си, не богохулстваше. Даваше един тласък, даваше една богата трапеза на идеята и духовната вълна на Любовта; призоваваше с това, че: Който Мене вижда, Него вижда, който вярва в Мене, вярва в Него и Аз дойдох да Го обясня, защото никой не Го е видял. Така че твърде смутително е, когато някои казват, че видели Бога и са говорили с Него. Щом Христос като духовна вълна, Който наистина е като същност единосъщен с Отца, може да каже, че никой не е видял Отца, а Той е дошъл да Го обясни, тогава би трябвало с това обяснение, което Той ни дава, да бъдем удовлетворени и смирението да ни пази от прага на себенадмогването. Дойдох да Го обясня! И така, да повторя мисълта си: Само смирението не е обидило съдбата. А Той беше пълният израз на смирението – Смирих се до смърт.

Великата пещера на Рождеството призовава Мировите сили, призовава една култура на ангелите да съпровождат битието ни на Земята, когато идва Великият Син, Който се нарича Христос. Ангелите пеят своята песен във висините, те пожелават мир на земята, те искат блага воля между човеците – с което изпращат посланието си на човечеството. След това идват пастирите – това смирение на великото посвещение, смирение на блажените, че могат да принесат своя земен дар и да видят Сина Човечески, Който след това е и Син Божествен. Да поднесат дар, да спазят една стара традиция; да изпълнят волята на Отца си, Който им каза: Идете долу, вършете своята работа и ще ви пратя Избавител. Смирението е велика тайна! Това смирение те поднесоха на Онзи, Който свика песента на Небето, скромността на Земята и мъдростта на вековете. Тримата влъхви избродиха далечни пътища, за да отидат да се поклонят на новия Син, Който човечеството чакаше. Именно с мъдростта, която беше ни дала нашата Земя, те отидоха да Му кажат какво знае светът. И затуй Той рече: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба. Но кое беше великото, което мъдреците и мъдростта на Земята Му занесе? Даровете, които Му даваха право на власт; даровете, които Го определяха като велик цар – земен и небесен.

Но най-същественото беше, че Го съпровождаше звезда. Една звезда съпровождаше битието Му и показваше пътя на мъдреците. Земният цар Ирод не можа да види звездата, храмовият жрец, жреците, вещарите, гадателите също, но мъдростта знаеше, че има звезда. Защото само известни очи могат да виждат, другите само гледат. (И сега гледачеството у нас е сергийно право.) Тогава в тази пещера или в тази приютна се срещнаха човешката бедност и Божествената щедрост. Там те си дадоха пристанно присъствие, за да се оценят и да се знае от какво има нужда светът и какво трябва този отговорен Пратеник, този Син Човечески и Син Небесен, да даде. Защото Той е Логосът!

И така, всяка астрономическа година ние получаваме, като благоволение, като израз не на милостиня, а на щедрост, Послание.

• Бог не дава милостиня – Той е щедър! В нас Той вижда Себе Си, а към Себе Си не може да бъде друг освен щедър, защото иска да види всеки в Своята Синовност – в Единосъщието!

Колкото по-рано сме в Неговата обител, толкова повече ние служим с Него и чрез Него със собственото си храмово светилище в олтара на това, което Той каза, именно Космичния храм, където са призовани синовете на служението, посветените мъже и това, което от тази година вече ще влезе в космичната редица – Деца на Деня.

Нищо странно няма в това, когато един Миров Логос, когато един Планетен Логос каже: Денят започна! Имайте вътрешната будност на благословени, че сте живели във времето, когато Той е жив в душите и сърцата на хората и че в този Ден, който започва, можете свободно да изнесете своята главня на Мъдростта, за да бъде тържеството ви тържество на Божията воля в това, което наричаме вълната на Мъдростта; това, което наричаме свобода от зломислие; това, което наричаме радост на изпълнен дълг.

И няма по-голяма радост от това, с което боговете са си служили – Словото. Нямам друго оръжие освен Словото! Словото беше Логосът, а Логосът призова в Своя Kосмичен храм синовете на служението, посветените мъже, децата на Деня на Всемирно бдение за Hебесен мир, земно светителство и всечовешко братство и рече: Денят започна!

 

Ваклуш

 

София, Хасково

 

Йерархията не е обида, а вложена възможност
всеки да получи своето място.