За вечното Пътят е труден.
Достойна съдба го отрежда
и често човекът принуден
чрез чужда ръка се отвежда...
Светът има своята безкрайност, но волята има свое определение – да я упражним в служение.
Има една неуморност – това е жаждата на душата за знание. Има и въпроси, които стоят, както въпросите на Сфинкса, пред всеки човек. Ако някой трябва да мине моста оттатък, безспорно, ще трябва да отговори както на Сфинкса, така и на себе си. Има и една неизбежност в изпълнението – неизбежност, която философията, културата и религията, в различните техни разцветки, наричат фатум, съдба, предопределение. С това фактически те поставят въпроси: всичко ли е съдба; преодолима ли е съдбата; предопределено ли е нашето битие? Има ли пътища други, които вън от разпита или изправянето ни пред Сфинкса, можем да намерим, за да минем в отвъдния бряг?
Затова искам да направя едно разграничаване между Предопределението и Предназначението. А тези два пътя са неизбежните, по които човешкият род върви и се осъществява. Дори тогава, когато един Едип отговори на въпроса и беше пуснат да мине от другата страна, предопределението трябваше да се изпълни, а предназначението след това да му даде възмездие.
Защо един син трябваше да убие баща си, да бъде в едно ложе с майка си и след това да се ослепи?
Защо един Адам трябваше да бъде сътворен в образ и подобие? Кое беше образът – предопределението ли; и кое предназначението – подобието ли? – тази взаимност, която се разделя и този път, който неминуемо трябва да се извърви.
Фатумът непроменим ли е или това, което наричаме предопределение, толкоз ли е жестоко, че не може да бъде променено? Предопределението хранено ли е от Предназначението и Предназначението като по-висша степен може ли да го променя? Проблеми, с които човечеството непрекъснато се занимава, проблеми, които световната философия и световните религии изследват и са изразявани различни мнения.
Едни не са давали на предопределението фаталност, съдбовност, защото са го включили в закон, какъвто е Законът за прераждането и следователно Предопределението, само за себе си, идва от някаква върховна сила или като Божия благодат. (Защото има и предопределение Божие.) Други имат една междинна позиция, че Предопределението е както наша воля упражнена в действие, така и вложената същност от Бога у нас. Тук вече би трябвало с тънък резец, много фино да се раздели Предопределението от Предназначението. Трети са приемали Предопределението като фатум, както се казва, като съдба.
Когато казваме „фатум“, това е латинската дума за съдба, а „ананке“ е на гръцки. Този фатум е ли е проблем, както религиозната система на монотеизма, в лицето на Юдаизма казва, че това предопределение идва от оная съдбовна грешка на Адам и Ева, когато ядат плода на знанието и с това докарат смъртта, т.е. греха. Неизбежен ли беше този проблем или имаше някакво предназначение? И когато съм се спирал върху този въпрос съм казвал, че на Адам, който беше сътворен и през чийто битие трябва да се мине, е дадено предопределението (т.е. че всеки следващ ще мине едно Адамово състояние), а е вложено едно предназначение – да стане Христов. И съм казвал: Адам сътвореният, върху който работи роденият Христос, е предопределението като образ, а подобието, за което работи, след Своето Възкресение, за да го направи Вие сте богове, е предназначението. Значи той трябва да се събуди. А този, който се събуди има един дълг – да стане; този, който е станал, има една задача – да тръгне; този, който е тръгнал, има една обреченост – да се качи на върха на едно Голготско разпятие и на едно Възкресение.
Виждате колко много различни разцветки са в проблема Предопределение и Предназначение.
Има наистина една неуморност в човека да търси знанието, има една неуморност, която може да трансформира властта и съблазанта в сила и тази йерархия на минаването, през която виждаме пътя на Христос, точно това ни показва. Какво е едно кръщение? Потапянето във водата е едно предопределение, за да се каже, че какво – като формула на тайнството ни освобождава от греха. И тогава Светият Дух – а Той е едно предопределение, което трябва да извести и едно предназначение – слиза, предопределяйки Иисус като кръщение, като екзотерична школа, за да се кажат странните думи: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение, Него слушайте. Но ако нямахме този глас какво щяхме да кажем тогава за предназначението на човека? Кръщението е един момент, в който имаме известието, а служението Му след това е вече великата тайна на Предназначението Му – Него слушайте! Иисус още не беше казал нищо (но беше известено), а направи материалната формула на кръщението – предопределение, през което всеки трябва да мине. Ето оттук, от тази формула, от това повеление, идва предназначението, което променя или пък дава сили да се изживее предопределението – като се мине през Пустинята, като се мине през Проповедта на планината, като се мине през Преображението, през Съденето, през Страданието, през Разпятието до Възкресението, което както казах, е роденият Христос, Който ще работи в сътворения Адам. В кой момент трябва да осъзнаем тази наша вътрешна изразност на Бога, събуден у нас като предназначение и колко е дълъг пътя на предопределението?
Виждате всички тези неща как стоят пред човека и той, тъй или иначе, ги минава кога осъзнато, кога неосъзнато, кога с пособията, с които разполага, за да си осветли пътя; кога ще вика чужда звезда на своя небосвод – каквото прави Небето, когато дава на бащата и майката, на ангелите, на пастирите, на мъдреците светлина. И те отидоха да потвърдят какво – предопределението Му или предназначението Му? Ето виждате, явно е, че е носил двете тайни или двете потреби да се осъществява човек.
Тогава една доктрина, каквато е на Индуизма, ще каже, че тук няма фатум, а има карма, една воля наша, упражнена в сътворението по пътя на развитието, тласкана от едно предназначение, наречено Еволюция. Върхът на Еволюцията е нашето предназначение, а пристаните, в които спираме – нашето предопределение. В кой момент волята ни може да бъде единство със Сътворителя, е проблем на вътрешната ни цялост с Него, на йерархията на човешката будност.
Дори без теорията на прераждането Християнската църква (специално Източната и Западната) предоставя свободната воля на постъпки, след като се е извършило кръщението за прощаване или снемане дрехата на грехопадението. Защото се пита: добре, умит е човек, кръстен е, простен му е първородния грях, но какво прави по-нататък – пак греши. Това е вече в личната воля, това е вече неговото поведение, в което той проявява себе си и естествено тогава всяка една от тези грешки се заплаща. Така че принципът на развитието като предопределение ще извършва постъпката, а волята ще дава формирането и определянето `и на добро или лошо и по този начин предопределението дава знака за възмездие.
Но всичкото това, в края на краищата, се надделява от онова вътрешно, белязано предназначение Вие сте Богове. Ето Предназначението! Свидетелство – Аз и Отца едно сме. С нищо не ги лишава. Напротив, всяка Негова стъпка диференцира Предназначения, който трябва да надмогне Предопределения, т.е. себе си. Ние можем да кажем тогава, че Предопределението като формула на власт дава физиономията, дава образа. Това е власт.
Предопределението е власт било на нашата мисловност, било на нашата астралност, било бих казал на нашата творческа и причинна съпротива или развитие. Това е власт, която обаче трябва в тенденцията си Вие сте Богове, да я променим в сила, която може да премахне властта на личното. Това е предопределението като власт. Затова Христос се бори в едно от изкушенията с предложената Му власт. Побеждава ли я! Защо? Защото предназначението Му беше да възкръсне, предназначението Му беше да даде едно Учение. А Му се даде власт, но Той я знае, защото това е образът на предопределението, през което минава човекът. Голямата тайна е, когато имате властта като предопределение, да я трансформирате в сила – сила, която ви създава помазаничеството или това, което речено: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. И в такъв смисъл пак можем да кажем – Предопределението е власт, Предназначението е сила. Образ и подобие! Всичко!
И точно това е казано в книга Битие: Адам е сътворен по образ и подобие... Даден е образът – това е предопределението, но той трябва да бъде надвит с предназначението – подобие. Това са вгърнатите неща в човека. Така можем да говорим вече, че Самият Бог ни предназначава, а ние със своето деяние се предопределяме.
Така започва в едно успоредно пътуване, носено в една цялост, наречена човек – знание и просветление, съдба и провидение. Много често се смесват тези понятия, но мисля, че старите школи твърде определено са ги разделили. Те наричат съдба миналото и вие знаете моята фраза: да хвърлим дрехата на траура по миналото. Съдба, от която не можем да се отречем, защото е наше дело, наше осъществено битие. Добро или лошо – това няма значение, но е наше дело дори когато приемем чисто юдейската теза, че след плода на знанието ние сме родени в грях, защото сме извикали смъртта. Добре, и така да е, чие дело е все пак? На Ева и на Адам. Но дали това знание е грях, е проблем, за който съм казал, че по принцип не съм съгласен, защото не беше определено битието какво щеше да бъде на Адам и на Ева. Странно е какво биха правили, ако не бяха научили урока на доброто и злото. Какво биха правили?! Щяха да бъдат безгрешни, така ли? И повече от това какво е? Какво щяха да правят, ако нямаха устрем за знание?! Има един израз там: Ще станете като тях богове, да знаете що е добро и зло. Не само, че не е определено как щяха да живеят Адам и Ева, но е сложена една велика съблазън да бъдат като богове, които знаят що е добро и зло. Същото можем да го намерим още преди на Адам да се каже, че той е предопределен. Затова му се позволи (макар забраната), вътрешната същност му позволи, да яде от дървото на познанието, за да дойде раздвоението – добро и зло; за да дойде предопределението и да се тръгне по пътя на предназначението.
И аз наистина се учудвам защо този воденичен камък още стои в религията и измъчва човечеството, че има свой първороден грях и не може да се развива... Може би да се оправдае тезата за т.нар. Месия. Въпреки че не това е схващането в Кабалата – тайното учение на Юдаизма, където Месията също има свое предназначение и свое място, защото Месиите или Великите учители донасят духовни вълни, които имат всемирен характер, а не решават отделния проблем. Те не решават проблема с доброто и злото, нито с любовта, мъдростта, омразата и прочее, те решават цялостния проблем на космичността. Затова, когато говоря за Възкресението, казвам: Възкресението не е състрадание към човека, а идея за живот! Възкресението е космична цялост, диханието на света!
Така в това предназначение на Адам и на Ева стои делото Христово – извеждане към подобие, осъществяване на подобието. Значи едно предназначение, което е било вложено в това Адамово поведение, трябва да ги осъществи до Божествеността. И светостта, която са носили у себе си, трябваше да се материализира, защото предопределението на материята е да съпровожда Духа в неговото осъществяване за предназначение. Затова има две естества в Христос – човешко (или материално) и Божествено. Значи още в Сътворението намираме две релси, по които човешката битиейност и Божествената съпровода вървят, за да влезе отново искрата във Вечния огън. Така ние можем да хвърлим дрехата на страданието – това, което винаги съм повтарял: да трансформираме идеята за страданието в идея на развитието. И тук е смисълът на Адамовото и Евиното уж сгрешаване – да минат през гърча на това, което наричаме „страдат“, за да получат своето развитие, за да имат причастието на Предназначението. Така вървят пътищата на един Иисус, още с идеята на кръщението, още с идеята на раждането, защото предопределено е да се роди, но беше предназначено да не остане във Витлеем, а да отиде в Египет – там, където бяха посвещенията.
И тогава в идеята на изкуплението, която нашата църква проповядва, ще трябва да видим дали там се крие предопределение, което иска да оправдае поведението на жертвата на Христос и отпадането, което създава белега на лошото, на това, което се нарича сатанинско – дали то е предопределение или е предназначение, което няма да има своята корекция. И по този въпрос има много спорни мнения. Един Ориген например казва, че и дяволите ще бъдат спасени от Христос. При това под „Христос“ не бива да се разбира само битието на Иисус (Който е извършил това дело с Възкресението Си и в тезата на християнската доктрина донася или изпълнява това, което беше като предначертаване, като предназначение), т.е. Иисус ще спасява и Иисус е, Който ще осъществи подобието. Защото Подобието е Предназначението, Образът е Предопределението! И ето, че Ориген, в същото време и Григорий Ниски застават на тезата, че и най-лошият, че и Сатаната при края на света, при Възкресенията (т.е. когато ще работи предназначението човекът да стане подобие), ще бъдат избавени и че ще се върнат в своето Първоначалие – всичко ще бъде в Бога и Бог ще бъде всичко във всички. Това е една доктрина на апокастастасиса. Така че в световното мислене има и такова схващане. А с тезата, че злото е нееволюирало добро фактически сме отворили вратата, та всеки, независимо от това кога е бил лош и колко още не е добър, да изведе в себе си спасението. Разбира се, че волята на личното повеление е определяща. Някои църкви обаче казват, че всичко божествено в нас е унищожено. Това нито Православната църква го приема в цялост, нито Католическата. Един Калвин приема, че всичко сме загубили; един Цвингли също; дори Лутер – всичко с грехопадението сме загубили и следователно трябва само вяра, послушание и т.н.
Разбира се, доктрината на апокастастасиса е отречена после от Светата църква и оттук е снемане венеца на Ориген, на този неимоверно голям учител и църковен писател. Но той в своята доктрина е уловил именно вибрацията на Предназначението.
В една еволюция могат да закъснеят и в промяната на известни манвантари в цялата планетност могат да останат известни духовни единици в други планети да осъществяват развитието си, но законът е ясен – по пътищата на Предопределението може да има много скитничество, но има една основна изповед накрая и тя е Предназначението да станат подобие, което, безспорно, ще се вгърне в целостта на своя Творец. И ап. Павел ни поднася един момент от това променяне, като казва: „Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ (1 Кор. 15:22). Значи Адам е едно предопределение, т.е. човекът ще мине (защото е материя и Дух), през това, което се нарича умиране – ето предопределението.
Дали ще бъде изведено от един първороден грях, защото се яде плода на познанието, дали ще бъде от доктрината на прераждането, където тази теза не може да стои или от схващането на един Ориген, фактът е налице – има предопределение (в този смисъл, когато собствената ни битиейност по поръчението Божие трябва да мине в предопределение) – човек, който ще умира и ще се ражда и трябва като Предназначение вътре в себе си да носи Възкресението, в което има Живот вечен. Това е потвърждение на тезата, че само Животът е непобедим, а смъртта е победима. Ето преходността на предопределението – колкото и фатумът да е важен, колкото и очите да ни дават упование в знанието, че виждаме всекидневното умиране, все пак великият закон в предназначението ни сочи Живот. Ето големите разлики, които трябва да се разберат. Да не се смесват, да не се прави кръстословица от тези неща (и така тогава вече можем да потърсим вътрешната метафизика, къде я намираме още в Светото Писание). Защото доктрините, които говорят за предопределението са формулирали Закона за прераждането, но са оставили предназначението в кое – в Закона за еволюцията. А Еволюцията ни взема от първичното и ни довежда до съвършеното, и в съвършеното ни слива с Вечния, с това, което наричат Безпричинна Причина или Ом. Ако това осъзнаем, тогава ще знаем, че Законът на еволюцията е, който ни съхранява, за да победим Закона на кармата, т.е. Предназначението е нашата най-сигурна крепост срещу Предопределението. Ако имаме чувство за предназначението си, ще надмогнем онова като предопределение, което ни е дошло и което още ни дърпа – Предопределението е победимо, Предназначението е непреодолимо, защото то е само Бог, събуден у нас.
Не е важно дали една теория приема прераждането, неоспорен е един живот в отвъдността, която официалните църкви, неприемащи прераждането, признават. Разбира се, има Страшен съд. Има и Предварителен съд. Това е пък право на Католическата църква – преди Страшния съд тя признава Предварителен съд, който след смъртта ви дава място, отляво или отдясно, но вие съществувате. Затуй те внесоха и т.нар. трето поле, или Чистилището. Има Ад и Рай, но има и Чистилище. А щом има Чистилище, вие продължавате частица от предопределението, тук или там да ви сложи, но има и пулсацията на предназначението и вие ще бъдете избавени и ще се каже, че е непобедим Животът. Това е много съществено и виждате как те са еволюирали в някои неща. Може да не е модернизъм, но е едно малко по-далечно виждане в идеята на Предопределението и идеята на Предназначението. Католическата църква, която в много отношения е съвсем далеч от големите знания, успява от всяка новост да направи един орден и след това да каже на Гамалиил думите: Ако е Божия работа, ще успее, ако е човешка, ще си погине. Но орденът и този, който ражда промяната, целува ръката на папата и ето ви кротост и мир, по-малко анатеми и по-малко злини. Но и тук, в някои свои Вселенски събори (Католическата църква има още тринадесет Вселенски събора вън от официалното ни общоисторическо минало) те приемат принципи, които са съвсем далеч от една реалност, бих казал, имат даже един примитивизъм, какъвто е например решението за непорочното зачатие и на самата Дева Мария от Ана и Йоаким. Колкото и да изглежда нереално, те го внесоха като догма и то много късно (в 1854 г.). Но факт е, че ето столетие и нещо това също така разделя църквите.
Във всяко нещо ние можем да долавяме (в този бавен или бърз път, по който човекът върви) тласъците и задълженията. Старите доктрини нарекоха съдба миналото, а свобода – тенденцията на бъдещето. А свободата е предназначение. Защото съдбата е верига, която трябва да разкъсвате, а свободата е крилатост. И всичко това е под короната на Провидението – то ги обединява, то съединява, то е, което ще остане вечният извор и вечната храна. Ние не можем да се отречем от Предопределението – лична воля или казън Божия, от Предназначението, което е провиденция на Бога и лична воля също и всичкото това под венеца на Провидението. Значи древността имаше изумителната дълбочина да създаде тази йерархия, без да гледа с огорчение на съдбата. Но все пак тя е една верига и (според дадените теории) лично поведение – верига, която трябва брънка по брънка да трошим. И мисля, че в прозрението, за миг поне, на Жан-Жак Русо има някаква далновидност – че именно нашата воля може да обърне нещата или тя, нашата воля, нашето дело (тук е деятелността ни) може да създаде веригата. И той има една великолепна мисъл: Този, който слага верига на крака на някого, другия край го оставя за собствения си врат. Ето човек как сам си прави едно предопределение. А кога ще дойде моментът този друг край на веригата да бъде на неговия врат, е вече въпрос на предназначението. Но човек трябва да се научи да се освобождава от веригата на миналото, или от идеята за съдбата.
Цяла една култура мина под знаменателя на съдбата – вие знаете за древногръцката култура, че е култура на Ананкето, на фатума. Не е трагично, че боговете са с хорски страсти, не е трагично, че деянията, които са извършени имат нарушен правен норматив или нравствено поведение и са наказуеми. Трагично е, че всичко това, без да се съзнава като минало, след това трябва да се разреши от съдбата. Ананкето трябва да дойде в дадена трагедия да реши искането на ериниите (богините на възхвалата и богините на отмъщението) и оплакващите, и падналите в беда; то е, което решава в последния миг – възмездност или награда. Ето – тази стихийност, която в цялост е предопределение. И пак ще кажа – в теорията на прераждането е лична воля, а тук Ексмашината ще дойде и ще реши въпроса. Даже позволявам си понякога дързостта да се учудвам, че един Шекспир, гениален в прозренията си, остана също в стихиите. Това показва, че цели духовни системи, а оттук и сянката на културите, си остават под влиянието на религиозните формации, които са оформили мирогледа.
Съдба и лична воля! А няма да намерите нито една трагедия в древноиндийския епос. Може да намерите полубогове, може да намерите маймуни царе и какво ли не още, но Ананке няма – има личен път – там Бог ще дойде. И тогава наистина трябва да се търси за това Ананке като предопределение кое ще бъде противоядието. И ето – предназначението. Защото възмездността е удовлетворение на предопределението, а пътят, който има да вървите вече, е светлината на предназначението. Вие ще бъдете прикован Прометей, защото имате поведение срещу Зевс, но вие ще бъдете освободени, защото трябва да кажете чрез Хермес и чрез личната намеса пак на Зевс, да кажете на Девкалион, да кажете на Пира, че след Потопа трябва да хвърлят камъка зад себе си, за да направят отново човешкия род. Можете ли да си представите каква голяма разноцветна палитра е битието на човека, а ние го сведем тук до някакъв уличен митинг или до разменяне на лоши думи едни към други?!
Погледнете цялата тази същност на културата ни, която безспорно е излъчка на нашите душевности, като почнете от елементарното ни желание и свършите до висшата мисъл и до онова вече откровение, което създава богове. Това именно разделяне съществува и тогава вече питаме: в кой момент Светият Дух е едно предопределение, когато казва това, и дали Богоявлението в момента, когато казва Него слушайте! е именно предназначението на Иисус като Христос. И йерархията ги нарежда: в Троицата Иисус е роденият и Втората ипостас, Светият Дух е изхождащият и Третата ипостас. Така знанията, които са давани, са формирали школа на езотеричността и школа на екзотеричността.
Когато се говори за олтар, храм... трябва да се видят в материалните образи същите тези проблеми. Храмът е ли е Предопределение, през което трябва да мине човекът? И тогава да се попитаме в коя школа в храма той служи? Дали в екзотеричната, външната школа на възпитанието си, през което трябва да мине, или в чакащия го олтар, където трябва да бъде първороден жрец, където вече е предназначението му. Ето пътища, които лесно може да намерите. Храмът е едно екзотерично служение – това е оная външна и голяма школа, през която се минава, а олтарът е на езотеричната школа и тя е предназначението на човека. Значи имаме образци.
Голямата клетка на голямото кръщение – това е външното знание, което е демонстрирано, което е показано, което трябва да видите. След това езотеричността ще ви доведе в пустинята на изповядането, където ще направите един велик монолог (там никой друг не присъства). Великата тайна на изкушението и великото надмогване на трите съблазни – хляб, чудо и власт! Умението, както казах, е да направите от властта сила, която да ви услужи в предназначението. И Иисус точно това направи. Когато Му дадоха власт, за да има целия свят, Той каза: Махни се от Мен, сатана! и трансформира силата не в трона (защото един е царствен, но друг е божествен) – Иисус мина в Божествеността. Той се осъществи в предназначението, а предназначението винаги е воля на Бога. Не е наша. Ние чрез хармонията, надделявайки предопределението, се осъществяваме като бог. Затова тези школи трябва да се разбират (и ги имаме във всички векове) като предопределението на ученика и предназначението на Учителя.
Пътят на ученика е едно предопределение! Той трябва да го мине, за се освободи. Колко е дълъг – не може да бъде мерен. Пътят не е болка, от която човек трябва да страда, нито е обида, от която трябва да бъде оскърбен. Той е възземане! И слушал съм по-възрастни хора, които имат неутолима жажда за знание, казват: „Ей сега пак бих станал ученик, бих станал студент“. Какво да говорим тогава за духовния ученик, предопределен в дадена школа да вземе една или две формули, с които ще си служи в един, два или пет живота, докато бъде преместен, както в школата на Питагор, от външния храм в личния дом на учителя. Това се считало час на радост, знание за победа – когато ученикът влезе в личния му дом на посвещението. И после ще бъде въведен в Музея на музите, където великата Хестия държи пламъка (край нея са деветте музи – всичко, каквото светът е създал) и вдигнатия пръст на великото мълчание – клетвения обет за посветеност.
Ето, ученикът е едно предопределение, ученичеството е едно служение в предопределението. То е точно това, което казваме – една екзотеричност, макар самата същност да е чисто езотерична, но тя в тайната на нашето познание е още екзотерична. Защо? Защото другата тайна (когато ученикът ще бъде освободен от предопределението), това е, когато ще влезе в ковчега, за да бъде брат на смъртта. Там при великата Изида, там пред Озириса, там пред Христа, когато в гробницата, която аз нарекох световна гробница на Йосиф Ариматейски, ще влезе всеки, за да мине през великия процес на свободата от определението или предопределението, за да се изживее и осъществява като предназначен. Тогава предназначения го пращат вече. Пращат го: Идете и проповядвайте това учение. Но може някой да каже, а толкоз ли велики са били хермесовци, питагоровци... Вижте, може да не са били толкова велики, но са били минали тези стъпала и са пратени да свършат нещо. А когато трябва още нещо да знаят, още нещо да осъществят от предопределението, пак ще го вършат, за да станат още по-предназначени – за други тайни и за други школи.
Нека не си въобразяват някои, че като са станали местни учители – готово... Има си велика йерархия на космично посвещение и космично служение! И нека всеки ученик знае, че в предопределението си носи отговорност за предназначение. Ако това не осъзнае, тогава мисля, че принципите на Мъдростта няма да бъдат негово възглаве. А който не спи върху мъдрост, не може и сънят му да бъде мъдър.
Не е важна преценката за всеки от тях: „ами този не е достоен, онзи е такъв...“ Тома се съмни, Филип каза: Покажи ми Бога, Петър плака и отрече, че е Негов ученик. Да, така е, това е предопределението. Но идва един момент – моментът на предназначението: Идете и благовестете!
Недостатъците, ако не изгорят в благовестието, има време след това да носите бремето на предопределението. Но в големия огън на предназначението всичко гори. Така Питагор обучаваше своите ученици, изяснявайки им тайната на съдбата, учейки ги за огньовете на вечното. Така всички са давали знания, които носят освобождаване и влизане в света на Безпричинното, влизане в света на Отца – на онова, което някои науки наричат „Ом“.
Има една велика сила – силата на съхраненото у нас божествено. Това е великата енергия на Кундалини, която наистина съхранява и променя всичко. Когато тя направи своето, тогава предназначението е ваше лично служение. От дълг вие сте събудили нейният най-силен пламък Оджас – това е пламъкът на целомъдрието, и я прилагате в служението. Целомъдрие в мисълта, целомъдрие в желанията, целомъдрие в делата, целомъдрие като битие!
Хората, които се страхуват за екологията, трябва да разберат, че има и целомъдрие към природата в нейната цялост. Тогава няма да проявяват безотговорност в дребните неща. И не може човек, когато има великата сила на Оджас – което наистина е божественост – да се омърсява с дребни неща, а трябва да ги надделява. Това е също закон на целомъдрието – да се съхраните и в неволните действия, това значи будност, която владеете. Не може да се извиняваме с неволни действия, а най-малко с поведение, което прави улицата. И силата Оджас е една от големите повели – повелята на всемирното целомъдрие е свобода, дадена за пътя на предназначението. Защото целомъдрието е свобода в морала, във всяка една добродетел. Целомъдрието е поведение към космоса! Това е дело, когато можете да кажете, че обичате врага си; целомъдрието е мъдрост, с която можете да познаете Бог в другия, когато трябва да трансформирате желанието и вярата в знание.
И има един великолепен момент, който ап. Павел поднася: С вяра порасна Моисей и когато порасна, не искаше да се нарича син на фараоновата дъщеря. Ето ви предопределението – той беше предопределен да мине през знанието на Египет (чрез дъщерята на фараона). Там получи своето люлчено знание и посвещение – с вяра се обучаваше. Ето ви тайната в метода на обучението, когато от вяра вие ще имате познанието (нещо, което ап. Павел много ревностно защитава – идеята за знанието, разбира се като бъдеща мъдрост) – когато израсна с вяра, Моисей не искаше повече да се нарича син на фараоновата дъщеря. Той трябваше да се откаже от египетското начало, защото идваше часа на предназначението му – да изведе еврейския народ и да го заведе в Обетованата земя. Виждате каква смяна. И тогава покорството, като стъпка от предопределението, нито го е унижавало, нито го е отричало. Той е предопределен да изживее горчилката или насладата на един фараонски двор, да получи своята голяма култура и посвещение в техните пирамиди, но беше предназначен. И когато порасна с вяра, имаше знание вече и не искаше да се нарича син на фараоновата дъщеря. Ето предназначението. А вие знаете, че е казано в Деянията, където описват Моисеевия живот (както и в книгата Изход), че той убива един египтянин и е гонен. Във всички случаи и трябваше да убие египтянина в себе си. Кой беше този египтянин в него – предопределението за един многобожнически свят и то трябваше да отстъпи пред предназначението да даде монотеистичното верую на Израеля.
Много е спорен въпросът (казвал съм, а сега и доста неща излязоха) дали един Моисей е евреин. Вярно – казва се, че е евреин; крили са го три месеца; хвърлили са го с кошничката там – в реката Нил; тя го намерила... Но всички изследвания свидетелстват, че Моисей е египтянин. Дори и самите еврейски умове, като Фройд например, застават на тезата, че той не е евреин. (Това е дискусионно, разбира се. Казвам го като знание, но вие няма да може да го защитавате, защото трябва да го видите в отвъд.) Но има нещо друго – Моисей трябваше да убие египтянина в себе си, за да изпълни предназначение. Предназначение да даде една вяра на монотеизма. Египтянинът не можеше да го направи, защото по силата на коренните раси, трябваше от еврейското племе и еврейският вожд да се даде идеята за монотеизма. И затова ап. Павел казва: С вяра порасна и когато порасна, отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря. Привърши кое – предопределението му. Виждате ли с какво – с разкъсване на цялата дреха на едно битие на посветения в Египет, египтянина, чудотвореца. Отказа! Защо? Защото предназначението го изведе на Сионската планина и му даде скрижалите на един нов живот. Така че в цялата история, както на човечеството, така и във всички религии, двата пътя – на Предопределението и на Предназначението – вървят. Човекът и Божествеността му. Затуй Моисей се отказа и изпълни предназначението си. И има пак нещо много странно – когато отиде до границата на Обетованата земя, той не можа да влезе там. До там беше предназначението му.
И затова има един израз в старите писания: Умри, преди да е дошла смъртта. В уроците на предопределението умирането е един велик закон – умри, преди да е дошла смъртта. И той не можа да влезе в Обетованата земя. Умря, преди да е дошла смъртта. Като вътрешно съзнание и като предназначение той не можеше да прекрачи този праг. А този праг беше минат в едно друго единство като предназначение, което Христос остави на човечеството – предназначението, че човек е бог, който трябва да се върне при своя Баща. И тогава предопределението раздели нещата на моление в планината и моление в храма, а Той им рече: Бог е Дух и с Дух и Истина иска да Му се молите. И като предназначение направи единство между Дух и Себе Си, за да бъде Син Божий, и рече тогава най-дързостното в света: Аз и Отца едно сме. Ето ви предназначението: Това е Моят Възлюблен Син, над когото е Моето благоволение – Него слушайте. Една реалност, която всеки посветен познава – единството между Бог, Дух и Материя, за която съм казвал че тя не може да се отрича, а трябва да се одухотворява.
Този, който отрича материята, нищо не разбира от развитието. Не е обидно да я приемем – обидно е да не се отнесем достойно към съдбата. Това какво показва – щом можем да преценим дали ще я обидим или не, значи в нас има нещо повече от съдбата. Съдбата в този смисъл е това, което една система като Индуизма нарича карма; една религия като нашата казва възмездие и страшен съд. Но знаете странната ми мисъл, че с Възкресението не свършва Живота в света на Бога. Да, голямо достойнство е да не обидим съдбата. Тя е наше минало, което носим – материята е наше първично дадено минало, в момента на себесъзнанието, на слизането ни на физическото поле. Оттогава тя е наше минало и не бива недостойно да се отнасяме към съдбата, защото зрението ни е свобода, което е бъдеще, а бъдещето ни е зрение за свобода. То носи предназначението за това, което е казано: Аз и Отца едно сме. Така пътят на ученика минава през всичко това, така Учителят изпълва своя дълг.
Имаше една ученичка – самарянката, на която Той даде велик урок, за да изплаче, че иска жива вода. В книгите и в тълкуванията се говори: понеже познал, че има петима мъже, тя се променила, повярвала. Не, вярата не идва от това, че някой може да ви каже нещо – чудото не е път за вяра. Чудото удовлетворява малокалибреното мислене в човека, защото Той им рече накрая: О, народе неверни! Само знамения и чудеса искаш... А те пак не вярваха, и затуй каза: Ще ви се даде знамението на пророк Йона, който три дни е в устата на кита и се връща жив. Това беше предсказанието за Неговото Възкресение.
Потребността в предопределението налага на човека, пътя между труд и вяра, между молитва и работа. Ora et labora – молитва и работа. Прилежанието към труда и чистотата на вярата – ето пак два пътя. Един труд, от който не чакате награда, една вяра, за която е казано: само чистите по сърце могат да видят Бога. Това зида стената на храма, който правим, както в себе си с всяка клетчица отделна, за да бъде несмутена в процеса на жертвата, така и в оня голям храм вън от нас. И страшно не е, че не можем да излезем от храма, страшно е, че когато излезем от него, той има външни крепостни стени, където чакат пазачи. Защото всеки малко или много съхранява своя храм, но когато мислите му, желанията му излезат навън, тогава те падат в рова на крепостната стена, уловени от стражите или пък в разюзденост съблазнени, отиват в своите дребни наслади. Но безспорното е вяра и труд. Вярата и трудът могат да съпровождат с еднаква отговорност предопределението и със задължителна необходимост предназначението. Задължителна необходимост! Този, който в пътя на предназначението няма своята вяра и своя труд, той няма да издигне храм на моление нито в собствената си душа, нито в чуждата. И затова предопределено е в храмовия двор да се извършват заколенията (защото един митически свят угодничеше на стихии). След това се влезе вътре в храма, където се учеше храмовата култура. Но предназначението на всекиго е да разкъса завесата на олтара, на Светая Светих, за да стане миг поне в живота си велик жрец – защото там, в Светая Светих, там са скрижалите на вечността.
Предназначението, когато влизаме в храма, е да отидем в олтара, предопределението е, да се научим на труд и вяра в този храм. Така че когато зидаме, трябва да е с бъднината и тогава вече да дойде оная малка тайна, да влезем в ковчежето, за да станем, според старата мисъл на старите школи, братя на смъртта. Сънят е брат на смъртта. Стотици пъти съм казвал: чрез съня се научете да учите, сънят е метод на работа и на познание. Ще го докажат учените (и скоро чух някои открития вече в това направление). Отдавна е работено във всички школи чрез съня като метод на работа и съня като брат на смъртта. Защо? Защото там може да видите Изида и може в копнение за тази роза, която носи на своята гръд (светът на многолистието), да искате да дъхнете, за да вземете надмога над физиката си, а след това да имате и дързостта да `и отметнете булото, да я видите в очи, за да се отвори вратата на Светая Светих.
Докато човекът иззида живата си стъпка на посвещението, няма право да се лишава в съня да учи тези тайни. А който не направи знанието, мъдростта, както казах, свое възглаве, той не може да направи и мъдра стъпка. Това са учили вековете, това е необходимо знание, с една определена диференциация (доколкото будността ни го дава), на предопределение и на предназначение. Разбира се, в този ковчег (ако мога така да го нарека), влизаме всяка нощ, но по-странното е кой какво си донася. Защото има отговорност в предназначението – това е, което ученикът трябва да научи. Не е важно колко богатства ще донесе, важно е отговорността, когато събира богатство. Отговорност в преценката как го събира и защо го събира. Ако алчността надделее, разбира се, че ще натрупа богатство, което за миг се губи. Затова отговорността е най-важната добродетел при предназначението. Тя е категория, която е равна на вяра, тя е труд без пожелание за награда; труд, който ви прави всемирен, защото го принасяте в света, а той благодарен или неблагодарен, го вижда и оценява. И затова, когато някой върши някакъв труд, нека не изживява чувството на неудобство, че мете пред двора си. Няма обиден труд и всички такива обиди не са могли да досегнат човека, който има знание за това. Но когато живее със смущението, че ще го видят, че ще кажат: „Ей, онзи там, мете“ – това ако счете, че е обида, не е достоен вече неговия труд. В нашия народ имаше едно великолепно поверие (и то поверие реално) – казваха: „Когато всеки измете пред двора си, улицата е чиста“. Значи никой не се е обиждал от труда. Защо? Защото е правил улица на чистото, защото е вървял по пътя на чистото. Така трябва ученикът да разбира своето предназначение. И тогава нозе не се уморяват и очи не търсят сън (разбира се, не може да не се спи). Човек трябва да прилага труда като дар!
И имах тази дързост да кажа: Земята е благодарна на ръцете човешки. Защо? Защото я животворим, защото я облагородяваме, защото ние сме дихание и венец на творението. Ето това е – да изметете пред двора си, за да видите улицата си чиста. Така трудът и вярата като живот раждат отговорната будност. Вие можете да прилагате отговорност без преценка, но не бива никога да бъде небудна. Будността е действие на вътрешното знание. Тя не е осмисляне, тя е просветление. Будността е просветление, с което трябва да се работи, защото то озарява вътрешния ни свят. Не информацията, не натрупаното, не книгата, а вътрешното сияние, та когато имате книгата, когато имате природата, да я видите в нейната същност – като Божи път и Божие предназначение.
И методът на повтарянето е метод на тази необходима будност за разграничаване. И във всеки процес ще намерите едно повторение. Повтарят се ред след ред тухли, за да се изгради стена; захапват се и се повтарят циглите, за да направят защита. Затова на човека е предоставено повторение чрез знанията, докато станат негова клетъчна същност. Защото методът на повтарянето има една задача – както водата, в която влизате, без да искате вълните ви бият – те ви галят и вие поглъщате тяхната излъчена астрална сила, така методът на повтарянето в делата ни, в знанията ни, подготвя цялата ни същност за великия урок на жертвата – нещо което предназначението ще изиска.
За Възкресението, особено за Христовото, винаги съм казвал, че ако една клетка в Иисус беше смутена в жертвоприноса, нямаше да бъде целостта на светостта такава. Хилядолетия може да са повтаря едно знание или една стъпка към знанието, една идея за жертвата (като започнете от малката), докато като вдовицата дадете всичко, каквото имате. Това е голяма жертва вече, а не като богаташа, който е дал от излишъка си. Ето защо нейната жертва изцяло е отработена и тогава когато е дошло да прави дар, тя дава всичко, а той само от излишъка. Методът на повторението е легнал почти във всички школи. Затова един Питагор прави школата си от две годишна – пет годишна, където трябва да преповтарят. Това повторение е легнало във всяка обредност, особено в монашеството. Там в полунощ трябва да станат, да направят своето моление, в утрината трябва в три часа пак да станат, в пет часа пак... И повтарят със столетия. Наистина, това е много полезно, но има нещо, което вече почва да убива. Автогенноста е полезна тогава, в момента когато се събудите и овладеете – да приложите. Но тъй като пък монашеските институции са сложили крепостни стени вече, ако направите нещо друго, вън от приетото, ще ви обвинят в еретизъм. И тук е грешката – повторението трябва в момента, когато ви се даде будност, да бъде вече приложено и след това нова формула да се търси, а не както при будистките монаси – едни мелнички до три хиляди пъти ги въртят, докато изпаднат в своята автогенност, до някакъв вид транс. А безспорно, когато нямате висотата на зрението, ще имате там едни междинни знания – това, което се нарича етерни двойници. Както искате ги наречете, но това е работа на уморената памет и на ниското или нищожното човешко мислене.
Това повторение е голям риск и то вместо да ви освобождава към предназначение, ви кове още по-тежка верига на предопределението. Това е, което до голяма степен лиши монашеството от просветление и го направи тунеядство, както го казват. Механизирането на молитвата е ужас, както механизираното тайнство е едно осквернение. Това повторение вече е гибелно. Гибелно е и в самите църкви, в самите манастири, където едно и също нещо се повтаря. Така не се върши развитие. В една школа могат да се повтарят някои от нещата, тъй като вътрешната потреба и споменът, който има едно съзнание го търси, за да го осъзнае още по-реално и да го вложи в живота още по-действено, но когато се банализира, ние умъртвяваме същността си. Просто, когато погледнете един човек, влязъл в храма, като видите как механично се кръсти например, ще разберете, че това не само е проблем на невежество, а вече на отъпяване. Може в целия си живот един път да го направи, но да го направи така, както го изисква формулата на посвещението. А не механичното осемнадесет пъти да се кръсти, триста пъти да пада на колене и нищо да не вложи – ужасът от повторението. Или както в известни моления в монашеските манастири се върши – имат броеници, които гледат да преброят, а не какво ще кажат. И си ги преброява, вървят си там двеста, триста пъти – той гледа да не изгуби едно от зърната на броеницата и така механично... и това безспорно е живо безплодие, ненужно уморяване и никакво удовлетворяване. Човек може да направи едно съсредоточаване и то да бъде с минути или със секунди и да получи света. И по три хиляди пъти въртят воденичката, за да чуят молитвата на Буда, както и стиховете на Мао Дзе Дун ги четяха по улиците студенти, а никой не стана Мао Дзе Дун. Тези неща трябва да бъдат ясни. Има много по-прецизни правила и един Вивекананда беше дал такива как да проведем контрол над мисълта си. Аз много често съм казвал мисълта (тъй като е най-неукротимото и най-неуловимото) как да бъде побеждавана: човек ще трябва, когато иска да се съсредоточи, да я наблюдава вън от себе си, да `и предостави възможността да се умори и след това, вече да иска от нея това, което е намислил – какво да му даде, какво знание да му донесе. Но трябва да се научим да я уморим в празнословието (което го казва църквата) и тогава да знаем какво искаме от нея. Така че, ако е станало ще трябва да започне един процес на освобождаване от тази автогенност. Да се освободим, да се видим като личност, а не като автоматика. И тогава да започнем да се изграждаме. А благодатта на повторението е да направи всяка клетка у нас готова за жертва, да е подготвена, да няма в нея съмнение в предназначението – да махнем дрехата на предопределението. Това не е бунт срещу баналностите, но все пак е недоволство и трябва всеки да го направи, ако иска да осъществява и да побеждава предопределението си, за да осъществява предназначението си.
Безспорно, механичната мисъл не е изключила общото състояние, което наричаме психологическо поведение, действие. Защото психологията или душевността е един сбор от чувствата ни, от мислите ни и от откровенията, които получаваме – малки или големи. Така че когато човек ще се брани от механизма на мисълта, той се брани в цялост. Будистките монаси, които повтарят една молитва, една мантра – то не е само механичен апарат за мисълта да бъде убита, а безспорно даже целостта на човека. Защото когато волята надделява, а мисълта я няма, имаме фанатика; когато волята я няма, а имаме мисълта, тогава имаме мекушавия. Така че всичкото това, общо, организирано, цялостно създава един образ, който ние наричаме човек. Има и психически тренировки, но никой не ги е разделял. Има моменти, когато мисълта, както казах, може да бъде толкоз властна и да получим една неконтролирана деятелност, ако волята я няма. Може даже да се стигне до самоубийство.
Предопределението не е (както приема закона за прераждането) вън от човека, за да си търси извинение, че Бог го е подтикнал да извърши самоубийство, ако му е предначертал план за предназначение. Тук трябва да сме наясно с тези неща, иначе много лесно ще намерим някаква пролука. Да, ама Бог защо го позволява, щом го е предназначил, и фактически всичко да предоставим на силата на Бога, а не на собствената си воля. Защо може обаче да се извърши едно самоубийство? То може да бъде плод на една фатална психична било карма, било лично поведение – механизирано, в което е намерило пролука нещо и го е подхранило в идеята на самоубийството.
Така че идеята за повторението като приложна система съществува и тя е именно в науката за предопределението, но е създадена да го победи (лошото е, когато се повтаря и остане само в тази схема). Ето защо, както казах, в някои от старите философии ще намерите странния израз: Умри преди смъртта си. Това е голяма дързост вече – да се умре преди смъртта, т.е. онова, което е станало вече тление на вашата мисъл, което е тежката торба с минали дарования, трябва да си отиде.
И така, повторението какво трябва да събуди – една безпримерна вяра, която трябва да стане знание. Именно това целеше повторението, в жертвата на вярата да ви доведе до знанието. Ние трябва да се научим как и колко да стоим в предверието на храма, колко да стоим в храма и кога да отидем за причастие или да влезем вътре. Това е битие, другото е преповтаряне. И тук е бремето на религиите, които трябва в живителността си винаги да бъдат динамични и винаги божествени, а не човешки. Но разбира се, те са за човека.
Не трябва да смесваме благоволението, не трябва да смесваме благодатта с тези пътища. Защото, който каже: „Само благодатта ще ви спаси“ – той не ви дава път на развитие. „Седнете и чакайте...“ Особено за една доктрина, която не приема преражданията. Добре че наистина благодатта идва, като едно даруване след дълго пътуване и усвоена култура – душевна, религиозна, социална, за да може да каже някой: „Ето благодат“. Благодат, но каква? Може да не приемаш тази теория, но тя в своята реалност съществува. И тогава? Така че когато се пее песента на благодатта, на благоволението, трябва да се разбира дали е песен от някакво мислене или е само напразно чакане. Макар и непризнато, както ви казвам, от някои религиозни убеждения, благодатта е плод на едно дълго живеене, на един извървян път на предопределението и на една чакана отворена двера на предназначението.
Така можем да сложим волята си в служението за божественост, а тезата за божествеността е вече самият път на предназначението. И мисля, че трябва всеки да свали веригата на предопределението си в дни на повик и на необходимост и да извърши волята на служението като божествено предназначение.
Затова един Миров Учител идва с предназначението, за да освободи учениците си в пътя на предопределението. Защото те могат да бъдат освободени в момента, когато ще ги пратят да извършат предназначението, т.е. Жътвата е обилна, малко са жетварите, но не бяхте вие, които сяхте. Но след това изпрати да сеят: Идете по света и кръщавайте, благовестете това Учение. Това е привършеното предопределение и задачата на предназначението. Така трябва да познаем съвършенството като подбуда и изпълнението като служение. Не дълг, а служение! Дългът е поведение на изпълнение на административност, а служението – воля на Божественост. Така можем да имаме вече вярата, че пратеният да извърши предназначението, щом има самообладанието, ще извърши и великото служение.
Храмът чака своите служители. Духът на знанието е във всекиго. Колко ще излъчим от това знание, каква ще бъде силата на тази енергия – това е воля на Предназначението и изобилната даримост, която Бог чрез духа човешки дава. Така можем да кажем, че благоволението е наш живот и че достойно е да не обидим съдбата, като я трансформираме в изпълнение на едно велико Учение!
Ваклуш
Роденият Христос работи в сътворения Адам!
Великата тайна на Рождеството е предназначението да се роди Бог!
Тайната не е в раждането – тайната е в Рождеството!