Един от най-съществените проблеми на нашето настояще, на нашето минало и на нашето бъдеще — това е проблемът за битието на човека, битие, което е било и ще бъде определяно от Summum jus Historica, т.е. от върховното право на историята. Казвал съм винаги, че за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва и за божественото се възкръсва. Историята винаги ще има своя страница на обикновеното, за която са работили неуморно онези, които се наричат верни поданици на историческото си предназначение, онези, които са слагали кръв и кости, за да изграждат национална история и духовен път. В историята винаги е имало хора, които за достойното са страдали, като се започне от жертвата, която са принасяли и се свърши до Разпятието. В историята винаги е имало велика жертва, не само като изпитание на готовност, а като себесъзнание за изграждане. В историята винаги е имало нещо божествено, за което след това се възкръсва. И затова искам да говоря за историческата роля на Българската православна църква, като под историческа роля аз не разбирам хронологията й, а историчността, която тя е оставила, защото преди да я има, пак е имало история, а дори когато я е нямало като официална институция, тя е правила историзъм. Тя е давала духовни стимули и достатъчно основание да не се загубим както като народ, така и като предопределение в историята. Затова казвам, че ще говоря върху историческата роля на Българската православна църква, защото българската история и църква, в идеята си за култура и духовно съзнание са като едноутробни деца или връстници по пътя на своето лично развитие и на своята културна приносност или плодоносие.
Църквата като битие или по-скоро религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила. Следователно тя е душевността на един народ, тя е душевността на човечеството, независимо какви кумири има то за поклонение — като почнете от митичния свят и свършите до Разпятието. Но тя — религията е душевност. Религията, от своя страна, изгражда органи на съхранението: църква, йерархия в църквата, книжнина, обряди — историческо битие. И всичкото това, в края на краищата, се вписва в страниците на една планета, а в един народ границите на неговата история, на неговата география се вписват в душите на поколенията, които се хранят от това.
Няма народ, който да не е имал религия и няма религия, която да не е имала институция. Ето защо върху тази обща Господня нива в българската история (защото тя има и своя светски, и своя духовен бит) съработници са както царят, така и Богът. Съработник е духовникът, съработник е и светският служител. На тази нива (на която Бог е насадил, както е казано в песента, Своя виноград) е работено в историята ни почти тринадесет столетия — тук на нашата земя.
Доколко ще мога да оставя частица от знанието и доколко радост ще имате в душата си, е един проблем, който е сега много жив и много потребен. Историческата роля на Българската православна църква! Съмнявам се дали в едно сказание може да се обхване един хилядолетен път, дали може с една ръка само да се ожъне богатата нива на тази институция у нас, дали можем да оберем плодовете от този виноград, който Бог посади и в душата на българския народ. И ние трябва да попитаме, както самарянката на кладенеца (раздвоена поради роденото съмнение, че в Иерусалим й казали: Моли се в храма, а нейните отци й казват, че трябва да се моли на планината) попита Христос кое е вярното, за да й отвърне за вечни времена с вечната истина: Бог е Дух и с дух и истина иска да Му се молите. Въпреки това човечеството е изживяло големи различия, човечеството е минало през различни етапи — молило се е със своя инстинкт на съхранение, молило се е със своята мисъл, молило се е със своето сърце (като доктрини на знанието) и най-после се е молило с дълбоката вяра да вкуси от Божествеността. Молил се е човек със закона на Правдата и Учението на Правдата като духовна вълна, моли се сега, когато е в лоното на Иисусовото знание и на Християнството, с Учението и Духовната вълна на Любовта; ще се моли с Духовната вълна на Мъдростта, ще осъществи духовната тайна на Истината, за да го направи свободен. И през всичките му пътувания винаги е имало едно — Учението, което става религия и което се самосъхранява със съответните институции.
Така че църквата като институция е нещо много цялостно. И когато говоря за нейното историческо битие, нека не се схваща, че тя в историята ни мина само в едно направление. Не! Ролята на Българската православна църква като историческо битие не е само отделна формула на служение в изкуството или в нравствеността, или в национално етническото ни обособяване. Тя е много цялостна, защото всеки народ се осъществява в цялост. Геният на един народ ще даде прозрението, трудолюбието ще даде плода, духовникът ще даде нравствените правила и некъсаната верижка — вяра като идея за спасение, като теза за безсмъртие и като дух, който се демонстрира от божествеността, за да засвидетелства (чрез този, когото изповядва), че има свой Отец. Така че църквата мина в цялостния живот на българския народ и затуй с основание се казва Българска православна, докато другите религиозни формации не могат да кажат, че са български църквите. Имат изповедници българи, но не и историческа предопределеност. Тази разлика е много съществена. Ние имаме изповедници католици, които са българи и не малко са дали; имаме изповедници и в другите вярвания, но като провиденция на историческото ни битие, е Българската православна църква!
Самата църква като духовна институция е щедро дарена от едно богооткровение, каквото е Учението за Любовта. Сравнено с Учението за Правдата, което даде Моисей, сравнено с Учението за правата мисъл и правото служение, което даде Буда, наистина Учението на Духовната вълна на Любовта е едно богооткровение, което промени не само пулсацията на отделния човек, но и националните духовности на битието на историческия дух (не само на общественото обособяване). Затова Християнската църква, като духовна потреба, изграждаше своите общества върху Учението на Любовта, което се възправи срещу онова, което се наричаше Духовна вълна на Правдата, срещу онова, което беше иззидало храма око за око, зъб за зъб. Тук се разминаха две концепции — концепцията за възмездността с Учението на Правдата като отмъщение (и като наказателна възможност, която църквата даде след това в публичното право) и концепцията за прощението с Учението на Любовта, което рече: Обичайте врага си. Тези две антитези се възправиха в историческия път преди две хиляди години.
Ето защо искам да започна с момента, когато трябваше да бъде повикана на живот Християнската религия в българската земя. Християнството, дадено на покръстителя княз Борис, дали беше само духовна потреба или беше, както казах, и една нравствена градация? Дали прабългарите нямаха свой нравствен кодекс, много по-велик, отколкото митическите нравствености? Да, те наистина имаха много по-висок морал, отколкото митическите божества, защото никоя нация в света не е имала по-чиста религия в монотеизма от тяхната. Прабългарите имаха само един Бог в хилядолетията си — ТангРа. Танг-Ра е съвест, Танг-Ра е слънце, Танг-Ра е всичко, Танг-Ра е Бог Ра! Но къде беше тогава прозрението на държавника, за да поиска една духовна сила — в това да може да направи етническо национално обединение между две племенности, които макар и да не се отричаха, имаха два олтара, на които горяха два различни огъня. Две хора се виеха отделно — това на славяните и това на прабългарите, а беше дошъл големият час, часът на борбата за въззоваване и събиране, за изграждане на една нация от две народности. То трябваше да стане с нещо, което нито едните имаха, нито другите. Те си имаха свои религии, имаха си свои обичаи, имаха си свои социални ядра. Знаете, че славяните дотогава остават непокръстени (макар че отделни християнски огнища има), без социална формация, без държава, въпреки че четири века по-рано живеят тук. Прабългарите идват, правят държава, имат еднобожническа религия и започва големият двубой с Византия. Векове се отстоява България. Но онова, което като тревога (и сънна, и реална) изживява водачът на тази държава е как да намери, как да изведе повече валенции от това, което се нарича племенен състав за това, което се нарича народ. Как да намери валенции, за да свърже душевността им и да направи едно духовно цяло, което да представлява и народност, и държава? При това не да асимилира (княз Борис не е раждал такава идея), а да обедини, защото от едните трябваше да вземе гълчавата, словесието (което Европа познаваше), а от другите трябваше да приеме кремъчната воля за държавност, за национално битие. А кое можеше да направи спойката — религията. Това беше нуждата от религия и тя трябваше да бъде Християнската! Защо? Защото тази религия (благодарение дейността на ап. Павел) беше универсална. Тя роди универсалната тенденция: Идете по света и проповядвайте на всички народи и не остана една секта в Юдаизма. Идеята беше ясна, но провиденцията отвори очите в Римската империя. И точно това българските държавници бяха видели в лицето на следовницата й Византия, която беше конгломератна.
Така че религията като институция в своите пазви хранеше идеята за единството. Тук беше голямото прозрение — да се намери мостникът, по който трябваше да преминат етничните групи, за да се получи обединението. Това можеше да го извърши само една институция, която беше вън от повеленията на администрацията. Тя трябваше да бъде духовна трапеза, от която никой не може да се откаже. Както хлябът като потребност е всекидневие, така и религията като молитвеност е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход.
Така се ражда идеята за национално-етничното ни обединение — чрез извора — чрез вярата и религията. Трябваше да се свали една траурна дреха, трябваше да се сложи одеждата на едно ново верую за единство чрез Христа. Това беше дързостта, далновидността и пророческото предназначение, а след това и признанието на княз Борис, че е равноапостолен. Една личност, която влезе в сомна на българските светии. Това величие не беше само социална даденост, то беше наистина една вътрешна потреба. Потреба на белязания човек, който с историческото си време трябваше да даде духовност. Защото имаше духовни личности, които не можеха да правят историчност. Времето ни беше белязано с големи ханове, които показаха величие, които имаха дързост да минат Дунава и да чертаят България сред една милионна Византия и несмутено осъществяваха битие на прабългарите. Но прозрението, когато една социална личност трябваше да направи духовно битие за един народ и да го обедини с онова, което е, беше вече белегът на историчността. Прозрение, нямащо равно в историята на човечеството! Държавник с космично виждане! Тежката му задача, и тук е първата тайна, която той носеше, това беше духовното предназначение на институцията църква — да направи духовно братство от две племенности в името на едно. И само гениален поет (за съжаление много малко разбран) като Пенчо Славейков можа да види Бог и България (тази жива естествена плът и географска, и социална, и духовна) в единство. Това е голямото — „Бог и България — единство в двойна плът“.
Тук държавникът и събуденият божествен огън в него (защото никой не може да осъществи своята воля без историческо сливане, без национална отговорност и ако провидението не даде своята ръка за благослов), трябваше да направят голямото чудо, да извършат Кръщението, Покръстването на българския народ. Разбира се то не стана без спазъм, то не стана и без жестокост. Но държавникът трябваше да направи това, което в езика на дипломацията се нарича репрезентативност — представителност на неговата народност, на неговия народ, на неговата държава в една европеизация (за която и до сега толкоз много се борим). Третата от големите държави на Европа е България, а тя не е християнска, а тя за християните е езическа. Следователно трябва в това, което се нарича европейска култура и европейска цивилизация, в това, което формира облика на един континент, да се намери място и признание за нас. Както знаете, имало е договори, подписвани са, клетвени знаци са слагани. Все пак била е признавана българската държава, но е гледана като езичница.
Така че друг мотив, който води княз Борис Покръстителя, това е да намери признание в европейската общност. И тогава волята на държавника, ведно с прозрението му дадоха сили да принесе в жертва сина си. Няма в историята (освен дарението, което прави Авраам) друго дарение такова — баща да поднесе сина си в заколение и жертва (осмислена или неосмислена). Това го има в основния зид и до ден днешен не може да бъде отминато, нито надделяно, защото върху него и върху тази свята реликва, наречена княз Борис Равноапостолний, е изградена Българската православна църква, има го, защото неговата духовност му надвишаваше знанието му. Знанието можеше да люлне колебанието, но прозрението и духовността го водеха към това, което днес като плод стои — изведе чрез духа обединението, извърши смелата стъпка — Покръстването.
Има информации (оспорвани или не), че лично патриарх Фотий е извършил покръстването на княз Борис край Стара Загора, където сега е Аязмото. Имало е среща между тях. (Отделен е въпросът за пълната историческа достоверност.) Но безспорна истина е, че един държавник и един духовник трябваше да се срещнат и да решат съдба. Трябваше да се съберат. А това дали е било само прозрение като съображение за репрезентативност или е имало и будност, както казах, като провиденция на историческия дух, че тук трябва да се роди Християнство? - Разбира се, имало е будност, защото когато се отлистят страниците на нашата история ще видим, че и самият Кубрат е бил християнин. Ние ще намерим, че голяма част от това, което се е наричало болярство, също тъй са били изповедници на Христа. Дори имаме исторически данни, които свидетелстват, че сестрата на княз Борис е била монахиня, следователно християнка.
От тук, от Покръстването, църквата става първата будност за историчност в Българската държава. Една държава трябваше да добие религия, една религия трябваше да добие живот. А един държавник трябваше да защити самостоятелността, суверенитета на държавата си от попълзновенията на оная религия, която беше единство с държавата — византийската. Представете си каква будност е била потребна, да се възправи срещу една милионна империя, но не милионна само като социално изброение, но и като духовна сила с наистина многопластна култура.
В „Книга за българите“ проф. Петър Мутафчиев дава една знаменита фраза: Ние сме принудени тук да живеем и да се борим на живот и смърт с Византия. Ако искаме да оцелеем, трябва да се устремим, за да я достигнем и трябва да се изравним с нея. Като въображение и като историческа провиденция това е най-големият дар, който този държавник е получил — стремление да се достигне. Не каза, че можем да я надминем, но ние трябва да направим всичко възможно да се изравним. За съжаление, много малко знаем за византийската култура, която трябва да подчертаем, че не е само гръцката философия, а и Християнската мъдрост. Византийската култура е изумително богата по същина, изумително философска по предназначение, защото съчетава древногръцките школи с мистичността на Християнството. Красотата, като формация и като конкретност на Елада, нямаше духа на Христовото учение за Любовта, нито навеите на Персийската и на Египетската мъдрост (въпреки, че оттам бяха взели някои неща) и Гърция остана в студената красота на тялото с един единствен принцип, който древен Рим даде: Съвършено тяло — съвършен дух. Но оказа се, че съвършеният дух може и да обитава не толкоз съвършено студената красота на техните скулптури.
Когато някой изказва съжалението си, защо не приехме Християнството от Запада, трябва да знае, че Западът нямаше в своята църковност дори една йота от голямото духовно брожение, от роенето на духовни и културни идеи (независимо от тяхната разпокъсаност), каквото даде дълбокият Изток и каквото остави Византия. Не само в областта на философията Византия наследи едно голямо богатство, но и в областта на метафизиката Древна Гърция остави това, което по-късно Европа „чоплеше“ в продължение на няколко века. Малцина са, които могат да разберат продължилите няколко века борби между един дуализъм, който нашества, между един Индуизъм, който също гостува на Византия и една древна египетска култура и религия, и един Вавилон. Затова светите Отци, които формираха Християнската догматика, Християнската метафизика, имаха грамотността както на философията на Гърция, така и мистичните веения на Изтока. И по този начин направиха една изумителна култура в областта на приложното.
Затова Борис Покръстителят потърси тази валенция за единството на етничността, за да устои на Византия и като култура, и като бройност — шепа срещу милион. Това, както казах не можеше да стане по друг начин, освен с една религия или една духовна доктрина, или една духовна вълна, която може да събере двете народности в името на един вече национален идеал. А Християнството, като вътрешна потреба, Борис го е носел. Защо можем да кажем, че така убедено го е носел? Защото държавникът можеше да не пожали сина си в името на единството — синът, който отвърна очи от идеята за единството на България, възправяйки се срещу Християнството. Аз не зная дали княз Борис се е смутил повече от това, че синът му връща стария Бог и поругава Християнството или заради идеята за единството на един народ и за репрезентативността му пред Европа. Може би и двата мотива са равностойни в борбата му, но фактът е налице. Той ослепява своя син. И тук е величието му. Големият държавник имаше дарението, имаше харизмата на Христа, за да принесе сина си в жертва в името на това, което се нарича религия. Защото както казах, двете народности трябваше да направят един народ, трябваше да остане едно име и един олтар. Оттук нататък с акта на кръщението от 864 г. започва градацията на Българската православна църква.
И тук е третото прозрение на кръстителя на българския народ — да поиска свободна и независима църква и писменост. Затуй са големите дипломатически борби, които той води със Западната и с Източната църкви, докато изтръгне най-доброто за Българската — независимост. Защото от 864 до 870 г. се води големият двубой между двете църкви — Западната и Източната, към коя от тях да принадлежи Българската. Макар че не са разделени (още не са се взаимно анатемосали) те имат вече свои различия, особено в Символ-Веруюто — Никео-Цариградското. В двата събора (325 г. и 381 г.) е направено Веруюто, което остава чисто и пазено до сега, непроменено само от Източно-православните църкви. Католическата църква постепенно внася промени.
Така на големия събор в Цариград през 870 г., след изслушване исканията на Българската църква (която се бори вече не да прави етнична група, не да прави религиозно обединение, а за самостоятелност и да спре люлката Рим — Цариград), е взето решение. И на 4 март 870 г. Българската църква с прозвището Православна, е определена под юрисдикцията на Цариградската. Така този събор определи нейната принадлежност и с това нейната историчност.
Само Източната църква беше вулканична в концепциите си и борбена в защитата на Православието. Тя имаше стотици ереси и секти, но и не по-малко от стотици имена белязани и дали своята дан във формиране на метафизичния, догматичния и приложно-литургичния план на Православието. Като започнем от великите Атанасий, Златоуста, Василий Велики, Григорий Нисийски… Българската църква имаше правото вече на свое лично съществувание. И това, което я направи белег, както казвам, на историчност, това бяха несъмните нощи на Бориса — освен изтръгнато признание да получи култура, която да отстоява — да се бори и да получи и самостоятелна църква.
В тази борба за определяне на самостоятелна църква княз Борис, като голям дипломат и като белязан държавен мъж (и духовен), е водил една наистина тежка битка. Защото и Западната и Източната църкви пращат свои емисари в България, но те четат на латински и на гръцки. Може нещо и да се разбере, но не може да се приложи, когато не е станало жива плът. Вие може да имате мисъл и тя още да не е слово, защото мисълта може да ви каже, но словото е, което я одухотворява. Това е разликата, която са правили на времето учениците и слушащите Христос — При Тебе има думи за живот — защото им даде словото, което ги одухотворява и освобождава, а не само каза мисълта си.
Слово! Точно това е искал Кръстителят. Те са им четели мислите на Евангелието и на гръцки, и на латински, но българите са нямали словото на Христос в душата си, защото не са го слушали с „думи за живот“. Затова Борис си поставя голямата задача (приемайки повелята на Цариградския събор да принадлежим към Православната църква), да се пребори срещу най-страшното нещо, което е основа на всяко робство — невежеството. А то е, когато нямате буква и свой език. Прозрението на княз Борис беше точно в това — чрез културата и писмеността да спаси от асимилация своя народ. Почти цели два века опитите на Византия да асимилира, използвайки невежеството на славянското и прабългарското племе, не успяха, а след това вече духовната същност ги защити. Така църквата стана и културна, и духовна средина.
Има покръщение, но оцеляването на църквата изискваше една специална статутност — статута на самостоятелната църква, защото под ведомството на Папската институция нямаше самостоятелност. Под ведомството на Цариградската църква имахме право на самостоятелност, но нямахме свое духовенство и нямахме свой език. Ето тук е голямата борба, която проведе княз Борис за оцеляването, изграждането и служението на Българската православна църква. От тук започва нейното голямо битие. Ето къде се явява първата бразда на историческата роля на Българската православна църква — да роди книжовен език, за да създаде опорната китайска стена за защита срещу чуждото нашествие.
Така че първата грижа на нашата църква, първата бразда, върху която тя ся благодатно семе за Христово учение и историческо битие, това е културата ни чрез език. Култура е имало, устна култура — песен, легенди и приказки. Но слово, писано слово — това е ролята на църквата. И така, настъплението на княза за историческа сигурност и родностно битие тук, завършва с тази наистина голяма благодат, която вземаме от братята Кирил и Методий. Една азбука, която трябваше да скриптира духовния гений на един народ, който беше уморил паметта си в хилядолетното си идване насам. Уморената памет трябваше да задвижи ръката, за да почне да пише.
Всъщност братята Кирил и Методий не са направили за нас азбуката и прекалено много казваме, че тя е наша. Не, азбуката беше поискана от Великоморавия, беше поощрена от император Михаил — кръстника на княз Борис. (Имало е теза славянството да бъде прикрепено към Цариградската патриаршия, към Източната църква и затова император Михаил III дава нарежданията си да се отработи, да се напише азбука за славяните.) Написването на такава азбука беше поощрено и от Фотий — патриарха, беше благословено и от папската институция в Рим. Така че, когато понякога казваме, че ние сме нарушители на триезичната догма, нека смирението да бъде у нас и да знаем, че не беше точно така, защото това беше официално искане на официални институции. А много преди това, още в четвъртия век, има нарушение на триезичната догма. Не това е, което прави историзма, а прозрението като потреба да сложите „азбукито“ в своя книжнина. Голямата истина е тази — държавникът ни, Кръстителят ни имаше проницанието и дарованието, че език и религия могат да направят обединение етническо. И той го направи. След това от религия и азбука направи и култура! Безболезнено нищо не става. Христос изрично казва: Жена, когато ражда плаче, а миг след това пее и се радва. Така че нашето кръщение и нашето преминаване е било и болезнено, и достатъчно велико. Велико е, защото сложи началото на една култура. Извор беше азбуката, трапеза беше книжнината.
И мисията на братята Кирил и Методий, а най-вече на нашите Седмочисленици, извърши историзъм. Благодатен харизмен дар ли е това, което като просветление те са направили? Проблем, който вярата на църквата дава, науката си казва своето, но идеята и предназначението по-късно (искат го едни, а то стана трапеза на българския народ), това, което бележеше България, което я съхраняваше в Божия промисъл за предназначение — то беше голямото. Затова тази азбука не намери другаде подслон освен тук. И затова гонените ученици на Братята, гонените апостоли, преследваните азбучници, тези, които сложиха „Аз, буки, веди, глаголи, добро, есть…“ в нашата книга, в нашата духовна бразда, в България намират подслонност и не само подслонност, но поле за живот и творчество.
Така голямото дело за построяването, консолидирането и приложността на идеята за църква, за Българска църква, е свършено фактически от княз Борис Покръстителя. Всичко е дадено. И на съвещанието в Цариград през 870 г. се праща в България и съответния архиепископ. Разбира се, след това нашите държавници се борят за една отделна, самостоятелна Българска църква с най-големия ранг на йерархията — патриаршия. Но това е дело на следовниците. Ъгловият камък, както е казано в Евангелието, Борис не го отхвърли, напротив, сложи го в основата на прабългарската държава. И върху този ъглов камък се изгради Българската православна църква и нейното голямо битие. Така той създаде църква и писменост, и култура.
Княз Борис имаше дълбокото усещане за Божия принадлежност и тогава, когато отстъпи трона си, той отиде на послушание в манастир. Така създаде една социална сила, каквато е монашеството. Той същият роди и захрани с велико търпение и служение двете школи — школата на Охрид (просветителна с великия и ненадминатия патрон на българската култура, реформатора на българската азбука, великият Охридски чудотворец) и Преславската школа. Представете си каква далновидност е имал и каква вътрешна ратност е водел, за да може да сложи в двете крила на своята държава културните огнища и кладите. Това беше старата теза на прабългарите — в сърцето на своето място да пуснат криле, за да имат сигурност в битието си и устойчива непроменливост. Велико проницание, което след това даде своите плодове. А когато искат да ни напомнят за шовинизъм, княз Борис нямаше смущение, че е шовинист, защото изграждаше великата българска повеля, осъществяваше съдба и Дух. Това е другата страна на църквата, която държавникът много разумно употреби. Направи от църквата това, което е — културна институция. Защото вярата най-добре служи като проводник на духовност и дарованието се излива, за да даде елементите на културата. Тази култура е като започнете от един „Шестоднев“ и свършите до една „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма, да не говорим за „Азбучната молитва“, да не говорим за онези ценности, които ни оставиха тълкувателите на Светото писание. Свети Климент Охридски коригира „Глаголицата“ и пригоди „Кирилицата“ — както в златна благодарност, така и в улеснение, за да бъде словото по-лесно прието. Така църквата ни започва да има свое слово, така започва подготовка на свои духовници. Това беше битие, което като възможност лежеше в духовните пластове на българската народност, която имаше строгостта на дисциплината и която се оплоди с широтата на славянската душа. По този начин ние получихме всичко, което двете народности имаха — стихията, просторното, интуитивното душевно разположение и строгостта на изпълнението.
Тези две школи — Охридската и Преславската, фактически сложиха битието на нашата култура и това време беше наречено Златен век на българската книжнина. Това образно може да бъде равнявано с дързостта на Иисуса, когато се изпречи пред Йерусалимския храм (който можеше в своята утроба да погълне цяла Юдея) за да каже: Аз ще го разруша и след три дни ще го върна. Единствени ние в световната история имаме Златен век на книжнината си. В дълбините на Индия се говори за Златен век като предсребърна ера, но не и книжовен, не и духовен. Това величие го носеше само той — предназначеният български народ, сред милионната империя да създаде тук духовната клада на белязания народ. Може да е имало бунтовни отклонения, може да е имало ересни набези, но едно е важно, че този народ е раждал духовни гении, докато другите са раждали само учени мъже. Когато светът можеше да се хвали със своята философия, малцина можеха да кажат, че имат мъдреци. Тук е имало мъдреци, тук е имало духовни учители! Това водеше ръката на съдбовно предназначения да охран`и азбукито, което, както ви казах, беше предопределено за други, но предназначено за тук.
В световната история няма друг Златен век на книжнина! Това го направи една църква, направи го един цар — именно цар Симеон — възпитаникът на Магнаурската школа, който оглавява държавния и културния живот на България. По данни Симеон е бил готвен да стане духовния водач на Българската църква, но понеже нещата във върховете на управлението се сменят той застава начело и на държавата, и на културата. (Той е, който изпраща, както знаете, св. Климент в Охрид.) Той е, който знае тайните на византийската култура. Той е, който осторожно пазеше Българската православна църква да не стане проводник на византийщина и затуй ратуваше за нейната самостоятелност. Именно заради тази византийщина Симеон не влезе в Цариград. Беше победител, но заради византийщината не влезе, макар че имаше какво да се вземе от тази култура, на която и той беше възпитаник.
Още тогава Йоан Екзарх говори в какъв захлас Европа гледа България и какво сравнение — че Симеон е новият Птоломей. Представете си каква величествена пирамида е градил Симеон както като съзнание, така и като приложност и охранявано в олтарно служение. Затова и школата, която го заобикаля, творците, които пишат — Тудор Доксов, Йоан Екзарх и Черноризец Храбри — всички те са наистина бисери в областта на културата. Оня прост, неначупен език, неовладяните и още неогладени понятия за философии, за метафизики… И когато четете на старобългарски, вие ще видите не само музика, вие ще видите вибрацията наистина на най-добрия превод, какъвто е могъл да стане. Дори сега, когато някой чете от псалмите или от молитвите на църковнославянски, ще намери разликата с модерния български език. Защо? Защото в старобългарския ни език има седем падежа и ритмиката е възможна и изумително голяма, така че фразата винаги е напевна. И когато четете на старобългарски език ще видите тази голяма благодат.
Именно това успява да направи цар Симеон — събира около себе си наистина дарението и предназначението, които с преводи, с „Азбучната молитва“, с химнологията продължават след това във вековете и създават изумителната култура от IX до XIV век. Така фактически в нашата страна, в тогавашна България (която без да бъде обиждана в поведението си, владееше от Дунав, както е казано, до Егея и от Шар до Черно море), се създаваше голямата култура и социалната устойчивост.
Така като институция, като верска сила и като храна на културата църквата стана образец или стимул за изява на изкуството. Но тя бе обхванала цялата същност на държавата. Тя е, която трябваше да даде благослов на държавния глава в така наречената церемония на коронясването. За да се търси равенство със световните държави, които са имали коронации, българските царе също въведоха своята коронация. А трябва да знаете, че това Евангелие, което е било благословено на старобългарския кириловски език (още на Кирило-Методиевия, а не Климентско-Охридския) е служило при коронациите даже на френските крале. Така църквата е цялостният живот на човека. От държавника до църковния служител — имат в душата си едно изповедание, една цялост. И ето защо, когато се говори за Българската православна църква, трябва да се каже, че изповеданието на Християнството от българите като цялост е наистина в състава на хармоничното цяло — Българско православие. Така тя става неделима същност от целия живот на българина.
И точно в този смисъл в нашия епос, в нашата фолклорност ще намерите песни, които непрекъснато свидетелстват за това. Има някакво пение за т.нар. четиридесет мъченика, където майката прави своето моление върху красното си дете да бъде честно, да няма страх, да не се убои. Да не убоишся, сине мой, от мученията. Да не се убоиш. Виждате народът как го е направил жива тъкан — трапезен хляб е бил Христовият път в Православието ни — Не убойся от мучения, сине мой. За съжаление, в нашата църква нямаме класическата доктрина върху всичкото това. Защото наистина една религия има повече от наредбата и изповеданието. Тя има своята догматика, тя има своите канони, тя има своята дисциплина (които могат да бъдат нарушени и тогава да се яват споровете, и тогава да се създадат разколите), но тайната, класическата тайна, е присъщността на Учението, а не разбирането му. Това е неговото историческо и духовно присъствие като кръв и плът, както го казваме, от живота на човека.
Така нашата църква дава репрезентативност, както споменах, на държавния ни глава пред света, а това, че тогава сме една от трите най-големи държави на света, служи да се разгърне култура — култура на духовното Учение, станало църква.
Голямата българска базилика в Плиска е имала почти същата големина, каквато е имал храмът „Св. Петър“ в Рим — една материализирана духовност. Това, което съм казал: идеята за безсмъртието е материализирана в пирамидите. Така духовните учения, в своите иносказания и символи, се материализират, за да могат да бъдат изживяни и чувствани. Докато човекът има доктрина на сърцето, доктрина на ума, той ще трябва да има и предмет. Това е битие на църквата и с това тя се вгражда в същината на живота, който създава своята социална форма, като започнете от семейството, минете през племето, обществото, държавата, човечеството. Тя е, която ражда душевността, тя е, която тухла по тухла гради това, което наричаме култура на народите. Един със своята мистичност, друг със своята зримост, трети с ръката, четвърти с четката — всеки поотделно е слагал своята тухла в сградата на националната, всечовешката и божествената култура. И всичко това, в края на краищата, идва от един духовен извор, от едно духовно Учение, което за нас стана и църква, и живот. Защото ако вие не го живеете, не може да го материализирате. Ето затова аз наричам Православието — плът от плътта ни.
В 917 г. със своеволието не, а с отстояваното достойнство с голямата победа при Ахелой, цар Симеон обявява българската църква за независима, за самостоятелна и си слага архиепископ, въпреки че официалното признание от Цариградската патриаршия е (след кончината му) в 927 г. при царуването на сина му Петър. Негова дързост е и това да създаде доктрината „Pax Simeonyka “ — една странна система. В историята на човечеството и на България. Това беше доктрина на универсална промяна на поведение в европейската цивилизация, в европейската дипломация и в бъдещата култура на света. „Pax Simeonyka “ беше битие на българската политическа и културна мисия. След това вече се градеше най-същественото — градеше се културата на българския народ чрез църквата. Това е планинският извор, от който идваха водите на културата. Тя губеше във вековете своята самостоятелност, но не губеше присъствие като религия и вяра в душата на народа си.
Църквата имаше още една функция — функцията и на борба срещу това, което се нарече тогава, в своята метежност и в своята размерност, богомилско движение. Бореше се и с адамитството, но най-вече с богомилското движение.
Много идеи от Изтока дойдоха. Някои бяха социално употребени с лошо направление, други бяха като културна тенденция един атавизъм. Не можеше идеята за единобожието да бъде заменена с идеята за дуализма. И много странно е, когато се говори за Богомилството да се изтъква само социалната му същност — за отрицанието срещу църквата и държавата, че светът е в ръцете на Сатаната, а не се засяга метафизичната страна на диаметралното разделяне — че Христовото учение е монотеистично, а Богомилството е дуалистично. Тук именно църквата изпълни своята исторична роля. Тя застана в защита на Православието и остави един великолепен паметник, от който можем не само да взимаме поощрение за прозрение на ценностите (метафизични и социални) в религиозните диспути, но ни даде и достатъчно основание да кажем, че е била на мястото си. (Нещо, с което сега не можем да се похвалим.) Какво ни даде — остави ни „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. Една малка книжка, достатъчна за стотици томове. И от всички църкви, трябва да подчертаем, че българската беше най-устойчива в прозрението и най-малко чувстваше умора в борбата срещу отклоненията. Това беше и подготовката й за дългия тъмен тунел на робството след това.
Нейната книжовност и нейната осторожност в чистотата създадоха ведно с това и другата книжнина, която също крие много ценности — апокрифа. Има апокрифна култура, която не бива прекалено строго да съдим, а съвършено отговорно да преценяваме, защото митологията може да си е отишла, но митологичното съзнание като традиция стои. Моят страх винаги е бил там — когато митологичното съзнание като традиция продължава, трудно е възземането на божеството. Но когато един народ твори и неговото първично фолклорно съзнание е истинско богатство, тогава оценката е това, което прави и църквата, това, което прави и културата — причастие за чистота. Така че ние трябва да дадем реална признателност и на онова, което един народ е правил и ще прави. Митологията като съзнание и името на Бога като изповядване са две различни неща. Апокрифността като каноничност и апокрифната култура са също две различни неща, защото Светата църква е канонизирала много книги, но както виждате, сред тях няма Евангелие от ап. Петър например, а от други, които в последствие дойдоха — има. Значи това, което можем да наречем апокриф, трябва достойно да го преценим в същината му.
Източната църква точно затова е много по-богата, много по-метафизична, защото още с рождението на Християнството започна своите културни, метафизични и догматични уточнявания с всички новоявили се противни или съпровождащи я схващания както от дълбока Индия, така и от персийския дуализъм, така и от египетския Херметизъм. Тук е липсата на динамика, ако една църква не може да се роди изново. Това прозрение го извършиха нашите църковници и нашите държавници.
Много добре знаем, че Източната църква е цезаропапистка, а не папацезаристка. Това не значи, че тя винаги е била робиня на държавата — не. Имало е конфликти и то големи. Значи нещо е ферментирало и нещо се е кристализирало в душите на народите. Това правеше Източната църква и така в своите Вселенски събори, седем на брой (след това Западната църква прави още тринадесет, но Източната признава само седемте), тя изгради своята методология, догматика, метафизика, своята теория. Така църквата става фактор, който формира душевността, защото църквата е, която има идеология, тя е, която има учение. Учение, което е и религия, но не можем да кажем, че не е и социология. Тя формира и нравственото поведение, тя формира и етничната ни цялост и създава национални тенденции. Църквата е универсална, църквата е апостолска и всемирна. Да! Но все пак, за разлика от Западната, Източната има самостоятелни свои църкви. Патриаршиите имат само номинативно признание „prima inter pares“, „първа между равните“ — признание на Цариградската патриаршия. И така нашата църква приема това поведение и осъществява своята историческа роля във всички тези направления, за които говорим.
Така държава и църква, с определена историческа съдба, започват едно битие най-вече в областта на езика, на книжнината, защото това е, което ще ни спасява. Това, което княз Борис живееше като трепетен усет на страх, че хиената византийска ще търси да ни подяде с внасянето на своята църковност, явно не успя. Но тогава почна комбинацията и в това отношение велика Рус помогна на Йоан I Цимисхи да бъде унищожено Източното българско царство в 971 г. църквата продължи живота и тя извика на благослов синовете на комита Никола, за да създадат Западна българска държава с нова патриаршия в Охрид. Именно тук за втори път църквата прави историческо битие и става акумулатор на съпротивата. И тук тя продължи ведно с държавата до 1018 г. Дори когато погина българската държава, Второто българско царство, когато патриаршията ни, Търновската, беше покосена и се назначават гръцки архиепископи на българските духовни диоцези, Охридската архиепископия, макар и оглавявана от гръцки владици, все пак отстояваше българската позиция и е ликвидирана едва в 1767 г. Така църквата не само живееше, но продължаваше да брани духовната ни съвест и чистота. Тя води тежки битви, но никога не остави съзнанието на народа си вън от своята воля, че е Христова.
Много съблазни се дадоха, много обещания в това време даде Католическата църква, но нашата църква не отстъпи. Запази национално самочувствие като религиозна потреба. И тогава се получава това, което в по-късните векове също ще го видим — тя прави история. Когато няма държава, църквата прави история и я направи. Знаете, че самото въстание на братята Асеновци ползваше църквата, за да направи жертвения ентусиазъм до победа. Какво беше казано? Каква беше легендата? Св. Димитър Солунски е напуснал църквата „Св. Димитър“ от Солун и се е преселил в защита на България в Търново. Това може да бъде квалифицирано като психоза — добре. Национална психоза, верска психоза, психоза, която се материализира в израза на въстание, за да донесе свобода — това е религията като социална сила! Това е мощта на институцията и това е нейната историческа роля. Заблуда ли е било? Не! Реалният факт е налице. Събудена ли е душевността на един народ в името на една религия? Да! Ето така се стига до независимостта и изграждането на Второто българско царство.
И знаете, че започва една голяма борба за оцеляването, за разграничаването, за оная мъничка територия, която ни оставят, за жестоките битви, които трябва да водят Асеновци, за да могат да опазят един народ и да създадат една втора държава.
Тук е вече големият дипломатически ход, който прави Калоян.
Потърси унията, за да спаси и църквата и да получи правото на самостоятелна държава и ранг на крал (rex) на България (това е титлата, която му дава Папската държава). Но дори тогава църквата ни не прие филиоквето, нещо, което беше талвегното разделяне на двете църкви — Източната и Западната. По-късно нещата завършват, разбира се, с разтрогване на брака с унията, защото кръстоносните походи не отидоха да освобождават гроба Господен, а разграбиха и унищожиха Цариград. А в 1204 г. се напътиха и срещу българската държава. Тогава църквата ни отново изигра своята историческа роля — застана пак на своето Православие. Опитите на Калоян да лавира между Папата и устойчивостта с императорите беше несполучлив и тогава Калоян (без да е повторил думите на Крума, че Който не иска мира, ето ти секира) не пожали Великата империя на латините в Цариград и плени дори Балдуина и с това договорите му с папа Инокентий III свършват.
В това време църквата ни няма признание от Цариградската и от другите патриаршии и живее в ранг на Архиепископия. Едва в 1235 г. при Иван-Асен II, тя си връща патриаршеското достойнство и своята патриаршеска катедра. И от тук тя в нейното битие до оробяването ни от османите, е вече устойчива, почти чиста. Разбира се, като кажем чиста, трябва да не приемаме, че една църква не може да бъде смущавана с друго мислене.
Може би тук папската институция (независимо че след това извърши своите поголовни инквизиции, а и най-грозното — индулгенцията, с която се откупваше грях) имаше една тактика, която и сега те прилагат — когато някой има различно мислене да му позволят да направи орден. Този орден целува ръката на Папата и след това брожението се изживее. И така тя поглъщаше отрицанието и създавайки десетки ордени, има ги и сега, се пазеше от онова, което Източната църква, разбира се, с основание наричаше ереси. Ние не съдим дали тези ереси или други учения като метафизика или като приложност са били потребни, оправдани или нужни. Ние говорим за китайската стена, която трябва да спре това явление. Или можем да кажем — тя просто ги раждаше и чрез своята обновяваща сила ги пращаше на Запад. Но вижте — на Запад направиха течения, но не направиха култури. Защо? Това, което ви казах. Щом има иномислещ — ето ти ордена. Вътрешната разпра, която направи Реформацията не е учение нито сектанско, нито еретично. То е учение на свобода от папската ръка и погнуса от елемента да си откупите греха. Затова то не стана орден. Протестантството не е вече орден, то е разумност приложена в религията. И аз винаги съм твърдял и пак ще твърдя: протестът, който се направи от Лутер, не е протест на духовно прозрение, а е разумна защита срещу човешко достойнство. И затова нито един голям Учител там не се роди. Пак ще кажа: имат философи, имат учени, но нямат Учители и нямат мъдреци.
Така Българската православна църква лежеше в основата на държавния живот или държавата си служеше с нея, както при Източната църква винаги е било. Така издигна тя стената, която казвам е стена срещу еретизма и срещу сектантството. (И трябва да кажа, че секта това е най-трудно определеното понятие в богословието; както и ерес. Но има някои неща, които свидетелстват — например липсата на почит към Светото Предание.)
Провежда се събор църковен, който осъжда неверниците. (Аз не съм съгласен с тази дума — едно отклонение не значи неверие. То може да не е в руслото на това, което изповядате, но не значи неверие, защото ако бяха неверници, нямаше да умират с вяра.) Съборът се прави в Търново (в 1211 г.) от цар Борил — срещу богомилите, срещу адамитите. Ето една друга роля на църквата, на Българската православна църква тогава, ролята на борба срещу еретизма. (И точно това би трябвало да изследват съвременните историци, а не да говорят за невежеството на българския народ сега.)
Разбира се, съборът не е нито бисер в огърлицата на Българската православна църква, нито може да бъде забравен. Защото решението му е все пак онова, което тежи на Западната църква и го наричаме действие далеч от Христовото учение — инквизиция за всяко съмнение, за всяко инопоклонение. Но нека се има предвид, че Западната църква не беше изживяла (тя нямаше докосване до различните религиозни съзнания и концепции) каквото изживя Източната, защото Източната църква бе създадена там, където имаше школи, там където имаше мирогледи. Това бяха арианството, манихейството, остатъците на Зороастризма. Западната църква в това отношение беше много бедна и там не се създадоха ереси в този смисъл, в който тук бяха квалифицирани. Защото културата или школите, които имаше в Антиохия, в Александрия налагаха онова, което се нарича Всемирни църковни събори, за да се решава проблемът за двете естества на Христос, за двете воли на Христос — това, което Западната църква получи само като решение на Вселенските събори. Там нямаше този рояк, но и от медната пита нищо не извадиха. Колкото и да е странно, гностицизмът и школата на гностиците, школата на Плотин, всичко това богатееше културата на Източната църква. Много малко въобще се изнесе. Някак си средновековието затули това богатство, от страх да не се раждат нови ереси може би, но трябва да ви кажа, че Източната църква е наистина един букет от култури. Не беше сбор на етнически племена, а на културни и духовни концепции и философски мнения. Всичко това го имаше.
Макар и в нашата държава да е направен онзи събор на жестоки осъждания, той стои доста изолирано, защото след това, по времето на Иван-Александър, имаме също тъй събори на осъждане, но не и на насилия. Тогава отново виждаме едно Богомилство, виждаме адамити, варлаамити — отново ги имаме. Защо? Проф. Мутафчиев казваше така: Богомилството се явява тогава, когато държавата ни не е единна, не е цялостна и не е достатъчно велика. Богомилите, когато държавата ни е велика и царете ни мощни, стояха в редиците на служението на царя.
Абсолютизмът като власт не е напускал нашата държава. Ние имаме отделни моменти на сепаратизъм, но нямаме феодално начало. Следователно църквата ни в колебанието си на служение никога не е била на този феодал или на онзи феодал. Църквата е била цялостна в служение на държавата. Кога се явява според проф. Мутафчиев Богомилството? Когато държавната ни власт е слаба. Фактически той нарича Богомилството регулатор, а има интересна теория и за феодализма. Ние нямаме класическият образ на феодализъм в България. Останахме единствената абсолютна държава (в добрия смисъл на думата) от основаването си, с изключение на един два момента, до ликвидирането на държавата ни в историческо време. Когато Западът се молеше да прави единна държава, когато се пееха хвалебия, че Людвиг IX започва да се бори срещу феодала - България си има един цар, един Бог. И Българската православна църква никога не е правила феодализъм. (Разбира се в марксическата доктрина за историята църквата е феодална.) Църквата никога не е била феодал, защото каквото кажеше царят, това ставаше. Царят можеше да прати патриарх на скалата лобна (Василий III) и да го пусне в Янтра (защото го подозираха в сътрудничество с Византия, когато татарите идваха). Но никой патриарх не можеше да каже на царя: „Аз те анатемосвам“ и нямаме такъв случай. А в западната история знаем за т.нар. „на Каноса“ (пред замъка), където император Хенрих IV, бос в снега, чака папа Григорий VI да го благослови. Не сме имали патриарх, който може да каже на царя ни „Анатемосвам те!“, но сме имали царе, които са хвърляли патриарси от канарата.
Така че Българската православна църква, това, което аз наричам в нея историчността, следва тенденцията на осъществяване на историческия ни дух като национална същност. Източните църкви, както казах, се наричат поместни и имат подчинение на Цариградската.
И така, Българската православна църква във втория етап от своето развитие, именно във Второто българско царство, също тъй показа една изумително голяма култура. Това е един може би не Златен век, защото бяхме навикнали вече на духовните ценности (а те никога няма да се изчерпят с това, което е дадено, защото иначе светът би останал само с една и съща молитва в цялото си историческо битие), но век, който създаде нещо много странно и много достойно — учението на Исихазма. Една доктрина, която с нищо не е отричала Източното ни православие. Само го е правила много по-мистично и много по-реално, освобождавайки го от натрупаните суеверия, които не може времето да не слага, защото спазването само външната страна на символа и догмата е първото стъпало към суеверие. Църква без мистичност и без екстатичност е само разумност, а вярата е знание за свръхразумното.
Исихазмът, с един Цариградски събор в 1351 г., става вероизповед на Източното православие в лицето на Цариградската и Българската църкви. Има имена, които никога няма да намерят заник и за които няма да има вечерен ден — като Григорий Синаит, Григорий Палама, най-тънкият и най-големият апологет на тезата на нашата Троица Единосъщна; това са имена като Теодосий Търновски, като патриарх Евтимий, който създаде голямата школа след Теодосий Търновски, голямата школа на българската Света гора. Той беше „родил“ няколко деца — като Григорий Цамблак, като Киприан (които отидоха да създадат Руска църква и отстояваха това учение, което е чисто мистично), като Константин Костенечки.
Коя беше тайната на това историческо събитие? Безмълвието! „Исахия“, „исихия“ значи мълчание, значи безмълвие. Аз го превеждам като безмълвие, защото мълчанието е упражнена воля да не говорим, а безмълвието е вътрешно съзерцание. (Ето защо този момент от нашата история е историзъм, а не хроника на историята). Трябва да се върнем към своето безмълвие и чрез онова, което се наричаше праксиз и теория, чрез така наречената екстаза, за да се види що е „Таворската светлина“ — едно от големите понятия като категория, както във философията, така и в религията — наличието на една духовна светлина, която можем да еманираме. А тя се разделя на същност и на енергия. Световната философия и религията в общност бяха набогатели от този дар, който прозрението даде — българските исихасти в световното служение.
Това също така можеше да премине отвъд границата на позволеното, но за щастие на църквата ни (и на историята), патриарх Евтимий беше неин водач като оглави и държава, и църква с една нова култура. Разбира се, после църквата малко го премълчава, но патриарх Евтимий не е само духовно лице, той е и държавник, и културен деятел от най-неизмеримите величини. Той е, който въвежда школите — прочутите Търновски школи; той е, който храни развитието и корекцията на българският език. Със столетия българският език на братята Кирил и Методий (макар и вече с азбуката на Климента, така наречената Кирилица) беше утежнен. Патриарх Евтимий извършва пълна корекция на езика и много от „носовките“ изпадат, много от другите особености на по-тежката реч, много нови думи влизат, които улесняват родствеността с понятия от философия, от метафизика, съставляващи духовната култура, която бяха създали школите при Симеон и при княз Борис. Там в „Шестоднева“, където има една голяма философия, но където още гъвкавостта на славянската реч или етимологичната същност на славянската дума не покрива игривостта на гръцката, патриарх Евтимий успява да направи промяна. Той преведе, в точност вече, всички тези ценности, които предишните школи са дали и личното творчество е оставило — като една „Азбучна молитва“, като един „Проглас“. Това са големи неща, за които ние днес за съжаление много малко знаем. Остана някак си далечно това знание. Достатъчно вестникарски материали има да се задоволяваме вместо да знаем. Едно улеснение ни даде цивилизацията — че имаме информация, а ни лиши от знания. Така че славянската писменост остави големи неща, които след това в XIV-я век са коригирани и изчистени. И ще видим старите закони на еклогиката, на номоканона — неща, които са служили и в правната практика и в духовно-нравствените ни правила.
XIII и XIV век белязаха наистина една промяна, за която не смеехме да кажем, че Ренесанса, преди да се хвалят римляните, а много по-късно разбира се и западните държави, ние го имаме. И вземете, особено в образа, онази четчица, която в Боянската църква първа (в 1259 г.) остави ренесансови образци. Така че един Леонардо, един Рафаело и прочие, идват двеста години след него, след незнайния, т.нар. Боянски майстор. Да не говорим подробно за това, което бяха направили вече нашите големи учени в тези корекции. Да не говорим за оня наистина чудат замък на цар Симеона, за който в „Шестоднева“ е дадено страшно описание — как чужденци изпадали в захлас пред величието на златните лъвове, как и обикновеният човечец, когато минавал край него, губил калпака си от възхищение. Какво е това? Материалната култура, която една религия с един държавнически поглед беше сложила в живот. Защо? Защото образецът на паметника идваше от църквата. Ето това бяха големи неща и тогава ние виждаме великия закон на Еволюцията как кове живот. Животът на един основател на религия, а след това на реални паметници и на душевна изповед. Патриарх Евтимий беше върхът на българската култура, дадена от религиите. Там ще намерите „Манасиевата хроника“, „Четириевангелието“ или сега нареченото Лондонско евангелие, в 1356 г. написано. (Лорд Кързон го купува за „няколко гроша“ от нашата библиотека в Света гора. В Лондон да ходим да го виждаме?! Преди тридесет-четиридесет години беше донесено в България като музеен експонат?!) Какво е то? Какво са другите културни паметници, които ни оставиха — „Златоустовите сборници“, ерминиите — наука за рисуване? Всичко това е една велика дейност на велики мъже.
Историзъм е и поведението на един св. Йоан Рилски, и не може да бъде отминато. То е съпроводено с управлението на цар Петър I, но макар и да е обявен за светец цар Петър I, никой не му прави поклонение, а ширнатата процесия със столетия отива при св. Йоан Рилски. Това е историзъм, защото никой не е скъсал пъпната връв на създадената духовност. Такова съзнание е носил патриарх Евтимий, когато пише неговото житие и служба.
Така църквата ни отстоя и държава, и себе си. Ролята на всичката тази култура и ролята, с която бих казал, че църквата ни във Второто българско царство сложи корона на своя историзъм, е че държавата ни беше оставена в ръцете на патриарха, да я брани в Търново и той с чест я защити. Патриархът, духовният баща на българската държава беше и военачалник в столицата на България. Той водеше неравната битва, той предложи главата си тогава, когато измамата посече главите на болярите, той пое пътя на отговорност и на утешната ръка към стадото си. И ако това не е историческа роля! И знаете легендата, че на канарата, на лобната стена, ръката на палача се вцепени. Възможно ли е да се скове ръката на палача! Възможно е. Възможно ли е легендата онзи, който се би с турците за тяхна кауза, какъвто е Крали Марко, да го направи, че стъпя от Пирин на Хемус? Възможна е! Но никой не може да измами сърцето и молитвата.
И всичко това трябваше да свърши Българската православна църквата и тя го свърши.
(следва)
Из слова на Ваклуш през 1993 г. в
Хасково, Пловдив, София, Сливен,
Варна, Добрич, Бургас и Смолян
Рождеството е храна за битието на Възкресението, Възкресението е битие на Рождеството!