Уважаеми дами и господа, мили приятели, светът изживя и продължава да живее една Велика тревога. Тревога, която наричаме религия – религията като духовна потреба, религията като нравствена градация, религията като социална мощ – част от вечното ни битие. Тя е, която ни дава обещанието за вечност; тя е, която ни връща смелостта за безсмъртие; тя е, която ни води към Възкресение. Ето защо, много често казвам, че за обикновеното се работи, за великото се страда, за духовното се жертва, а за Божественото се възкръсва! Това е да се мине Пътя и да се покрие в цяло с ония съдбовни думи, които Иисуса изрече на поколенията, за да възрастнат в Божественост и да възкръснат: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“ (Йоан 14:6); за да имаме едно постлано платно, по което човешкия крак ще върви от утробата на Рождението до утробата в земята, която го праща след това в Небесата. Това е пътят на религията!

Рождеството е един от най-потребните празници във Всемирното Христово дело. Най-потребният празник, от който начева промяната в човешкото съзнание в служение на Небесния свят. Най-потребният празник, защото светът продължава да живее чрез раждане, но винаги се е възземал в своето служение чрез Рождеството. Тайната не е в раждането – тайната е в Рождеството. Рождеството е белег, че нещо става в света, както в цялост като социална даденост, така и в личностно битие на вътрешния му живот – и в космичната изява да се осъществи Божеството като усет, като Духовна вълна, като отворени двери, като Всемирен храм. Това именно е Рождеството, а ражданията ще продължават, те няма да спрат. Човечеството не може да спре своето развитие, но Рождеството му донася Пратениците. За Пратениците се е говорило, че Те са по свръхестествен начин родени, за да извършат една не толкоз свръхестествена, колкото човешка задача – да променят битието на човека, да изведат човека от миналото.

Рождеството именно нарушава, защото то е един смут, то е една Велика тревога в човешката история. Единици са променяли човешкото битие и затуй наричам Велика тревога празника. Рождеството разбуни човешката душа в нейното искане за божественост. Че не сме станали още божествени – безспорно е. Представете си хилядолетията, които ни далечат от митологиите. Какви бяха митологичните богове, към които винаги храня почит? Стихийни сили и във тях има една висша енергия, която трябва да знаем как да вземем. Но бяха! Дадена е идеята, че човек е Бог, който може да се осъществи; дадена е идеята, че човек има някъде в себе си един Олимп; дадена е идеята, че тези стихийни сили могат да бъдат употребени за еволюцията на човешкия род. Един Вулкан ще ви кове щита на Ахила със всичката багра на изкуството; един Аполон ще ви даде идеята за красотата и провиденцията на виждащия; един Дионисий ще ви каже: Аз руша и изграждам. И защо тогава да не схванем какво е Христос, когато казва: Този храм мога да разруша и да вдигна за три дни. Това е Великата тревога!

Касателно това, че тези личности, че всички божества идват по един неестествен начин, то не е нито свръхестествено, нито нереално. Когато се познава космическата тайна на оплождането на Всемирния Дух за едно служение, чрез Логоса или Бог Отец, тези неща са естествени, но когато зрението на човека иска да ги възприеме, те са една иреалност и ние ги наричаме свръхестествени или чудеса. Няма чудеса, когато зрението и духовната будност по скалата на посвещенията позволяват да четем. Ето защо казах, че той е най-необходимия празник, защото другото е една последица. Ако майката на Буда не беше видяла в съня си оплождането от Белия слон, ако Зороастър не беше дошъл по подобен начин, ако Иисус най-напред не беше благовестен чрез архангел Гавраил: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени“ (Лука 1:35), не би имало Тези Синове, наричани пророци, наричани светци, наричани Синове човечески и е безспорна дързост – дързост на вътрешна просветленост в Християнството – Христос да бъде наречен и Син Божий. Син Божий в Троицата като единосъщност, не като син на Бога, от Който всеки от нас има частица и с основание се осъществява като Негово дете. Това са две различни неща. Така че всяко благовестие, което ви отваря дверите на Божественост и ви е приканило с една приложна воля към съвършенство, е един Син на човечеството, Син на Бога, Който ражда една религия. А никой не може да направи една религия, без да има своя Пратеник, без да има своя белязан Син, без да има един бунтовник (в най-добрия смисъл на думата), без да има една обречена съдбовност, която е въззовала света за промяна и за възземане.

Религиите смущават човешките души и ги освобождават от довчерашното. Трябва да е докоснато онова у нас, което може да променя, а това е висшата духовност, която след това се изразява чрез мисълта, чрез желанието, чрез коленопреклонението. Но тя трябва да изтече от някаква изворност, за да стигне до обикновеното океанско дъно. И аз наричам това вече океанно пристигане – един момент от приложната душевност, от обрядите. Но това, което ви излива от върховете – това е будността на духа като потреба в еволюцията на развитието. След това идва мисълта ви, след това идва желанието ви и приложената душевност.

И така ще видите в мистерията на раждането на Христос точно този изначален знак на благовестието, след това ще го видите вече в един мисловен процес усвоен и приложен. Девицата ще мине през храмовото посвещение, ще я приеме един, който е обречен да я съхрани – Йосиф обручникът, да я опази от позора на времето и след това ще дойде онова велико тайнство – тайнството на Рождеството. Това е да се отиде в един Витлеем, това е да се извика човешката усвоимост на преброяване. Ще излезе един вътрешен закон в човека, който ще иска да преброи какво от роденото му е живо, какво от раждащото е велико. „Елате там и се запишете“. Всяка мисъл се пише, всяко желание е отбелязано, всяка ръка, извършила едно дело е глиптирана.

Ето този призив, тази велика мистерия е дадена в образа на пътуващите Дева Мария и Йосифа – да отидат във Витлеем, за да се срещнат трите големи тайни на човечеството, трите свята. Тайната на небето – ангелската песен възвестяваща своята благодат и призоваваща човечеството в един Живот: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“ (Лука 2:14); тайната на земната радост – смирението и невинността в лицето на овчарите, Му поднася своите дарове и най-после остава третата тайна – светът между небе и земя, между ангелската песен и овчарското смирение, светът на Мъдростта, в лицето на тримата влъхви. Ето три свята, които винаги се срещат у нас.

Ние не бихме имали никакъв друг празник като последица, ако нямахме благоизвестието – тържествената ангелска песен, с която обикновено започва и Евангелският разказ за живота на Иисуса Христа, а оттам и онова Учение, което Той даде, за да стане в последствие една религия със своите материални изрази в лицето на храмовете, в лицето на обрядите, в лицето на богослужението. Ангелската песен събуди преди хилядолетия душевността на онова, което народите наричаха „езически свят“, но не докосна ония, които имаха единобожническа религия, каквато е Юдейската; тя не докосна с нищо едни представители на Зороастризма; на Будизма; на Индуизма. Тя докосна, тя преобрази не хиляди, а милиони хора, които имаха своето многобожие.

С тази ангелска песен Слава във висините Богу... на човечеството се благовести нещо – над него има едно благоволение от страна на небесния свят: между човеците благоволение и в същото време носи мир на земята – една религия, една съвършено нова същност, една духовна вълна – Духовната вълна на Любовта. Това именно благоволение слиза над милионите и почти две хиляди години е нашето кандило, нашия свещник, нашия пътеводител.

Вторият свят – светът на земята в лицето на овчаря – човекът на земята, прогонен или непрогонен от Рая, но винаги един Адам и една Ева. Те в смирение ще ходят да поднасят дарове на Онова – като първа дума от Отца обещаното спасение на човека. Те ще отидат пред Сина, пред пещерата – обител на посвещения, на разкриване на тайни, които само Мъдростта може да даде на човека. Затова е напътена и Мъдростта, скътана някъде.

Мъдростта – тримата влъхви, тримата източни мъдреци; знанието, което е прозрение; знанието, което е далновидност; знанието, което е обреченост и което съединява двата свята – света на Посветените, на Боговете и света на работещите за Божественост на Земята. Само те, тримата влъхви, можаха да видят Витлеемската звезда, да дойдат и да дадат преклонение пред Онова, Което ще е повече от мъдрост; пред Онова, Което ще е повече от смирение; пред Онова, Което е повече от ангелската песен, защото Той е Син на Отца. Защото в предреченото време се беше родило едно дете на Баща и Майка; предречието от Исая, почти 700 години преди това: „Девица ще зачене и ще роди син и ще Му нарекат името Емануил“ (Исая 7:14), се беше сбъднало във вековното време. Там някъде се срещнаха, там някъде и нашият душевен мир чакаше ведно със световната история, там небесния хор, там овчарите, там мъдростта на влъхвите, там и нашето битие предречено във вековете и родено от праотците отиде да поднесе своето признание. Защото една небесна гръд беше разкъсана; една земна утроба беше отворена и един Син на човечеството беше дошъл да каже Своите вечни думи.

Затова повтарям: Рождествата са единични в историята, те са единични и в душата на човека, а ражданията са благодатта, която Бог е вложил в човека: Плодете се и множете се (Битие 1:28). Това е раждането, което е един много особен акт в историята на Сътворението. Човекът, Адам, първият е сътворен, а на човека, Адама, е позволено да прави раждане. Това е една много велика мистерия – разликата между сътворения Адам и правото му да ражда, и в кой момент именно родения може да бъде наречен Христос или Първороден, единосъщен със Своя Баща. Иначе ние сме в еволюцията, за да се усъвършенствуваме, за да се плодим, т.е. да раждаме и след това белязаните Синове да създават Ученията, да създават религиите. Точно това прави днешния ден, когато празнуваме една велика мистерия – мистерията между Земята и Небето, когато Небето известява, когато Земята дава своята сила, за да укрепне детето, отрока, младенеца, живия Син на Бога и когато Мъдростта в средата между Небето и Земята го увенчава с това, което Бог ще даде – Учение, Учението на Любовта.

Аз наистина наричам това най-великата тревога на човечеството във всичката му история, защото за първи път този Син беше възправил зрението на човека от земята към Небето. Той беше рекъл смелите думи – Царство Небесно, а не Преизподня; Той изведе от ада онези, които Го предшестваха; Той отправи зрението към други простори. Без да отрича беше оплодил човешката душа за нови пътища и за нови плодове на радостта: плода на Любовта, плода на жертвата, плода на най-великото – да обичате врага си. Всички до Него бяха съветвали да обичаме ближния си, да обичаме себе си. Дори и надписът на Делфийския храм беше: „Познай себе си и ще познаеш боговете“, но никой не беше казал във врага да познаем себе си, за да сменим света. Той победи и кръвното родство: „защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка“ (Матея 12:50). Ето, този Син, наречен Христос, даде Духовната вълна на Любовта. Нека направим разлика – давайки Любовта, не значи, че до него време не е имало любов. Любовта като психологична сила, Любовта като сътворител на деятелност в Домостроителството Божествено съществува, но тя е индивидуална проява или божествена даденост. А Любовта като духовна вълна е това, което влиза в човечеството. Дали ще го изповяда или не, то е в наличност и непрекъснато се докосва до човека. Доколко го облагородява е отделен въпрос, но тя е излъчена вълна от Планетната сила, от Божествеността. Това е разликата. Както правда е имало, но Учението за Правдата нюансирано в трите религии – Юдаизма, Будизма и Зороастризма, е Учение за Правдата като Духовна вълна. Така и Любов е имало, но не Любов като Духовна Вълна, която Той дава, с която Той се възправя срещу човека – срещу човека, който само прилага правдата, а не дава и прощението. Той, Който идва да изкупи Мировия грях – грехът на дързостта на Ева да вземе ябълката на познанието, за да разграфи добро и зло, Той намира във всекидневието основание да прощава. И знаете с грешницата, знаете с упреците, които отпращат, че Той поема тезата за човека, който по силата на Правдата, трябва да бъде възмезден, но по закона на Любовта може да бъде простен, като е получил знание за Правдата. Затова отсъди: „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Йоана 8:7). Какво се оказа – няма праведници. Без да бъдат упрекнати в първородния грях, а в човешкия, те бяха неправедници. Учението за Правдата не постави проблема за спасение от първородния грях. Тогава Той приложи закона на прощението като една градация на закона на Правдата: „и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Йоана 8:11). Ето тайната, която носеше – да внесе известна мекота в закона на възмездието и да благовести идеята за Любовта, която човечеството трябва да приложи.

Тази личност, която се роди във Витлеем през 753 година по римския календар, преди да стане основа за летоброенето, беше наречен Йешуа, на гръцки Иисус. Този, Който сложи кандила във всички наши храмове; Този, Който сложи кандила в нашите души; Този, който възправи културата на човечеството към Небето, Той се нарече Йешуа на еврейски, което значеше, че е Божия помощ – Емануил, т.е. „С нам е Бог“. Той бе наречен Спасител, Той бе наречен Господ – Адонай, Той бе наречен Месия (Машиах на еврейски, т.е. помазаник). Той бе наречен Христос, защото Христос е вълната на духовността, на духовната сила, дала Своя плисък на човешкия род.

Той е, Който впоследствие стана извор на Живот и то непресъхнат извор на Живот, защото Той в Своето служение точно за това беше предназначен, Той в Своя Път точно това трябваше да извърши – извор на несвършека на духовните ценности, на Божествения ни път. Ето защо ще каже на самарянката, която моли да Му даде да пие вода от кладенеца: „а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее“ (Йоана 4:14). Този е изворът на несвършека, Този, който дава живата вода. И Той в целия Си живот, във всичкото Си дело свидетелствува за тази жива вода: „който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Йоана 5:24).

Всички знаете, че е Син на Дева; всички знаете, че обручникът Иосиф Го отведе, като задача на спасението и бъдещата Светлина, в Египет, защото ръката на злосторника – Ирода, искаше да вземе плода на светлината. И наистина ние, които сме чакали пред тази пещера да видим люлнатия Младенец, трябва понякога дълбоко в душата да си помислим, каза ли някой на Ирода къде е роден Христос? Защото не христовци казваха на Ирода. И в Евангелието е казано, че влъхвите не са се върнали да кажат на Ирода къде е. Той извърши, разбира се, своя дял. Витлеем[3] – спасението на света!

Мистичен или реален е Иисуса Христа? Това е блуждение на мисълта, когато прозрението липсва, когато мистичността не е вашия факел на живот. Не може да бъде само мистичност едно реално Рождество, не може да бъде само мистичност едно пътуване из душите на милиони, не може да бъде само мистичност едно служение, за което имаме толкоз реалности. Не може да бъде мит една жертва, опозорена с формата на наказание, а осветена като тайнство на борба между Дух и Материя, защото това е символа и на кръста, Разпятието. Но вие не можете да имате Разпятие, ако не сте имали величието на Раждането. Затова за мен спорът дали е митичен е само един – къде да имахме повече митични личности като Него, за да можем наистина да сме качили до сега Върха.

Ако нещо може да се оспори от величието и делото на този Син Божий и Син човечески, това е идеята дали делата за които говори, са божествени. Божествеността може да се оспорва, тя може да бъде предмет на дискусия, защото притежава нещо иреално, но историческото присъствие, това което е направено, е смешно да не се признава. Тогава не можем да приемем, че не е реален. Може ли от реалността да се направи мит? Това вече е възможно. Реалността може да създаде мит, защото недостатъчната реалност като въображение и творчество, създава в човека преклонение към това, което той не може да направи и в такъв случай това остава една далечина, чието звание винаги ще бъде мит. Идеята за митичността е нещо, което с чудотворството се сплита, а Той направи реални чудеса, за да бъде митичен.

Има нещо друго – различието между митичността и мистичността. Мистичността е вътрешно живеене и тя се осъществява, разбира се, от най-естествената реалност, защото като вътрешно служение и като постижение на откровението, това става чрез една реална личност, която изпада в мистичност, т.е. когато духовността е повече от „реалността“. Мистичен ли е Иисус? Да, безспорно! Защото Той даде тайнства, които съхраняват енергията, преобразяваща човека. Това е мистичност, но реална мистичност. Това което върши е една реалност, а силата, която извиква, може да бъде мистична за знание, което няма определение, което няма фигуративно доказване на вътрешния Му живот. Затова за хората ще бъде мистично едно Възкресение, но за този, който познава вътрешните закони и може да събира и пръска материята – това е една жива реалност. Реална мистичност е да вземете хляба и виното и със специална молитва на мистичното зрение да ги преобразите в кръв и тяло Господне. Така Христос сублимира акта на тайнството причастие: вместо с животното – тотемно божество – с хляб и вино, които са Неговото тяло и Неговата кръв. Ето защо, за мен, всичко в Него е реално, всичко е мистично. Защото, ако ние възприемем света с едно от своите усещания, а нямаме другите, това не значи, че слънце няма щом слепия не го вижда – има си слънце. Ако сме приели само „реалността“, а не можем да влезем в света на иреалното, с нищо не е виновна тайната на сътворението. Затова казвам: Бог не се доказва – Бог се живее. За Бог има написани милиони томове – никой не Го е доказал, а някой обикновен човечец ще Го изживее със своя стадий на познанието и ще каже – да! Може да прочетете сто тома с по хиляда страници и пак да Го няма, ако Го няма човек в себе си. Бог се живее – Той не се доказва в обстоятелствата, с които се свидетелствува за удовлетворение на ум, но не и на душа. Човек това трябва да научи: когато иска да удовлетвори ума си, за да може да дискутира по мегданите, нека го прави, но това не е формула на духовен живот.

Тези Учители, тези белязани личности, тези Рождественски моменти са дошли да свидетелствуват за душевна зрялост и за съвършенство на човечеството, защото идват да направят една незатрита пътека, по която колкото могат да ходят ще ходят. Тя остава незатрита в онова, което е минало и в което човечеството е трябвало да изходи. Тя винаги ще бъде продължавана, защото раждането на Синове Божии до осъществяването на духовната цялост на човечеството ще се извършва. Този, който мисли да заключи еволюцията на човешкия род, той заключва и Рождествата. Ние ще празнуваме Рождеството на Христос във всичкото си достойнство и признателност, ще коленим пред величието на една жертва, но не можем да заключим Рождествата до там. Защото ако се вървеше по този път, трябваше още египетските, гръцките и римски богове да ни бъдат сега предмет на почитание. Така не може. Ако на някои им е неудобно в известни изповедания да приемат тезата, че богове ще се раждат и ще има Рождества, това показва, че те ще си останат там хилядолетия в отвъдното царство, ще си стоят в Адеса, както ги бяха пратили предишните религии. И така, ще дойде Някой и ще въвежда вече не в храма на Любовта, а в купола на Мъдростта, а след това ще дойде Онзи, Който ще вземе камбаната на Истината, ще дойде Свободата и слиянието на човека с Бога без да има раждане.

Утвърденото в човешкото съзнание поклонение не е въпрос на липса на същност, а е проблем на развитие. Човечеството винаги ще се развива и може да се освобождава от авторитети, но никога не може да се освободи от образци – авторитети, който не тежат. А служението е въпрос на наше величие! С какво достойнство някой има колене за подгъване и с какво безочие може да има чувство на отричане. Ако тръгнем по този път, ще трябва да поставим няколко въпроса: мит или реалност, предсказан ли беше и предсказанието осъществи ли се, възможно ли е предсказанието?

Днес под улици и над улици всички предсказват, но когато дойде въпросът да се даде преценка за предсказанието, което прави прелом в душите на хората в хилядите години, ние събуждаме съмнението си. Това Рождение беше прокламирано, това Рождение беше предвидено. Пророчества е имало и ще има, а доктрина или учение, което спира идеята за пророчеството като вложена възможност в човека, се опитва да гаси душевността. Но този, който се опитва да погаси духовните огньове на нашата вложена Божественост, се себеотрича и не разбира жертвите, давани от големите Учители за Пътя на човечеството. Такава беда се случва, но Те никога не са ни лишили от Своите клади. Това са белязаните Синове! И Този Син на човечеството е реален факт, защото историята е пълна с изказвания, като предречие; Той е реален феномен, защото няма кът в историята на човечеството, където да не е имало риши, пророци, сибили и т.н., вещали това, което най-реално се нарича бъдеще. Христос точно това върна на човечеството в неговата митологична памет, живяла в страх от преходност – вяра за бъдеще. Християнската религия е Религия на Бъдещето. Тя освободи човека от чувството на преходност и му внесе идеята за безсмъртието, макар че то като идея в религиите е било колосално изразено в пирамидите. Засвидетелствува се поклон пред една душа или пред малкия човек във величието на една пирамида, за да свидетелствува за безсмъртие. Но Той даде безсмъртие не в преизподните, а в Царството Небесно. Ето това е един друг реален факт, фактът на бъдещето, което дават религиите и което Той им рече: Живот вечен. В борбата срещу това, което беше бедата над човечеството – т.нар. идея за грехопадението, Той пое като предречия, а след това и като дело прие идеята за спасението и приложи с живота Си дан, за да снеме злината. И каза, че този, който Го осъществи; този, който яде Неговото тяло; този, който пие Неговата кръв, ще има живот вечен. Защото Той съвсем ясно рече: „Аз Съм хлябът на живота“ (Йоана 6:48). А с какво живеем? С хляб, мисъл и Дух! Така, че всички откровения ни свидетелствуват за благоразположението на света на Небето, на предреченото от Отца на прародителите Адама, Ева, Авраама, Сара, че ще прати Своя възлюблен, за да изземе онова, което беше техен грях. Отделен е въпросът колко същностно проблемът за грехопадението лежи върху човешкия род. Идеята за спасението, мотивирана от тази необходимост, е съществената. И така, като обещан, Той се осъществи, затова рече: „Аз и Отец едно Сме“ (Йоан 10:30). Какво друго доказателство от това, с което Той свидетелствува за Себе Си като Пратеник, като Живот: Аз Съм хлябът на живота; „Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината“ (Йоана 12:46); „Аз Съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Йоана 8:12); „Аз Съм Възкресението и Животът“ (Йоана 11:25); „Аз Съм Пътят и истината и животът“ (Йоана 14:6). Всичко това кой може да си го позволи дори като дързост, ако не носи обреченото, ако не е смутил света с нещо ново?

На стотици места в Евангелията ще намерите личното Му свидетелство – свидетелство за идейност, свидетелство за Учение, свидетелство за служение. Не себехвалене, защото в тези свидетелства за себеслужене Той не изключи, а приложи Разпятие в името на човечеството, Път по който можеш да получиш Възкресение! Кога? Когато изходиш с кръст Голготски път, когато несмутено и всеотдайно дадеш жертва за някаква отговорност. Ето свидетелства, с които не иска да каже „вижте колко Съм велик“, а „колко Съм потребен“! Защото който ще извърви този път, той е светлина, той е хляб на живота, той е път за Възкресение. Ето това правеше Той – свидетелствуваше с всичко това за Себе Си чрез Отца. Защото много просто каза: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Йоана 5:17). И за да направи тази тайна истина, изрече най-смелите думи в световната история досега: „Аз и Отец едно Сме“ (Йоана 10:30) Ето как се е раждала идеята за Божествеността Му, какво единство на същността – плът, мисъл, дух и жертвен живот. Ето това Го довежда до тази единност, до тази цялост: Аз и Отец едно Сме! И тя е осъществена, и Той я изпълни. Така може да се каже, че имаме Себесвидетелства и всичко каквото е казал в Пътя на осъществяването, свидетелствува за безспорното Аз Съм Пътят, Истината и Живота! Ето този момент, когато може да се извърви един Път, когато може да се осъществи тази последна вълна – наречена вълна на Истината, а трябва да се мине през пристаните на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, за да стигнем до Истината. Той рече, че само тя ви прави свободни, а само свободният може да бъде част от Великото и Великото може да се оглежда в освободения. Това е властта, която е имал; власт, която никой не Му я дава; власт, която има само от Отца Си; живот, който има само от Отца Си и дело, което върши в името на Отца – „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Йоана 5:17). Значи Той има едно смирено покорство пред Отца Си и една дързост да сменя душевния свят и живот на хората. Той най-смело им каза: В стари мехове ново вино не се слага. Ето това, което аз наричам: да не отвръщаме очи назад и да събираме трохите на миналото. Той точно от това искаше да ги освободи и ги освободи. Милионите, които Го изповядват, са свободни от един митичен свят, от един жесток закон на възмездието по силата на Правдата. Но когато говоря за митичния свят и за Правдата, аз не ги осъждам. Той също не ги е осъдил. Трябва да се знае ценността на добродетелите дадени, трябва да се знае светлината на предишните духовни ценности и пътеки, през които човечеството е вървяло, а то няма да прекъсне своя път на съвършенство – може да смени само методите. Пътят е един – човек е от Бога и човекът е към Бога; Бог у човека и човекът, който търси Бог в себе си. Още из началото на Старозаветието е дадена Яковата стълбица – слизането и качването, борбата на човека с Бога в себе си, борбата на човека по стъпалата на стълбицата по Пътя на Съвършенството. С основание може да се каже: беше ли приложена цялата схема от закона за Правдата, която даде еврейството, която даде Буда, която даде Зороастър, за да се роди Учението за Любовта? Безспорно, че не. Не може еволюцията да чака последната капка на един тласък да стигне до Океана и тогава да пусне по сухото гърло на реката нова духовна пулсация. Не! Те винаги ще се застъпват.

Какъв трябваше да бъде Неговия живот? Естествен и в същото време да осъществява волята на Отца Си. Затова можем днес да кажем, че Той има две естества – човешко и Божествено. Ако беше само Божественото, нямаше да познаем, че има надмога в душата ни над страданието, защото много лесно е да кажем, че Бог понася всичко. А човекът, когато ще се обожествява, побеждава в себе си човешкото и тогава дава път на Божественото. От тук вече е възможността да кажем, че човек може да става Бог. И Той затова е наречен Син човечески и Син Божий – двете естества, за да бъде служител; за да бъде наистина в мисията, с която е пратен; за да може всеки, когато реши, да върви по Голготския път да знае, че върви по пътека, която е вървял неговия Бог. Иначе лесно може страхът да вземе власт и да спъне краката. Ето, това е ролята на големите Учители, това е великото на човека. И затова казвам: някой трябва да отива до гроба, за да си спомня, че има живот вечен и когато се върне в своя дом от гроба, да знае, че има живот вечен. Това направи Той. И тук беше голямото величие, достойнството на една майка, Майката Всемирност като принцип, която непорочно дава своя плод; тук трябва да съзрем това, което се нарича Дева. Винаги в Космичната, във Всемирната мистерия ще намерим нуждата от душевност, от чистота. Затова Той е син на девственицата, Той е син на чистотата. Преди да имаме на земното поле това пение от страна на ангелите, този принос на смирението от страна на овчарите и гостуването на мъдреците, ние имаме една Всемирна мистерия – мистерия на девствеността, която зачната от Всемирния Дух ще поднесе, както е казано, Святото – Синът, който дава Път. Святото! Ето, това е, което предшествува гостуването на земята на тези Велики Синове. И затуй казвам, че достойнството на една Майка във всемирния принцип на непорочното зачатие е един от великите мистериални закони на човешката история. Това е, което трябва да признаем на тази, както я наричат Отроковица. Тя, която даде отрока на невинността и отрока на страданието и на Любовта. Това е Дева Мария! Винаги ще имате една девственост, която ще захрани у вас плода на жертвоприноса и винаги ще имате едно обручение, което Бог - Отец дава на човечеството като Свое дете.

Обручникът – това е вечната тайна на човека, който трябва да поеме върху си за един дълъг път обет, че няма да остави по пътя в беда който и да е. Това е нашето обручение. Всеки от нас, когато поеме едно духовно учение се обрича – той е вречен в жертва до изпълнението. Това направи от своя страна Йосиф – Йосиф Обручника, Йосиф дърводелеца, за да отхрани в грижа и любов, в жертва сина на Мария. Но най-страшното, което той трябваше да отстои, беше упрекът, че Иисус е един незаконен син; упрекът, който му беше снет от съзнанието чрез ангелски сън. Ангел се яви и му каза: „не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Матея 1:20). Ангел след това го отведе от Витлеем в Египет, когато трябваше да бъде Детето спасено от злата ръка на Ирода.

Иродовци винаги ще има. Смутът на човек от това, че някой ще му отнеме властта е бил най-тъмния душеприказчик за престъпление. Всяка власт се охранява именно от шепота на страха, за да върши престъпление за лична сигурност. Ето защо Ирод разпореди заколение. Тогава насън Йосиф Обручникът трябваше да чуе повелението да отведе своя Син в Египет. Трябваше да бъде спасена невинността и беззащитността, за да бъде въоръжена и подготвена от мъдростта на една институция – институцията на храмовете на посвещение – египетската мъдрост.

Какво е Египет в мистериалните истории на човечеството? Дом на посвещение, трапеза на духовно знание. Там трябваше да бъде отведен Иисуса, за да бъде закърмен с науките на великото знание. Там Той трябваше да разтълми и да води един двубой с онова, което аз наричам оверижената мисъл на човешкия род – Сфинкса. Там Той трябваше да освободи смълчаните дейност, воля и мисъл, там трябваше СФинксът да направи усилие да вдигне криле, там трябваше лъвското у нас да победи, там трябваше главата вече да мисли. Така Той, за първи път в световната история, отверижи Сфинкса у нас, за да му каже „Приложи твоята воля, защото човекът е вечен“. Сфинксът, тази окована мощ, трябваше да бъде освободена, за да научим мъдростта на древността. Затова Той рече: „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша и той ще върши, и по-големи от тях ще върши“ (Йоана 14:12), защото Отца не може да има ограничения. Тогава вече можем да говорим, че имаме едно Рождество у нас.

Преди, разбира се, така властно в душата на човека да влезе този новороден Христос, Той трябва да мине известни стъпала на живия път на Посвещението, за да може в белега на Неговия крак, където е минал, да се съзре огнище на Посвещението. Това е един Път, който тръгна от пещерата; един Път през Египет, който отверижи Сфинкса; един Път, който мина през реката на кръщението; един Път, който отиде в пустинята на Изкушението и планината на Преображението; един Път, който пое Кръста на страданието; един Път, който се качи на Голгота; един Път, който слезе в Ада и един Път, който тръгна към Небесата чрез Възкресението, за да разбуди всичко това, което в тревога е искало да се спасява.

Когато удря часът на благоволението, часът на учителството Му, часът на проповедника – Той трябваше да получи кръщение. Той трябваше да мине още през една материя, през водата. Водата е астралният образ на Светлината и тя трябва да освободи човечеството. Тези на които са известни тайните за Атлантида, знаят, че тя пропадна във водата, защото нейните действия бяха от света на желанията и трябваше да бъдат угасени във вода, т.е. в светлина. Светлината е, която може да спре желанията, защото в огледалото човек не може да скрие образа си.

Така ние Го виждаме в реката Йордан да получава благоволението на Небесата и да чува гласа на Всемирността: „Ти си Моят Син възлюбен, в Когото е Моето благоволение“ (Марка 1:11). Тук вече имаме великото посвещение – вода и огън правят своето съчетание. Той трябваше да изпълни старото и да получи огъня на новото, за да даде духовната вълна на Любовта. Затова Йоан казва: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий“ (Марка 1:8). Ето това беше един голям белег, това беше един праг, на който човечеството трябва да спира, за да види огнената клада на посвещението „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матея 3:17).

Тогава Той отива в друго поприще – попрището на Изкушението. Отива в пустинята, за да изживее идеята за Свобода. Идеята за Свобода трябва да свали верига от крака ви, трябва да свали обръча от гръдта ви, трябва да свали трънения венец от главата ви. Това е идеята на Изкушението. Той трябваше да я изживее, за да я освободи. Съблазън от глад – съблазън от хляб, жизнения хляб ако щете, и духовния хляб, което също може да е едно изкушение. Той трябваше да се освободи от идеята за хляба като бреме, като изкушение – и Го прави четиридесет дни и нощи в пост и моление. И когато огладня, изкусителят Му рече: „ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат на хлябове“ (Матея 4:3), а Той му отговори: „писано е: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“ (Матея 4:4). Виждате ли – Свобода. И тогава ще разберете може ли да се нахранят с пет хляба и две риби пет хиляди души – могат. След това ще Му предложи изкушението „Писано е за Теб, че ангели ще Те поемат – хвърли се от храмовата стряха“. Не изкушавай Господа, Бога твоего, защото чудото е една от най-лошите съблазни, най-неудовлетворената съблазън. Когато направите и най-голямото чудо, ще дойде някакъв малък изкусител и ще ви каже „Ами аз искам и това да направите“. Затова казвам, че чудото е най-трошливия стълб в храма на Учението. Ето, тази тайна Той победи – Не изкушавай Господа, Бога твоего. И след това вече ще дойде другата казън – съблазънта за власт: „Светът ще бъде в Твоите нозе и ще го получиш, ако ми се поклониш“. Там има само един отговор: „Махни се от Мене, Сатана“ (Матея 4:10). Това е да победите, това е да вдигнете три клади по Пътя на вашето отиване на Проповед, това е да оставите зад гърба си три големи огъня, които ще сочат пътя на идващите – „не се изкушавайте – не се страхувайте от глад, пренебрегнете чудото, властта не е Бог, а чрез Бог може да бъде управлявана“. Ето тайни! Ето трите съблазни, през които човек всеки ден минава. Всеки ден или хленчим, или сме неимоверно смутени, че нямаме възможност да имаме материални блага, да правим чудо; всеки ден искаме някого да завладеем като покажем, че сме изключителни, за да събудим чувството на поклонение в другия; всеки ден защитаваме с доста непочтеност жезъла, ако го имаме, или ни гризе завистта от липсата на власт. Ето тези неща Той ни показа в пустинята как се побеждават и как отричането, с което ги отпраща, трябва да стане път на доблестта ни в социалния живот, защото Той не можеше да направи религия вън от социалната общност. Той даде Учение, което ще трябва да разгръща душевни ценности, включени след това в правила, които ние наричаме религия.

А след това къде отиде? Отиде да проповядва, излезе на стъгдата, за да каже на света блаженствата, тайните. И след като им беше дал хляба на Проповедта, отиде да им засвидетелствува кой е Той – отиде на Преображението в планината. Тогава направи връзка със света в отвъдността и се прости с миналото – Мойсей и Илия. А когато слезоха, попита: „Кой Съм?“ и учениците Му казаха: „Ти Си Христос – Синът Божий“. „Да, но не казвайте на света, докато не Си отида“. Преображението беше първата промивка на негативното съзнание на човечеството от съмнението дали Той е Бог, дали човекът е божество. И тогава им засвидетелствува, че Той ще напусне тази Земя. Съда, пътя Голготски всеки ще мине, но убедеността за жертва, за Възкресение е трябвало да се изходи от Раждането до Преображението. И когато можете да се преобразявате, вие сте владетел над материята, а тя е, която ви прави в съблазън и прави болезненост. Щом можете да я победите, вие я освещавате. Тогава можем да кажем, че всеки, който е извървял този Път, приема едно Разпятие. Тогава можем да кажем, че този, който няма никакво чувство на тревожност в жертвата, спокойно отваля камъка, за да прави Възкресение, за да прави Възнесение след това. Това е идея – идея, която е божественост в човека, който се осъществява като Бог. Защото идеята за Божествеността още не е Бог, но Бог може да се изяви в човека като Божественост.

Така можем да приемем победите, които Той е дал на света, ако искаме с Неговата сила да се възмогнем над това, което наричаме наша слабост. Защото само така можем да познаем, че сме осмислили жертвата си. Ако една жертва не е осмислена, а е взета с насилие, тя не е жертва. В човека не трябва да трепне нищо, както в един Йосиф Обручника, когато му казаха приеми Дева Мария. Съмнението му изгоря и пътя му бе лек. Тогава вече едно поведение можем да го направим защита в приложността, че вярваме в Бога, че вярваме в това Рождество, което ни е променило и което ни е дало нов Път. И в цялост всеки поотделно го живее. Тогава лесно е да се вдигнете от гроб и да направите Възкресение; тогава, вече като възкръснал, можете да дадете друг Път и други уроци на човечеството. Това направи Христос. Той донесе нови скрижали в таблицата на нравствеността, нови скрижали в душевната правота. Бяха минали десетте Божи заповеди в хилядолетията, но там никъде не бе речено: Обичай врага си!, а в законодателството в Юдаизма беше казано: „Око за око, зъб за зъб“. Той трябваше да даде ключа на свободата срещу злосторството, за да каже най-новите и, разбира се, най-божествените думи: Казано ви е обичай ближния си както себе си. Аз ви казвам – обичайте врага си както себе си; обичайте тези, които ви прокълнават, който ви гонят; благославяйте тези, които ви клеветят. Това като благозвучие може да изглежда сега бледо или нереално в един свят, който живеем. Вие не можете да си представите какъв вулканичен взрив е бил в душите на хората, изповядващи оная правна и религиозна доктрина, каквато е дотогава Правдата в лицето на Юдаизма, Будизма и другите учения. Да върнете очите назад и да ги отправите обратно към врага си и в негово лице да видите Божественост, и тогава да сложите преграда на егоцентризма. Това Той искаше и даде на човечеството. Отделен е въпросът колко е осъществено. Аз винаги ще повтарям, че когато идва една Духовна вълна, тя не трябва да чака предишната да е свършила своето. Защото Духовните вълни, за отлика от школите, имат Всемирен характер. Тяхната душевност облъчва човечеството и то, тъй или иначе, спира своя ум, който в блужденията си може да греши. Но ще го спира, за да го поучава. Това е искал Христос да даде и го дава.

Това е, което създаде, според мен, една характеристика на Пратениците. Това е, което създаде една христология на човечеството – една наука за Христос, една наука за Пратениците. Както има наука за пророците, както има наука за гениите, така има и наука христология. Тя е духа на Бога в човека, когато човекът се усеща като Бог и Бог в човека се осъществява. Идеята на Любовта и Спасението е същината на тази христология. Христос даде идеята за Спасението и как човекът да извърви пътя на спасението си. Какво каза на онзи, който Го попита: „Какво да направя, за да добия живот вечен?“ – Иди продай всичко и тръгвай, или: Този от вас, който не вземе кръста си и не Ме последва, няма да бъде спасен, или: Ако не станете като това дете, не можете да видите Царството Небесно. Това са пътища, които Той посочи и те бяха част от Неговия живот – проповед, учителство, конфликт с всичко що е минало.

Не Пилат – Пилат добре каза, че ще си измие ръцете, защото преди Пилат да Го осъди – осъдиха Го старозаветниците. Съдиха Го, защото не бяха готови за Живот, а бяха готови за подчинение, бяха готови да се удовлетворяват в закона за отмъщението Око за око, зъб за зъб. Това е жестокият навик на традицията и психологията на народите. Съдба, която може да смути, но която не може да променя. А Той променяше! И промени! Това е Новорождението!

Той Го каза на Никодим: „Ако някой не се роди свише, не може да види царството Божие“ (Йоан 3:3). Тогава ще се познае и новороденото, което е една вътрешна потреба и вие сте засвидетелствували, че сте извършили изкуплението. Тогава, когато сте Христос, може да кажете, че извършили изкупление, а изкуплението е първия тласък на идеята за спасението. Какво ще спасяваме – това, което като всекидневие е битие или едно ново раждане, което ни променя? Човек трябва да има почит към величието и признание към достойнството. Тогава знае какво ще изкупи и какво чрез спасението трябва да направи. Това е да имате величието като усвоено поведение в живота си и тогава вече достойнството ви ще бъде една защитена приложност. Този, който не може да направи достойнството си защитена приложност, той не живее Христово. Тогава можем да кажем що е Рождество: Рождеството не е гостилницата, богатата трапеза. Обрядът е последния знак на нашето служение в знанието ни за Христос и за новоражданията. Обрядът поддържа устойчивостта, но когато липсва в стомната вода, тя е само съд празен. Ето това ни трябва като величие на деня на Рождеството – да го усвоим, да го приложим като една Проповед и да го защитим като приложимост. Това би било битие, това би било знание за Рождеството. Другото е разменяне на учтивости, богати трапези и подаръци. Нека си подарим един Христос вътре в душата. Ако Него не си подаряваме, ние само ще пишем биографии. Ще кажем как тържествено, обилно и пищно сме прекарали празника, а Го няма вътре у нас. А Той някъде ридае за човечеството. А Той някъде от рудата на вярата копае и дава по частичка топлинка или светлинка. Той някъде чака някой да Го попита: накъде Учителю сега? Затова Той беше казал смелите думи: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот“ (Йоан 6:53). Ето това е, което трябва да направим в дни на възпоменание, както им беше казал на Тайната вечеря: „Това е моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). Безспорно, ние трябва да Го възпоменаваме, не защото имаме чувство на страх, че сме Го забравили, а трябва да Го споменаваме с отговорност докъде сме Го приложили. Това е, което трябва да направим, за да можем да продължим онова, което като завет ни остави. Ако искаме да сме живи в Него, трябва да Го продължим.

• Всемирността е Неговото битие, служението е Неговата реалност, последованието ни е Неговото потвърждение!

Ние не можем да се отречем от себе си като самосъзнание за служение и в такъв случай нашето последование е най-пряката истина за битие.

Много доказателства са оставени на човека. Отбелязани са в историята моменти от Неговите дела и онова, което след Него следовниците Му са засвидетелствували. Разбира се, различни са разцветките на тези исторически документи. Те не ни интересуват като багра, а като реалност. Световната история на религиите, безспорно, изнесе много доказателства от чисто исторически характер – не мисловни, не метафизични, а белязана информация, датировки и страници от Неговия живот.

Най-властно в историята стоят обилните свидетелства в трудовете на най-големия историк на еврейския народ – Йосиф бен Матия, известен за европейската мисъл като Йосиф Флавий. Той е син на първосвещеник в Иерусалимския храм и самият е бил свещеник. Роден е 37 години след Христовото Възкресение. Йосиф Флавий застава начело на голямото въстание на юдеите срещу римските окупатори, срещу Веспасиана Тит, което е потушено. Пленен е, осъден е в Рим на смърт, помилван е от Веспасиана и след това пише знаменитите си 20 тома „Antiqvitatis Yudaicae“, т.е. „Юдейски древности“ или „Юдейски археологии“. Там намираме достатъчно материали, в който е отбелязано битието, реализираното историческо битие на Иисуса Христа. Свидетелство за Учението, което изповядват и пренасят неговите последователи. Там е отбелязана и присъдата на Пилат; там е отбелязано и покушението над Йоан Кръстителя от Ирода. В тези „Юдейски древности“ са отбелязани и други свидетелства, които ни говорят за реално присъствие на реален човек. Подобни данни намираме и в един от най-големите църковни отци, изумително обхватния и ерудиран Ориген сложен по-късно в сянка и низвергнат, защото е защитил тезата за прераждането. Ориген отговаря на твърде острото съчинение на Целз с труда си „Contra Cuelsum“ („Контрацелзум“). Целз е римски историк, философ и мислител, роден 178 години след Христа, който написва книга с много отрицателно отношение към християните и Иисуса Христа. Малки фрагменти са останали от неговата книга, но от отговорите в „Контрацелзум“ срещу въпросите в тази книга извличаме много доказателства за живота на Иисуса Христа.

Целз нарича християните „най-суеверната и зловредна секта“. Отнася се с голямо отрицание към Учителя им, защото счита, че не може един човек, който е наречен Бог, не може един човек, който е наречен „Цар на царете“, да бъде тъй незначителен и роден от тъй бедни родители, да живее в някакви мизерни колиби... Не, Той трябва да бъде царствен – роден в дворец. Такава е традицията, която безспорно в основата си е грешна. Ето ролята на авторитетите, които са смущавали душите, вместо прозренията, които са давали знания. Това е трагедията на човешкия род и Ориген отговаря, а тези отговори са запазени. Там намираме информация – биографични данни за Иисуса Христа като историческа личност и като родител на едно Учение. Подобни данни намираме също така в книгата „История на човечеството“ от Ван Лун. Там има две писма, които се пазят още и свидетелствуват за Тази личност. Първото писмо е от римския лекар Ескулап Култелий до племенника му Гладиус Енза – воин от римските войски в Иерусалим, в което пише, че е чул разказ от апостол Павел за неговия Учител и Бог, основател на религия, разпнат и възкръснал. В другото писмо Енза потвърждава цялата история за Иисуса Христа.

Други информации има от римските историци, какъвто е Корнелий Тацит (55-117 г.), в чиито летописи се намират много подробности върху Християнската секта, върху християнската община и се споменава за смъртта на Иисуса Христа. Още по-подчертано е историческото свидетелство на Гай Светоний Тарквил (65-135 г.). Той изрично пише за тази секта, че това са „хора на една нова и зловредна суеверна община“. Хем е „зловредна“, хем е и „суеверна“. Човек не може да не спре вниманието си – как може техния император да бъде бог и един каменен Юпитер да не бъде суеверие, а един жив човек, Който е дал след Разпятието Си свидетелство за духовност и дава едно много чисто учение за Любовта, може да бъде суеверие. Но това е съзнанието, това е изповяданото битие, това е, което винаги ме е смущавало – силата на традицията, която може да ви държи пленници на суета, но вие винаги ще обвините, че другият е суеверен и зловреден. Това е, когато традицията стане една херметика, когато традицията ви лиши от душевно прозрение и само елементарното служение на обряда свидетелствува за измамата в религиозното ви битие. Нуждата от свобода, ако я чувстваме като необходимост на мисълта да бъде въображение, колко пo-властна е нейната необходимост да се напътим към божествеността. Ние се възхищаваме на гениалността, която може да ни донесе плодове от ума, а не можем да усетим вибрацията на прозрението или провиденцията, която ни донася цялостния живот. Смутени сме, когато обилието на Духа благосклонно се излее над някого, а можем да поемем малкия плод на едно знание, което никой никога няма да отрече, но йерархията на признанието е проблем на дълбочина в прозрението.

Може би знаете, че и християните първи употребиха думата „пагани“ срещу римляните. Буквалният превод е безверници, неверници. Така че конфликтът е бил налице. С какво основание едните и другите са се отрицавали е въпрос на историческа везна, която в края на краищата даде преимущество на Християнството, като отпрати лявото блюдо в забвение. Паганизмът си отиде, Християнството остана.

Има още нещо, което не може да бъде непризнато – наличието на катакомбите. Там има стотици свидетелства за съществуването на христовите изповедници. А самият факт, че след това в 313 г. Константин Велики признава тази религия за равноправна с другите, какво свидетелствува – че е имало такъв основател и че Той е една реалност. Реалност, за която сега свидетелствуват милионите, а тогава десятките и стотиците. Точно това аз наричам великото Рождество. Ей тази шепица от 12 души и един Учител, тези 70 последователи са разбудили света, чертали са Път, който ние днес ходим. Факт ли е? Факт е.

Оттук много леки се виждат нещата, но тогава, когато е трябвало Той да махне веригата на Зевса – Юпитер, тогава е било достойнството на тези, които са жертвали. И когато говоря за катакомбите, аз винаги казвам и за хекатомбите в цирковете, давали стотици християни в жертва. Не бива едно ново битие да се прелива с кръв. Така че, когато човек рече да стъпи напред, нека не бъде спиран от това, че някой сече. Това е история, която трябва да отменим вече.

Друг, който ни свидетелствува за Младенеца е Плиний Млади (61-114 г.). Той казва, че за християните Иисус Христос е Бог и Го възпяват като Бог.

Тези свидетелства не могат да бъдат отминати, нито да бъдат и сложени в кавички, защото те са отричали християнската религия.

Подобни данни за Христос намираме в еврейската книжнина. В Талмуда, особено в първата част Мишна, има свидетелства за живота, битието и делото на някакъв си Иисус бен Пандера (Пантера), т.е. Иисус син на девица. Това име също е цитирано от Целз.

Това, което може също така да се вгради в историческите документи и известия, бяха откритите през 1947 г., т.нар. Кумрански ръкописи или Кумрански документи. Там по безспорен начин се потвърдиха част от библейските книги в Старозаветието, сказанията на пророците и най-вече едно пълно описание за Есейската школа – приятели на светлината. Това е било една школа предимно пустинническа, монашеска, с много чистота, както в личните си отношения, така и към обществения свят с пълната проповед за мир. Там се говори за Учителя на Светлината като идентичност на делото и живота на Иисуса Христа. Счита се, че Иисус Христос там е преминал своето начално обучение и знаете, че в Евангелието се губят Неговите от 12 до 30 години – период неизвестен, непоказан.

Следователно, има много свидетелства, които потвърждават едно историческо присъствие и битие на Иисуса Христа, но за мен са само един много елементарен факт за достоверност. Затова често казвам: фактите са гробари на Истината. Защото фактите могат да бъдат схванати с ума и доказани с очите – лабораторията може да ви изведе едно доказателство, ако обаче вие не го приемете в своята духовност, ако вие не го приемете в своето сърце...? Защото вярата или религията не е проблем на доказателство – реалността има друга измеримост и за нея е необходим друг орган. Реалността е вътрешна същност и ако с Дух и мисъл, както казва Христос: ако с всичката си мисъл не Ме заобичаш, не си Мой. Това усещане гради вътрешния ни храм. А за зрението ни е необходим външният храм, в който посветеността рядко влиза, но очите винаги. Те там се удовлетворяват, там е техния олтар, там е причастната чаша, там са светилниците. Но когато ги внесете вътре в себе си, тогава, Той както казва, сте направили: От вашето тяло Мой храм, защото „вие сте в Мен, и Аз във вас“ (Йоан 14:20). Вътре е Обитателят и Той никога не е излизал, но още не сте доправили всичката съвършеност, за да видите Неговото служение в собствената си душа. Тогава може да се каже, че тая дързост е абсолютно вярна: Аз и Отец едно Сме. Той като Аз е историческата личност, Той като Отца е Всемирността. Ето затова казвам, че историческите факти имат само своята нагледност, ако в душата нямаме олтаря и служението. Човечеството бавно зрее за вътрешен храм, но Бог го е предопределил, а именно този Христос, който се е родил преди почти две хиляди години го е предупредил. Той иска от него само едно – да създаде колкото може повече чистота, да приложи колкото може по-пристойно битие – битие, което е божие, което осветява; битие, което е: да нямаш враг. А кога няма човек враг в себе си? Когато е вързал лошите си желания, когато е пратил на заточение недостойната си мисъл. Опитайте се да пратите на заточение недостойните си мисли и изведнъж ще се видите изпразнени. Колкото и смутително да е, това е истина. Затова трябва да започнем да работим – да укротим мисълта си, та когато я прилагаме, да знаем, че ще вземем плод на радост, плод на сътворение.

За живота на Иисуса Христа са говорени много неща, за Иисуса Христа са написани много книги. Човечеството няма да спре да пише – хилядилетията не играят никаква роля. Лошото е, когато напрашават; лошото е, когато направената религия започва да задушава Учението; лошото е, когато в кандилата на божието ни дело влагаме обикновеното всекидневно масло. А ние всекидневно трябва да бъдем Христови, а ние всекидневно трябва да прилагаме Учението на Любовта. И тук е големия конфликт – конфликтът между всекидневие и Вечност. Когато имаме идеята, за която казах, че всеки ден трябва да ходим при гроба, за да се връщаме с мисълта за Вечност, тогава вече безсмъртието ни свързва с Него. А Той ни прави знака на безсмъртието – първом ни показа Преображението, след това ни показа как се ходи пътя на страданието, след това смирено се поднесе в жертва и когато Го сложиха в гроба, Той възкръсна. Ако нямате едно Рождество, не можете да чакате едно Възкресение. Възкресението е битие на Рождеството, Рождеството е храна за битието на Възкресението! Това е Новороденият; това е денят Му, защото Той има като име точно това – помощта на Божеството. И ако Го сложи човек в душата си, и ако Го приложи в живота си – какво прилага и какво слага – „С нам е Бог“! А Бог не може да ви въведе другаде, освен в служение за обожествяване. Така че, за мен Рождеството е път към обожествяване, който трябва да се извърви.

Така можем да кажем, че Този, роденият в пещерата, ведно с диханието на земния ни свят, с песента, с поклонението, с приноса – можа един народ като нашия да Го изживее и Го живя. Живя Го в дни тежки, живя Го във векове робски, но не се лиши от идеята за живот вечен. Ако има нещо величаво в нашата история, това са дните на вечност – те са неизмерими. И той като история Го приложи, и той като религия Го отстоя. Пътища грешни е имало и личности грешни е имало, и народи с тежка съдба е имало, но трябва да се знае, че никога от лицето на Божието зрение не е изчезнал българският народ. И няма да изчезне! Като обречена съдбовност на неходен, но пред прага на чакан съдбовен ден, Христос е в душата на този народ и той ще Го осъществи! В нашата история Той е повече Възкресение, защото е надежда, не толкоз раждане. И неслучайно обявяването на църковната ни независимост във Възраждането е направено точно в деня на Възкресението. Но безспорно, ако искаме да се обновяваме, ще трябва да Го живеем като Раждане – Рождество, което ще променя, за да правим история. А Възкресението е изпълнение. Така че, когато ще стъпяме в някаква пътека на Мъдростта, ще трябва роденото да осветим.

Иродовци е имало, но, както знаете, христовци победиха. Без достойнство и без гражданска доблест и съвест ние няма да бъдем Христови. Защото никой не е правил религия вън от човека. Инстинктът на животното е в поклон пред майчината утроба до деня, когато „дивото зове“, но човекът не може да оправдае битието си само с „дивото“, защото му бяха дадени олтари, защото му бяха дадени тронове, защото му бяха дадени жезли. Пред олтаря на България, ведно с Христовото служение, ние трябва да имаме своята социална отговорност. Религия без човек не се прави, но религия без Божий Пратеник не може да бъде родена. Именно този Христос е вечен и Той ще се ражда, и ние ще празнуваме Рождество, а раждането е на човека. Рождеството е на Христос и точно като Син на Небето, като Син на човечеството и като Син Божий, Той беше рекъл следните думи: „Милост искам, а не жертва“ (Матея 12:7). Нека я родим тази милост към всичко и нека Му я поднесем пред олтаря. Не дързостта е само важна, важна е и святостта на дързостта в святата нощ. Така че това Рождество аз наричам най-светлата дързост, която разкъса Небе и която отвори утроба. Тази дързост е дързостта да кажем: Честито Рождество Христово!

Ние имаме наистина един Сфинкс, ние имаме наистина една национална Майка, която има нужда да бъде отверижена, за да даде и Мъдрост, и воля на освободения Сфинкс.

Да бъде радостта на Небето, да бъде смирението на земните овчари, да бъде обилието на Мъдростта!

 

Из словата на Ваклуш

В Пловдив, Бургас, Варна и Добрич

1992 г.

Вярата е знание за незнайното!

Бог не може да бъде обяснен и доказан, Бог се живее!