(Евангелия)

• Матея, глава 6:
• 21. защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
• 22. Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло;
• 23. ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
• 24. Никой не може да слугува на двама господари; „защото или единият ще намрази, а другият ще обикне; или към единия ще се привърже, а другият ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.

Фактически ядката на този текст е в едно начало. Къде е съкровището на човека и доколко светлината може да бъде тъмнина, и доколко тъмнината може да се преумножи, да стане по-голяма тъмнина, и възможно ли е тя да бъде преобретена светлина.

Най-фигуративно е изразена тази дуалистичност, тази двойственост с Бог и мамон. Като под мамон се разбира не само това, което тук е казано – бог на богатствата (в древните еврейски митологии), а материалния свят. И връщайки се изначалото, че дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви, трябва да кажем, че онова, което за древния свят беше мерилото за знание, това беше сърцето. Сърцето като принцип, сърцето като четвърта чакра, от която във Всемирността се слагаше мензурата и се определяше кое е съкровище и кое не е съкровище. Оттук идват последиците вече да се каже, че дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. А ако за вас вашата мисъл, вашето знание прецени, че мамонът е съкровището ви, безспорно там ще бъде и цялото ви битие. Ако Бог или духовността е вашето съкровище, там ще бъде и сърцето ви. И затова, силата на двата свята се илюстрира от принадлежността на знанието, идващо от мисълта на сърцето. Но света се възприема чрез окото. Значи органът на регистрация на това, което ни заобикаля, става зрението. Вижте каква последователност има – вие притежавате духовното зрение, но вие притежавате и света на физическото знание чрез зрението, чрез окото. То е, което може да определи преценката на света, който ви заобикаля: ако то е чисто и цялото ви тяло ще бъде светло. Оттук е това, което пак Христос казва: Можете да видите сламката в окото на другия, но не гредата в собствените си очи. Значи има нагледни неща, които вашето око може да прецени само във ваша полза – тогава вие имате тъмнина. Можеш да видиш недостатъка в другия, който е сламчица в сравнение с твоята греда, но ти говориш за него – не за себе си. И в този смисъл, ако е чисто окото ви, чисто е цялото ви тяло, цялата ви мисъл – всичко е чисто. Ако обаче то е лукаво, в този смисъл, в който е казано – виждаш сламката, а не виждаш гредата – ти внасяш вече в себе си тъмнота. Тази тъмнота сама за себе си е рискована. Защо? Защото не само твоето тяло е вече в тъмнотата, а твоята цялост. И тогава Той казва: И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, ако това око, което ти е дадено за преценка, ако това сърце, което ти е дадено за измерване на ценности – те са тъмнина, т.е. ти със сърцето си принадлежиш на едно преходно съкровище, ти с очите си виждаш само „злото“ в другия, тогава пък колко по-голяма ще бъде тъмнината в цялост. Затова човекът трябва да се научи на това, което в окултните школи е казано – различаване преходно от непреходно. Там е правило – тук е илюстрация и тайна: ако окото ти е чисто, цялото ти тяло е чисто; ако в сърцето ти е съкровището на Бога, целият си в Божият път. И затова изводът му в четвъртият стих е много ясен: Никой не може да слугува на двама господари. Какво значи да се служи на двама господари? Това значи не да отречеш материята, не да отречеш мамона в този смисъл, който е даден тук, защото ти не можеш да се отречеш от физическото поле, а да видиш къде е сърцето ти; кое е съкровището ти; кое око, чистото или лукавото я дава? В този смисъл тогава вече или служиш само на Бога, или служиш само на мамона. Но във всички случаи, ако окото ти е чисто, ти с чистота ще гледаш на света материален и ти с духовност ще гледаш на света Божий. Защото нищо не е вън от Бога. Христос и Учението за Любовта не е раждало дуализъм. А оттук човек може да изведе един дуализъм, ако неправилно разграничи нещата – е, имате Божието, имате и материалното. Не е така. Те са съпроводност. Затова разделянето тук е повече илюстрация, отколкото метафизика. Така човекът ще направи това, което като правило в окултното учение още в изначалната школа се казва: Да се научим да разграничаваме преходното от непреходното, временното от невременното. И фактически това е една постлана пътека за храма на годината, в която влизаме. И в такъв смисъл е и деветият параграф от Агни Йога: „Всеки, който може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания. На принципа на този космичен поток е основан строежа на разумното действие. Всичко мъртво принадлежи към продуктите на тъмнината. Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч“. Виждате каква е аналогията. „Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша. Приветствувайте с радост техните искри. Не с променчивост, но с вглъбяване в задачата. Изявявайки Нашата воля, вие винаги ще се приближавате. Моето желание е да се пази красотата на Духа. Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.“ Ето, виждате как съпроводно, как пулсацията на едната и на другата вълни правят сплитанието си, правят онова, което е като Кадуцея на Хермес – бялата и черната змия, които горе се разклоняват.

• Матея, глава 12:
• 23. И целият народ се чудеше и думаше: да не би Този да е Христос, Синът Давидов?
• 24. А фарисеите, като чуха това рекоха: Той не изгонва бесовете, освен чрез Велзевула, бесовския княз.
• 25. Но Иисус, като знаеше техните помисли, рече им: всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои.
• 26. И ако сатана изгонва сатана, той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му?

Това е продължение в логиката и в пулса на вълните, особено в последния стих – двубоят между тъмнина срещу тъмнина. И ако само с него искаме да направим обрат, ясно е, че той сам за себе си няма да устои. Тъмнината сама за себе си не може да съществува, защото няма да бъде антитезно очертана и позната. Тя е свидетелство на несъвършенството още в светлината на виждането. Тя не може да бъде забелязана, ако няма противното. Много добре се разбира, че не сатана изгонва сатаната. Сама за себе си, тъмнината в себе си противодействие не може да направи, защото не може да се разграничи. Нейното отражение ще си бъде тъмнина. Или сатаната в себегонението ще си бъде сатана. Докато действието на светлината дава място и съответно познание за тъмнината. Светлината сама в себе си може да дава нюансите, в които стигаме до това познание, особено ако приемем тезата, че сатаната не е индивидуализирана, персонифицирана, личностна дейност и образ, изхождайки от тезата за нееволюиралото добро. Така че огледалността на светлината може да даде сянката на тъмнината. И Христос добре отговаря: сама за себе си, ако върши унищожение, какво е тогава? Тя не може да устои. Ето, Той тук дори влага идеята за нейната нетрайност. Сатана, ако гони, сатаната, как ще устои? Ако човек потърси тайната на това, което сме казали, че злото е едно нееволюирало добро, навсякъде може да го намери, стига да иска да го извежда. Откъде идва тази борбеност или това тъмнеене на светлината? Това е от лукавостта на окото и тя е казана във втория още стих: А фарисеите, като чуха това, рекоха: Той не изгонва бесовете, освен чрез Велзевула, бесовския княз. Кое е, което ражда тази мисъл? Лукавото око, което само за себе си слага дъгата – Той не може да бъде; Той не е Христос; Той това Го върши със силата на бесовския княз – ето лукавото око какво прави, какво внася. И тогава светлината какво може да направи? Това, което добре го казва, защото Той знаеше помислите им. Светлината знае поделението, тя знае спектъра на тъмнината.

Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява. Ако в идеята стоеше зло и добро, щеше да се осъществи запустяването. Но когато лежи идеята на злото като нееволюирало добро, в спектъра на последната дъга ще го намерим вече в другия цвят. И си спомняте в дуалистичния Зороастризъм, че бога на злото Ариман има ограничено време, а Ормузд – вечно. Ето, подсказана е, но не формулирана тезата, че злото е едно нееволюирало добро. Навсякъде злото има преходност и с тази преходност ще отживее времето му. Царство, разделено на части против себе си, запустява. И заключението Му е: ако той себе си изгонва, каква победа ще бъде? Какво царство ще бъде? Тогава то не е самобитно царство, то не е индивидуализирано царство на тъмнината. А Христос самият е едно потвърждение на това, защото побеждава всяка тъмнина.

• Матея, глава 20:
• 25. А Иисус, като ги повика, рече: знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им,
• 26. между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга;
• 27. и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб,
• 28. както Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.

Тук просто е завършек на двубоя, който имахме в първите две глави: Знаете, че князете на народите господаруват над тях и велможите властвуват върху им. Както винаги под господството Той разбираше земното царство, господарите с всичките техни овластявания, с всичките техни злосторства, които можеха да сторят, когато искаха, като даваха на човека стойност не Божествена, не човешка, правеха го роб. Между вас обаче, тогава, когато се мине прехода; тогава, когато съкровището е човека или Богът в човека /първата глава още – Богът в човека е вашето съкровище и при него е вашето сърце/, тогава вие не можете да искате от него унижението да ви слугува, макар че Той им дава великия урок, че Бог слугува на всичко, но без унижението. Той слугува не като слуга, а като господар, който ги пробужда. Защото извинено е тяхното поведение, че още не са господари и не са Божии. Този преход Той им го дава. След като имате опита на земните си господари и след като имате чувството на унижение, и го отхвърлите, трябва помежду си да създадете взаимността, защото „най-малкият“, както казва Той, е най-голям в голямото, в Божието царство. Смиреният там получава наградата. Душите, ангелите на тези деца тук, там гледат своя Господ. И тогава вече мерилката за големец, за господар, не е нашата, земната мерилка, не е нашето око, което може да каже: и кой е пръв тогава? Той дава доста съвети: когато ви поканят на тържество, на сватба, не бързайте да седнете на първите редове, за да не изживеете огорчението да ви помолят да станете, че тези места са запазени за други. Значи мерилката е смирението за присъствие. Това ще ви отреди място, което Той посочва: както Син Човечески не дойде, да Му послужат, а да даде душата си откуп за мнозина. Ако приложите тази мярка – да дадете душата си откуп за другия, тогава вие сте господари на живота и няма да имате унижението на роб, а се развивате. Целта е да подтикнем човека в служение на Бога, което му определя място. А не място, което ни определя нашата неудовлетвореност или нашето човешко земно битие, за да се възгордеем и да кажем както богаташа, който се моли: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме направил като него“. Какво е това? Това е не само себичност, това е непризнание на другия. Човек може да бъде себичен в самозабравата си, но не бива да не признава в отсрещния Бога. Себе си можете да мамите, но в отсрещния не бива да отричате Бог. Това е голямото. И затуй Той казва: ...да даде душата си откуп за мнозина. Това е, което Той поставя не като повеля, а като пулс на еволюцията.

• Марко, глава 6:
• 2. Като настана събота, Той захвана да поучава в синагогата; и мнозина, които слушаха, с учудване говореха: откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му.
• 3. Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите му? И падаха в съблазън поради Него.
• 4. А Иисус им казваше: пророк не бива без почит, освен в отечеството си, между сродници и у дома си.

След като се извърши тази прецизност в определението за тъмнина и светлина, след като се извърши и откри ключа за служението – кой за какво е дошъл да послужи, ние имаме определение на този, който служи на всички. Този, който е дошъл да послужи на всички, който поучава, той разбира се ще учудва, защото естественото, което е всекидневие, се приема с признание, то не учудва, то е възможно, приемливо. Но когато се начупи линията на всекидневието и кажете нещо, което малко по-трудно се възприема, защото е ново вино, нова мисъл – смущава. То почва да учудва. Нещата изглеждат странни. И тогава се търси или определението, за да се каже откъде е дошла тази благодат или мъдрост. Каква е тая мъдрост? Откъде идва всичко това? И понеже е нещо непознато, идва учудването със снижението – та не е ли той еди-кой си. Това вече е разумното, но не и интуитивното. Умът търси обяснение – защо този човек ще има мъдрост, когато той е син на дърводелеца, когато той е дърводелец и когато има обикновени братя. Това човечеството, следвайки логиката на своето развитие, винаги го е правило. Оттук е и класическата мисъл, че пророк в отечеството си е непризнат, винаги е непризнат. Сред домашните си Той е всекидневие, а за Божието пратеничество не се сещат, не го признават, още повече, когато не познават закона за прераждането. Е, как може този дърводелец да бъде чут и Той да дава мъдрости. Как може братът на еди-кои си сестри и братя да бъде някакво нарушение. И оттук отечеството не Го признава, близките не могат да Го приемат. И както на друго място е казано: хайде де, направи нещо! И Той отговаря на братята си: не е дошло времето Ми. Значи тук идва вече оформяване на физиономията на носителя на новото. Кой е Той? След като се мина всичко, за да се каже с какво ние отдаваме познание на света да разграничим светлина от тъмнина, да определим ценностите на своето сърце, идва личността, която трябва да бъде физиономирана, трябва да бъде легитимирана. Може ли да получи признание? Не, според своите не. И затуй Йоана още в първа глава казва: Сред своите беше и те не го познаха. Този същият израз, че пророк не бива без почит, тук обратно е казано и хубаво е казано: Пророк не бива без почит, освен в отечеството си... Значи само в отечеството не Го тачат и между сродници и у дома Му. Там е казано за Цялата космичност, когато става въпрос за Логоса, че Той беше между своите си и своите не Го познаха. Това не е беда за самия помазаник. Разбира се, че не е сътрудничество, не е подпомагане, което би било прозрение, защото ние виждаме учениците Му да Го подпомагат след това в жертвата си, а близките въобще да останат настрана. Но предназначението, което Той има, независимо от обрисувания образ, от казаните думи, от неприемането, Той ще го извърши. И безспорно дали е син на дърводелеца, или Той Самият е дърводелец, дали има братя или сестри – това са съвсем приземни неща. А ако тук отгърнем другата страница на битието Му, че Негови братя и сестри, Негова майка, Негов баща са Неговите мисли, Неговата воля; че Той довчера е познат с това, а днес излиза в синагогите да поучава, тогава е изпуснат върховния момент на посвещението – момента на посвещението, който е даден вече, когато отива да Си извърши кръщението. Този момент светът не го знае, защото той е момент на тайнство. Посвещението е тайна, макар да му е дадена в евангелието образност външна, показна. Отива в реката Йордан, прави кръщението..., гълъбът слиза. Да, но кой го вижда? Йоан, а след това казва: „Идете и питайте Той ли е?“ Какво показва това? Че тайнството си е тайнство в пещерата, Негов живот. Чува глас, а праща да питат. Няма ги и учениците. Къде са учениците? Йоановите ученици са там – те не са Неговите, Иисусовите. Значи тайнството е една сакралност.

• Марко, глава 11:
• 24. Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено.
• 25. И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви.
• 26. Ако ли не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви.

Ето, делото продължава. След всичко, каквото вече е изведено, след всичко, с което се е оформило пратеничеството и поученията, Христос дава Своите съвети: Всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите и ще ви бъде дадено. Значи първият контакт, който иска да създаде Той, първата струна, която трябва да бъде поставена на инструмента на духовната ни музика, това е молитвата. Той дава първия урок с какво човек може да влезе в контакт. Кое е най-съкровеното, чрез което човек ще се доближи и чрез което може да изкаже, което дава основния тон – това е песента, наречена молитва. Молитвата! Но тя има един основен елемент – вярата. Без вяра вие не може да направите молитва. Молитвата е вярване в това Невидимо за мнозинството, видимо за единици, но тя има само този коловоз – вярата. Молитвата се прави чрез вярата. Тогава може да чакате това, което искате. Ако вие не я съпроводите с енергията на вярата, вие не можете да чакате плод. Молитвата е като дървото: ако вие не го обработите; ако вие не го напоите; ако вие не го наторите; ако вие не му дадете слънце; как може да чакате плод. Това е молитвата. Вярата е нейната храна, защото в повечето случаи молитвата е искане. Искаш от дървото – трябва да дадеш. Но когато ти това го правиш, има нещо много странно, тогава трябва да прощаваш на когото и да било, за да имаш искането, правото, ако щеш дързостта, да кажеш: „Господи, прости ми!“ И ето съпровода, ето аналогичността с „Отче наш“: Прости нашите грехове, както ние прощаваме на нашите длъжници. Ето и тук: Прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Виждате как са изведени нещата и кое е в сърцевината на молитвите. Значи първом, трябва да имаш вяра; второ, трябва да имаш душевна свобода – свобода не само от грях, свобода и в дарението да простиш на своего брата и тогава да поискаш, та да бъде освободен Отец да не ти напомни, че ти не си свършил Неговото дело да обичаш другия, както себе си, за да бъде безмерна щедростта Му. Значи тези два елемента – вяра и прощение – са алфата и омегата на молитвата, а оттук вече и на чистота, защото целта на Божието искане е чистотата да бъде живот на Неговите чеда. Вяра и прощение! И казано е тогава: Ако ли вие не прощавате, защо тогава искате Небесният Отец да ви прости? Вие не сте досегнали Небесния Отец, колкото и да казвате, че не Му вярвате; каквото и да кажете, Той е недосегаем. В кого е досегнато нещо? Досегнато е във вашия брат, в отсрещния е досегнато безверието ви, досегнало е Бога в отсрещния. И тук именно Той добре Го казва: Ако ли не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви. Целта е взаимна свобода, та тогава вече волята на Отца да ви даде свобода. Взаимната свобода идва от прощението. Когато простите, и вие ще получите. Не може да не бъде верен изразът, който казва давайте, за да получите – изобилно давайте, непресметнато давайте. А ние не искаме да простим на отсрещния Бог, а искаме да получим. Ето това са алфата и омегата на човека към Бога и повелята на Бога към човека.

• Марко, глава 14:
• 61. Но Той мълчеше и нищо не отговаряше. Първосвещеникът пак Го попита и Му рече: Ти ли си Христос, Синът на Благословения?
• 62. Иисус Му рече: Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци.
• 63. Тогава първосвещеникът, като раздра дрехите си, каза: каква нужда имаме вече от свидетели?
• 64. Чухте богохулството; как ви се струва? И те всички признаха, че заслужава смърт.

Но Той мълчеше... След като дава големия урок за съприкосновението и с това издействува свободата на човека, който трябва да бъде изпречен на съд пред този свят и Той е изпречен. Този свят, на който Той иска промяната Му поставя въпроса: Кой си ти, за да искаш да ми снемеш колибата, да искаш да ме променяш? Това може да го извърши белязаният, това може да го извърши чаканият. Очите на слепеца никога няма да видят слънцето – те чакат – Той е при тях. И тогава, когато не съвпада виждането и чакането, умолително се поставя генералния въпрос: Ти ли си Христос? Ти ли си Духовната вълна? Ти ли си Синът на Благословения, дето идваш да извършиш насилие над нас? Той свидетелствува: Аз съм. И когато Му искат втори свидетел, както е във всяко законодателство, Той казва: Отец свидетелствува за Мене и Аз. Така сме двама пак. И ще видите, че този Син Човечески ще направи своето. Той ще промени, Той ще извърши ферментацията, Той ще бъде отдясно на Силата и ще се върне чрез небесните облаци. Той им очертава един бъдещ свят, света на Неговото реално присъствие, света на промяната. Силата, с която идва, е сила на Всемирния и Той Го казва на много места: Моят Отец работи и Аз работя. И вещае бъдеще, и променя. Но слепотата винаги си остава слепота. Тогава светът в неговото консервирано състояние е представен не от администратора, не от царя (царят, който извършва действие на всекидневната промяна), а от първосвещеника. Онова, което във всички времена ще е първенствуващо, това е духовното битие на човека и то се представлява от йерофанта, то се представлява от първосвещеника. Първосвещеникът, който едновременно е представител на духовната вълна и в същото време е консерватора на човечеството. Той в знак на неприемане разкъсва дрехата си, за разлика от другите, които не носят отговорност, ако светът се променя; те не късат дрехите си. Той къса дрехата си, защото силата, която Христос дава и казва Аз съм е по-властна. Но това, че той разкъсва дрехата си не го освобождава от неговото старозаветно мислене. И той казва: Каква нужда имаме вече от свидетели? Искането за промяна става богохулство. Тук е трагедията на човечеството – навикът да е по-властен от светлината; навикът да е по-властен от знанието; навикът да е воденичен камък на еволюцията. Навикът няма нужда от свидетели. Той се защитава дори като верска чистота: чухте богохулството. И светът в неговата цялост произнася присъда: „заслужава смърт“, новото заслужава смърт?! И макаар и беда, тази беда е беда на доброто, защото сам Христос казва: Ако не умре зърното, няма да се роди 30, 60, 100. Така че доброволната жертва, макар и мотивирана присъда на старото мислене, не е толкоз беда, колкото светът мисли, не е толкоз воля на първосвещеника, а една беда, както Той казва на своите съдници, че не на вас е дадена властта, а от другаде идва: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише“ (Йоан,19:11).

• Лука, глава 6:
• 35. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.
• 36. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.
• 37. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете;
• 38. давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.

Цялата борба, която е водена до този момент, както и Неговата жертва е – в лицето на другия да видите себе си и по този начин да извадите жилото на онова, което се нарича враг. Ако разберем, че отсрещният е толкоз враг, колкото ние към него, ние винаги ще сменяме ръката, която подаваме – вместо ръка, която ще подаде зломислието, да направим това с ръката, която върши доброто или добродарието. Даването, както е казано на друго място, трябва да става в щедрост – какво едната ръка прави, другата да не знае. Дарението трябва да стане без размерността какво ще ни бъде отвърнато. Тогава то крие не щедрост, а послание Божие, послание към отсрещния. Защото щедростта все пак е мярка, а посланието към другия като божие дело, като божие чедо, тя е безмерна и без оценка. Защо? – Целта е да няма враг. Не е важно как ще отвърне другият, не е важно дали голяма ще бъде наградата, която, като сте дарили, сте получили. Важно е едно – да станете Синове на Всевишния. В блаженствата Той дава кой какво ще получи. Вижте, тук не казва такова нещо. Тук се иска в свободата на преценката, че нямате врагове, да станете Синове на Всевишния. В едно сравнение, че „Той е благ“ и вие сте благи тогава, Той няма нужда да бъде благ, но ако вие извършите едно благородно дело, една благост, вие вършите частица от Неговата всемирност, че сте Негови. Много малко е да се каже: Бог е благ. Както и на друго място Го казва: Моят Отец е благ. Не, Той не може да бъде благ. Той е всичко! За да бъде подкрепена нашата надежда, укрепено нашето дело, се казва, че това е и както Отец е благ. Защото чрез тази благост ние проявяваме божието у нас; когато проявяваме любов – божието у Бога. И в този смисъл даването не може да бъде определено като потреба за награда, а просто за развитие. Коя добродетел в даден момент чрез съответното дарение ще проявите – дали благостта или милосърдието (защото по-нататък Той казва: Както вашият Отец е милосърден – горе казва: както е благ), това са потребности, които са илюстрирани в живота. Кой е милосърдният? Кой е благият? – Всеки, който извърши едно дело да отнеме врага в отсрещния, е благ и милосърден, и любвеобилен, и мъдър, и верен. Затуй се иска от човека да махне веригата на осъждането. Не съдете, за да не бъдете съдени. Свободата за преценка не бива да дава такава възможност... Вие можете да прецените, но не да отсъдите. Защото като отсъдите вие се себеограничавате със същата мярка да бъдете съдени. Това е тънкостта. Не се лишавайте от преценка, но не бива да отсъждате с нея, защото нито мотива знаете, нито произхода на това което съдите. Ами ако то е предизвикателство да ви направи вас други и вие това не виждате и отсъждате? И тогава ще бъдете съдени. Свободата да се предостави преценката на по-висшето е същественото в поведението ни да се освободим от идеята за врага. Нямаме врагове! Обичайте враговете си и правете добро. Според това е поднесена или е поставена мярка – С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Разбира се, строгостта на горното не изключва това, което подсказах – идеята за предизвикателството, за преценки. Вие можете да дадете много по-щедро и да получите много по-малко, и да бъдете правилно оценени и от едната, и от другата страна. Но идеята за равенството има повече социален характер. Трудно е да се сложат на везни мярката на духовната щедрост и на материалната щедрост. Трудно е равенството да бъде вярно, когато единият е в четвъртото поле, друг е във второто поле. Как да я направим тогава тази мярка? Единият с лекота ще дава, другият с повече мъка. Естествено е, мярката няма да бъде равна, защото този от второто поле как може да прецени мярка за равенство, а другият с щедрост да изсипва. В океана можете да пуснете параход, но в реката едва една лодка. Така че когато се казва с каквато мярка мерите, не бива да се разбира в буквалния смисъл и искането на законно мерило на закона за правдата, защото той в различните полета има различна тежест.

• Лука – глава 10:
• 26. А Той му каза: в закона що е писано? как четеш?
• 27. Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“.
• 28. Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай и ще бъдеш жив.
• 29. Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен?

Ето, продължава идеята за любовта към другия в сравнение между закона и между Христовото учение. В закона е казано това и човека го знае, той го е прочел. Там е казано да възлюбиш Господа с всичкото свое – ум, сърце, воля. И то да Го възлюбиш, както себе си. Идеята за освобождаването от чуждото, от неприетото у нас, да се освободим, че то не е против нас, е в основата почти на всяка религия. Да приемем отсрещното като наше, за да може сродяването или богослужението да няма друга вибрация. И затова е поставена идеята за ближния – ближния като себе си, за да нямаме дисхармоничност, акордност. И винаги човек ще се спъва на прага Кой е моят ближен? – Това е прагът. Докато не се осъществи идеята, че нямаме враг вън от себе си, винаги ще питаме: Кой е моят ближен? Първом Христос имаше за идея да освободи последователите си и бъдещото човечество от кръвната близост, да ги освободи от роднинството на плътта и кръвта пред родството и единобитието на духа. Това е праг, в който се спъват всички и неговата болезненост ще си остане до края. Защо? Защото вълната за Любовта не даваше всичкото, с което човекът можеше да види своето битие. Тя даваше пулса на сближението, но не още и силата на светлината, на знанието за освобождаване от разделността. И с основание той пита: Кой е моят ближен? Разбира се по-нататък обяснението: всеки, който е в беда, всеки, който е в страдание, е нашият ближен, а не това, което еврейството казваше. Тук Христос надмина закона, за да им предостави Любовта – Учението да им даде, Учението за Любовта. Ближен е всеки, който е в беда, без разлика дали им е бил враг. Оттук е хубавата вече изведена мисъл – самарянството, което във вековете се разгърна и като движение да се подпомага. Тя стана нарицателно на християнския свят и се изградиха общества с названието „самарянски общества“. Това е да не делим никого, който е в беда и ти да извършиш повелята на сърцето си, защото то пък познава живота на Сътворителя, на Христа. Всеки ти е ближен, всеки ти е брат, всеки ти е майка, всеки ти е сестра, който изпълни волята на Отца ми – това е вече служението, както на Учителя, така и на следовниците. Тук е дадено това: Помагай на ближния си. Обичай сътвореното от Отца. Възлюби Господа, Бога твоего.

• Лука – глава 12:
• 51. Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла;
• 52. защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима;
• 53. баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.

Да, Той определя образа на предназначението и тогава редно е да каже: Не дойдох мир да ви дам, а раздяла. Това е една от големите тайни, които Християнството донесе на света. Раздяла с всичко, което се е считало роднинство. Първом тези, които са съставлявали човешкия дом. Кое съставлява неговия дом? Неговите чувства, неговите мисли и неговата воля – тези трима са неговия дом. Чувства, мисъл, вяра, воля – те са неговия дом; те са, които ще се възправят един срещу друг трима против двама и двама против трима. Веднъж мисълта и чувствата ще накарат волята, бащата на неговия живот, да се спре да иска изпълнението, защото мисълта и чувствата не искат да изпълнят волята. Другия път волята ще въстане срещу тях. Този двубой е постоянен, когато идват промените. Чувството усеща, вълнението може да обземе човека, мисълта пък да се противопостави. Волята може да подкрепи чувството в борбата срещу мисълта или да застане на страната на мисълта да задушат чувствата. Тези процеси са вечни в човека, когато се поднася това, което Той им казва: Аз не дойдох да ви дам мир, а война, двубой, раздяла.

И тогава ще дойдат петимата. Петимата – това са и нашите органи на възприемането. Те също ще сътрудничат. Защо? Защото очите виждат вървежа на едно ново Учение. Те виждат жертвите на тези, които го изпълняват, готовността им. Те виждат новия ритуал. Това, което очите виждат, може ухото да не приеме. В буквалния смисъл, ако го сложим, ние ще видим същото брожение в много домове. Несъгласието на бащата с поведението на дъщерята, несъгласието на децата с поведението на майката, която е станала изповедница на някаква вяра. И в реалния и в иреалния свят, и в чисто духовния, и в този дом, който ние носим петимата, винаги ще има това брожение. И това е, че създавайки безсмъртието до пълната ни принадлежност към новото, ние ще извървим пътя на Голготата, пътя на страданието и чак когато се осъществи това размирие, това страдание, този двубой, сме стигнали до Възкресението. Тогава Той идва и казва: Мир вам. Радвайте се! Ето така. И не може откъснато да се каже: Той дойде и създаде безмирие и хората се бият. Не. Целта е тази – трябва да се изживее този двубой, за да се дойде до другия, изживяния път: Подготовката, Разпятието и тогава Възкресението, където е казано: Моят мир ви давам.

• Йоан – глава 5:
• 17. Иисус им думаше: Моят Отец досега работи, и Аз работя.
• 18. Но затова иудеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу.
• 19. На това Иисус им рече: истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
• 20. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие.

Последователността е налице. След като е изграден, след като е начертан пътя, тогава се посочва извора, който дава силата за действието, за работата. Моят Отец досега работи, и Аз работя. Цялото Домостроителство като израз на Бога и сътрудничество на Неговите Синове е това, което създава съработването. Разбира се, че погледът на съработниците се осветява от светлината на Отца. Каквото Той работи, това работя и Аз. Дойдох да изпълня Неговата воля, а не Себе Си. Идеята за сътворителството и взаимността ражда в световните религии и в християнството Синовността. Синовността като неразлъчност, като единосъщие в лицева йерархия, че Той е Втората ипостас. За да не се губи равенството, единосъщието идва. И Той вече, Сам за Себе Си, когато твори, твори от единосъщието си. Затова Той може да каже: Каквото твори Моят Отец, творя и Аз, защото Той е Неговата същност. Но Той твори като йерархия, като Втора ипостас, но не и без Него, защото Той е у Него. И добре е казано: Аз гледам Той какво върши. Досега Той работи и Аз работя. От Себе Си нищо не върша. Каквото видя Той да прави и Аз това правя. Нещо повече, защото Отец обича Сина Си и Му казва всичко, каквото Сам Той твори, защото те са единосъщност. И в този смисъл, когато ние искаме съпричастност в себе си, ние ставаме Христос. Защото сме единосъщност, макар че тази единосъщност, която носим, също е божественост. Тогава може да се каже събожественост. Това е тайната – вътрешната тайна на съпричастност, от която сме изградени, която дразни обаче света вън от нас. И тук е негодуванието, което се надига, че някой има дързостта като пратеник да се нарече, че е Син Божий. И тогава светът в неговото земно царство негодува и иска, което в последствие, разбира се, става – да Го разпне. Защото върши хула, защото прави Себе Си Бог. Разбира се, че човешкият разум е ограничен, ако търсим оправдание за престъпленията му, но човешкия дух е свободен и не бива да проявява ограничение.

• Йоана – глава 19:
• 4. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина.
• 5. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: ето Човекът!
• 6. А когато първосвещениците и слугите Го видяха, завикаха и казваха: разпни, разпни Го! Пилат им казва: вие Го вземете и разпнете, защото аз не намирам у Него вина.

Последователността ни води до този епизод вече. След като Той беше обвинен, че се прави на Бог, че с Бога-Отца е единство, тогава човешката еволюция, човешкото царство, трябваше да извърши своето. Да премахне смутителя – този, който има дързостта да каже, че е единство с Бога. Страхът от снижението на Бога в нас е най-голямото престъпление както на религиите, така и на човека. Иска божеството, но няма куража да бъде едно с Него, поради престъпленията си, поради преходността си. Това е грешка и на религиите. Те казват „Ти си Бог“, но щом заявиш, че си, почват да се смущават. Тогава считат, че Бог е унижен у нас. Това не е вярното. Та Бог чрез нас се изявява във величие – иначе къде? Той няма себепознание, защото не е личност в този смисъл. Ето тук идва завършекът да се въстане срещу онова... И въпреки всичко законът за Правдата не Го осъжда (защото Пилат е закон за Правдата), не намира вина у Него. А Любовта, която носи Христос, трябва да бъде проявена. Но не я носят старозаветните първосвещеници. Тук е големият двубой – законът за Правдата, който даден и осъществен до известна степен, Го защитава, а законът за Любовта, който влиза и трябва да се прояви, първосвещениците не са го приели и въстават. Вместо да проявят прошка, когато Правдата Го оправдава, те искат разпятието. Това е бедата на старозаветието, това е бедата на старите религии. В такъв случай, безпристрастието на закона за Правдата е по-голямо от изповедниците на старозаветието, които трябваше не само правда да проявят – трябваше да проявят вълната на Любовта, защото се ражда из тяхната утроба. А те застанаха на противния бряг и рекоха: Разпни, разпни Го! И разбира се това извършиха. Законът за Правдата трябваше да отстъпи пред религията. И той им Го даде. Разпнете си Го сами. Аз нямам нищо общо с това. Ecce homo – това е човекът, когото видях. А че вие нямате висотата в човека да видите Бог, това е ваша работа. Това е тайната, която ни изведе до този свършек.

• Иоан – глава 20:
• 20. И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха като видяха Господа.
• 21. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам.
• 22. И като рече това, духна и им каза: приемете Духа Светаго.
• 23. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.

Убедеността се манифестира с видимост за очи, които не виждат по-далече от гроба. Затова ги увери с видимост, защото още нямаха будността на Святия Дух. Не съмнението, което проявявате е страшно, а липсата на прозрение – това е смутителното. Затова и легитимира Себе Си в рани, в бедата, която беше Го сполетяла. И тогава им каза тайната: Както Аз съм пратен, така и вас ви пращам. Пътят е посочен, Учението е дадено, трябва ви само благодатта на Святия Дух, за да свършите делото. Благославя ги, дава им Святия Дух и част от това, което имат да вършат: На които простите греховете, тям ще се простят, на които задържите, ще се задържат. Тук има един диагонал. Трудно е да се каже с коя мярка те ще отмерят прощението и ще задържат наказанието. Това е най-трудното. И то се прояви в последствията, прояви се в начина на приложението. Какво значи да простите? Това не значи да освободите някого от греховете, а да ги освободите от старото мислене, това, което най-конфликтно стана с езичниците. Тези, които не са вярвали в единобожието, вие можете да ги освободите и да не им го вменявате в грях, за да могат те без спънката да послужат, да се включат, а не да им се напомня, че те са били езичници. Той изрично казва на едно място: Ако не бях ви казал, не бихте имали грях. Те нямаха идеята за единобожието, за да им се вмени в грях поведението към Бога. И тук учениците са улеснени, и става, разбира се, Първият апостолски събор, където решават да ги освободят от обрязването, и тогава да вършат Христовото Учение. Това е задължението, което те имат и което трябва да направят. Простете греховете им... На които простите, простено е. И как се извърши? С решението езичниците да не бъдат подлагани на обрязване, на еврейско кръщение и тогава да приемат. Значи на тях като грях не може да се предпише липсата на кръщение старозаветно. Затова те са свободни и могат да вършат делото Христово. Ако приемем, че задължението трябва да бъде, както казахме горе, прощение на греховете или задържане, тогава бихме казали така: също не може да се вмени във вина, че те, евреите, са били кръстени по този начин. Вие им задържате това нещо. Те са били обрязани, вие им задържате, вие не можете да го махнете, защото то е извършено. Но ако те не искат след всичко това, което е, да приемат Християнството, това им остава за беда. А тези, които го приемат, то вече е един лек товар, от който всеки може да се освободи. Защото друга мярка ако приложим, кое е простимо и кое не е простимо? Нека нямаме поведение на хората, когато като християни са извършили някакъв грях и да им го простим – те тепърва правят хората християни. Ние нямаме християни. Макар че Тертуриан казва: Човешката душа е родена християнска. Така като е, тогава освобождаваме от всякакъв грях както езичниците, така и другите религии, щом приемаме, че душата е родена християнска – нещо, което само така може да бъде оправдано, защото Христос фактически много по-късно идва от хилядилетието на другите религии. Но ако тя по същност се ражда християнска – помазана от Бога – добре. Тогава всички са свободни от грях, щом искат да приемат Християнството.

Любовта ни учи да прощаваме, а Мъдростта – да не грешим!